Михаил Лъкатник
Щастливо плаване, юнга (2)

Инспекторът отново седна на стола до момчето. Погали го по чорлавата коса, но не се усмихна. Само очите му гледаха мило, дружелюбно. Момчето почувствува, че човекът с тия очи му се доверява, и то вече знаеше, че също ще се довери на него. Те бяха стари познати. Там някъде, в оня, големия шкаф, стоеше една папка с неговото име. И в нея нямаше кой знае какво. Съдържанието й беше известно на инспектора, той помнеше всичко буква по буква, познаваше и хората, чиито имена бяха преплетени с името на момчето. Някои беше молил за помощ, някои беше посмъмрил, с други жестоко беше спорил, да ги убеди, че не са прави в отношението си към прегрешенията на това дете, за да ги спечели на своя страна.

Момчето избърса лицето си и по безупречно бялата кърпа останаха кафеникави мокри петна. Инспекторът я прибра в джоба си.

— Ела да те запозная с тоя батко моряк. Служи на боен кораб. Стреля с ракети. А тая значка на рубашката му показва, че е отличник. При него празно няма…

Момчето стана. Юнгата стисна ръката му и приятелски му смигна. Момчето засия и това значеше, че между двамата е сключен договор за дружба.

— Стефчо — каза момчето.

— Пешо — отвърна Юнгата.

Инспекторът бутна към Стефчо кутията с бонбоните. Момчето се поколеба един миг, но не устоя на изкушението — взе си бонбон и го лапна.

— Е, какво, момчето ми? Пак ли те обидиха? — съвсем кротко, съвсем бащински попита инспекторът.

Стефчо сведе очи:

— Има там, в училище, една.

Той щеше да каже обидна дума за някоя учителка, но за миг погледна едрия мъж пред себе си, почувствува изписания на лицето му укор и отново сведе очи.

— … Една учителка. Не ни е класна… На друг клас е… Каза, че съм крадец и уличник. „Махай се от училището ни! — каза. — Само го позориш!“

— Хм. Виж ти… А защо го каза?

— Тя ме мрази. Роднина някаква е на тоя…

— На кого? На калеко ти ли?

— На него.

— А как стана тая работа?

— Заради хамелеончето…

— Какво хамелеонче?

— Има едно такова… От друг клас е и не му знам името. Подслушва какво си говорят учениците, какво правят и уж заедно с тях, пък после доносничи на класната им. Тая същата учителка им е класна… Хамелеончето тичаше по коридора и се подхлъзна. Удари си коляното и заплака. Никой не го съжали. Даже му се присмяха, защото не го обичат… В това време отнякъде поникна учителката.

— Появи се!

— Знам, но ние така казваме… Хамелеончето зарева още по-силно, като я видя. Доядя го, че всички му се смеят, и то я излъга, че нарочно са го спънали. Тя попита кой, а то, де да го знам защо, посочи мене. Нищо лошо не съм му направил…

— И…

— И аз се ядосах на лъжата му и го шляпнах… Учителката пък ме шляпна мене… и ми каза да се махна от училището…

— Другите не й ли казаха, че никой не го е спъвал?

— Казаха й, но тя им се сопна да не се бъркат, защото и те били такива като мене.

— И ти се махна! — въздъхна инспекторът.

— Махнах се — мрачно потвърди Стефчо.

— Ив къщи не се прибра?

— Страхувах се, че оня ще ме бие…

— Бие ли те?

— Когато му попадна пред очите. Но аз все му се измъквам…

— А къде спеше? Как се изхранваше?

— Един съученик има таванска стаичка… Спях при него… И той, и другите ми носеха по нещичко за хапване.

— Не потърси ли старите приятели от предишната банда?

— Не! Нямам работа с тях… Нали ви обещах!…

— И добре си направил… Напълно ти вярвам!

Стефчо го погледна благодарно. Очите им се срещнаха и от контакта между тях Юнгата долови искрата на доверието. Инспекторът сложи ръце на кръста си и се разтъпка из стаята.

— Дааа. А сега, Стефчо, да направим разбор, както вие в училище правите разбор на изречението. Само че ние ще направим разбор на сторените грешки…

Инспекторът отново стоеше пред момчето. Двамата — очи в очи. Тоя силен мъж знаеше как да разговаря с детето пред себе си — по мъжки, като равен с равен.

