Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Михаил Лъкатник

Заглавие: Щастливо плаване, юнга

Издание: трето

Издател: ДИ „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: 30.VIII.1988

Редактор: Албена Янкова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Борис Бранков

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5521

История

  1. — Добавяне

Папката върху бюрото не беше дебела. В нея имаше няколко листа, изписани с различни почерци, защото и авторите им бяха различни. Хората се оплакваха от дребни кражби, извършени от неизвестни лица. Един се възмущаваше, че в неделя сутринта, като свалил раницата и въдицата си, за да ги сложи в колата, тъй като смятал да иде за риба, видял, че му липсват стоповете. Не стрували кой знае колко, но „накъде в неделя“ без стопове, сърдеше се той. Точно в събота през нощта ли трябвало да му скроят тоя номер? И хубава стръв си бил приготвил, и едно чудесно място с много риба му посочил колегата рибар Матей Мрянков, и времето било чудесно, рибата непременно щяла да кълве и… стоп! Стоповете на колата ги нямало…

Инспекторът познаваше този човек. Детски писател, който обичаше да се отбива при него, интересуваше се от съдбата на някои момчета и момичета в квартала, имаше навик да се събира с приятели в близката кафе-сладкарница и безкрай да си бъбри с тях. Инспекторът не се и съмняваше, че на писателя не му е толкова до стоповете, колкото до проваления риболов. Даже се усмихна, като си го представи с раницата и въдиците в ръце как мига през очилата, гледайки празните места на стоповете, как тънките му увиснали мустаци увисват още повече над скръбно нацупените му устни. „Че на мене ли тая история? И точно в неделя ли?“ му каза той. Добре бил намислил да замине още в събота след работа и да преспи на реката, но тогава се залисал в приказки с приятели и, разбира се, не заминал. Ето ти сега наказание: удоволствието от дългите разговори го лишаваше от удоволствието на риболова…

На писателя му бяха крали и други работи. Два пъти — антената, но без антена можеше да се пътува. Пет пъти — емблемата (тия емблеми на фолксвагените много лесно се вадят), но и без емблема може. Веднъж му свалиха тасовете на колелата. Той се снабди с нови, но вече не ги сложи. Задигнаха му и един фар, но това се случи през седмицата и не му попречи на риболова. За тия кражби се бе оплаквал на инспектора като на приятел. Но сега пръв път правеше писмено оплакване до милицията. Значи много го бе заболяло за пропадналия излет…

И другите кражби не бяха кой знае какви. Само тъй наречените „потърпевши“ се отнасяха различно към тях.

„Няма ли милиция в тая държава?“ — изразяваше своето недоволство старата пенсионерка от ул. „Света гора“, вдовица на запасен полковник от царската армия. Изчезнало й някакво старо палто, което тя забравила през нощта простряно на въжето в двора. Изтупала го, сложила го да се проветри и имала намерение да го прибере в гардероба, като го поръси с нафталин, за да не го ядат молците, че следващата зима пак щяла да го носи…

„Нашата народна милиция е непрестанно на своя боеви пост й аз не се съмнявам, че тя ще открие крадците и те ще получат заслуженото тежко, но справедливо възмездие“ — заявяваше бай Стоян, който в двора си имаше малка барачка за вулканизиране на гуми и зареждане на акумулатори. От балкона на къщичката му липсваха четири луканки, собственоръчно направени от него с подправки от бахар, кимион, чер пипер и балканска чубрица. Бай Стоян четеше редовно във вестниците рубриките „Из залите на съда“ и патетичните слова за „заслуженото, но справедливо възмездие“ преписа оттам.

Той позна. Милицията наистина стоеше на своя боеви пост и си свърши работата както трябва. Групата беше заловена, кражбите разкрити и подробно описани. Оказа се, че участниците в тях са хлапета от махалата и главатарят им, който носеше романтичния прякор Юнгата, трябваше да се запознае с инспектора…

 

 

Инспекторът се пипна по челото. Колко години изминаха оттогава? Пет или не повече от шест. Юнгата седеше пред него в тъмносиня военна моряшка униформа, нахлупил на коляното си баретата с дългите, черни като лястовичи крила ленти. Над горната му устна грееше златист мъх, който той явно не бръснеше. Късата коса, на която личеше окръжността от току-що свалената барета, също грееше в златно.

Инспекторът не бе от тия, дето могат да крият чувствата си. Още като влезе при него момъкът, той скочи от стола, прегърна го и дълго го тупа по крепките моряшки плещи. После го настани да седне и докато задаваше многобройните си въпроси, отговорите, на които знаеше от писмата му, измъкна някъде от бюрото си кафеник и свари две кафета. И кутия с бонбони извади оттам, и кока-кола, доста топла, но заедно с това горещо ароматично кафе тя минаваше за хладка.

