Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (30)

II
9 август

Руска партия в офицерството. — Агитация за заговор против княза. — Аларма за мнимите приготовления на Сърбия. — Заговорът. — Преговори с руското агентство. — Мнението на Цанкова. — Тайните преговори на Илия Цанов с русите. — Колебанията на Каравелова. — Кап. Вазов при Струмския полк в Перник. — Отказ на кап. Генева. — Заплашванията на Груева към Каравелова. — Водителите на заговора искат да бягат. — Депутация при Струмския полк. — Съзаклетниците на вечеря в двореца. — Предупреждения към княза. — Струмският полк тръгва. — Поход към София. — Дворецът заобиколен отвсякъде. — Каравелов под арест. — Князът подписва абдикацията си.

Известно брожение у някои военни срещу княза се забелязваше още от Пирот. Фактът бе тъй очебиющ, че го забелязаха даже чужденците. През декември софийският кореспондент на Московские ведомости^[1] пишеше: „Среди офицерството се появи недоволство по повод несправедливото раздаване на наградите. Любимците на княза са наградени, макар и незаслужено, с високи ордени, те са повишени и по чин не по заслугите им.“ Като доказателство за пристрастието на княза се привеждаше най-много фактът, че Бендерев не бе повишен в майор, нито получи високия орден, който добиха другите военачалници. Тоя пример произвеждаше толкова по-силно впечатление, че Бендерев се бе върнал от войната с голяма репутация. Една легенда, усърдно разпространявана и на която сам той не бе чужд, го представляваше за истинския победител на Сливница. Търновска конституция^[2] с която той имаше връзки покрай Никифорова и Каравеловото семейство, бележеше сама, че „офицерите и солдатите на някои полкове, които са участвували с него в огъня, останали жестоко оскърбени, като се научили, че храбрият капитан Бендерев, спасителят на Сливница, не фигурира между отличившите се през войната“. С Бендрева се групираха — поставяйки се под закрилата на неговото популярно име — и други недоволници, които не бяха се отличили през войната, а показаха, напротив, или бездарност или малодушие: майор Стоянов, чиято колона биде разформирована на Пирот; капитан Златарски, който загуби батареята си при едно отстъпление; Кисов, който в бягството си се озова чак в Самоков; Гуджев, който без решителната инициатива на Панова щеше да изгуби на 7 сражението, и др. Офицерите, негодующи срещу княза, бяха повечето русофили или станаха такива от омраза към него. Срещу привързаното на княза офицерство, срещу офицерите националисти като него: Николаева, Рачо Петрова, Паница, Хр. Попова и др., те застанаха като едно антидинастическо течение, стоящо в зависимост от руската политика. Цитираният по-горе кореспондент на Московские ведомости пишеше наистина: „Среди армията се говори открито за разделението й на две партии: руска и княжеска.“^[3]

Офицерите русофили получаваха вдъхновенията си от руското военно аташе в София, полк. Сахаров^[4], бивш началник на Военното училище. Може би от него да бе излязла първата идея за детронирането на княза, а може би тя им бе внушена от лъжесъединистите, които водеха борбата с известния девиз „Злото е в двореца“. Данни за едно категорично твърдение липсуват. Положително е само това, че за успеха на заговора действуваха едновременно Сахаров чрез Бендерева и групата на Величкова и Маджарова чрез капитан Радко Димитриева, главния организатор на клетвопрестъплението.

До Съединението Радко Димитриев бе галеното дете на пловдивския конак, любимецът на руското консулство, надеждата на румелийската милиция. Революцията на 6 септември, станала без неговото участие, уязви същевременно неговата суета и неговата кариеристическа амбиция. Оттогава датираше първата му омраза към княз Александра и може би първата му мисъл за отмъщение. Във войната той не се отличи и това бе една втора рана за неговото самолюбие. Сега той занимаваше длъжността началник на отделение във Военното министерство: ученият стратег, единственият теоретик на голямата война в България, бъдещият Драгомиров — той мислеше всичко това за себе си — се гризеше от яд и завист на една второстепенна служба. Към това лично озлобление трябва да се прибави и неговото крайно русофилство, което не виждаше за България друго бъдеще освен като руски протекторат. В това отношение той бе наясно със себе си. Единствен между офицерите, които влязоха в заговора, той виждаше къде тласка България. Той искаше не само да свали един ненавистен режим, който бе го онеправдал, но и да го замести с едно руско протекторство. „Ние искахме, пишеше той подир преврата в Московские ведомости^[5], да се обърнем немедленно към Русия с молба да командирова у нас военен министър, бригадни и полкови командири и още няколко висши офицери, за да заемат най-високите постове.“ Неговата мечта бе в действителност да види княжеството в положението на Финляндия, член на една голяма славянска федерация, поставена под високата власт на руския цар. „Ний съзнавахме, пишеше той, че имаше много външни политически препятствия за постигането на този идеал, и ний се стремяхме към това, щото ако не формално, то поне фактически, да се постигне това обединение.“ Тази широка концепция подхождаше съвсем на неговата грандомания. Младата България, със своята ограничена военна сила, със своя незначителен къс от територия, се виждаше на Радко Димитриева тясна за неговия гений, една изгубена точка в европейския хоризонт. Той ламтеше за грамадни роли, въображаваше себе си начело на могъщи корпуси, във върховното стълкновение на славянската раса с немската. Русия му се представляваше като естествения театър за неговите бъдещи подвизи; славянският империализъм — като негова стихия. Каква цена можеше да има пред тия грандиозни перспективи племенната самостоятелност на България? Въпросът на бъдещето бе дуелът на славянството с германизма, борбата за мирово надмощие между двете раси. Тия военно-политически фантазии на един димящ ум, вървейки дружно у него в партизанското ожесточение срещу княза и с нараненото тщеславие на мнимия гениален човек, неоценен по достойнство, подбудиха Радко Димитриева да организира заговора на 9 август.