— Първо, не е трябвало да го шляпаш това там, хамелеонче ли е, какво ли… И още повече пред учителката… Въпреки че на твое място и аз май че бих го нашляпал…

— Ами че да… Като лъже…

— Второ, не е трябвало да се махаш от училище. Току-така една учителка не може да те изгони. Необходимо е решение на учителския съвет. Запомни, в Народна република България образованието е задължително за всички деца. Освобождават се само малоумните… А ти си ми умно момче и добре се учиш…

Стефчо мълчеше. Клепачите му някак бързо-бързо трепкаха, а погледът му следеше ту очите, ту устата на инспектора. Само при оценката, че е умно момче и че добре се учи, кой знае защо, малко се посмути и започна да търси място на ръцете си, които дотогава държеше една в друга.

— Трето — продължи инспекторът, — след като се е случило всичко това, трябваше веднага да дойдеш при мене. Та нали така си говорихме? Да не си се уплашил от мене?

— Не съм. Срамувах се… Мислех, че няма да ми повярвате…

— И таз хубава! Че как няма да ти повярвам, като ми казваш истината? Нали си обещахме, че ще си говорим само истината?

Стефчо тъжно преглътна. Клепките му заиграха още по-бързо. Юнгата си помисли дори, че момчето пак ще заплаче. Но инспекторът, изглежда, по-добре от него знаеше, че няма да заплаче, защото не бръкна в джоба си за носната кърпа, нито пък прекъсна своя разбор.

— Четвърто… Четвъртата грешка май че е само моя. Забравих те аз през тия дни. Не надникнах нито у вас, нито отидох до училището. Много други работи ме бяха налегнали, не си ми само ти грижата, но това не ме оправдава…

Замислен, инспекторът обиколи стаята. После, както беше гърбом към Стефчо, изведнъж се сепна:

— Ами майка ти? За нея не се сетихме… Тя защо не дойде да ми каже, че те няма? Колко мъки си създал и на нея, горката…

— Аз я помолих да не ви казва — смънка момчето.

— Тъй… Значи тя знаеше къде си!

— Знаеше. Казах й, за да не се тревожи… Нали помните колко си изтегли по-рано… Болно сърце има…

— Е, виж, това одобрявам… Винаги съм уважавал хората, които жалят майките си… Сега ми е ясно защо тя не те е потърсила през това време чрез милицията… Само малко ми е мъчно, че не ми се е доверила…

— Нали ви казах: аз я помолих, другарю инспектор…

— Разбирам, но ми е мъчно.

Стефчо подсмръкна виновно.

А вашата класна? Тя не се ли е интересувала защо отсъствуваш от училище?

Нашата класна е много добра. Оная, другата… учителка, няколко пъти казвала на директорката, че трябва да се направи нещо, дето не ходя в клас. По правилника такива се наказвали с изключване… А нашата класна рекла, че това не е нейна работа и да си гледа нейните ученици…

— Браво! Класна на място… А другата учителка не ми харесва. Най-напред те изгонва от училището, а после иска да те изключат…

— Тя, класната, може да е казала за това на директорката, защото разпитвала децата как е станала цялата история… И при мама ходила, но не знам какво са си приказвали.

Инспекторът поглади челото си с ръка. Нещата не бяха чак толкова непоправими. Момчето трябваше да се върне и вкъщи, и в училище, а на някои трябваше да се даде да разберат, че то има зад себе си здрава закрила. И той, инспекторът, щеше да им даде да разберат това…

— Трудно ще я оправим тая работа с отсъствията. Но ще я оправим. Да видим кои са ни съюзниците и кои противниците. Вашата класна ще бъде с нас. Директорката ще ни помогне. Против — другата учителка и калеко ти. Последният няма думата в училище… Ще победим. Аз с тая учителка и с калеко ти ще си поговоря сериозно… Ти сега ще си идеш вкъщи. Майка ти се е върнала от работа. Да те поизкъпе, да те преоблече… И попитай другарите си какво са учили, когато не си бил на училище. Да наваксаш пропуснатото…

— Нищо не съм пропуснал, другарю инспектор. С момчето, при което бях на тавана, заедно учехме и пишехме всеки ден. То ми помагаше…

— Е, това е вече мъжка работа. Тогава утре сутринта спретнатичък, чистичък, с научени уроци и написани домашни, мирно и кротко — на училищния чин! А веднага след училище — на доклад при мене. Хайде, довиждане!

— А ако срещна оная… учителката?

