Владимир Мегре
Новата цивилизация (13)

Милиардерът

Милиардерът Джон Хайцман умираше на четиридесет и втория етаж на своя офис. Целият етаж бе зает от неговите апартаменти. Двете спални, тренировъчната зала, басейнът, гостната и двата работни кабинета бяха станали неговото убежище през последните три години. През това време той никога не напусна апартаментите си. Нито веднъж не слезе със скоростния асансьор долу, в помещенията, където работеха службите на неговата финансово-промишлена империя. Нито веднъж не се качи на покрива, където стоеше вертолетът му и постоянно дежуреше екипаж, готов да изпълни указанията на собственика; но той, през последните три години, не се появи нито един път.

Джон Хайцман три пъти седмично приемаше в единия от кабинетите само четиримата си най-близки помощници. По време на кратките, не повече от 40-минутни съвещания, той изслушваше докладите им без особен интерес и понякога даваше кратки указания. Разпорежданията на милиардера не се обсъждаха и се изпълняваха безусловно и точно. Финансовото състояние на империята, която единовластно владееше Джон Хайцман, се увеличаваше ежегодно с 16.5%. Даже през последната половин година, когато Хайцман престана да провежда каквито и да съвещания, печалбата не намаляваше. Създаденият от него механизъм на управление бе перфектен.

Никой не знаеше за истинското състояние на милиардера. Фамилията му почти не се споменаваше в пресата. Хайцман строго спазваше правилото: „Парите не обичат суетата“.

Още баща му наставляваше младия Хайцман така: „Нека тия политически парвенюта се мяркат постоянно по екраните и във вестниците. Нека президентите и губернаторите разговарят с народа, обещавайки щастлив живот. Нека публичните милиардери да се возят на представителни автомобили с охрана. Ти, Джони, не бива да правиш всичко това. Ти трябва винаги да си в сянка и чрез властта си — властта на парите — да управляваш правителствата и президентите, милиардерите и просяците от всички страни. Те не бива да имат понятие кой точно ги управлява.

Схемата е проста като фасул. Именно аз създадох валутния фонд с безброй вложители. В крайна сметка, под различни имена, там лежат седемдесет процента от моите капитали! Външно, за пред тъпата тълпа, фондът е създаден за поддържане на развиващите се страни. А всъщност аз го създадох — като механизъм за събиране на данък от всички страни.

Ето ти пример. Избухва военен конфликт между две страни, едната от които има нужда от пари, а най-често — и двете. Да взимат — после ще ги връщат с лихва! Стават в някоя страна социални сътресения и пак трябват пари — да взимат! Ще ги връщат с лихва. Влизат в борба за власт две политически сили, едната получава чрез агентите ни пари — и пак ще ги връща с лихва. Само Русия ни снася ежегодно три милиарда долара!“

Като беше на двайсет години, Джон Хайцман много обичаше да общува с баща си. Винаги строгият до този момент и необщителен негов родител, един ден го извика при себе си в кабинета. Предложи му да се разположи в креслото до камината, сам наля в чашката му любимото на Джон кафе с каймак и с неподправен интерес го запита:

— Харесва ли ти ученето в университета, Джон?

— Невинаги ми е интересно, татко. Имам чувството, че професорите не обясняват законите на икономиката съвсем ясно и понятно — честно отговори Джон.

— Добре. Точно забелязано. Но още по-точно може да се изрази така: съвременните професори не могат да обяснят законите на икономиката, понеже нямат понятие за тях. Те вярват, че икономиката се прави от икономистите. Само че много бъркат. Световната икономика се управлява от психолози, философи и играчи. Когато навърших двадесет години, моят баща, твоят дядо Джон, ме посвети в тайните на управленческия процес. Ти си вече на двайсет, Джон, и аз те считам за достоен приемник на тези знания.

— Благодаря ти, татко — отговори Джон.

И така, с беседи край камината, се започна обучението за законите на икономиката, съвсем различно от това в университета. Бащата обучаваше своя син по особен начин. Цялото обучение протичаше като поверителни разговори — доброжелателни, с примери и елементи от играта. Информацията, която разкриваше пред Джони баща му, бе невероятна. В никакъв, дори и в най-престижния университет, не би могъл да я получи по никой начин.

— Кажи, Джон — питаше баща му — известно ли ти е колко богаташи има в нашата страна. Или въобще по света?

— Имената им се публикуват в бизнес списанията, по реда на състоянието им в цифри — спокойно отговори Джон.

— И на кое място сме ние в тези списъци?

За пръв път баща му не каза „аз“, а „ние“. Значи, той вече счита него, Джон, за съвладетел. Макар и да не искаше да огорчава баща си, Джон отговори:

— Твоето име, татко, го няма в списъците.

— Да. Прав си. Няма го. Въпреки че само сумата на годишната ни печалба надвишава цялото състояние на много от имената в тези списъци. А името ми липсва по единствената причина, че кесията не трябва да става прозрачна. Много хора от тия списъци работят директно или косвено за нашата империя — за твоята и моята, сине.

— Татко, ти положително си гений в икономиката! Умът ми не го побира; как е възможно без всякаква военна намеса да накараш такава огромна империя да ни плаща ежегодно данък! Как си успял да разработиш такава грандиозна икономическа операция.

Хайцман-старши взе машата за камината и разбута цепениците, после мълчаливо сипа на себе си и на сина си по чаша леко вино. Отпи глътчица — и чак тогава продължи.

— Аз не съм разработвал никакви операции. Капиталът, който контролирам, позволява само да заповядвам — изпълняват други. Много аналитици, правителствени гении от различни страни и президенти ще са изумени, ако узнаят, че сегашното положение на страните им зависи не от тяхната дейност, а от моя каприз.

Центровете за политически стратегии и анализи, институтите по икономика, както и правителствените структури на много страни не осъзнават, че работят в направления, разработени от моите отдели, при това много малко на брой. Например, цялата социално-икономическа политика и военната доктрина на Русия се определят и контролират само от един отдел, състоящ се от четирима психолози, всеки с по четири секретари. Нито един от тях не знае за дейностите на другите.

Един ден ще ти покажа как се управлява по този начин — то е достатъчно просто. Но преди това ти, Джони, трябва да разбереш истинските закони на икономиката, за които университетските професори нямат и понятие. Те просто не знаят за тяхното съществуване. Законът е такъв: в условията на демократичното общество, всички президенти, правителства, банки, едри и дребни предприемачи от всички страни, работят само за един предприемач, стоящ на върха на икономическата пирамида. Те работеха за баща ми, сега — за мене, а скоро ще почнат да работят само за теб.

Джон Хайцман гледаше баща си и не можеше да осъзнае казаното от него докрай. Да, той знаеше, че баща му е богат, но в дадения случай не ставаше дума просто за богатство, а за супервласт, която трябва да мине в наследство именно на него — Джон. Трудно бе да се осмисли тази фантастична информация докрай. По какъв начин в свободното демократично общество всички, почвайки от президента и свършвайки със стотиците хиляди крупни и малки фирми, които са самостоятелни юридически единици, в действителност работят само за един човек — за баща му?

— Когато чух от дядо ти това, което сега ти съобщих, аз не можах да осмисля казаното веднага. И ти не разбираш в момента всичко, Джон. Но разбери следното — продължи Хайцман старши — в живота има богати хора. Но над всеки богат има още по-богат. И има един най-богат. За него — за най-богатия — работят всички останали богати, а следователно и всички, които им се подчиняват. Такъв е законът на системата, в която живеем.

