Владимир Мегре
Новата цивилизация (4)

Големият проблем

— Ти помниш ли, тате — казвах ти при твойто предишно идване, че се готвя да ида във вашия свят, като порасна?

— Помня, разбира се. Ти казваше, че ще дойдеш в нашия свят и ще откриеш своето момиче-Вселена, за да го направиш щастливо. Че ще си направите имение, ще възпитавате деца… Как да не помня! И какво, още ли не си се отказал от тази идея?

— В никакъв случай! Всеки ден мисля за този момент, за момичето и своето имение. В най-големи подробности си представям как ще живеем с нея! Как вие с мама ще ни идвате на гости и ще гледате как мечтите ни с това момиче се превръщат в реалност.

— И в какво е проблемът? Страх те е да не би да не я откриеш?

— О, не е в това. Момичето — аз ще го търся и ще си го намеря. Ела, искам да ти покажа още една малка полянка. И ти сам ще разбереш всичко, ще усетиш проблема.

Отидохме със сина ми на неголяма поляна, съвсем близо до поляната на Анастасия. Като спряхме по средата й, Володя ми предложи да седна, а самият той, като сложи ръце пред устата си като фуния, силно и протяжно извика: „Ааааа!“ Първо в една посока викаше, после в друга и в трета. Буквално след две-три минути, в короните на дърветата около поляната се почна голямо движение: стремително, от клон на клон, заподскачаха катерички! Множество катерички се събраха на един кедър. Някои просто кацаха на някое клонче и почваха да гледат към нас, а други — явно най-палавите — продължаваха да скачат от клон на клон. След още няколко минути от храстите изскочиха три вълка, седнаха на края на поляната и почнаха също да гледат към нас. На три метра от вълците скоро легна и един самур. Появиха се две кози — те не легнаха, а стояха в дъното на поляната, вперили очи в нас. Скоро дойде и един елен. Най-последна, с шум през храсталака, се промъкна и една огромна мечка! Тя също седна в края на поляната, все още задъхана, и от езика й се точеше слюнка — сигурно е била далече оттук и е трябвало дълго да тича.

Володя през цялото време стоеше зад гърба ми, сложил ръце на раменете ми. После се отдалечи няколко крачки, откъсна малко от някакви билки, и като се върна, каза:

— Отвори уста, татко, сега ще ти дам тези билки. За да видят, че те храня лично и да не се вълнуват от присъствието на чужд човек.

Лапнах донесените билки и почнах да ги дъвча. Володя клекна до мене, прислони глава на гърдите ми и каза:

— Погали ме по косите, тате, за да се успокоят съвсем.

С радост помилвах сина си по русите косички. После той седна до мен и почна да разказва:

— Отдавна разбрах, тате: Бог е създал целия свят като люлка за своя син — човека. Растенията, въздуха, водата, облаците — всичко е създадено за нас! И животните също с голяма радост са готови да служат на човека. Но ние сме забравили — и сега трябва да разберем — какви точно служби могат да изпълняват различните животни, какво е призванието и предназначението им. Досега повечето хора знаят, че кучето трябва да пази къщата или да открива загубени неща, или пък да помага за реда в стопанството. Котката лови мишки, ако почнат да крадат от запасите. Конят вози. Но и на всички останали животни също е дадено някакво предназначение. Трябва да го проумеем! Та аз, именно, почнах да определям предназначението на всички тези животни тука. Те стоят сега и чакат командата ми. Вече трета година почна, откакто се занимавам с тях и определям предназначението им. Ето, например, мечката. Тя има големи и силни лапи. Може яма за изба да изрови, запаси в ямата да сложи и после да ги отрие. Мед от хралупа да извади…

— Та аз ги знам тия работи, Володя — Анастасия ми е разправяла как хората са ползвали някога мечките за работна сила.

— И на мен мама ми е говорила за това. Но виж сега на какво още съм научил мечката.

Володя стана и протегна дясна ръка по посока на мечката. Тя цялата се напрегна, даже сякаш престана да диша, а когато Володя тупна с ръка по крака си, огромната мечка направи няколко отривисти скока и легна в краката на сина ми. Володя клекна до огромната глава на звяра и го потупа, почеса го зад ухото. Мечката ръмжеше от удоволствие! Володя стана — и веднага с него скочи и мечката, гледайки предано синчето ми.