Юнгата внимателно отпиваше и от кафето, и от колата. Така стеснението пред внезапно избликналата радост на инспектора, пред неговата обич бързо се топеше. Постепенно отговорите му, в началото кратки и с недомлъвки, се превръщаха в разкази и по едно време инспекторът се усети, че е подпрял брада на дланта си и захласнато слуша. Но нито промени позата си, нито го прекъсна. Момъкът нямаше друг по-близък човек, на когото да се довери, а на инспектора му беше драго, че тоя човек е именно той. Слушаше внимателно и реагираше с очи или с поклащане на глава. В моряшките преживелици имаше бурно море и солен въздух, гъсти млечни мъгли и палещо слънце, бойни учения и весели моряшки нощи под едри звезди.

Мозъкът на инспектора запечатваше новите ленти от живота на Юнгата и често връщаше старите, за да ги съпостави с тях. Юнгата разказваше за първата маневра „човек зад борда“. Морякът, на когото се паднала ролята да бъде човекът зад борда, не умеел да плува. Но никой не знаел това, а и на него му било стеснително да си каже. Страхувал се, че ще му се смеят, ще го подиграват. Сигурно и страхът, че веднага ще потъне, ще се удави, дордето корабът извърши маневрата за спасяване, не е бил по-малък у него. Но при подадената команда скочил в морето. Корабът трябвало да продължи и при сигнала „човек зад борда“ да направи пълен завой наляво, за да застане с другия си борд към скочилия в морето. Но Юнгата забелязал, че морякът потъва и гълта вода.

— Той не знае да плува, другарю мичман! Ще се удави!

И Юнгата се хвърлил да помогне на другаря си. Маневрата излязла сполучлива, само че имало двама души зад борда. После всички матроси се заели да учат смелия удавник на плуване. Станал отличен плувец.

… Да. Някога, като дете, и Юнгата се бе оказал зад борда. Само че не зад железния борд на кораба, а зад борда на живота. И не знаеше да плува, и ако тогава не му подадоха ръка, сигурно щеше да се удави. Но сега инспекторът беше спокоен за него. Научиха го да плува, той намери своя път и можеше само да му се пожелае щастливо плаване!…

В един град, където живеят много семейства и всяко от тях си има своите радости и своите грижи, могат да се случат разни неща. Пешо навършваше пет години, когато се родиха сестричките му, две плачливи близначки, които, изглежда, щяха да бъдат златокоси също като него. Те раснаха, пораснаха, проходиха и Пешо дори не забеляза кога се научиха да говорят. И станаха такива бъбрици, че от тях човек не можеше да си каже думата. Първоначално, докато се открият места в детската градина, майка им ги оставяше на Пешо. Той да се грижи за тях. Да ги облече сутрин, да ги измие, да ги нахрани. Когато искаше да си поиграе с приятели, водеше ги със себе си. Те не пречеха на „големите батковци“. Напротив, заиграваха се двете и винаги бяха под зоркото око на Пешо. На обед трябваше да са си вкъщи, защото тогава татко и мама се връщаха от работа и всички заедно сядаха да обядват. Близначките се надпреварваха да разказват за впечатленията си, татко и мама разсеяно ги слушаха и същевременно бързаха да предадат своите нови поръчения за следобеда. То следобед нямаше какво толкова да се прави: само да се раздигне масата и най-мъчното — да се приспят близначките. Пешо използуваше всякакви възпитателни средства — от обещанията за бонбони, шарени книжки и приказки до заплахи за пляскане, — за да получи желания резултат. А този резултат му беше много необходим, защото, заспяха ли, близначките щяха да спят непробудно най-малко три часа и тогава настъпваше Пешовото време. Той грабваше футбола и се измъкваше тихо навън, събираше приятелите си от махалата и отиваха на игрището. Всъщност нямаше какво да ги събира. Те седяха на бордюра пред тях и търпеливо го чакаха. Прозорците зееха отворени и по гласовете, които се носеха из къщата, момчетата гадаеха докъде е стигнало приспиването на близначките.

За игрище им служеше един незастроен двор, недалече от тяхната улица. Децата сами го разчистиха от боклуците и бурените, сами си изравниха терена. Стопанинът му беше някакъв голям добряк. Той видя какъв труд положиха момчетата, зарадва се на мълчаливото им упорство в работата и шеговито им рече:

— Хайде, играйте! Ваш да бъде тоя двор, докато решат да построят нещо тук. Наем няма да ви искам…

И малките собственици на чуждия двор играеха там до скъсване. Спираха за известно време, докато решат аут ли е имало или корнер, голът от засада ли е вкаран, или не, и ритането започваше отново…

Най-после се откриха места в детската градина. Сега грижите за двете близначки намаляха. Майка им ги събуждаше рано, измиваше ги, обличаше ги, а Пешо трябваше само да ги отведе до детската градина, преди да отиде на училище. По това време той вече учеше в първи клас. Вечер близначките се прибираха с татко или с мама. Пешо имаше време за уроците, а най-много време му оставаше за игри.