— Само най-учтиво „добър ден“ и нищо повече. Аз първо с нея ще си поговоря…

Стефчо стана и се упъти към вратата. Там се спря за малко, каза „довиждане“ и когато му кимна с усмивка, очите му светнаха. Някакъв товар бе свлякъл от раменете си, някаква човешка топлота бе изпълнила душата му, някаква вяра му бе върнал инспекторът, който в тоя момент отново сядаше зад бюрото си.

— Няма ли баща момчето? — запита Юнгата, когато Стефчо си отиде.

— Няма — въздъхна инспекторът. — Или по-право има, но се е запилял някъде. Не му допаднал семейният живот, развел се с майката. Често се мести от една работа на друга. Щом го открият и му наложат запор на заплатата за издръжка на детето — изчезва. За да не плаща. Свидят му се няколкото лева за собствения му син… Майката горе-долу се справя само със собствената си заплата… Само че тоя, свакото, е хвърлил око на къщата. В действителност може да му се признае известна скромност — не на цялата къща, а на още една стая от нея, Стефчовата. Тая къща, една от малкото старини в нашия квартал, принадлежи на Стефчовата майка и на нейната сестра, жената на тоя свако. Момчето и майка му имат по-голям дял от това „наследство“, разполагат с две стаички. Лелята и свакото живеят в една стая, а кухнята и холът са общи…

Инспекторът въздъхна, тъжно сбърчи вежди и продължи:

— И оттук започват нещастията на Стефчо. Тоя там, свако ли, калеко ли — аз все ги бъркам, но доколкото разбирам от роднински връзки и двете думички значат едно и също, — та той си направил някаква сметка: ако момчето го няма вкъщи, ще могат да дават едната стая под наем. Наемът, разбира се, ще прибира той. Ех, от време на време ще подхвърля по някой лев и на Стефчовата майка. Но къщата е стара, има нужда от поддържане, а кой ще върши тая работа, ако не той, единственият мъж в тоя дом… Колко и как ще я върши, той си знае… Обаче Стефчо е там, а за да има свободна стая за даване под наем, трябва да го няма. Ако той задълбае по кривите пътища, ще го изпратим в трудововъзпитателно училище. Това е целта на свакото. За да я постигне, стреми се да направи непоносим живота на детето вкъщи. Държи се грубо с него, нарича го крадец, уличник, бие го. Майката е беззащитна, отстъпчива. Нали все пак е мъж на сестра й… Че Стефчо беше пипнал нещо, е вярно. Но това стана след един жесток побой, когато оня го изгони от къщи. Тогава за момчето се погрижи една банда от по-големи. Те го използуваха, за да им върши някои нечисти работи… Но аз сега му вярвам. Да го пребият, да умре от глад — на чуждо няма да посегне…

— Момче с характер.

— С характер, казваш. Има нещо такова. Ако не беше с характер, щеше да се затрие досега. Животът му е поставил тежки условия и той къде съзнателно, къде несъзнателно, къде с наша помощ налучква истината. А е дете. Има нужда от ласка, има нужда от обич, от грижи. Мислиш ли, че му е леко, дето баща му го е зарязал, че не страда, когато някой му подхвърли обидна дума по тоя повод? Но то разбира, че трябва героично да понася несгодите. Къде премълчава, къде се озъбва и сам се защищава, но ги понася. Будно е, лесно запаметява, обича да чете. Класната му е доволна от него…

Очите на инспектора помрачняха. Той потри челото си с краищата на пръстите на дясната си ръка. Това му беше навик. Като че така оправяше бръчките, които се появяваха там, когато мислеше.

— А тоя сега иска отново да го натика в калта. Що за човек? Можеш ли да го разбереш? И право ли е такъв да го наричаш човек?… А учителката? Тя пък каква учителка е? Не е ли майка? Не мисли ли, че и с нейното дете може да се случи нещо подобно, както със Стефчо?

Въпросите, които всъщност инспекторът задаваше сам на себе си, объркаха Юнгата. Той понякога също се бе замислял за добрите и лошите хора. Защо едните са такива, а другите — инакви. И дали лошите са само лоши, а добрите — само добри. Когато израсна, разбра, че съвършени хора няма, че и най-добрият човек може да сгреши, но той за това е добър, защото ще разбере грешката си, ще страда, че я е сторил, ще направи всичко, за да я отстрани, да не му тегне тя на съвестта… И като му дойде тая дума в ума, опита се да отговори на въпросите на инспектора:

— Безсъвестни хора!