Володя отиде до края на поляната, намери сухо клонче и на десет метра от мен го забучи в земята. После пак се върна в края на поляната, приближи се към едно малко, около еднометрово кедърче, докосна го и плясна два пъти с ръце. Мечката мигновено затича към кедъра и почна да го души. След това станах свидетел на нещо невероятно!

Заедно със сина ми, който пак седна при мен на тревата, видяхме ето каква картина:

Мечката известно време души малкото кедърче. После ту се отдалечаваше от него, сякаш искаше да премери нещо, ту притичваше към мястото, където стърчеше втикнатата от Володя суха клонка. И точно там, където беше клончето, тя почна да рие с предните си лапи земята.

Работейки с мощните си, ноктести лапи, тя след няколко минути изри яма, около осемдесет сантиметра широка и половин метър дълбока. Огледа работата си, даже завря глава в ямата — сигурно я душеше.

После мечката изтича към кедъра, който й бе показал Володя, и почна да рие земята около него. Когато стана нещо като траншея, мечката клекна до кедъра на задни лапи, предните вмъкна в изкопа и измъкна дървото, заедно с голяма буца земя. После тя се изправи и тръгна на задни лапи към изкопаната преди това дупка, държейки с предните буцата. Приближи се, внимателно клекна и пусна кедърчето в нея. Но тя се оказа по-дълбока от нужното с около 15 сантиметра. Мечката се отдръпна, огледа работата си. Отново измъкна кедъра, остави го, добави в ямката земя и пак сложи кедъра. Сега всичко беше наред!

Бавно се отдалечи, отново оглеждайки работата си. Явно бе доволна, защото се приближи до посадения кедър и почна да затрупва хлътналото между буцата, от която растеше той, и краищата на ямата. Мечката загребваше пръст, избутваше я там и биеше отгоре с лапа, трамбовайки почвата около току-що посаденото от нея дръвче!

Беше доста интересно, да се наблюдава това, но и преди ми се бе случвало да гледам как катеричките носеха сушени гъби и орехи на Анастасия или как играеха с нея вълците, как я защитаваха от дивите кучета. Пък и много хора вече са виждали какви ли не номера с най-различни животни по цирковете. Моето куче Кедра вкъщи също с удоволствие изпълнява много команди.

Това, което ставаше на полянката в тайгата, също приличаше на цирково представление, само че не на арена, оградена с висока мрежа, а в естествени условия. И участници бяха не обитаващите тесните клетки циркови животни, а свободните обитатели на тайгата, както ние ги наричаме. За нас те са диви, но за сина ми са просто другари и помощници. Също като нашите домашни животни.

Но все пак имаше една тайнствена и невероятна разлика.

Предаността на домашните животни може да се обясни с това, че човекът ги храни, пои ги, дава им убежище. Хората, които ходят на цирково представление с участие на животни, също могат да видят как след всеки сполучливо изпълнен номер на лъва или тигъра, дресьорът ги поощрява — вади от висящата на кръста си торбичка или от джоба си лакомства и ги дава на животните.

Цирковите животни, прекарали много години от живота си в клетки, сами не могат да се снабдяват с храна — те са изцяло зависими от човека. Но тук, в тайгата, животните са напълно свободни, те сами си намират храна и убежище. И, въпреки това, идват. Не просто идват, а тичат с всичка сила, когато биват повикани от човека, и изпълняват командите му! Изпълняват ги с голямо желание и даже с угодничество. Защо? И какво получават в замяна? Володя не им даваше никаква храна. Въпреки това, радостта на мечката беше много по-бурна от тази на животните в цирка, на които се подхвърля желаното парче.

След като бе посадила по нареждане на Володя онова дръвче, мечката, пристъпвайки от лапа на лапа, сега вторачено го гледаше, също като че ли искаше да повтори това поръчение или да изпълни ново. Странно: една огромна мечка от тайгата много иска да направи още нещо за човека, при това — човек, още дете. Но Володя не й даде нова задача. Той я повика с особен жест при себе си, хвана с две ръце козината на муцуната й, лекичко я подръпна, после погали я и каза: „Юнак си ми ти, а не някаква си козичка“. Мечката ръмжеше от удоволствие! Тонът на това ръмжене бе такъв, сякаш страшният звяр се намира на върха на блаженството.