В училище всичко вървеше наред. Буквите, дето ги учеха, не му се струваха интересни, защото той отдавна си ги знаеше. Да чете на срички също не му изглеждаше трудно — бе навикнал да чете целите думи. Смятането му се харесваше, а когато имаха пеене, само си отваряше устата, без да издава звук. Вкъщи обичаше да си тананика, но кой знае защо, в училище си мислеше, че пеенето е работа само за момичета. Стесняваше се и мина доста време, дорде се отпусне да запее заедно с другите. Рисуваше параходи и море, макар че ги знаеше само от филмите и книжките.

Към морето изпитваше някакво странно, непонятно чувство и страдаше много, че още не го е видял истински. Това чувство идваше от разказите на баща му. Син на беден рибар, баща му беше израсъл в морето и знаеше цената на черния хляб, който е мъка излизаше от рибарския занаят. Преди много, много години, тогава млад и здрав мъж, дядото на Пешо като излязъл и морето, вече не се върнал. Вкъщи имаше снимка на този дядо и момчето все не можеше да свикне с мисълта, че това е неговият дядо. Та той кипеше от младост и сила като татко му! Дядовците на Пешовите връстници бяха къде-къде по-стари…

Когато този млад дядо не се завърнал от риболова, бабата на Пешо проклела морето. Така поне казваше татко му. Проклела го, но скоро разбрала, че и синът й ще си вади хляба от морето. Защото той, скришом от нея, започнал да помага на другите рибари, да носи вкъщи с мъка спечелените пари. Но дошла свободата. Пешовият баща завършил някакво морско училище, пътувал малко време с големите океански кораби, а после го изпратили на работа в този отдалечен от морето град, където се родили Пешо и близначките.

Бабата от морето идва два-три пъти да ги види. Те още не бяха ходили при нея. Баща му имаше много работа и отпуските си получаваше все в такова време, когато, както казваше той, не е за море.

На Трети март в пионерския дом стана голямо тържество. Приемаха за чавдарчета първокласниците. За тоя ден се готвиха старателно, знаеха наизуст задълженията на чавдарчето, знаеха много неща за нашите двойни освободители — русите. Когато батковците пионери, строени пред своето червено знаме, им задаваха въпроси, всички отговаряха, без де се запъват. Самият генерал Славчо Трънски им разказа за партизаните, а един писател ги поздрави, че стават чавдарчета, и на всички върза по една копринена синя връзка. После пяха и декламираха, а класната им грееше от щастие заедно с тях.

Татко и мама много се радваха на синята връзка. Искаха да знаят какви въпроси са задавали на Пешо, как е отговорил и като задоволиха любопитството си, баща му каза:

— Сега вече няма шега! Това лято сме при баба на морето!

От тоя ден момчето заживя с мисълта, че мечтата му скоро ще се сбъдне. Ей го къде е лятото. Ще види истинско море и истински параходи. А татко му ще го научи да плува…

 

 

Вън от кабинета на инспектора денят живееше със своите всекичасни шумове. Подвикваха си деца, които ритаха топка, бръмчаха моторетки, любител автомобилист форсираше новата си кола, две жени от два срещуположни прозореца разговаряха през улицата за някакво произшествие.

Юнгата се канеше да започне нова история, когато на вратата се почука. В стаята влезе среден на възраст човек, който водеше за ръка осем-девет годишен хлапак с чорлава коса и влажни очи. Хлапакът се дърпаше и хлипаше.

— Ето го, другарю инспектор — вместо „добър ден“ каза мъжът. — От пет дена не се е прибирал вкъщи… И на училище не е ходил…

Инспекторът стана. Радостният блясък в очите му от разказите на Юнгата сега погасна. Той сложи ръка върху рамото на момчето, настани го на един стол и сам седна до него.

— Знам ли го какво е правил през тези дни — продължаваше да говори мъжът. — Може и да е крал… Че кой ще го храни толкова време? И с предишните си „приятелчета“ може да се е събирал. А учителката му ми каза, че ще го изключат от училище за неизвинени отсъствия.

Гласът на мъжа не беше от приятните. Имаше нещо дрезгаво в него и той се мъчеше да смекчи дрезгавината му, като говореше някак си по-тихо, но от това думите излизаха мазни и угоднически, а от загрижеността му човек оставаше с обратни впечатления. Сякаш изпитваше задоволство, дето момчето не бе се прибрало пет дена вкъщи, сякаш се радваше, че ще го изключат от училище. Той явно не бе такъв, какъвто искаше да се покаже пред инспектора.