Всички разговори за „безкористната“ помощ за развиващите се страни са чист блъф. Да, богатите страни дават кредити чрез международните фондове за развиващите се държави, но дават само с цел да получат солидни лихви за ползването на кредита — да получат данък.

Например, Русия плаща годишно по три милиарда на МВФ — и тази сума е само лихвата за взетия кредит. Много икономисти знаят: основните финанси на МВФ се състоят от капитали на САЩ. Разбират, че грабителската лихва за ползването на кредита отива в САЩ. А при кого конкретно — никой не знае. Америка, като страна, е само удобен параван за играта с капитали. Кажи, Джон: на теб известно ли ти е, че Америка има държавен дълг?

— Да, татко, известно ми е. Сумата на дълга е астрономическа. За миналата година тя беше… Лихвите, изплащани върху дълга бяха…

— Та значи, на теб ти е ясно, че държавата, която дава заеми на други страни, сама взима огромни заеми. Но от кого ги взима? Имаш ли понятие?

— От собствената ни Централна банка.

— А кому принадлежи тя… тази Централна банка?…

— Тя… Тя…

Джон никога не се бе замислял кому е длъжница Америка, но, отговаряйки на въпросите на баща си, разбра: в САЩ всеки данъкоплатец плаща на Централната банка. Но тя… Тя — Централната банка на САЩ — е частна банка! И, следователно, цяла Америка плаща стотици милиарди долари на някакви си частни лица… или… на едно лице…

През целия си живот Хайцман водеше, както се казва, здравословен начин на живот: не пиеше, не пушеше, спазваше здравословни диети, ежедневно се занимаваше в тренировъчната зала. Но през последните шест месеца той престана да я посещава. Половин година бе на легло в една от просторните си спални, натъпкани с ултрамодерна медицинска апаратура. В съседната стая на смени денонощно дежуреха лекари. Но Джон Хайцман нямаше доверие на съвременната медицинска наука. Не считаше за нужно даже да разговаря с лекарите. Само понякога удостояваше с кратки отговори един професор по психология. Хайцман не се интересуваше дори как се казват лекарите, включително и споменатия професор, но за себе си отбелязваше, че той е най-искрен и честен. Професорът говореше много, но често изказваше не само тясно медицински твърдения, а и разсъждения с желание да открие причините за заболяването. Един ден той дойде някак си развълнуван и още от прага заприказва:

— Аз мислих за вашето състояние тази нощ и през цялата сутрин. Имам чувството, че ще разгадая причината за вашето заболяване. Като се отстрани причината, може да се говори за бързо оздравяване. Ах, простете, господин Хайцман, забравих даже да ви кажа „добър ден“. Малко се увлякох със своите съображения…

Милиардерът не отговори на поздрава на професора, не се обърна към него, но той постъпваше такава с всеки лекар. Даже понякога даваше знак на влезлия лекар с леко мръдване на китката и всички знаеха, че това значи: „Махай се“.

Но този път не даде такъв знак на професора и затова той развълнувано продължи своите разсъждения:

— Аз не съм съгласен с колегите за необходимостта да ви се присадят черен дроб, бъбреци и сърце. Да, сега тези органи не функционират достатъчно ефективно. Така е. Слаби са. Това е факт. Но присадените органи също няма да действат достатъчно ефективно. Причината за тяхната неефективност се крие във вашата дълбока депресия. Точно така, в депресията. Изчетох историята на медицинските наблюдения над вас няколко пъти и ми се струва, че направих много сериозно откритие. Вашият лекуващ лекар е записвал всичко най-подробно. Той всеки път е отбелязвал вашето психическо състояние. Работата на вашите вътрешни органи се е влошавала всеки път, когато сте изпадали в депресивно състояние. Тъй-тъй,… състояние… Сега, главният въпрос: дали сривът в работата на вътрешните органи предизвиква депресия; или обрат- ното, депресията предизвиква срив в работата на органите на целия организъм? Аз съм убеден! Абсолютно убеден съм, че първопричината е депресията. Тъй-тъй. Вашата изключително дълбока депресия! Състоянието, когато човек престава да се стреми към някаква цел, когато губи интерес към това, което става наоколо и не вижда смисъл в живота. Тогава мозъкът почва да дава вяли и не съвсем настойчиви команди, а на определено ниво на депресията той въобще престава да дава команди — и тогава настъпва смъртта.

И така, първопричината е депресията; а как тя да бъде ликвидирана напълно — съвременната медицина не знае. Затова се обърнах към народната. И сега съм убеден: причината за вашата дълбока депресия е урочасване. Тъй-тъй. Още по-точно: вас са ви урочасали и аз съм готов да докажа това с множество факти.

На милиардера му се прииска да махне с ръка на доктора да изчезва. Той хич не обичаше тия днешни гадатели-езотерици, обещаващи да премахнат магия, урочасване, да сложат защита — той ги считаше за дребни гешефтари и мошеници. Явно тоя професор, поради безсилието на съвременната медицина, се е хлъзнал към категорията на така наречените „народни лечители“. Но милиардерът така и не успя да махне с ръка. Професорът го изпревари с нов поток от думи, които възбудиха в него нещо като интерес. Затова и не направи жеста „Хайде, вън“.

Професорът млъкна за няколко секунди, гледайки без да мигне въпросната ръка на неподвижния човек — и като се увери, че може да продължи, заговори бързо:

— Хората гледат един на друг различно: с безразличие, с любов, с омраза, със завист, със страх, с уважение. Но не е най-важен външният израз на очите. Външното може да бъде най-обикновена маска — като фалшивата усмивка на келнера или продавача. Важни са истинските отношения, истинските чувства на човека към другия. Колкото повече положителна емоция отправят хората към един или друг човек, толкова повече положителна енергия се съсредоточава в него. И обратно: ако в обкръжението на човека преобладават отрицателни емоции, насочени съм него, в него се концентрира негативното, разрушителното.

Простолюдието нарича това нещо „урочасване“ — знахарите развиват дейността си на базата на това явление. Не всички сред тях са шарлатани. Цялата работа е в това, че човекът, получил твърде много отрицателна енергия, е способен и сам да я неутрализира; или — с други думи — да я уравновеси. Знахарят, казвайки на човека, че с някакви действия е премахнал урочасването му, помага да повярва, че е очистен. Ако човекът вярва на знахаря, наистина сам уравновесява в себе си положителното и отрицателното. Ако не вярва, това няма да се случи. Вие не вярвате на знахарите — следователно, те няма да ви помогнат. Това обаче не означава, че във вас няма прекалено много отрицателна, разрушителна за организма ви енергия. Защо отрицателна? Ами затова, че на човек във вашето положение всички околни могат да гледат само със завист, при това — тя не е „благородна“. Могат да гледат на вас и с омраза — или, по-точно, да се отнасят към вас така. Това са ония, които сте уволнили, или на които не сте повишили заплатата. Мнозина, които усещат вашето могъщество, се отнасят към вас със страх. Както виждате — всичко това е отрицателна енергия. В неин противовес е нужна положителна. Нея могат да я дадат членовете на семейството, роднините. Но вашите жени са ви предали, нямате деца и приятели, с роднините не общувате. Около вас няма източници на положителна енергия. Положителна енергия — и то в достатъчно количество — човек може да си произвежда и сам. Но за да стане това, той трябва да има заветна цел-мечта, чието поетапно постигане да предизвиква положителни емоции. Вие сте постигнали много и затова като че ли сега нямате такава мечта-цел.