Един от първите офицери, на които той се откри, бе капитан Вазов. Краен румелийски русофил по родство и по политическо минало, тоже бивш адютант на Кръстевича, Вазов одобри идеята с ентусиазъм. Тук-таме Радко Димитриев почна сетне да загатва за своите намерения и на други офицери; те също посрещнаха думите му със симпатии; но до м. май нямаше още никакъв заговор. В началото на май той заговори на Бендерева за недоволството, което растяло против княз Александра, и за вероятността за някакви смутове във войската и на населението в Румелия. Бендерев казва, че не обърнал особено внимание на тия думи. Военният министър кап. Никифоров, комуто Бендерев съобщи тия сведения, не им придал също голямо значение. Между туй, проблематичен пълководец, но партизанин със силен темперамент, Радко Димитриев продължаваше между своите другари в София една смела и усърдна агитация. В срещите си с Бендерева той почна вече открито да говори за свалянето на княза, твърдейки, че идеята намирала голямо съчувствие между офицерството и че във всичките войскови части тя имала вече своите привърженици. Той преувеличаваше. Наистина, в интимните разговори на някои офицери върху положението на България насилственото детрониране на княза бе на дневен ред; но те бяха още малцина — не повече от десет души. Между тях нямаше нито един офицер с високо положение в армията, с авторитет, с име. Бендерев, помощник на военния министър, още не бе обещал своето участие, макар да бе силно изкушаван от жаждата да отмъсти на княза, когото той считаше вече за личен враг; началникът на Военното училище, майор Груев, не бе даже сондиран направо. Колкото за Никифорова, той знаеше за тази агитация само това, което бе слушал от Бендерева.

Между туй политическата атмосфера в България се сгъстяваше. Нападките срещу княза ставаха бесни. Правителствените вестници слабо го защищаваха. Идеята, че князът трябва да се жертвува, пускаше сé по-дълбоки корени в духа на боязливите хора. В прелюдията на голямата историческа драма, която начеваше в България, имаше и едно водевилно intermezzo: Ив. Ив. Гешев се отнасяше до сарафската мъдрост на Евлогий Георгиев с въпроса: трябва ли да изпъдим княза^[6]? Но това е единствената весела нота в летописите на това време. Всичко друго е мрачно и безпокойно.

Тревогата се усили още повече, когато от участвующи в заговора лица, на служба във Военното министерство, се пусна — може би умишлено — мълвата, че Сърбия крои едно второ нападение. Кап. Вазов, пратен да извърши една рекогносцировка по сръбската граница, докладва, че сърбите правели големи военни приготовления. От своя страна и българското Военно министерство почна да взема съответствующите отбранителни мерки. Началникът на инженерното отделение Велчев биде изпратен да укрепява някои стратегически пунктове: Божинци, Калотинци, Трън. По-късно към него биде прикомандирован и Вазов, за да направи укрепление по долината на р. Лукавида. Освен пионерите повикано бе да копае и местното население. Това още повече усили в страната впечатлението за една предстояща война.

Към втората половина на юли в София се пръсна новината, че вече Сърбия мобилизирала. Разтревожен, Каравелов отиде при английския дипломатически агент, за да узнае какви са неговите сведения. Ласелс не знаеше нищо; същия час той телеграфира в Лондон, Цариград и Белград, питайки какво има вярно в тая мълва.^[7] От Белград английският представител отговори, че са станали някакви движения в сръбската войска, но мобилизация нямало. В един разговор с английския посланик във Виена граф Калноки заяви също, че алармата, повдигната относително предполагаемите военни приготовления на Сърбия, била съвсем безосновна; всичко се състояло в разместване на няколко полкове, предизвикано от намерението на претендента Петър Карагеоргиевич да повдигне въстание против династията на Обреновичите.

Съобщени от Ласелса в София, тия уверения не успокоиха българското правителство. То предполагаше, че Милан крие своята игра, готвейки се тоя път да предприеме едно бързо, едно гръмотевично действие, което да завари България съвсем неподготвена. Странно нещо: княз Александър, който до самия ден на обявяването на войната, през октомври, бе се надявал, че личното му приятелство с Милана ще предотврати едно стълкновение между двата народа, тоя път бе дълбоко убеден, че България ще бъде нападната. Един германски офицер, който бе минал през Сърбия, отивайки за Цариград, му съобщи, че забелязал по пътя към Ниш концентрация на войски. Заедно с тоя офицер, бивш негов другар от полка, князът посети някои пунктове по границата, даде разпоредби да се усилят работите по укрепяването на стратегическите места. Тая инспекция на княза, движението, което почна да се извършва във войската, пренасянето на артилерия по крепостите към границата, всичката тая трескавост, що бе обладала Военното министерство, усилваше още повече в страната мълвата за една предстояща война.