Такова впечатление остави у Юнгата този мъж и с известно удовлетворение забеляза, че и на инспектора той е противен.

— Ясно, ясно! — каза с досада инспекторът. — Ти сега си иди. Остави ни сами. С тебе после ще си поприказваме.

— Добре! — заотстъпва към вратата мъжът, като се кланяше още по-угоднически. — Само искам да ви обърна внимание: от него…

Вероятно щеше да изтърси: „От него човек няма да стане“, но инспекторът трепна така гневно и понечи да стане, за да го изхвърли, че оня преглътна думите си и сам не разбра как се намери навън от кабинета. Там сигурно триеше с ръка потта от лицето си…

Инспекторът се успокои. Момчето хлипаше и размазваше с юмрук сълзите си. Инспекторът извади от джоба си чиста, сгъната на квадрат носна кърпа.

— Хайде. Стига сме плакали. Нали сме мъже!… На, избърши си очите… И носа си изчисти… Не се страхувай, че ще ми изцапаш кърпата… Не плачи де… Ще ти се смее тоя батко моряк…

Но момчето не бързаше да се изтрие. Престана да хлипа, но сълзите му потекоха още по-силно.

И инспекторът, и Юнгата разбраха, че това са сълзи на облекчение, задето оня, необичаният, омразният си бе отишъл.

Оставиха го да се наплаче.

Откъде ги вземаше той тия чисти кърпи? Във всеки джоб ли носеше по една? Юнгата си спомни, че някога, преди години, и на него потрябва една такава чиста носна кърпа и тогава този същият инспектор я извади от джоба си и му я подаде.

Колко отдавна бе това? Не много…

По-отдавна е онова, хубавото лято на морето.

 

 

Първата учебна година Пешо завърши отлично. То кой ли от техния клас не завърши отлично! Имаше пет-шест души с по-ниска бележка и едно момиче, което оставаше. Беше нещо слабоумно, болнаво. Всички заедно с учителката го съжаляваха и му помагаха, но нищо не излезе от него. До края на годината така и не успя да научи буквите. После казаха, че родителите му сгрешили: трябвало да го дадат в училище за бавно развиващи се деца…

В Пешовата футболна команда всички бяха отличници. Първия ден се нарадваха на свидетелствата и на подаръците, с които ги отрупаха родителите им, а на втория емнаха топката. Време за игри имаше много, денят — голям, нощите — къси, не стигаха за сън. Затова сутрин се успиваха. Пешо не водеше близначките в детската градина. Те сами си ходеха дотам или пък тръгваха заедно с татко и мама.

Така минаваха дните. Пешо с нетърпение очакваше кога ще заминат при баба на морето, но не безпокоеше родителите си с излишни въпроси. Щом са обещали веднъж, значи ще идат, а кога, това си е тяхна работа. Те, възрастните, си имат много грижи, няма защо и децата да им додяват със своето нетърпение. Виж, близначките можеха да питат, защото са още малки и глупави и нищо не разбират от работите на възрастните. Но и те не питаха, защото си нямаха понятие какво е това морето и колко хубаво може да бъде там.

Една вечер татко и мама се върнаха весели. Още от вратата те съобщиха най-приятната, най-очакваната новина:

— След два дни тръгваме!

Пешо извика „ура“ и се хвърли на врата на баща си. Близначките също извикаха „ура“ и заскачаха на креватчетата си…

На другия ден започна една такава весела суетня, че не е за разправяне. Трябваше да се купуват гумени дюшеци. Татко смяташе да вземат два. Близначките викнаха:

— Ами за нас?

Според тях дюшеците не бивало да бъдат по-малко от пет. За всеки по един… Глупави деца! Кой ще ти мъкне всеки ден пет дюшека на плажа? И кой ще ти пусне такива хлапета като тях всяко на самостоятелен дюшек в морето? Пешо каза:

— И един стига. На него ще се събираме тримата, а татко ще ни вози.

— Правилно! — потвърди бащата. — Един ще вземем! А за моите момичета ща купим две гумени патета. Да ги пускате на плиткото в морето, да ги къпете и да се возите на тях.

Близначките веднага се съгласиха. Въобще те лесно се съгласяваха на всичко, защото макар и палави, бяха послушни деца.

Необходими бяха също така бански гащета за татко и за Пешо, бански костюм за мама.

Близначките пак викнаха:

— Ами за нас бански костюми!

Пешо се слиса, а мама гальовно каза:

— Малките деца като вас се пекат голи на плажа. Я какви сте ми дребосъчета! Ако ви облека бански костюми, само крачетата ви ще видят слънце…

Близначките пак се съгласиха, без да се сърдят.

Трябваше да се купуват още хавлии, кърпи, джапанки. За джапанките близначките не казаха „Ами за нас?“, защото си знаеха, че всеки трябва да има джапанки, така както си има обувки и сандалки.