Анастасия ми е казвала: „От човека може да излиза невиждана благодатна енергия. На всичко живо на Земята тя е необходима като въздуха, слънцето и водата. Даже слънчевата светлина е само отражение от великата, излизаща от хората енергия“.

Нашата наука е открила много видове енергии и даже се е научила самостоятелно да произвежда електроенергия, да разцепва атома и да прави бомби. Но как и доколко е напреднала нашата наука към по-значимото и главното — изучаването на енергията, излизаща от човека? Има ли научно направление, изучаващо тази енергия и тайнствените й възможности, възможностите на човека и неговото предназначение в нашия свят и във Вселената?

Може би някой по хиляди различни начини се мъчи да възпрепятства човека да познае сам себе си. Именно да възпрепятства.

Не, не може, ни най-малко не е възможно човек да е предназначен да престоява с години в казиното или в бара с чаша алкохол! Да седи с години зад касовия апарат в магазина или като мениджър в офиса. Даже и топ-моделът, и президентът, и естрадният певец нямат нищо общо с главното предназначение на човека.

А нали тъкмо съвременните професии и печеленето на пари винаги са изтъквани като нещо главно в живота на човека? За тях именно се говори най-много в повечето филми и телевизионни предавания… Там има всичко, освен разсъждения за същността на битието. Превръщат човека в глупак.

Случайно ли някъде непрекъснато избухват войни? И Земята става все по-мръсна и по-мръсна. И объркани, невиждайки смисъл в живота, хората почват да пият и да вземат наркотици.

Кой трябва да спре тази вакханалия, ставаща със Земята? Науката? Тя обаче мълчи. Религията? Каква религия? Къде са й плодовете? Може би всеки сам трябва да осмисли всичко отначало. Сам. Да го осмисли! Но за да осмисли нещо, първо трябва да може да мисли. А къде? Кога? Нали животът ни е пълна суета?

Даже и най-малките опити да се помисли за смисъла на човешкия живот моментално се пресичат. Да се продават списания с разголени похотливи тела — моля! Да се бистрят сексуалните извращения — моля! Да се показват зверствата на извратените маниаци и да се говори за тях — моля! Да се пише и разсъждава в ефира за проститутките — моля!

И при всичко това, все по-рядко и по-рядко се засяга темата за смисъла на човешкия живот и за неговото предназначение. Тя става все по-забранена.

Прекъснах размислите си и погледнах към сина си. Той седеше на тревата до мен и внимателно ме наблюдаваше. Сигурно иска да ми покаже още нещо, помислих си аз. Затова го попитах:

— А ти защо говори на мечката за козите, Володя?

— Никак не мога да определя какво е предназначението им, тате.

— Та какво има толкова да се определя… Предназначението на козите е ясно за всички — да дават мляко на човека.

— Да, мляко. Но сигурно могат да бъдат научени на още нещо.

— Че на какво повече? И защо?

— Аз съм ги наблюдавал. Козите могат да смъкват кората на дърветата и пъновете. И клонките на храстите могат да огризват. Ако ги пусне човек в имението, могат да навредят на растенията. За да не се случи такова нещо, аз ги уча да стрижат живия плет на именията…

— Да го… стрижат?

— Да, татко, да го подстригват. Нали хората за красота подстригват храстите — ту равна стеничка правят, ту оформят фигури от тях… Дядо ми е казвал, че това при вас се нарича „ландшафтен дизайн“. Но козичките никак не могат да съобразят какво искам от тях…

— А ти как ги учиш?

— Ей сега ще ти покажа!

Володя взе една оплетена от копривени влакна триметрова връв, единият й край върза за малко дърво и проточи връвта през храстите. После с жест повика две козички, погали всяка, докосна с ръка храстите и даже сам отхапа малко клонче. Нещо каза на козичките и те почнаха енергично да оглозгват клонките на храстите. Щом се приближаваха до очертаната от връвта граница, Володя я дръпваше няколко пъти и издаваше звуци на недоволство. Козите се спираха с протегнати муцунки, въпросително гледаха сина ми, но после пак се заемаха да белят клоните на храстите, без да обръщат внимание на връвта.