— Безсъвестни — поде отговора му инспекторът. — Няма хора без съвест. Само че у някои тя е заспала. Трябва да чукаш, да чукаш, дълго да чукаш, докато я събудиш… Ами бащата? Той пък друга стока. Оставил детето си и хукнал по дяволите. На него да му е добре, а пък за детето майка му да мисли. Егоист. А какво ще стане с детето? Лесно ли се живее без баща? Как ще израсне една крехка душа без грижата на по-силния, на уверения в живота…

Инспекторът продължи да говори, но мисълта на Юнгата се насочи пак някъде там, в миналото. То дойде с ония загрижени думи на човека, седнал зад бюрото: „Лесно ли се живее без баща?“

 

 

Започнаха да ми викат Юнгата, когато говореха с други за мене, или Юнга, когато се обръщаха към мене, още щом се върнах първото лято от море. Аз им разказвах за моите морски преживелици, вмъквах в тях моряшки истории, които бях слушал от баба си, смесвах легендите с действителността. Много от приятелите ми също бяха ходили на море, но никой от тях нямаше щастието да се качи на истински кораб. Нямаха роднини там и летуваха в почивни станции или частни квартири, нямаха баби или дядовци моряци, не бяха слушали морски приказки. Никой от тях не знаеше толкова моряшки думи, колкото знаех аз, и те с възхищение ме слушаха, когато им ги обяснявах. Всичките тия непознати думи им се харесваха, виждаха им се чудновати, каквито всъщност си бяха, мъчеха се да ги запомнят. И най-много им се хареса думата юнга. Повече, отколкото капитан, адмирал или контраадмирал. В тая дума имаше голямо очарование, нещо светло и младо. Тя и на мене ми се струваше много близка до думата юг, която пък изпращаше нашето детско въображение там, към ония далечни, топли страни, където отлитат птиците, където има тъмнозелени палми и черни, добри хора. Тогава още не знаехме, че тая дума на един чужд език значи просто младеж, юноша, но ни се струваше, че това е оня моряшки чин, който всеки от нас може да заеме на един кораб. Ех, разбира се, още малко трябваше да пораснем, защото така, каквито си бяхме дребосъци, не бихме могли да стигаме до умивалника в камбуза, за да мием чиниите.

И изведнъж моите приятели решиха, че най-напред аз заслужавам това моряшко звание, и ме нарекоха Юнга. Така си ми и остана, защото аз не се разсърдих, а приех новото си име с гордост. Приех го така, като че ли то ми бе дадено от рождение.

Следващото лято смаях приятелите си с разкази за подводниците и бойните кораби. Ние ходихме на тях с татко. Мама и близначките не пожелаха да дойдат. Имахме късмет и прекосихме целия залив с един боен катер. От скоростта ли, от морето ли, но на мене ми стана лошо и татко ме поддържаше над борда, защото храната, която беше в стомаха ми, не искаше да си стои там и отиде за храна на рибите. Моряците се шегуваха, че разговарям с тия риби на английски. Само че след малко ми мина и аз си стъпих здраво на краката. Моряците спряха да се шегуват и дори ме похвалиха. Е, за тоя случай не разказах на моите приятели, защото сигурно щяха да ми отнемат званието „юнга“. Разказах им за строгата служба на бойните кораби, за войнишката дисциплина. Че в тая служба шега нямаше. Моряците и офицерите пазеха нашата черноморска граница, учеха се как да бранят родината от неканени гости…

През четвъртото лято в двора, където играехме на футбол, се появи кораб. Това беше една малка дървена барачка, употребявана някога за въглища, но ние я почистихме, отворихме и прозорци — люкове, със стари летви и колчета очертахме около нея борда с нос, на който окачихме два пъна за котви. В задната част прикрепихме кормило, изрязано от ръждясала ламарина. Това беше кърмата на кораба. Пред кабината, т.е. бараката, имаше чудновати неща, които заместваха навигационните уреди, а за щурвал ни служеше старо, малко поизкривено велосипедно колело без гума.

Външен човек мъчно можеше да види във всичко това кораб, но нашето въображение бе достатъчно богато, за да можем всеки ден да обикаляме земното кълбо, прекосявайки всички морета и океани.

Бараката превърнахме в уютна моряшка каюта. Сковахме масичка и пейки, украсихме стените й с морски картини, направихме си етажерка за книги. Разбира се, книгите бяха все за морски пътешествия и за смели капитани.