Странен белег за деморализацията на военния дух в тяхната среда, офицерите русофили не вярваха, че тоя път ние ще бъдем победителите. Военният министър Никифоров казваше на Груева^[8]:

1-во. Сърбите, научени от опита на миналата война с нас, ще извадят този път до 150000 щика, а не 50–60 хиляди, както беше в първата война (във войната си с Турция през 1876 г. сърбите извадиха до 220000 въоръжени хора). 2-ро. Сърбите могат да се мобилизират в течение на една неделя, след което време ще нахлуят в България, а ний вследствие нямане никакво запасно облекло в полковете, съвършеното отсъствие на парични средства в държавното съкровище и необходимостта да се попълни с голямо число недостигът от коне в нашата артилерия, едва ли ще сварим да се мобилизираме в течение на един или даже 1½ месец; при това запасните солдати ще трябва да се турят в редовете на войската със свои ризи, обуща и пр. облекло, защото в течение даже на 3 месеца не може да се приготви униформено облекло на 40–50 хиляди души. 3-то. Най-голямо и по никакъв начин неотстранимо зло е, че ний имаме само 16 милиона патрони (в началото на последната война имахме около 50 милиона патрони); с такова число патрони, разхвърляни по цяла България — от Видин до Силистра (в София има около 6 милиона), ний при една 50-хилядна армия ще можем да прекараме само една 3–4 дневна война, а ако би се поръчали патрони, то не ще пристигнат по-рано от 3 и повече месеца. 4-то. Недостатъкът на удобни пътища и отдалечеността на по-голямата част на войските от вероятния театър на войната ще да бъдат причината сърбите да се срещнат с масата на нашата армия само на Ихтиман и Орхание. 5-то. Имаме само 45 хиляди изправни за бой пушки.

Никифоров прибавяше, че хазната, бидейки празна, правителството ще бъде принудено да прибегне до реквизиция, твърде непопулярна мярка, която можела да се приложи в първата война благодарение на ентусиазма на населението, но която щяла да предизвика сега голямо съпротивление. Върху едно повторно събуждане на народния възторг Никифоров не разчиташе: той се боеше, напротив, да не би мобилизацията да стане трудно, особено в Южна България, гдето масата, подстрекавана от опозицията, щеше вероятно да попречи на резервистите да тръгнат за бойното поле. Според него не било изключено даже едновременно с обявяването на войната да се появят и опити за въстание в лъжесъединистическите центрове на бившата Източна Румелия.

Безнадеждните думи на Никифорова действуваха крайно деморализирующе върху близките до него офицери. У тях се закрепваше още повече убеждението, че няма друго избавление за страната освен свалянето на княза, „тъй като, пише Бендерев, тогава Русия щеше да ни вземе под своето покровителство и нямаше да допусне тая война“.^[9] Руският военен аташе в София, полковник Сахаров, уверяваше наистина Бендерева, че ако княз Александър бъде низвергнат, Русия няма да позволи едно нападение върху княжеството, а ще гарантира, напротив, незакрепналото още съединение на двете Българии. Обещанието бе съблазнително, но нито Бендерев, нито Груев не се решаваха още да се ангажират окончателно в заговора. Между туй Радко Димитриев им съобщаваше, че идеята за низвержението правела големи успехи в офицерската среда: Струмският полк чакал само заповед да тръгне и целият Софийски гарнизон бил в заговора с изключение на І пеши полк, командуван от Попова. Груев още се колебаеше, Бендерев, по-силен темперамент, личен враг на княза, даде своята дума.

Бендерев твърди, че въпреки силните мотиви, които налагали свалянето на княз Александра, той не щял да се реши да вземе участие в него, ако не знаел, че и самото правителство е убедено в необходимостта на тази революционна мярка. Сам Никифоров му съобщил, че Министерският съвет, разисквайки мълвата за едно съзаклятие във войската, против което никой не се решаваше да иска мерки, от страх да не се произведе някой голям скандал, считал, че няма друго разрешение на политическата криза в България освен едно сваляне на княза;^[10] но министрите мислели, че низвержението не трябва да става чрез войската. Бендерев, напротив, убеждаваше военния министър, че най-практично, най-безопасно би било, щото превратът да се извърши чрез войската, понеже единствено на нея разчитал князът. „В ответ на моите доводи, пише Бендерев в своите показания, той ми отговаряше твърде нерешително и в него се забелязваше голямо колебание: понякога правеше угрози, понякога съветваше да се чака; а един път заяви, че Министерският съвет сам ще предложи на негово височество да се откаже от българския престол. Въобще, забелязваше се, че той е против свалянето с войска, но се прекланяше пред факта, че въпросът с войската е достатъчно узрял, за да може да се побърка.“^[11]