А това е много важно: да имаме цел — и стремеж да я постигнем. Аз съм анализирал физическото и психическото състояние на много бизнесмени от различни нива. Човек, замесил тесто и изпекъл банички, след като ги продаде се радва, че може да се сдобие с нужната му стока — и мечтае да развива и нататък своята работа. Крупният банкер или собственик на доходен концерн също се стреми да развива бизнеса си, да увеличава доходите си, но често е с по-малък ентусиазъм от продавача или от един баничар. Парадоксално, но факт: с по-малък ентусиазъм, защото, за него вече има значително по-малко примамливи блага, отколкото за продавача на банички. Повечето постижения на цивилизацията за него не са блага, а ежедневие. Ако на относително небогатия човек му се отвори възможност да си купи автомобил, то покупката ще предизвика в него чувство на удовлетворение и даже възторг. Относително богатият няма да се радва на супермодерната кола — за него това е дреболия. Парадоксално, но факт: богатите хора имат по-малко поводи за радост, отколкото по-малко богатите. Наистина, има още един фактор, носещ удовлетворение: победата над конкурента. Но вие, господин Хайцман, като че ли нямате и конкуренти… По тази причина, върху вас действат изключително отрицателни енергии, при това — много…

Забравих още да кажа, че натрупаните отрицателни енергии могат да бъдат победени само от една, но силна, много силна енергия. Наричат я „Енергията на любовта“. Това става, когато сте влюбен или когато някой ви обича. Но, за съжаление, вие нямате жена, а и вие май вече не се интересувате от жени. При вашата възраст и състояние — като че ли и няма да се интересувате повече.

Има много потвърждения за направените от мен заключения. Съпоставих статистическите данни за продължителността на живота на богатите хора — на големите политици и президенти през последните сто години. Изводът се оказа крайно убедителен. Продължителността на живота на силните на деня е по-малка, в сравнение с тази на простолюдието, а често и много по-малка.

Наистина, парадоксално — но фактът си е факт. Президентите и милионерите, макар и под постоянно медицинско наблюдение, имащи възможност да ползват най-съвременните технически средства и лекарства, да се хранят с изключително качествена храна, боледуват и умират като другите. Тези факти потвърждават тезата ми, че отрицателната енергия на обкръжението има колосална сила и затова никаква медицина — дори и най-ултрамодерната, не може да й се противопостави.

И какво излиза? Че положението е безизходно? О, не, има изход! Макар и на пръв поглед нищожен, единствен — но все пак има. Има. Спомените! Уважаеми Джон Хайцман, моля ви се, опитайте се да си припомните вашия живот поетапно. Онези етапи, които са ви донесли приятни преживявания.

И най-важното. Ако сте дали някому сериозни обещания и не сте ги изпълнили — помъчете се, ако е възможно, да ги изпълните. Моля ви: заради себе си, заради науката, поне два-три дни направете усилия да си припомните нещо хубаво. Уредите фиксират работата на много ваши органи. Ежеминутно ги фиксират. Ако почнете да правите това, за което ви моля, и ако уредите почнат да показват положителни резултати, шансът за изцеление се е появил… Ще се е появил… Аз непременно ще го открия! А може би вие ще го откриете. Или той сам… Животът… ще го открие…

Професорът млъкна и пак почна да гледа към ръката на неподвижния човек. И наистина, след секунда характерният жест накара професора да си тръгне.

Джон Хайцман, както много други хора, почна да си припомня миналото. В някаква степен, изказванията на професора му бяха понятни. По принцип, човек може да се опита да открие хубави моменти в миналото си и вероятно те ще окажат положително въздействие. Проблемът при него бе тъкмо в това, че всичко преживяно досега, му се струваше не толкова приятно, колкото безинтересно, и даже безсмислено.

Хайцман си спомни как се ожени по съвета на баща си за дъщерята на един милиардер, допълвайки по тоя начин капитала на империята. Бракът не му донесе удовлетворение, жена му се оказа безплодна, а след 10 съвместни години, умря от предозиране на наркотици. След това се ожени за една известна млада жена-модел, която се постара да изиграе ролята на страстно влюбена, а само след половин година съжителство охраната му представи снимки, на които жена му се развличаше с бившия си любовник. Той дори не говори с нея, а просто нареди на охраната тя да не му се мярка повече пред очите и никога вече да не му напомнят за нея.

Така Хайцман дойде в спомените си до началото на своята дейност в империята на баща си, но не можа да различи нито един приятен момент, на който да иска да спре вниманието си и да изпита положителни емоции.

Имаше само един приятен момент: когато доказа на баща си, че няма нужда да става единовластен собственик на валутния фонд. Нека другите вносители, предоставящи своите капитали на фонда и желаещи да ги умножат, сами да умуват как да увеличават целия му капитал — нали така те ще работят за тях, за Хайцманови!

Баща му мисли няколко дни. И един ден, на масата, макар и много пестелив на похвали, каза:

— Аз съм съгласен с предложението ти, Джони, относно фонда, Съображенията ти са верни — ти си гений. Поразмисли и над другите направления. Време ти е да застанеш на кормилото.

Няколко дни Джон Хайцман бе с приповдигнато настроение. По-късно той взе още няколко решения — и пак увеличи прихода на финансово-промишлената империя. Обаче особена радост от всичко това повече никога не изпита. Отчетите с нарастващите цифри на печалбите престанаха да го вълнуват — нямаше вече кой да го хвали. Баща му умря, а похвала от подчинени радост не носи. Ето как, малко по малко, Джон стигна в спомените си до детството. Мисълта му осветяваше вяло епизодите с редките контакти с баща му. По правило, строгият му баща даваше наставления само в присъствието на бавачките и учителите, прикрепени към Джон.

И изведнъж по тялото на лежащия неподвижно милиардер като вълна премина топлина! Тялото трепна от приятно усещане. В спомените на Хайцман изплува ярка и много ясна картина: отдалеченият кът на една градина и една малка, двуметрова къщичка с прозорче, потънала сред акации.

Странна и необяснена докрай е тази склонност на повечето деца са си правят къщички — свое лично пространство. Този стремеж не зависи от това, дали детето има в дома на родителите си отделна стая или живее в една стая с тях. Винаги и почти при всички деца настъпва период, в който започва собственоръчно майсторене на собствено ъгълче. Явно, у човека има ген, носещ някаква най-древна информация, която му казва: „Ти трябва сам да си изградиш свое лично пространство“. И човекът, детето, следвайки този зов, идващ от глъбините на вечността, започва да го строи. Нищо, че построеното е несъвършено, в сравнение с апартаментите на съвременния свят — в това, което си е направил сам, човек се чувства много по-блажен и щастлив, отколкото в луксозните апартаменти.

Така и деветгодишният Джон Хайцман, макар и да имаше две свои просторни стаи във вилата им, реши да си построи собственоръчно малка къщичка.

Той я направи от пластмасови кафези за разсад. Те се оказаха много удобен строителен материал. Бяха разноцветни и Джон нареди стените от сини кафези, а от жълтите направи един сектор долу по целия периметър. Монтираше ги един в друг, и понеже имаха жлебчета, се зацепваха добре и конструкцията се държеше здраво. Направи и вътрешна стена от кафези с дъното навън така, че отвътре всичките му стени се оказаха с множество рафтове. За покрив на къщичката Джон използва дъски, които после покри с найлон, като го закрепи към тях с машинка за подшиване с телчета.