Добрият чичо, на когото беше дворното място, се отбиваше при нас, преди да направим кораба. Гледаше ни как увлечено играем футбол, вслушваше се в споровете ни, помагаше понякога в разрешаването им. Друг път по време на почивка присядаше до нас на тревата, гледаше върховете на обувките си замислено и току изтърсваше:

— Ще взема да го продам това място!

Ние се умърлушвахме. Носовете ни увисваха, някой подсмъркваше, друг запокитваше топката напосоки. Ние така бяхме свикнали с това място, че го имахме за свое. Колко пъти бяхме водили бой с други момчета, които се опитваха да ни го отнемат… А сега чичото ще го продаде, ще дойдат големи машини, ще го разкопаят, ще построят тук жилищен блок и… няма да има вече игрище. И кой знае защо, в тоя град само жилищни блокове строят? А в тия жилищни блокове идват млади семейства, раждат им се деца, които порастват и които като всички деца искат да играят. Къде ще играят, като никой не строи игрища?…

Изглежда, че и добрият чичо си мислеше същото, защото след малко ни оглеждаше всички изпитателно, ставаше, отупваше панталоните си и казваше:

— Няма да го продам аз това място, докато не пораснете. Тъй де, ами че вие къде ще играете?…

Ние скачахме, викахме ура, а той се измъкваше доволен. Може би беше чудак, а може би наистина беше щастлив, че ни създава радост.

Скоро, след като построихме кораба, той се отби пак при нас. Направило му впечатление, че шумът от играта ни не е такъв, както при футбола. И кънтенето на топката не се чувало. Спря на разстояние и внимателно огледа нашия кораб. Сигурно само той от възрастните хора можеше да си представи, че това е кораб, а не нещо друго. Зад борда, на палубата, стояхме трима: аз, дебело бузестият Кольо и малкият Ванчо. Всъщност Кольо и Ванчо не стояха, а хвърляха въжетата на двама други, които бяха на сушата — единият откъм носа, а другият откъм кърмата. Момчетата на сушата привързваха кораба о забитите в земята греди. Изпълняваха моите команди. След малко спуснахме котвите и аз извиках:

— Стоп машини!

Едва сега чичкото приближи и махна с ръка.

— Може ли да поздравя екипажа на кораба „Циклон“ с добре дошли в родни води?

Ние го поканихме в каютата.

— Хубаво! Истинска моряшка обстановка! — зарадва се той и като ни огледа, добави: — И истински моряци… Кой ви е капитан?

— Юнгата! — обади се Кольо.

— Хм… смънка чичкото. — Хем юнга, хем капитан. Как става тая работа?

— Ей така — обясни Ванчо. — Юнга ние го кръстихме, още преди да построим кораба, и така си му остана името. А нали е капитан на футболния ни отбор, избрахме го и за капитан на кораба и тръгнахме на пътешествия…

— Ясно. Имах един приятел. Най-напред беше боцман на един кораб, после отиде да учи, стана капитан и по една случайност попадна пак на същия кораб. Добре, ама моряците като си го познават от по-рано и като са свикнали да му викат „боцмане“! Той махнал с ръка, па им рекъл: „Карайте. Обръщайте се към мене с «боцмане», щом ви е по-удобно. Само да знаете, че ако на боцмана по-рано можехте да кръшкате, сега няма да можете. Ще наказвам строго…“ Така си и остана. По-старите моряци му викат „боцмане“, а младите — „другарю капитан“. Някой пък току се обърка и рече: „другарю капитан, боцмане“…

Развесели се чичкото. Почерпихме го с черешово сладко. Имахме си цяло бурканче. Той огреба паничката и си тръгна.

— Довиждане, моряци! Няма да продам мястото. Още повече че освен футболно игрище, то сега е и пристанище. След дълги, уморителни далечни плавания трябва да има къде да се връщате…

Чичкото си отиде, а на другия ден пак дойде. Носеше два пакета книги.

— Видях библиотеката ви — рече той — и ми се стори, че туй-онуй липсва. Рекох да ви го набавя. Нека има какво да четете, когато сте на път.

Ние развързахме пакетите.

— „Капитан Немо“ — извика пръв Ванчо — от Жул Верн.

— И тая е от него — добави Кольо. — „Петнадесет годишният капитан“.

— Олеле, ами тая! Дорде я прочетем, трябва петнадесет пъти да обиколим земята — каза Сашко.

Той държеше една обемиста книга в ръцете си.