Министерството се намираше наистина в едно мъчително недоумение. То виждаше, че положението на България става всеки ден по-критическо, и не знаеше какво да предприеме, за да го подобри. Предчувствието на една възможна катастрофа и съзнанието на една пълна безпомощност го подавляваха. Негласният ултиматум, който поставяше Русия при всеки опит за помирение, прекъснал бе от тая страна всяка надежда. От великите сили — никаква поддръжка: либералното министерство в Англия, което бе наследило Солзбъри, съблюдаваше в Изток една твърде въздържана политика, загрижено най-вече да избягва всичко, което можеше да раздразни Русия; колкото за Германия и Австрия, тяхната дипломация правеше очевидни усилия, за да поддържа с Петербург най-сърдечни отношения. Общественото мнение в Европа се държеше към България твърде песимистически. Без съмнение, победите на младата българска войска, личната храброст на княз Александра, ненадейното чудо, което бе извършил тоя тъмен народ, като бе се импровизирал за няколко години в една силна военна нация — всичко това бе възбудило към България едно симпатично любопитство. Известно едно меланхолическо състрадание предизвикваше положението на младия и героичен владетел, когото съдбата бе изпречила срещу плановете и гнева на една могъща империя. Но върху изхода на тази неравна борба не можеше да има никакво съмнение: за всички бе ясно, че княз Александър трябваше фатално да падне под ударите на руското отмъщение. Европейските вестници пишеха, че Русия няма по никой начин да остави на престола на един освободен от нея народ един принц, който бе станал ако не инструмент на нейните врагове, поне повод за едно нейно поражение. Отникъде българското правителство не виждаше да блесне някоя надежда за помощ: кабинети и обществено мнение, платонически приятели и безстрастни наблюдатели на европейската политика му предсказваха — за пръв път единодушни — неминуемия триумф на Русия и безплодността на едно съпротивление срещу нея. Принудено да води една политика без упование, една борба без илюзии, Каравеловото министерство изпадна в пълно униние. Един вид маразъм го облада, една агония на волята както у ония, които страдат от някоя неизцерима хроническа болест. У Каравелов това безволие — да си послужим с една руска дума — се съпровождаше с ефимерни пориви на енергия, с жестове на човек, който ей сега ще предприеме нещо страшно, но всичко това се изпаряваше пред първата дума за практическо действие и нерешителността, която бе в основата на неговия характер, вземаше връх над него, още по-очебиюща сега след неговата кратка самоизмама на смелост.

Вътрешното положение на страната, от друга страна, постоянно се влошаваше. В Южна България русофилската опозиция поддържаше едно крайно възбуждение на духовете. Очевидно бе, че при първия удобен случай недоволството можеше да избухне там в сериозни смутове. Враговете на Съединението, спотаени след 6 септември, защото не смееха да се обявят срещу едно патриотическо дело, уплашени по-сетне от военното положение, дигаха сега глави, обявявайки Каравелова и партизаните му, че водят България към гибел. Конфликтът с Русия бе им дал една неизповедаема национална платформа и с девизата „Помирение с нашата Освободителка“ те бравираха и княз, и правителство, и обществено мнение. Предстоящото свикване на турско-българската комисия, която трябваше според съглашението с Портата да внесе изменения в Органическия устав, даваше нова храна за русофилската агитация: тя тържествуваше още веднъж пред това ново потвърждение на несъвършения характер на Съединението, сочейки в напомнюването на Органическия устав символическия признак за възкресяването на усопшата уж Източна Румелия. Пропадането на дръзкото революционно дело, извършено без съгласието на Русия и поддържано срещу нея, намираше в тая турско-българска комисия една илюстрация, която правеше несполуката на пловдивския преврат осезателна за целия народ.

Националистите в Южна България посрещнаха новината за свикването на тая комисия също така с буйно недоволство. Въвеждането на българските закони, присъствието на южнобългарските депутати в общото Народно събрание, материалното сливане на двете държави бе хвърлило за известно време съвсем на заден план дипломатическото разрешение, което правителството бе придобило за факта на съединението. Назначението на турско-българската комисия идеше сега да напомни, че актът на Топхането не е една мъртвородена комбинация, една залъгалка за Турция и Европа, една бумага за архивите, а едно положително задължение, на което Турция държеше и което България се готвеше да изпълни. Едно буйно възмущение облада патриотическите елементи против правителството, което не бе съумяло да защити резултатите от една щастлива революция, което бе изгубило плодовете на една победоносна война и което имаше сега слабостта да инсценира в столицата на съединена България една комисия, натоварена да разруши съединението.