Направиха списък на всичко, каквото беше нужно, и хукнаха по магазините…

Пешо усети морето, преди да го види. Как, с какво, не можеше да си обясни. То дишаше някъде зад улиците и къщите, дишаше дълбоко, като живо и момчето си мислеше, че като направят още няколко крачки, и ще го видят. Така каза и татко му:

— Отминем ли хотела, изкачим ли се хей там, на високото, там е морето. А вляво е бабината къща. От нея, събудим ли се сутрин, първото нещо, което ще виждаме, ще бъде морето.

И Пешо бързаше напред. Всеки носеше по нещо леко от многото дреболии, които бяха накупили, а един чичко беше презрамил двата им големи, тежки куфара…

Изведнъж Пешо спря. То блесна пред очите му огромно, спокойно, лъскаво като огледало. Сърцето на момчето се разтупа, сребърните отблясъци го заслепиха. Долу, в ниското, леко шумеше кротък прибой — това беше началото на морето, а краят му? Къде беше краят? Той не се виждаше, погледът не можеше да стигне дотам. Там имаше море и удавено в морето небе.

Всички се спряха. Никой нищо не каза. На никого никакви думи не идваха в ума. Само едната близначка тихо, почти шепнешком промълви:

— Море!…

Какво се криеше в тая дума? Вода, много вода и едно голямо, ясно слънце, което топлеше гърба на морето ли? Или легенди и приказки за морски приключения, за славни битки, за пиратски набези, за летящия холандец, за красиви русалки, които примамват наивни моряци и ги задушават с косите си?

Море!

У момчето сякаш заговори бащината и дядовата моряшка кръв. И то, без да разбира, усети, че морето винаги си е било у него и ще си остане там, в сърцето му, в мислите му до края на живота му…

Бабата ги посрещна щастлива и радостна. Двете стаички на горния етаж ги очакваха чисти, приветливи, усмихнати. Едната — за Пешо и близначките, другата — за татко и мама. Долу имаше малка кухничка и стая, в която спеше бабата. Дворчето беше застлано с едри каменни плочи, засадено с много цветя и смокини. Навсякъде в този морски град цветята и смокините се радваха на особена почит.

Още следобеда отидоха на пристанището. Колко много параходи и колко големи! Като къщи, по-големи от къщи. Параходи до кея, пуснали тежки котви и привързани с дебели въжета, параходи навътре в пристанището и вън от него. Татко обясняваше, че е по-правилно да се казва кораб, а не параход. Параходи имало едно време. Движели се с помощта на пара, за която трябвало да носят със себе си тонове каменни въглища. А сегашните кораби имали големи мощни мотори. Горивото им било нафта или по-точно мазут. Тези мотори въртели корабната перка и от бързината на нейното въртене зависела скоростта на кораба.

Пешо, който знаеше всички марки автомобили и тяхната мощност, питаше:

— Като моторите на автомобилите ли са?

— Като тях, но много по-силни.

— Москвичите са с 45 конски сили.

— Един москвич тежи хиляда килограма и носи товар, да кажем, още 500 килограма. Значи общо тон и половина. А един кораб тежи стотици тона и е пригоден да пренася по 10, 15 и повече хиляди тона товар. Него 45 конски сили няма да го помръднат от мястото — обясняваше татко.

— А сто? А двеста?

— И сто, и двеста! На такова чудовище му трябват най-малко четири, шест, че дори и осем хиляди конски сили!

— Осем хиляди конски сили! — и Пешо, който винаги си представяше конските сили в коне, се мъчеше да види тези осем хиляди коня, впрегнати в някой от корабите. Не, за толкова много коне той не можеше да намери място на пристанището. Че един кораб носеше толкова товар, Пешо сам се убеди, като видя дългата влакова композиция, върху която подреждаха машини, чували, бали, денкове. Всичко това високи кранове, стъпили на железни релси, изваждаха от трюма на един кораб и го прехвърляха във вагоните.

korab.jpg Изведнъж татко им трепна: — Ха, моят кораб! — Той ги задърпа нататък.

Близначките зяпаха учудено и малко уплашено. Големи неща бяха тези машини, тези влакове, тези кораби. Плашеха ги невъобразимият шум и звънкият трясък на железа, след които хората, за да се разбират, трябваше да се надвикват. Но и на тях им беше интересно и искаха още да гледат.

Изведнъж татко им трепна:

— Ха, моят кораб!

Той ги задърпа нататък.

— Дано да видя някой познат там. Ще се качим да го разгледате.

Да се качат на истински кораб! За такова нещо Пешо мечтаеше, но никога не предполагаше, че мечтата му може да се сбъдне толкова скоро. А защо татко му да няма познати там. Нали е пътувал с него? Значи всички са му познати.