— Ех, малко е дебеличка — присви рамене чичкото. — Около 750 страници, но затова пък е много хубава. За да пестите времето си, препоръчвам ви да я четете колективно.

Беше „Моби Дик“ от Херман Мелвил.

В двете купчинки имаше книги от Густав Емар и Луи Жаколио, от Емилио Салгари и Майн Рид, от Карл Май и Джек Лондон, та чак до „Кон-Тики“ на Тур Хейердал.

Имаше книги за велики мореплаватели, откриватели на нови земи и нови морски пътища. За Магелан и Васко да Гама, за Христофор Колумб и Америко Веспучи, за Джеймс Кук, Василий Головнин, Роберт Пири, Роберт Скот, Раул Амундсен, Фритьоф Нансен, Семьон Дежнев, за Беринг и Чириков, Белингсхаузен и Лазарев, Пржевалски, Миклухо-Маклай, Папанин.

Чичкото изяде пак едно черешово сладко, което някой се сети да му поднесе, и си отиде, без да го забележим. Защото всеки взе по една книга и кой в моряшката каюта, кой вън, на игрището, седнал на тревата или легнал по корем, се заехме с четене на току-що полученото съкровище.

Днешното далечно плаване отложихме за по-благоприятни времена. Съседките, учудени от необичайната тишина, занадничаха през прозорците към нашето място. Бяха си помислили вероятно, че ни няма, че сме отишли да вършим някъде лудории, но като видяха, че сме си тук, прибраха се успокоени.

А ние? Сега всеки от нас сам пътуваше по страниците на непрочетените до тоя ден книги и откриваше нови земи, и откриваше нови морски пътища…

Довиждане, моряци. Няма да продам мястото. Още повече че освен футболно игрище, то сега е пристанище. След дълги, уморителни далечни плавания трябва да има къде да се връщате.

В пионерската организация приеха момчетата още през миналата година. За отряден председател си избраха Светла, едно много добро, много весело момиче, отличничка на класа. Тя живееше близко до Пешови. Понякога отиваше при тях на кораба, но игрите им и въображаемите морски пътешествия не я привличаха. Виж, когато забеляза богатата библиотека, заинтересува се от книгите. Започна да си взема по някоя за четене вкъщи.

Докато имаха училище, пионерите все правеха по нещо — ту сборове, ту на кино ще идат, ту на екскурзия за билки, ту ще провеждат спортни състезания. По футбол бяха първи, защото цялата Пешова команда участвуваше в отбора на класа и всеки добре познаваше силата на съиграча си. Слушаха Пешо, капитана на отбора си, и побеждаваха. Не току-така бяха започнали тренировките си още от пеленачета, както се изразяваше Ванчо.

Но настъпи ваканцията. Съкласниците им се пръснаха по лагери и други места за почивка. Скоро и Пешо заедно с близначките, мама и татко щяха да заминават при баба на морето.

Нещо непредвидено малко пообърка нещата. Преместиха татко на нова работа. Всъщност това беше предишната, старата работа на кораба, но за цялото семейство тя бе нова. Бащата започна да се стяга за далечно плаване. На море, при баба, замина заедно с тях, но само след няколко дни всички го изпратиха. Близначките много се радваха, че татко им отново е моряк, Пешо му пожела щастливо плаване, а мама се разплака. Тя плака дълго и след това, а по зачервените й очи сутрин Пешо разбираше, че си поплаква и в самотните нощи.

От морето се върнаха сами, без татко. Мама едва се оправи с багажа, макар че всички бяха послушни и всеки според силите си й помагаше. Почистиха вкъщи, подредиха, но от тишината ли, от що ли, от липсата на тежките таткови стъпки или от липсата на неговия смях стаите им се струваха празни. Близначките с една дума се укротяваха, Пешо повече се навърташе край тях или ги вземаше със себе си на кораба. Мама продължи да работи. Отиваше сутрин рано в учреждението и се прибираше рано подиробед. Беше малко тъжна, малко разсеяна, с рядка, скръбна усмивка…

Бащата пътуваше по два, три и повече месеци. После се връщаше, носеше най-различни чуждестранни подаръци, постояваше десетина дни и отново заминаваше. С неговото завръщане се връщаше и мамината усмивка, и мамината радост. С неговото заминаване заминаваха и те. Сякаш че бащата ги отнасяше със себе си в морето…

Децата завиждаха на Пешо за многобройните му играчки, а той щедро им ти преотстъпваше. Всички заедно можеха да играят с тях.