През това време растеше постоянно и тревогата около мнимите войнствени намерения на Милана. Военното министерство продължаваше да получава тенденциозни известия. На управляющия английското агентство в София князът даваше тия въображаеми данни за сръбските военни приготовления, като го молеше да ги съобщи на своето правителство. От Лондон и Виена продължаваха да идат уверения, че Сърбия няма никакви намерения да воюва, но те не разколебаваха острото самовнушение, в което бе изпаднал князът. Към края на юли почна между английския посланик във Виена и граф Калноки една размяна на мисли върху нуждата от възобновяването на дипломатическите отношения между Сърбия и България. Княз Александър посрещна идеята твърде симпатично, но той предполагаше, щото инициативата да изхожда не от него, нито от Сърбия, а от някоя велика сила, която да служи за посредница. Австрия бе готова да се натовари с тази мисия. Но княз Александър нямаше търпение да чака; той побърза да съобщи във Виена, че ако в последно време Сърбия не даде едно успокоително обяснение за своите приготовления и не обещае възобновлението на дипломатическите отношения с княжеството, той ще изпрати войската на границата. „При тия обстоятелства, заяви тогава Калноки на английския посланик, аз не мога да се меся по-нататък в тоя въпрос.“^[12] Един малък инцидент дойде при това да усили още повече взаимното неразположение на двата съседни народа. Някои сръбски емигранти, живущи във Видин, минали на сръбска територия, извършили там едно убийство и сетне пак се върнали в България. Гарашанин чрез гръцкия агент Рангабе поиска екстрадицията на предполагаемите убийци: Каравелов отказа. Сетне по настояването на Англия той даде едно неопределено обещание, което не задоволи сръбското правителство. Същата история за емигранти, която бе предшествувала войната, идеше да се повтори сега, прибавяйки една нова вярност към презумпциите, които предвещаваха едно сръбско нападение.

Изоставен отвсякъде, княз Александър реши да поиска съдействието на Турция. Той се обърна направо до султана, молейки го да направи към сръбската граница една демонстрация, която да сплаши Милана. Абдул Хамид бе добре настроен тогава към България, в която виждаше една авангардия на Отоманската империя срещу Русия, но той се пазеше също да не въоръжи срещу себе си русите, от които, както всеки турчин, той имаше инстинктивен страх. При все това Портата направи известни представления в Белград. Гарашанин отговори обаче с една груба нота, която отне на турската дипломация всяка охота да продължава разговора. Между туй в Цариград се появиха съмнения върху добрите намерения на княз Александър. Руският посланик Нелидов внушаваше на Портата, че алармата, която княз Александър подигал около войнствените намерения на Сърбия, била един лъжлив предлог, за да прикрие истинската цел на своите приготовления, които били насочени срещу целостта на Турция. Нелидов твърдеше, че за да излезе из големите вътрешни трудности, които заплашвали сериозно положението му, князът мислел да навлезе в Македония. Абдул Хамид бе крайно мнителен; руската интрига имá поради това известен успех.^[13] Представителите на Турция в европейските столици обърнаха внимание на кабинетите върху подозрителните действия на княза; в София последваха приятелски постъпки от една страна на някои членове на дипломатическото тяло. Княз Александър, разбира се, протестира за своята невинност. Той натовари турския комисар Гадбан ефенди да обясни в Цариград, че България е въодушевена от най-приятелски чувства спрямо своя сюзерен. Гадбан успя донейде да разсее подозренията, които бе възбудил Нелидов; той гарантира с главата си, че българите нямат никакво намерение да повдигат македонския въпрос. Портата очакваше обаче, преди да се ангажира по-основно в защита на княз Александра, да види какво ще бъде поведението на българското правителство в комисията по видоизменението на Органическия устав.

Отлагана в продължение на четири месеца по разни предлози на княза, комисията се събра в София в началото на август. Българското правителство назначи за свои делегати Н. Михайловски и пловдивския окръжен управител П. Димитрова. То им даде инструкции да бъдат щедри по финансовите претенции на Портата, като се стараят да добият едно благоприятно политическо разрешение на въпроса.^[14] Работите на комисията нямаха отначало добър изглед. Още в първото заседание се появи основното различие в начина, по който двете страни схващаха своята задача. Турските делегати предлагаха да се почне разглеждането на устава член по член, като се внасят в него незначителни изменения; намерението на България бе, естествено, да погребе окончателно тоя умрял вече румелийски строй, като добие за това едно формално съгласие от страна на Портата. Благодарение на доброто разположение, което владееше лично между делегатите на двете държави, разискванията ставаха в много приятелски тон. Тая интимност изглаждаше противоречието на двете становища. Българското правителство даде идеята, щото комисията да раздели своята програма на три части: 1-во, суверенни права на султана, 2-ро, финансови въпроси, и, 3-то, административна уредба — надявайки се, че ще бъде по-лесно да се склони по тоя начин Портата към голяма отстъпчивост по третия пункт. Турските делегати поискаха допълнителни инструкции. В Цариград между туй Нелидов туряше в ход всичките свои влияния, за да осуети една спогодба между България и Турция;^[15] а успоредно с това русофилската опозиция в Румелия, подстрекавана от пловдивския консул, агитираше между масата, че турският режим в прикрита форма щял да бъде възвърнат в областта от комисията, заседающа в София.

Към вълнението, предизвикано от тая русофилска агитация, се прибавяше и едно буйно брожение в средата на румелийските националисти. На 31 юли, неделя, в Пловдив се свика един голям митинг^[16] против турско-българската комисия. Цялата област се готвеше да последва примера на Пловдив. Отвред румелийските либерали издигаха срещу Каравелова един вик на възмущение. А в това време правителството стоеше слисано, апатично, не знаейки отгде да почне да поправя едно положение, което изглеждаше от всички страни компрометирано.