— Не е така — каза татко му. — Оттогава са изминали близо десет години. Обикновено след всеки рейс известна част от моряците остават в отпуск на брега, а кораба за няколко денонощия го натоварват с други стоки, попълват екипажа му с моряци, които са били на други кораби, но отпускът им е изтекъл, и — отново на далечно плаване.

— И все пак — рече Пешо — може така да се е случило, че някои от моряците, които са пътували тогава с тебе, сега да са попаднали на същия кораб.

— Досетлив си — кимна доволно баща му. — И аз на това се надявам. А и някои хора от екипажа по-рядко се сменят. Например капитаните, помощник-капитаните, механиците, боцманите.

Приближиха кораба и Пешо прочете красивите бели букви, написани на носа му: „Христо Ботев“ — Варна. Ето как изглежда корабът, за който татко му толкова много е разказвал. На него той е прекарал няколко години от живота си, години, които никога нямаше да забрави.

Мама също се радваше, че ще види кораба, с които нейният мъж бе обиколил чудни, слънчеви, далечни страни, оставили незаличими спомени в душата му. За нея беше невероятно, че един човек се решава да се качи в тоя стоманен дом, напуска за дълго родната земя, близките си и понякога със седмици не вижда суша. Живее си той, а корабът винаги е в движение — и когато човек работи, и когато почива, и когато яде, и когато спи. Боботят машините му и навярно цялата тая маса от стомана трепти неспирно, равномерно, а от това сигурно и телата на хората трептят, никога не знаят покой. Не, тя и два дни не би издържала на такъв живот…

Трюмовете на кораба, изглежда, още бяха празни — бордът му се издигаше високо над кея. Отгоре се спускаше стълба, а на площадката стоеше моряк и пушеше цигара. На ръкава си носеше червена широка лента.

— Хей, вацмане! — Извика таткото. — Кой е капитан на „Христо Ботев“?

Морякът огледа цялото семейство, смигна шеговито на Пешо и на близначките:

— Все още капитан Боев!

— Сега на кораба ли е?

— Преди малко дойде. Искате да го видите?

Предайте му, моля, че помполит Велев е тук с цялото си семейство.

— Ей сега, другарю помполит!

Морякът с червената лента извика друг моряк и му каза нещо. Оня се затича към корабните помещения. Пешо задърпа ръката на баща си.

— Татко, познаваш ли този моряк?

— Не го познавам, момчето ми.

— А откъде знаеш, че името му е Вацман?

Баща му весело го погледна:

— Името му не е Вацман. Вацман се нарича всеки моряк, който дежури на палубата, докато корабът стои на пристанището. Той бди да не влезе чужд човек. Стои на пост. „На пост“ по моряшки се казва „на вахта“. И по-правилно е сигурно морякът на вахта да се нарича „вахтман“, но някой малко е поизменил думата на „вацман“ и тя така си и останала…

— А какво значи помполит? Ти не си ми казвал, че си бил помполит.

— Мъчно ще го разбереш. Капитанът си има няколко помощник-капитани: първи, втори, трети. Има си и помощник по политическата работа, който се грижи за възпитанието на моряците. Това е помполитът. Такъв бях и аз… То, на кораба, нещата си имат други имена. Повечето от тях са приети на всички кораби по света… Ей тая стълбичка например, по която ще се изкачим след малко, на моряшки език се нарича сходня. Вътре ще видиш друга стълбичка. На всяка от тях викат трап…

Появи се морякът и прекъсна обясненията. Той каза нещо на вацмана, а вацманът се обърна към Пешовия баща:

— Заповядайте, другарю помполит. Капитан Боев ви чака.

Пешо пръв се намери на палубата. Морякът слезе да помогне на близначките. Той просто ги пое на двете си ръце и без да се държи за страничните въжета, чевръсто се изкачи горе. Татко подаде ръка на мама, а тя страхливо запристъпя от стъпало на стъпало. И все поглеждаше надолу, където между кораба и кея леко поплискваше черната морска вода. Там отпускаха и свиваха пъстрите си камбанки малки прозрачни медузи.

Когато морякът ги заведе в каютата на капитана, бащата на Пешо разбра защо той не бе излязъл да ги посрещне. На масичката в приемната му се мъдреха изпотени чаши със студена жълта цитронада, бутилка с някакво питие за възрастните и чашки за него, голяма кутия с шоколадени бонбони. Капитанът се бе приготвил да посрещне гостите си. С Пешовия баща те се прегърнаха здравата, по мъжки, и от тая прегръдка момче го разбра, че все още са запазили своята моряшка дружба. На мама той целуна ръка, двете близначки целуна по бузките, като ги вдигна високо, а с Пешо се ръкува приятелски и шеговито му разчорли косата.