Той строи къщичката си цяла седмица по три часа дневно, които му бяха отредени за разходки на чист въздух. На седмия ден, щом дойде времето за разходка, Джони веднага тръгна към своето творение в далечния край на градината. Като отмести клоните на акацията, той видя къщичката, която бе построил, но застина от изненада: до входа стоеше момиченце и гледаше какво има вътре. Тя беше със светлосиня поличка под коленете и бяла блузка с воланчета на ръкавите. Кестенявите й коси падаха на къдрици по раменете й.

Джони се отнесе с ревност към присъствието на страничен човек при неговото творение и затова недоволно я запита:

— Ти какво правиш тук?

Момиченцето обърна към Джон красивото си личице и отговори:

— Ами… любувам се.

— На какво?

— На тази чудесна и умна къщичка.

— Каква, каква?

— Чудесна и умна — повтори момичето.

— Чудесни къщи може да има, но за умни не съм чувал. Умни могат да бъдат само хората — дълбокомислено отговори Джон.

— Да, разбира се, умни могат да бъдат само хората. Но когато умен човек направи къщичка, то и тя става умна — възрази момичето.

— Че ти какво умно виждаш в тая къщичка?

— Ами много умна е стената отвътре. На нея има много рафтчета. На тия полички човек може да си сложи много нужни неща… и играчки.

На Джони му харесаха разсъжденията на момичето — те го ласкаеха, пък и май момичето му хареса.

„Красива е и умно разсъждава“ — помисли си Джон, а на глас каза:

— Аз я построих тази къщичка!

И изведнъж попита:

— А ти как се казваш?

— Аз съм Сали, на седем години съм. Тук живея — в къщата на прислугата, понеже татко работи тук като градинар. Той знае много за растенията, и мен ме учи на това. И аз вече знам как да гледам цветя и как да присаждам клончета на дръвчетата. А ти как се казваш, къде живееш?

— Ей тук, на вилата, Джони ми е името.

— Значи, ти си синът на нашия господар?

— Да.

— Хайде, Джони, да си играем заедно в къщичката.

— Как да си играем?

— Ами да си играем така, уж живеем в нея — както големите. Ти ще си господарят, щом като си синът на господаря, пък аз може да съм ти прислужничка, щом моят баща е служител тук.

— А, не става! — отбеляза Джон. — Прислужниците трябва да живеят в къща за прислужници, а във вила живеят само мъж и жена с децата си.

— Тогава… ще ти бъда жена — изтърси Сали и попита: — Може ли… да ти стана жена, Джони?

Джони не отговори нищо, влезе в къщичката, огледа я, после се обърна към стоящата до входа отвън Сали и уж небрежно каза:

— Хубаво, влез тук като моя жена. Трябва да помислиш вътре за… обзавеждането…

Сали влезе в къщичката, нежно и възторжено погледна Джони в очите и произнесе почти шепнешком:

— Благодаря ти, Джони! Ще се постарая да ти бъда добра жена.

Джон не можеше да посещава къщичката си всеки ден. Във времето, определено за разходки, невинаги му разрешаваха да играе в градината. Той посещаваше, съпроводен от охраната и гувернантките, ту градската градина, ту, „Дисниленд“ — или правеха разходки с коне.

Когато обаче имаше късмет да си идва „вкъщи“, почти винаги там го чакаше Сали. При всяко ново посещение, Джони с интерес виждаше измененията, които ставаха в къщичката. Отначало на пода се появи едно килимче, донесено от Сали. А после — перденца над прозоречния отвор и над входа. По-късно — малка, кръгла детска масичка с празна рамка за снимки върху нея. Тогава Сали каза:

— Ти все по-рядко си идваш в нашата къщичка, Джони. Чакам, чакам, а теб те няма. Дай ми една твоя снимка — да я сложа в тая рамка. Ще ти гледам снимката — и ще ми бъде по-весело да те чакам…

Джони й остави своя снимка — един ден, когато дойде са си вземе довиждане и с къщичката, и със Сали. Преместваше се с родителите си на друга вила.

Джон Хайцман — мултимилиардерът — лежеше на леглото си в своите апартаменти и се усмихваше, припомняйки си до най-малки подробности своето детско общуване с малкото момиченце Сали. Едва днес разбра: това момиченце го е обичало! Обичало го е със своята първа, още детска, отчаяна и безответна, искрена любов. Може би и той я е обичал; може просто да му е харесвала. Но тя го е обичала така, както никой друг през целия му останал живот. Затова спомените, свързани с тяхната къщичка в градината и общуването със Сали, предизвикаха сега в него приятни и топли чувства. Стана му хубаво от тези загряващи тялото вълнения.

След заминаването си, той се бе срещнал със Сали още един път — чак след единайсет години. Но тази среща… Изведнъж нови чувства изригнаха в цялото му тяло! Джон Хайцман даже леко се понадигна в леглото. Сърцето му с нарастваща сила почна да гони кръвта по жилите. Ах, тази среща!… А я бе забравил… Даже никога след това не се сети за нея. Но сега именно тя завладя всичките му мисли и го развълнува неимоверно…

Един ден той се бе отбил в имението, където бе преминало неговото детство — след цели 11 години, — само за едно денонощие. Нямаше време за повече. Като се наобядва, излезе в градината и краката му сами тръгнаха към далечния й край, където бе строил някога своята къщичка сред акациите. Разтвори клонките, прекрачи на малката полянка — и се вкамени от изненада! Построената от него къщица от пластмасови сандъчета си беше на мястото! Обаче около нея… Наоколо — малки лехички с цветя; към входа — пътечка, насипана с пясък; а до входа имаше малка пейчица. И цялата къщичка — отрупана с цветя. Преди нямаше скамейка, а сега има — отбеляза порасналият Джони, дръпна завеската на входа и, като се наведе, пристъпи в къщичката. И веднага усети, че тук скоро е имало човек. На масичката, както и преди, си стоеше неговата детска снимка. На рафтовете бяха подредени грижливо детските играчки на Сали. На един от тях, близо до масичката, във фруктиера имаше пресни плодове. На пода — надуваем дюшек с покривка отгоре. Джон престоя в къщичката цели 20 минути, преживявайки всички свои предишни детски чувства. Мислеше: „Защо ли така се вълнувам?“ Та нали семейството му има куп шикозни вили? Даже и замък имат, но нито вилите, нито замъкът досега са го карали да се чувства така щастлив, както някога и сега тук — в тази къщичка от обикновени пластмасови сандъчета от разсад…

Видя Сали, когато излезе. Тя стоеше мълчаливо до входа и сякаш не искаше да смущава спомените, нахлули в душата на Джон. Той я погледна и лицето й пламна. Тя свенливо сведе очи и с мек, кадифен и необикновено развълнуван глас каза:

— Здравей, Джони!

Той не можа да й отговори веднага. Стоеше и се любуваше на необикновено красивото тяло на порасналата Сали. Тънката й рокля, прилепнала към тялото, леко трептеше от вятъра. През нея прозираха очертанията на вече не детска, а по момински женствена и гъвкава фигура.