Най-голямата опасност се вестяваше обаче сé пак откъм Сърбия. Военният министър Никифоров, болен от известно време, изнемощял духом поради това, бе в отчаяние. На Груева, който от лагера идваше често да го вижда в министерството, той казваше:

Мене ми се отпущат ръцете. От вътрешността на Сърбия нямаме сведения, а от границата — отвсякъде най-тревожни; аз предполагам, че сърбите са мобилизирали вече западните окръзи, а в източните окръзи са приготвени дрехи, обуща и други снаряжения, а също и оръжие. Щом обявят войната, те ще дигнат в поход за България западните дивизии към българската граница; догде западните дивизии достигнат нашата територия (3–4 дни), дивизиите, разположени в техните източни окръзи, ще успеят да се мобилизират и тогава всичката сръбска армия, в число 140–150 хиляди щика, ще нахлуе в нашата земя; а ний с какво ще ги посрещнем? С 1800 души Струмци и 2800 души от І на Н. В. полк?… При всичката юначност на нашия офицерин и солдатин те ще ни погълнат с числото си…^[17]

Може да се твърди, че песимизмът на военния министър най-много повлия на майор Груева да се ангажира окончателно в заговора. Груев бе без съмнение патриот и благодушен човек. Лично против княза той нямаше вражда, по-скоро хранеше към него симпатия и привързаност. Партизанин той също не бе, живеейки настрана от политическите борби. Но той бе податлив на чужди влияния, боязлив при това, без никаква пружина в своята неустойчива воля. Той влезе в заговора най-сетне след дълги колебания, когато го убедиха, че друго средство за спасение на България няма освен низвержението на княза. Сам Никифоров не бе ли казал, че Министерският съвет има намерение да представи на княза един мотивиран доклад, с който да го моли да се отрече от престола, за да избави страната от предстоящите нещастия?

Освен това Груев, както и Бендерев, както и всичките съзаклетници, знаеха, че Илия Цанов водеше от някое време с руското агентство преговори за изпъждането на княза. Агентството настояваше да се бърза с преврата; то обещаваше всичко: гаранция за целостта на Съединена България, военна помощ в случай на нападение от страна на крал Милана, всяческо съдействие в международните конфликти, в които нашата страна можеше да бъде увлечена. Знаеше ли Каравелов за похожденията на Илия Цанова в руското агентство, или сам Цанов, без да пита своя шеф, бе почнал тая интрига срещу княза, срещу когото той бе озлобен поради неприятните истории по повод съглашението с Турция? Показанията на Груева в това отношение са противоречиви^[18]; от думите на Бендерева също не може да се заключи нещо положително. Във всеки случай за Никифорова постъпките на Цанова не бяха тайна. Едва ли е възможно, щото от своя страна военният министър да не е приказвал на тая тема с шефа на правителството в дългите и мъчителни разговори, които те имаха върху положението. Каравелов и Никифоров бяха много интимни, една интимност, която у Никифоров се съпровождаше с голяма преданост, а у Каравелова — с пълно доверие. Хипотезата, че Каравелов не е знаял нищо от онова, което тъй добре знаеше Никифоров, изглежда психологически невъзможна.

Както и да е, Цанов говореше в руското агентство от името на Министерския съвет. Богданов от своя страна заявяваше, че действува с разрешението на своето началство. За да убеди Цанова в готовността на Русия да вземе под своя защита извършеното дело и да гарантира България срещу всякакви рискове, той му показа цялата преписка с Гирса^[19]. Цанов предаде тия тържествени обещания на Никифорова, на Бендерева и на някои други офицери от техния лагер. Прями сношения с авторите на преврата Богданов не изглежда да е имал. Естествено звено между агентството и офицерите бе Сахаров. С посредническа мисия между офицерите от заговора и руското агентство се бе наел еднаж и д-р Моллов.

Това бе, разказва д-р Моллов, двадесетина дена преди преврата. Аз бях повикан да прегледам един болен в къщата на капитан Златарски и там заварих десетина души офицери, които шумно разискваха върху политиката. Като влязох в тяхната стая, те продължиха пред мене разговора и аз видях, че се касае за свалянето на княза. Някои от тях предлагаха следния план: да се пресрещне той на пътя между Княжево и София един ден, когато се връща от разходка, и да се убие. Други намираха това средство за много опасно. Най-сетне всички се съгласиха, че най-добре би било да се поиска мнението на руския агент. С тая мисия те натовариха мене. Вечерта, към 10 часа, аз отидох в агентството. Богданов излезе от една врата и ми каза, че не може да ме приеме в кабинета си, понеже там се намира Илия Цанов, с когото имал важен разговор, но ми предложи да слезем на улицата и там да приказваме. Вървяхме тъй десетина минути по тротоара. Аз му съобщих, че някои офицери мислят, какво най-целесъобразният изход от кризата, в която се намира България, би било убийството на княза. Той се обяви енергически против този план. „Покушението може да не сполучи, заяви той, и тогава последствията биха били много лоши. Ако не сполучи, нравствената отговорност ще бъде тежка. Истината не може да не се открие един ден и върху Русия ще остане срамът, че е подбуждала убийството на един владетел. Освен това не забравяйте, че князът е родственик на руското императорско семейство. Не, по никой начин не трябва този план да се изпълни“, заключи той енергически. После той добави, че ако офицерите заробят княза и го предадат на руска територия, той гарантира, че оттам няма вече да се върне в България. „Може ли да се считат вашите думи като официална гаранция от страна на руското правителство?“ — попитах аз. „Да, каза той, съобщете на офицерите, че могат да се осланят на Русия като на гранитна планина.“ Аз им предадох всичко това.