— Ето, виждаш ли, татко, не става. Не разбират, че трябва равничко да подстригват храстчетата — по връвта.

— Да, виждам. Та това ли ти бил проблемът?

— Не, това не е главният проблем, тате. Главното е друго.

— Какво?

— Ти нали обърна внимание, татко, с каква радост притичаха разните животни на моя зов?

— Да.

— Не една година се занимавам с тях, те са свикнали да общуват с мен — и само с мен. Те чакат общуване, искат ласки. И когато отида в твоя свят, те ще тъгуват! За това, че няма да дойде при тях човек и няма да ги извика повече никога при себе си, за нищо повече няма да ги помоли. Аз разбрах: общуването с човека и служенето на човека вече е станало главен смисъл на живота им.

— Нима не биха могли да общуват с Анастасия?

— Мама си има свой кръг, свои животни, с които дружи. При това тя е много заета и не й стига времето и за нейните. А тези — Володя посочи към все още седящите по отдалечените краища на поляната животни — аз сам съм ги подбирал и единствено аз съм се занимавал с тях няколко години. Ето, вече три месеца минаха, откак помолих дядо да е постоянно тук, когато се занимавам с тях. Дядо, въпреки че постоянно мърмори, все пак винаги присъства тук в тия случаи. Но наскоро ми каза, че не може да ме замени.

— Защо?

„Нямам такъв интерес към дресирането като теб“ — ми каза дядо. — И почна още да мърмори, че не трябвало много да се занимавам с тях поотделно. И да ги милвам не бивало толкова. И че тия животни ме били считали не само за свой водач, но и още за дете, понеже по-възрастните от тях са ме виждали малък и са ми били бавачки… Въобще, някаква грешка съм бил допуснал и сега трябвало да я поправя. Само че, вече няма да мога да я оправя самичък…

Аз гледах животните, все още стоящи на поляната и очевидно чакащи от Володя някакви указания или занимания с тях. Представих си как ще тъгуват. Също както тъгува моето куче Кедра, когато напускам своята вила за няколко дни или седмици. И къщичка топла си има, и не я връзвам — свободна е да се разхожда и в полето, и в гората, и в селото. И съседът я храни всеки ден. Каша й вари, кокали й дава. Но ми казва: „Тъгува тя без вас, Владимир Николаевич. Често седи пред вратника и гледа към пътя, по който се връщате. Даже се зъби понякога“. Когато си идвам, Кедра лудо се затичва, търка се в краката ми, а често, от преливане на чувства, подскача и се опитва да ме близне по лицето и цапа дрехите ми с лапи… И никак не успявам да я науча да проявява по-сдържано своите емоции.

Но тези заковани на поляната животни! През цялото време те ни гледаха безмълвно и външно сдържано, докато ние със сина ми разговаряхме. Какво искат те? Нали никой не ги кара насила да стоят така и да чакат някаква команда от човека? Господи! Изведнъж в мен ярко избухна и сви сърцето ми мисълта: та нали не само тези животни, седящи на тази поляна в тайгата, но и всички живинки на Земята имат своето предназначение и чакат контакт с най-висшето същество на планетата — човека!? Те са създадени, за да помогнат на човека да изпълни своята най-висша мисия. Бог е създал тях, както и всичко живо на Земята, за да помогнат на човека да осъществи своята велика мисия… А човекът…

Гледах аз седящите по тази поляна животни и почнах да разбирам: при сина ми наистина е възникнал сериозен проблем — той няма да може да зареже тези приятели, а не може и да се прости с мечтата за онова момиче, с което ще създава своето имение…

— Да, Володя, това наистина е проблем. И той изглежда нерешим. Няма изход — казах аз на сина си.

— Има един изход, тате, но той не зависи от мен.

— А от кого зависи?

— Само ти можеш да разрешиш този проблем, татенце!

— Аз?! И как точно? Тук аз нищо не мога да сторя, синчето ми.