— Привет, Сали! — прекъсна Джони доста продължилата пауза. — Вее още ти ли… поддържаш тук реда?

— Да. Та нали ти обещах! Там… има плодове, мити са. Хапни си — за теб са.

— Какво?… За мен?… Ами… да идем тогава заедно да похапнем…

Джон дръпна перденцето и пропусна Сали пред себе си. Тя влезе, клекна, взе фруктиерата с плодовете и я сложи на масичката до фотографията в рамка.

В къщичката нямаше столове и Джон седна на килимчето, протегна ръка да вземе един грозд и без да иска докосна рамото на Сали. Тя се обърна, очите им се срещнаха и Сали някак си рязко въздъхна. От внезапната й въздишка, едно копченце над стегнатата й гръд се разкопча. Джон я хвана за раменете и я прегърна. Тя не се съпротиви. Напротив — с цялото си пламнало тяло се притисна към него! Не каза „не“ и когато Джон бавно и внимателно я положи на килима, когато нежно зацелува устните и гърдите й, когато…

… Сали се оказа още момиче. Такова нещо не му се бе случвало никога преди това, нито се случи после. И ето сега, след цели 45 години, изминали от тази последна среща, той, Джон Хайцман, изведнъж разбра, че това е била най-прекрасната в живота му, подлудяваща близост с жена… Или, по-точно, с момиче, което той бе направил жена.

После те заспиват… Събуждат се, говорят си за нещо… За какво? Джон Хайцман напрегна паметта си. Много му се искаше да си припомни поне част от разговора. И си спомни!

Сали говореше колко е прекрасен животът. Казваше, че баща й събира пари да й купи парцел; и че на него, ако стигнат парите, ще си построи малка къща. Сали сама ще направи пейзажното оформление на терена си, ще посади много и различни растения — и ще заживее щастливо, възпитавайки децата си.

В онзи момент Джон бе решил да помогне на Сали. „Гледай ти! — чудеше се той. — Някакво си парче земя и една къщичка са напълно достатъчни за щастието на това момиче. Каква дреболия… Да не забравя да й помогна да се сдобие със земя и къща…“

Обаче Джон забрави веднага за това си желание. Изобщо забрави и самата Сали. Животът го увлече със своите прелести. Нова яхта, личен самолет — всичко това го гъделичкаше в самото начало на придобиването. По-дълго го държа само играта на финансови комбинации — увличаше го и увеличаваше с милиарди състоянието на баща си, което после му се падна по наследство. Това възбуждащо чувствата и нервите увлечение продължи над двадесет години. То заля всичко останало. Имаше между другото, един брак; после втори. Жените му не оставиха никаква следа в него. След 40 години, паричното жонгльорство престана да му доставя удоволствие и се почнаха зачестяващи периоди на депресия, докато накрая го доведоха до тази дълбока депресивна криза.

Но точно в този момент Хайцман не бе в депресия. Спомените за Сали го възбудиха приятно. И заедно с това, той се ядоса на себе си: „Как се случи така?! Хем си бях обещал да помогна на Сали — момичето, което ме обичаше — да се сдобие с поземлен участък и къща — и забравих!“ Джон Хайцман, който бе свикнал да държи на обещанията си — особено на този, които бе давал на самия себе си, разбра: няма да му мине сегашния яд, докато…

Той отривисто натисна копчето за връзка със секретаря. Когато секретарят влезе, седящия в леглото си Джон Хайцман, макар и е усилие, заговори за пръв път след половин година мълчание:

— Преди петдесет години живеех на една вила. Не помня точно адреса — има го в архива. Там работеше един градинар. Не помня името му — има го в архивите, в счетоводните документи. Той имаше дъщеря — викаха й Сали. Да се разбере къде живее сега Сали. Информацията ми трябва не по-късно от утре сутринта. Ако я откриете по-рано, донесете ми я по всяко време на денонощието. Това е.

Секретарят позвъни на зазоряване. Когато влезе кабинета, Джон Хайцман седеше в креслото-количка до прозореца. Беше облечен в официален тъмносин костюм с жилетка, вчесан и избръснат.

— Сър, градинарят е бил уволнен преди 40 години и скоро след това умрял. Преди смъртта си е успял да купи два хектара земя в едно изоставено ранчо в щата Тексас. Върху този участък почнал да строи къща, пресилил се при строителството и починал. Дъщеря му Сали е достроила къщата и сега живее там. Ето ви адреса. С повече информация засега не разполагаме. Но ако заповядате, ще съберем цялата необходима информация.

Джон Хайцман взе листчето от ръцете на секретаря, прочете го внимателно, после грижливо го сгъна, сложи го във вътрешния джоб на сакото си и каза:

— Хеликоптерът трябва да е готов за излитане след 30 минути. Да се приземи на 5–10 километра от онази вила в щата Тексас. На мястото на приземяването да ме чака кола. Не представителна, без охрана, с един шофьор. Казах.

* * *

В три часа следобед Джон бавно куцукаше и, подпирайки се на бастуна си, вървеше по трамбования чакъл на пътечката към неголяма, потънала в зеленина вила. Първо видя Сали в гръб. Възрастната жена се бе качила на малка стълба и миеше прозорец. Джон Хайцман се спря и почна да гледа към жената с красивите пепеляви коси. Тя усети погледа му и се обърна. Известно време внимателно се вглежда в стоящия на алеята старец, после изведнъж скочи и стремглаво се затича към него. Тичаше леко и въобще не изглеждаше стара. Спря се на метър от него и с тих, развълнуван глас рече:

— Здравей, Джони! — и веднага наведе глава, прикривайки с длани избилата по бузите й руменина.

— Здравей, Сали — каза Джон Хайцман и замълча. По-скоро, той продължи да говори, но на себе си, на ум: „Колко си хубава, Сали, и колко прелестни са светналите ти очи и малките бръчици около тях! Ти си оставаш все тъй прекрасна и добра!“ А на глас каза:

— Само… минавам оттука, Сали. Казаха ми, че живееш тук, та реших да се отбия. Пък и да пренощувам при тебе, ако не те притеснявам…

— Много се радвам да те видя, Джони! Разбира се, че ще останеш да пренощуваш — сега съм сама, чак утре ще доведат внуците да погостуват за седмица. Внучката е на девет, а внукът — вече на дванайсет. Хайде, Джони, да идем вкъщи — ще ти направя една хубава билкова отвара. Знам каква ти трябва — ела.

— Ти, значи, си била омъжена, Сали? И са ти се родили деца…

— Аз и сега съм омъжена, Джони. А ни се роди само един син. Пък внучетата са две — отговори радостно Сали. — Ако искаш, поседни на стола в беседката, тук ще ти донеса отварата.

Джон седна на пластмасовото кресло на верандата, а когато Сали донесе една голяма чаша с някаква билкова отвара, той я запита:

— Защо каза, че знаеш каква отвара ми е нужна, Сали?

— Ами баща ми събираше билки за твоя баща, сушеше ги и му правеше отвари — и те му помагаха. Та и аз се научих да събирам билки. А татко казваше, че и ти имаш, Джони, такава наследствена болест.

— Но как узна кога ще дойда?

— О, не знаех, Джони. Ей тъй съм събирала — за всеки случай. А твоят живот как се нареди, Джони? С какво се занимаваш?