Запитан също от съзаклетниците, Др. Цанков даваше съвсем противоположни съвети. Неговото мнение бе, че в случай на революция най-доброто и най-радикалното средство е смъртта.

С авторите на преврата аз нямах никакви сношения, разказва дядо Цанков. Но аз знаях за техните намерения от Светослав Миларова. Еднаж Миларов ме попита: „Кое би било по-разумно: да се изпъди князът или да се убие? «Да се убие, казах аз. Когато се прави революция против държавен глава, трябва да му се отнеме всяко средство, за да се върне на престола и да отмъщава, а досега по-сигурно средство от смъртта няма. Да се убие, това е моето мнение.» Миларов ми каза сетне, че съобщил моите думи. Оттогава вече не подновихме разговора върху тоя въпрос.“

Съзаклетниците намериха съвета на Богданова по-политичен и решиха да го последват: убийството на княза трябваше да стане само в краен случай, ако той окаже съпротивление или се яви опасност да не би привържениците му да го освободят от плен, дордето той още е в България. Подробностите на изпълнението на заговора не бяха още определени, но в първите числа на август почнаха да се вземат подготвителни мерки. Две дружини от първи пеши полк, командирът на който бе лично привързан към княз Александра, бидоха изпратени да укрепят позициите на Сливница под предлог, че се очаква нападение от страна на Сърбия. Кавалерийският полк биде проводен да прави маневри около Самоков. В София оставаше І артилерийски полк, офицерите на който бяха вече посветени в заговора. Столицата бе, значи, в ръцете на съзаклетниците. На 29 юли Струмският полк, който според твърденията на Радко Димитриева чакаше с нетърпение да го повикат за решителния момент, получи заповед да тръгне от Кюстендил за Перник, отгдето на всеки час можеше да бъде повикан в София. Струмският полк заедно с юнкерите от военното училище, тогава на лагер в Княжево, трябваше да извършат през една нощ низвержението.

Тия размествания на войските не възбудиха никакво подозрение. Поради болестта на Никифорова, който трябваше скоро да замине на лечение в странство, Бендерев управляваше фактически Военното министерство и вземаше всички тия мерки, без да дава никому обяснения. Началникът на генералния щаб Петров правеше сватбеното си пътешествие в странство. Преданите на княза офицери — Николаев и Паница — бяха в командировка във Виена. Нямаше, значи, кой да следи в София маневрите на съзаклетниците. Поради слуховете за предстояща война със Сърбия всички тия движения се виждаха впрочем като нещо естествено.

При все това съзаклетниците се бояха да не бъдат открити от княза. „Тайната стана известна на целия гарнизон и леко можеше да се разпространи“, пише Груев в своите показания; затова необходимо бе да се действува бърже. Съзаклетниците искаха да извършат преврата в съгласие с правителството, но Каравелов, както всякога, се колебаеше. „Той е крайно нерешителен и страхлив“, казваше Цанов на Бендерева.^[20] Двоумението на Каравелова бе в свръзка между друго и с международната обстановка. На 28 юли бе станало в Гащайн свиждането на австрийския император с германския. Разговорът между двамата монарси не можеше да не се докосне и до Източния въпрос и специално до българската криза. Каравелов очакваше да се върне Калноки от това свиждане, за да узнае положението дали Сърбия има намерение да воюва.^[21] На офицерите, които чрез Никифоров настояваха пред него да им даде един категоричен отговор, той казваше: „Чакайте да видим какви известия ще получа от срещата в Гащайн.“ Отначало той бе поискал петдневен срок. Според тая сметка превратът биде определен да стане на 1 август, сетне датата биде отложена за 3 август. Бендерев трябваше тоя ден да отиде до Струмския полк, за да се убеди лично дали той е наистина готов да вземе участие в делото.

Преди впрочем да замина за Перник, пише Бендерев, аз реших да преговоря лично с г. Каравелова и ако получа приказание и полкът действително се окаже готов, да предложа от името на правителството Струмскому полку да се дигне през нощта. Резултатите от разговора с г. Каравелова не бяха в полза на делото; и г. Каравелов се изказа в този ден, че това трябва да е интрига от страна на русите и че се бои да не би да произлязат безпорядки, от които да се възползуват русите. Тук присъствуваха и министър Цанов, и майор Никифоров. И тримата искаха да се чака още 2–3 дена, за да се видели резултатите от свижданията в Кисинген и Гащайн. Аз ги послушах и при пристигането ми във 2-ри полк (Струмския) се постарах да им доложа, че е рано и че трябва да се почака още няколко дена.^[22]

Срещу 31 юли Струмският полк направи на часа 2½ подир полунощ молебен и тръгна за Перник, дето според получената заповед трябваше да пристигне до вечерта. В един ден полкът измина цели 56 километра. Въпреки уверенията на Радко Димитриева болшинството от офицерите не знаеха тук нищо за организирания комплот, в който им бе определена най-важната роля. Те се питаха в недоумение какво означава тоя бърз поход през нощта. „Неприятни предчувствия ни обладаваха, пише капитан Генев.^[23] Никой нищо не знаеше, а полковият командир само ни каза, че отиваме в Перник, за да го укрепваме, и нищо повече.“ Те помислиха, че ще има война със Сърбия.