— Юнак! — каза той. — Моряшка кръв! Личи си…

Червени петна пламнаха по бузите на момчето от гордост. Капитанът беше млад човек, на възраст колкото баща му, но с леко прошарени коси. Очите му бяха ясни и весели, а усмивката — топла и добра, макар и малко горчива.

— Хайде, гощавайте се!

Близначките това и чакаха. Веднага протегнаха ръце към кутията с бонбоните, а Пешо изпи на един дъх цитронадата си.

Голямо семейство си отгледал! — продължи капитанът. — Щастливец! Първата чаша — за негово здраве:

Големите отпиха от питието си.

— А ти? — попита бащата на Пешо.

Аз — отвърна капитанът с горчива шега, — аз… тъкмо си намеря жена, реша да се оженя и… хайде на път… Като се върна — тя не ме дочакала…

Е, млад си още… Ще успееш! — утеши го бащата на Пешо.

Капитанът носеше бяла риза с къси ръкави, бял панталон, бели обувки и въобще по нищо не личеше, че командва такъв солиден кораб. А и моряците не бяха облечени в оная моряшка униформа, с която Пешо бе свикнал да си ги представя. Той още не знаеше, че в търговския флот униформата не е на почит, че ония момчета, с хубавите тъмносини или бели барети и рубашки са войници, които служат на бойните кораби и пазят нашите черноморски граници. Искаше му се да попита за това, но големите, т.е. баща му и капитанът, се бяха увлекли в спомени и той не посмя да прекъсне разговора им.

В този момент пред вратата застана моряк, същият оня дето пренесе близначките на палубата.

— Пенко каза капитанът, — струва ми се, че тези малчугани изгарят от нетърпение да разгледат нашия „Ботев“. Особено Пешо. Я ги разведи да им покажеш всичко.

— Ест, другарю капитан! — каза Пенко и смешно мръдна само с единия си мустак. Той имаше големи рошави, почти червени мустаци, които никак, ама никак не бяха страшни, и очите на близначките ги следяха с весели пламъчета, сякаш очакваха още нещо от тях. И в тоя миг мръдна другият мустак, а чичо Пенко попита: — Идвате ли с мене, приятели?

Мустакът си остана така, като въпросителната в края на изречението. Пешо и близначките веднага скочиха от столовете си.

— С чичо Пенко, с чичо Пенко! — завикаха момичетата.

Мама също стана.

— И аз ще ида с тях! Никога не съм била на такъв голям кораб.

Тя улови близначките за ръце, а Пешо тръгна с чичо Пенко.

— И внимавай! — рече капитанът на Пенко. — Да не уплашиш Пешо с приказки за тежката моряшка служба. Че кой ще ни замести, когато остареем?

— Няма, другарю капитан — отвърна Пенко. — Като го гледам, само за моряк е роден. Може още отсега да го произведем в чин юнга…

Татко и капитанът се усмихнаха, а Пешо реши да пита после какво значи „юнга“. Само да не забрави думата…

Двамата приятели останаха в капитанската каюта на разговор.

Вкъщи близначките се похвалиха на баба си, че са били на татковия кораб, и една през друга чуруликаха какво са видели там, какво им разказал чичо Пенко. И една маймунка имало — Джими, и един папагал — Коко. Маймунката сама си белела бананите, а Коко лющел семки и все им се карал. Чичо Пенко казал, че маймунката ядосвала папагала. А иначе били добри приятели. Понякога тя дори го хранела с банани. Защото и Коко обичал бананите…

Пешо се въртеше около баща си като замаян и го подпитваше за всичко, което бе видял и чул. Само че и баща му бе малко замаян от горещината и много не му се приказваше. Искаше да си полегне на хлад в стаята, да си подремне. Пешо го придружи до леглото. Майка му, баба му и близначките останаха долу, в дворчето — нали са жени, — да се занимават с техните си женски работи, а Пешо се гушна до татко си…

— Татко, а какво е това юнга? Моряк ли е?

Бащата се прозя и заговори тихо, в просъница:

— Моряк е, момчето ми. Моряк… Само че най-нещастният от моряците. Някога на корабите са вземали момчета по на 14, 15 години, че и по-малки. Нищо не им плащали, работели само за хляба… И ги карали да вършат всякаква работа. Да белят картофи в кухнята…

— В камбуза — поправи го Пешо.

— Тъй… По моряшки, в камбуза… да чистят боб и ориз, да мият съдовете, да метат каютите, да хвърлят въглища в пещта… Карали ги да вършат най-тежката и мръсна работа на кораба. На всичко отгоре всеки си изкарвал яда на тях: де с ругатни, де с плесници, де с ритници — никой не жалел бедния юнга. Лягал си вечер най-късно от всички, капнал и изнемощял, стискал зъби от болка или си поплаквал скришом от мъка, докато заспи. А сутрин пръв се събуждал и скачал на крака, защото иначе идвал боцманът, за да го вдигне с ритници… И тичал в камбуза да напали печката, да подгрее вода за чай, че като дойде готвачът…

— Кокът — прекъсна го пак Пешо.