— Ами… най-различно. С какво ли не се занимавах, но сега не искам да си спомням. Хубаво е при тебе тук, Сали, красиво е. Много цветя, градина…

— Да, хубаво е, много ми харесва. Само че, виждаш ли, отдясно строеж захванаха. Завод за преработка на боклук. И отляво искат някакъв завод да строят — предлагат ни да се преселим. Но ти си уморен от пътя, явно отдалече идваш, Джони. Виждам колко много си уморен — ще те сложа да легнеш до отворения прозорец, легни си, почини си. Само си допий отварата.

Джон Хайцман се събличаше трудно. Той наистина беше уморен. Атрофираните мускули на тялото му, лежало половин година, едва го държаха на крака. Като се зави с усилия с едно леко одеяло, той веднага заспа. Напоследък въобще не можеше да заспи без сънотворно, а тука…

Не можа да посрещне утрото, понеже спа до обед. Изкъпа се и излезе на верандата. Сали готвеше обяд в лятната кухня. Помагаха й едно момче и едно момиченце.

— Добър ден, Джони. Явно, добре си си отспал. Тъй подмладен изглеждаш! Ето, запознай се с внуците: това е Еми, а този юноша тука се казва Джордж.

— Пък аз съм Джон Хайцман, добро утро! — протегна той ръка на момчето.

— Ето на, запознахте се. Докато ние с Еми готвим обеда, вие, мъжете, разходете се из градината, апетит да съберете — предложи Сали.

— Аз съм готов да Ви покажа градината — каза Джордж на Хайцман.

Старецът и момчето тръгнаха през прекрасната градина. Момчето му показваше разни растения и без да млъкне говореше за свойствата им. А Хайцман си мислеше за нещо свое. Като стигнаха до края на градината, момчето съобщи:

— А зад тази акация са моите апартаменти. Баба ги построи.

Хайцман отмести едно клонче и видя… На малка полянка зад акацията видя… своята къщичка! От същите пластмасови сандъчета, използвани за разсад. Само дето покривът бе направен различно. И завеската на входа — също. Хайцман я дръпна, наведе се леко и влезе. Цялата обстановка в къщичката бе същата, както и преди, само че на масичката имаше ламинирана снимка. На снимката видя внука на Сали. „Точно така — нов домакин, нова снимка“. Хайцман взе снимката и само за да не мълчи, каза:

— Ти добре си излязъл на тази снимка, Джордж.

— Това не е моя снимка, чичо Джон. Това е момчето, с което е дружила навремето баба. То просто, случайно, много прилича на мене.

* * *

Джон Хайцман се опитваше да върви по алеята на градината колкото може по-бързо, куцайки, подпирайки се на бастуна и спъвайки се.

Най-после стигна при Сали и задъхано, малко смутено, я попита:

— Къде е сега той? Къде е сега мъжът ти, Сали? Кажи ми.

— Успокой се, моля те, Джон, не бива така силно да се вълнуваш! И седни, моля те — тихо каза Сали. — Така стана, Джон, че още през детството аз обещах на едно много добро малко момче да му бъда жена…

— Но това беше игра — почти извика Джон Хайцман, скачайки от креслото, — детска игра!

— И така да е. Значи, ще считаме, че аз продължавам да я играя. И съвсем не случайно те смятам за мой мъж — каза Сали и тихо добави: — Мъж и любим!

— Джордж много прилича на мене като дете. Значи… ти си родила след онази нощ — нали, Сали? Кажи: роди ли?

— Да, родих нашия син Джон. Той прилича на мене, но има много силни гени — твоите — и нашият внук е твое копие.

Джон Хайцман гледаше ту към Сали, ту към момчето и момичето, които вече слагаха масата на верандата — и повече не можа да каже нито дума: мислите и чувствата му се завъртяха. После изведнъж, без сам да знае защо, каза със строг глас:

— Трябва веднага да си тръгвам. Довиждане, Сали.

Той направи две крачки по алеята, после се обърна и се приближи към стоящата мълчаливо Сали. Джон Хайцман, едва удържайки се на бастуна, се спусна на коляно пред Сали, взе ръката й и бавно я целуна.

— Сали, аз имам много важни и спешни работи. Трябва незабавно да вървя.

Тя сложи ръка на тавата му, леш разроши косата му.

— Да, разбира се, върви, щом имаш важна работа и проблеми. Но, ако ти стане трудно някой ден, ела тук. Синът ни сега ръководи една малка фирма с красивото име „Лотос“, която се занимава с ландшафтен дизайн. Няма специално образование, но аз сама го научих и той сега създава много талантливи проекти, почти няма паузи между поръчките. Помага ми с пари, навестява ме всеки месец. Може би имаш парични проблеми? И… нещо със здравето? Та идвай, Джон! Аз знам как да те полекувам, и парите ни стигат…

— Благодаря, Сали… Благодаря… Трябва да не закъснея! Трябва…

Той вървеше по алеята към изхода, потънал в мисли за своя план. А Сали гледаше към отдалечаващата се фигура на Джон и си шепнеше: „Връщай се, любими!“ Тя повтаря тази фраза като заклинание цял час. Забрави за внуците и не забеляза как повече от половин час един хеликоптер кръжа над малката къщичка и прекрасната градина.

* * *

Хеликоптерът на Джон Хайцман все още не бе кацнал на покрива на офиса, когато най-близките помощници и секретари вече бяха в съвещателната зала и трескаво сравняваха цифри, готвейки се да докладват на шефа. Отдавна бяха отвикнали от съвещанията в негово присъствие. Затова сега го чакаха с известен трепет и уплаха.

Джон Хайцман влезе, всички станаха. Той заприказва още преди да стигне до креслото си, стоящо начело на масата.

— Сядайте. Никакви отчети. Слушайте внимателно, нищо няма за повтарям. Няма време. И така, в щата Тексас има една вила — ето адреса й. Нареждам да се изкупят всички земи около тази вила в радиус от сто мили. Да се откупят всички предприятия върху тези земи — ако се наложи, и на тройна цена. Отговарящият за покупко-продажбите на недвижими имоти може веднага да напусне залата и да пристъпи към операцията незабавно. Ако се наложи, задействайте всичките си агенти. Въпросната операция трябва да приключи най-много до седмица.

Един от помощниците скочи и с бърза крачка тръгна към изхода.

Джон Хайцман продължи:

— Всички сгради, заводи и фабрики да бъдат демонтирани за не повече от един месец, дори и да се наложи да се привлекат стотици строителни фирми. На тяхното място, след месец да има посадена трева.

На последния помощник, останал в залата, Джон Хайцман каза:

— В щата Тексас има малка фирма с красивото име „Лотос“. Сключете с нея договор за пет години. Поръчайте й да се занимава с проектирането на селище върху всички земи, придобити около вилата в Тексас. Сумата, която ще поиска фирмата, да се удвои. Това е.

След две седмици, Джон Хайцман излезе пред аудитория от хиляда и петстотин души. В залата седяха събраните чрез агентите на „Труд и работна сила“ специалисти по ландшафтен дизайн, ботаници, агрономи. Всички искаха да получат работа. Още повече, че в обявата бе съобщена сума за договор, надминаваща двойно средностатистическата.

Джон Хайцман се появи на сцената и заговори с присъщия си категоричен и даже малко рязък тон:

— Съгласно представения ви договор, на всеки от вас ще бъде даден, безвъзмездно и пожизнено, поземлен участък от два хектара. Ще ви бъдат предложени няколко проекта за сглобяемо-разглобяеми вили по ваш избор. За сметка на компанията те ще бъдат построени във всеки парцел на посочено от вас място. В течение на пет години, компанията ще изплаща определените в договора суми за всеки пълнолетен член от семейството. Вашата задача е да облагородите територията, която ще получите за пожизнено ползване. Да посадите градини и цветя, да направите езера и алеи. Всичко да се направи красиво и добре. Компанията ще плати стойността на разсада и всеки вид семенен материал по ваша заявка. Това е всичко. Ако няма въпроси, желаещите могат да подпишат договора.

Но в залата с хиляда и петстотин места цареше гробна тишина. Нито един човек не бе в състояние да стане от мястото си и да отиде към масичките при секретарите с готови за подписване договори. След минута пълно мълчание, от мястото си стана възрастен човек и попита:

— Кажете, сър: дали тази местност, в която ни предлагате да се заселим, не е смъртоносно заразена?

— Не! — отговори един от помощниците на Хайцман. — Напротив, тази местност се отличава с най-чиста екологична среда. В нея земята е много плодородна.

— Тогава отговорете честно: какъв експеримент искате да извършите с хората? — скочи от мястото си една млада жена. — Мнозина сме с деца; И аз, например, не искам да подлагам детето си на неизвестно какъв експеримент…

Залата зашумя, чуха се възгласи като „авантюристи“, „нечовешко“, „изверги“ и други. Хората почнаха да стават от местата си един след друг и да напускат залата. Помощниците на Хайцман се опитваха да обяснят нещо, да отговарят на някакви въпроси, но напразно. Хайцман гледаше безпомощно как хората напускат залата. Той разбираше: с излизането им рухва цялата му надежда. Даже нещо повече. Така много му се искаше да достави удоволствие на Сали, на сина си и внуците си! Не искаше край уютната вила на Сали да има пушещи комини. Искаше да се насади трева. Но нали земята се облагородява само ако там заживеят добронамерени, обичащи хора? А те сега си отиват… Не го разбраха. Пък и как да го разберат, как да повярват? Стоп! Изведнъж на Хайцман му хрумна идея. Та те нищичко не знаят, затова не вярват! Ами ако им кажа истината?

Джон Хайцман стана и тихо, още не съвсем уверено, заговори:

— Хора, аз ви разбрах. Трябва да се обясни мотивацията за тези действия на компанията. Но тя не може да бъде обяснена. Съвсем не може. То е защото… защото аз… Разбирате ли, тази мотивация… или, по-точно, всички тези договори са от личен характер. Или… как да кажа…

Хайцман се обърка и не знаеше как да продължи. Но хората изведнъж се спряха. Стояха по пътеките на залата, около вратите, на изходите. Всички се бяха вторачили в него. Мълчаха, а той не знаеше как да продължи. Все пак, накрая се окопити и почна:

— В детството си… В младостта си… Обикнах едно момиче. Но тогава още не знаех, че обичам. Бях женен за други жени. Занимавах се с бизнес. Не бяхме се виждали с това момиче цели… петдесет години. Не си я спомнях. Но наскоро си спомних за нея. Разбрах, че тя е единственият човек, който ме е обичал истински. И до днес ме обича, но аз не знаех за това. Даже бях я забравил. Разбрах още, че само и единствено нея мога да обичам. И ето — срещнах се с това „момиче“ — разбира се, сега тя е вече на възраст. Но за мен тя си е същата, както преди. Тя обича градината си. Всичко прави много красиво. И изведнъж ми се прииска около нея да има само красота. И добри съседи. По-добре е около нея да има добри, щастливи съседи. Но как да стане това? Занимавал съм се с бизнес и натрупах малко пари. Затова изкупих земята наоколо, разделих я на парцели, измислих ей тия договори. Всичко това направих заради своята любима! Кой знае, може би и за мен самия? — тези думи Джон Хайцман изрече, сякаш питайки самия себе си, а после продължи, като че ли пред него вече нямаше хора и си говори сам: — Уж живеем за нещо… За какво? Стремим се към нещо — към какво? Аз скоро ще умра и какво ще остане след мен? Червеи? Но сега няма да умра, докато не осъществя своя проект! Ще оставя след мен нещо вечно, ще оставя градина за своята любима. Ще оставя градини. Отначало исках просто да наема много работници или да сключа договор с голяма фирма, занимаваща се с ландшафтен дизайн. Да сключа договор работници да се грижат за растенията. Но после разбрах. Някак си нежива излиза красотата, ако не се грижи за нея човек лично. Затова и реших да го организирам така. И ви подарявам сега места и къщи, а в замяна моля само за красота около моята любима. Вие не повярвахте в реалността на условията, които ви се предлагат в договора. Не разбирахте каква цел преследва страната, която ви предлага тези договори. Ето, сега вече знаете.

Джон Хайцман замълча. Мълчаха и хората в залата. Първа наруши тишината оная жена, която преди бе най-недоверчива от всички. Първа тя бързо се приближи към редицата маси до сцената с отворените договори, помоли един от секретарите да впише фамилията й и подписа договора даже без да го чете, а после се обърна към хората в залата и каза:

— Да, подписах. Първа го подписах! И с това ще вляза в историята — защото съм първа. Само помислете: нито един мъж, даже и най-богатият, никога никъде в света не е направил по-голям подарък на любимата си от този на човека на сцената. И по-голям въобще е невъзможно да се направи.

— Никой не може даже и да сънува нещо подобно. През цялата история на човечеството, която ни е известна! — извика от залата друга жена.

— Обичам ви! — обади се трета.

— Искам парцел до вашата любима! Как се казва? — попита четвърта.

— Казва се… почна Хайцман и продължи: — Може би тя не трябва да знае… Нека си мисли, че е дар от съдбата.

Хората в залата в единен порив тръгнаха към масите при сцената. Образува се опашка. Хората радостно се шегуваха и се обръщаха един към друг със „съседе“, „съседке“. Повечето жени гледаха човека на сцената, с блестящи, влюбени очи.

Джон Хайцман за пръв път в живота си почувства върху себе си енергията на доброто, на любовта и искреното възхищение, излизащо от множество човешки души. Енергията, която изцелява и побеждава всичко — всякакви болести и нещастия. Той излезе от сцената, вече без да накуцва.

Няколко месеца той лично вземаше живо участие в осъществяването на демонтажа на предприятията върху изкупените земи. Обсъждаше детайлите на проекта за цялото селище около вилата на Сали и вариантите на пейзажното оформление на отделни участъци и на цялата инфраструктура.

Когато след година той отново се приближи до портичката на Салината вила, наоколо, докъдето стигаше поглед, хората вече садяха малки фиданки в големите си градини, а и до портичката на Сали имаше няколко фиданки с грижливо увити корени. Сали бе усетила неговото идване и вече тичаше към него.

— Джон, колко е хубаво, че пристигна! Каква радост! Здравей, Джони!

Тя притича до него — бърза и пламенна като момиче.

— Знаеш ли, Джон! Гледай какво чудо става наоколо! Толкова съм щастлива! Както никога. Сега вече няма да има до нас пушещи комини, а ще има добри съседи. Виж какъв живот кипи наоколо! Кипи не, ами… Ако нещо не ти върви в бизнеса, недей се разстройва, Джон. Зарежи всичко — и идвай тук. Сега сме богати: синът ни получи много изгодно, даже фантастично изгодно, предложение за работа. Сега ръководи целия проект по дизайна и планирането. И ние взехме още малко земя — там синът ни ще си прави нова къща! Пък ти, ако искаш… с теб тук ще си живеем…

— Как да не искам! — отговори Джон Хайцман и добави: — Благодаря ти за поканата, Сали.