— Да. По моряшки на готвача викат кок… Че като дойде кокът, ако нещо не е в ред, прас… с големия черпак юнгата по главата. Ех, в старите моряшки книги — като пораснеш още малко, непременно ще ги изчетеш, — та в старите моряшки книги се разказва и за щастливи юнги, и за юнги герои, които после стават капитани, но това са повечето измислени истории… Истината е, че юнгите са теглели голямо тегло. И сега на много кораби в капиталистическите държави има юнги… На нашите няма. Нашите деца на тая възраст ходят на училище, имат си всичко. Не трябва да се трепят за хляба… Който иска да стане моряк или морски офицер, или рибар — имаме си специални училища: морско училище, рибарско… На нас не ни трябват неуки моряци… Нашите моряци трябва да се умни образовани хора…

Пешо усети, че татко му се е уморил и че вече заспива. Той леко се измъкна от леглото, отиде в другата стая и застана до отворения прозорец. Слънцето грееше някъде откъм сушата, клонеше към заник, но лъчите му още блестяха над плажа и морето.

Далеч, далеч се виждаше остров — като лилава скала сред зелени води…

На сутринта близначките, щом се събудиха, изтичаха при татко и мама.

— Мамо, батко е болен! — каза едната.

— Какво му е? — уплаши се мама.

— Цяла нощ се въртя в леглото и говори на някакъв непознат език — каза другата.

— Жоропас, радимар, щурав.

— Нищо му няма — успокои ги татко. — Нагълтал се е вчера с много моряшки думи. Не жоропас, жирокомпас, не радимар, а радар и не щурав, а щурвал… И на командния мостик ли бяхте? — обърна се той към мама.

— Бяхме! — отвърна тя. — Да ви се не види и моряшкият език. Ще ми побъркате момчето.

И двамата се засмяха.

— Хайде, тичайте при баба да ви измие очичките! — каза татко. — След закуска отиваме на плажа…

Като ги изпращаше, баба заръча:

— И внимавайте. Първия ден — пет минути на слънце по гръб и пет минути по корем. Със слънцето шега не бива. За Пешо не е страшно. Той вече е почернял. Но момичетата, каквито са белички, веднага ще изгорят…

Лесно е да се каже, но как да се удържат две палави момиченца на сянка под чадъра? Те, след като излежаха петте минути на слънце по гръб и по корем, току само гледаха татко и мама да се залисат с нещо и бухваха заедно със своите жълти патета във водата. Пешо изтичваше и ги прибираше, но те след малко пак издебваха подходящ момент и пак… бух — в морето.

Татко предаде на сина си първия урок по плуване. Момчето веднага нагълта вода, но не се уплаши, а като запляска с ръце и крака, се задържа на повърхността.

— Е, щом от първия път не потъна, ще се научиш! — окуражи го баща му. — Трябва равномерно да става движението на ръцете и краката. Гледай сега как го правя аз…

Пешо имаше толкова силно желание да се, научи да плува, че поглъщаше всяка негова дума, безпогрешно повтаряше всяко негово движение. Скоро започнаха да навлизат навътре, а един ден стигнаха чак до сала. Починаха си на него и се върнаха.

Мама гледаше загрижена след тях изпод чадъра, а когато мокри и задъхани от плуването сядаха до нея, въздъхваше с облекчение, но и с известна гордост. Тя не ги кореше, че плуват толкова навътре, не им се сърдеше. Защо трябва да помрачава радостта им, защо да им иска обещание да не отиват толкова далеч, като знае, че те няма да изпълнят обещанието си?…

Близначките наистина изгоряха първия ден и ги мазаха със сода, с кисело мляко и с някакъв крем. Бабата престорено сърдито се шегуваше:

— Не ме послушахте, а? Сега ще ви вържа под мишниците с въжето за пране и ще ви окача да спите на закачалката. В леглото, както и да легнете, все ще ви боли…

Но двете геройски изтърпяха болките, а на другия ден си седяха под чадъра, без да ги кара някой. Скоро им мина, пообелиха се малко, а след още няколко дена почерняха като циганчета. Две малки черни циганчета с обелени нослета, но със златни косички…

Това беше най-хубавото лято за Пешо. После се заредиха още едно, още едно и още едно. Всяко от тях си имаше своето очарование и всяко от тях остави у него по нещо светло и чисто, добро и топло.

На петото лято татко ги доведе, но ги остави сами при бабата. Не издържа морякът на сушата, тръгна на далечно плаване. А може би служебно го бяха пратили…

После? После се случи нещо страшно и всичко тръгна наопаки…