— Защо пък да живеете в стара къща? — разнесе се един глас зад гърба на Джон. Той се обърна и видя сина си. Веднага разбра, че е той! А младият мъж продължи:

— Да разбирам ли, че вие сте моят баща? Когато Джордж разказа как сте объркали снимката на маминия приятел от детството й с неговата, веднага се сетих кой е идвал. Пък и мама не се научи да скрива чувствата си… Аз, разбира се, засега не мога да изпитвам същите чувства към вас като мама, но съм готов — за своите щастливи родители — да финансирам и да ви построя нова вила.

— Благодаря ти, синко — сподавено изговори Джон Хайцман. Той искаше да се приближи и да прегърне своя син, но, непонятно защо, не посмя. Младият мъж сам направи крачка към него, протегна ръка и се представи:

— Джон.

— Чудесно! Браво — най-после се запознахте. Когато се опознаете отблизо, непременно ще се харесате; а сега — хайде да пием чай! — каза Сали.

На масата Сали пак възбудено почна да говори за необикновените събития, които ставаха тук в последните месеци.

— Само си представи, Джон! Само си го представи. Такава история разправят, че прилича на най-красивата легенда в света. Легенда, която става действителност. Ти си представи, Джон: хората разправят, че всички земи наоколо ги бил купил само един човек. Този човек извикал най-добрите дизайнери, агрономи и градинари и на всеки дал безплатно, за пожизнено ползване, по няколко хектара земя. Казал им да направят местата си красиви. И всички фиданки и семена им предоставил безплатно, и още пет години ще им плаща да благоустрояват… собствените си парцели. Ще им плаща, на всичко отгоре! Всичките си капитали до цент бил вложил в този проект.

— Е, може би не са всичките… — възрази Джон.

— Хората казват, че всичките. И знаеш ли за какво бил направил всичко това?

— За какво?

— Тъкмо в това е цялата красота на това, което става. Направил го е за това, за да може сред цялата тази красота да живее неговата любима! Казват, и тя също се занимавала с ландшафтен дизайн. И някъде тук трябва да бъде нейната вила. Само че никой не знае къде е точно. Представяш ли си, Джони, какво би станало, ако хората узнаеха коя е тя?

— Какво?

— Какво… Ами всички хора ще искат да я видят и даже да се докоснат до нея, като до богиня! Аз, например. Тя трябва да е някаква съвсем необикновена. Може външно, може вътрешно — не знам. Всички наоколо казват, че няма подобна жена в света, способна да вдъхнови някого за такава изумителна и красива постъпка. Та всички ще искат да видят и даже да пипнат… такъв невероятен мъж и необикновената му жена…

— Може и да поискат — съгласи се Джон Хайцман и добави: — И какво ще правим ние с теб тогава, Сали?

— Защо „ние“?

— Ами затова „ние“, защото тази необикновена жена, заради която става всичко това наоколо, си ти, Сали!

Сали загледа Джон без да мигне, опитвайки се да осъзнае чутото. Като й просветна нещо, тя изпусна от ръцете си чашката, която държеше, но никой не чу звука от счупването й. А Джон Хайцман се обърна от трясъка на падащ стол, когато внезапно и с някакъв див порив бе скочил от мястото си неговият син. Джон-младши отиде при баща си и с мек баритон развълнувано изрече:

— Татко! Татко! Може ли да те прегърна?!

Джон Хайцман пръв прегърна сина си и чу как бие сърцето му. Джон-младши, прегръщайки баща си, възторжено шепнеше:

— За такава сила на обяснение в любов, без думи за любов, светът още никога не е чувал. Гордея се с теб! Възхищавам ти се безкрайно, татко!

Когато синът и бащата се обърнаха към Сали, тя все още се мъчеше да осмисли ставащото. Но изведнъж лицето й пламна и това сякаш изглади всички бръчки. От очите й потекоха сълзи. Сали се смути от тях, бързо отиде при Джон-старши, грабна го за ръката и го повлече към изхода на верандата. Тогава Джон-младши видя как неговите родители тръгнаха ръка за ръка по алеята. Първо бавно — по посока към акацията, зад която бе скрита тяхната детска къщичка, но после изведнъж се затичаха към акацията лудо, като юноши…

Десет години по-късно, подмладеният Джон Хайцман седеше в клубното кафене, заедно с други мъже от селището, и със смях поясняваше:

— Няма да се кандидатирам за никакъв президент, не се и опитвайте да ме агитирате. Не заради възрастта — това няма нищо общо. Човек може да управлява страната и без да е президент. От собствената си градина може да я управлява! Ето: вие с личен пример първи показахте как се строи истински живот — и днес цяла Америка се превръща в цветуща градина. Ако върви все така, един ден може да настигнем даже Русия.

— Ще я настигнем, как да не я настигнем! — потвърди влизащата в този момент Сали. — Само че нека засега да си идем вкъщи, Джони. Детето без теб не може да заспи. — А после добави в ухото му: — … И аз също…

По сенчестата, благоуханна алея, вървяха към своя дом за ръце двама съвсем подмладени хора — Джон Хайцман и Сали. Всяка пролет им се струваше, че животът им почва отново. Както бе започнал истински живот и по цялата нова Америка.

* * *

— Много красив край има твоята история! — казах аз на Анастасия, когато завърши своя разказ за бъдещето. — И всичките ти истории са все обнадеждаващи. Но може ли нещо подобно да стане действителност?

— Непременно ще се случи, Владимире! Това не е измислена история, а проекция от бъдещето. Не са важни имената и местата на действие в нея. Важна е същността, идеята, мечтата! И ако моят разказ предизвика някъде положителни чувства, то хората непременно ще проектират същността му в бъдещето. А от собствените подробности на много хора, в тази проекция ще бъде добавен голям смисъл и голяма осъзнатост.

— И как ще стане всичко това?

— Виж колко е просто. На теб тази история хареса ли ти?

— На мен? Да!

— Искаш ли тя да се осъществи в бъдещето?

— Как да не искам!

— А ако ти я разкажеш на хората, как мислиш: няма ли да се намери още някой, който да поиска да я види наяве?

— Сигурно ще се намери.

— Ето, виждаш ли? Ще го поискат и тези, които ще пожелаят да влязат в ролята не само на наблюдатели, но и на участници. И словото ще се превърне в живот!

— Да, ясно изглежда. Но малко ми е мъчно, че ти нарисува такива картинки за чуждестранните предприемачи, а не за руските…

— Володя, за руските вече самият живот почна да рисува реални картини. Може да се каже още по-точно: мнозина измежду тях вече сътворяват на дело Божествената вечност. Сам ти можеш да разкажеш доста за това.

— Аз ли?

— Ами да…

— Аз наистина познавам много руски предприемачи, които взеха не по един, а по няколко хектара земя и си строят там свои имения. Точно такива, за каквито разказа. Само дето историите им не са толкова романтични.

— За всеки, който съзнателно се е докоснал до земята, трябва да се напишат добри думи! Безкраен ще бъде този разказ! Виж ти — уж само някаква история, а в нея разпознаваш познати имена…