В Перник дружините се разположиха на бивак, а офицерите отидоха на квартири в селото. На 1 август полковият командир майор Стоянов и капитан Вазов, който бе дошъл от София и когото полкът завари тук, се разхождаха по височините около селото сами и изглеждаха погълнати в една дълга тайнствена беседа. А войниците се запитваха: защо бе тоя усилен марш в тъмнината, тая внезапна заповед за път, щом като тук полкът стоеше сега в бездействие? Недоумението на офицерите растеше между туй. На 2 август Стоянов и Вазов пак излязоха още сутринта на хълмовете, уж да избират позиция. Цял ден те скитаха уединени. У офицерите почна да се поражда вече известно раздразнение против тая мистериозност: какво важно нещо се криеше от тях? Най-сетне вечерта дружинните командири получиха приказание да отидат у полковия командир по служебни работи. Когато те се събраха на чардака, майор Стоянов им каза, че капитан Вазов има да им съобщи нещо от името на военния министър. Крайно заинтригувани, офицерите влязоха мълчаливо в стаята. Подир малко се яви и Вазов. „С голямо нетърпение и със запиране на диханието, пише Генев, чакахме той да захване.“ След малко Вазов стана и се обърна към присъствующите: „Господа! Преди всичко аз вярвам във вашия патриотизъм, във вашата чест, и в това, че вие никому няма да кажете туй, което ще ви говоря. Аз няма да искам от вас клетва и вашето честно офицерско слово ще ми бъде достатъчна гаранция.“ Офицерите наклониха глава в знак на съгласие, без да продумат. Вазов продължи: „Господа, аз ще ви говоря не от себе си, а от името на военния министър, от името на всичката армия, от името на правителството, на отечеството, на всичките партии в България, на всичко българско, интелигентно, честно, благородно, патриотическо.“ Това встъпление произведе силно впечатление. Вазов говореше с голям жар, гласът му звучеше трагично и лицето му бе намръщено. Драматическата обстановка на събранието, тайнствеността, нощта — всичко даваше на думите му характер на някое страшно откровение. Вазов рисуваше сега в мрачен вид вътрешното положение на България: мизерията, настъпила подир войната, позора на Букурещкия мир, илюзорността на Съединението, войската недоволна, народът готов за революция, Русия решена да хвърли княжеството в някоя катастрофа, ако то не се подчини на нейната воля. „Русия, казваше той, се е приготвила на всевъзможни жертви, за да свали княза, а другите държави няма да воюват заради него; а ето сега дипломатите в Гащайн се съгласили за възможността на една окупация от страна на Русия и веднаж Русия смъкне ли княза със своя сила — няма вече България, а ще има Задунайска губерния: ще се изгуби и самият народ! Но най-близката опасност за отечеството ни иде от Сърбия.“ Офицерите бяха слушали за сръбските приготовления; Вазов ги описа сега подробно: в Ниш, Пирот, Зайчар и Лесковец били натрупани грамадни складове от боеви и продоволствени запаси; пътищата към българската граница били поправени; по всички важни пунктове се издигали набързо укрепления, на които селяните работели ден и нощ. „Начович из Букурещ телеграфирва, добавяше Вазов, да чакаме обявяването на войната на 12 до 15 август.“ Сетне той предсказваше ожесточената борба на сърбите, които щели да се бият „за възстановлението на своята чест и с ожесточение“, хвалеше главнокомандующия им Хорватович, „енергичен, храбър и разумен генерал“, който подигнал в сръбската армия духа, дисциплината и изкуството за бой. „Ами нашето положение какво е?“ — питаше той.

Печално! Плачевно! Войниците ни голи и боси; във време на войната са изгубени десетки хиляди пушки и сега нямаме ни оръжие, ни снаряжение, ни изискваното количество за нашия запас; обозната и санитарната части са в жалко състояние; артилерийски снаряди и патрони нямаме в достатъчно количество; продоволствени запаси никакви. Ще трябва пак да пуснат в ход реквизицията, но народът е съблечен вече, кандисал е на жертви и той сега няма да вади залъка от устата си и да го дава за безполезни войни. В казничействата няма пари; Каравелов не можал да намери пари да мобилизира поне една бригада, което военният министър искал да направи. Ние сме положително в невъзможност да направим мобилизация на армията. Ще бъдем принудени да срещаме неприятеля не с роти, а с тези взводове, които имаме сега, и то само с българските, защото тракийските полкове прямо ще се откажат да дойдат в княжеството. В Тракия особено населението е възмутено и громко заявява, че то няма да дава синовете си да ходят да умрат за кефа на някой си немец. Ето какво е положението ни. Да допуща човек мисълта, че ще победим и сега сърбите, това е абсурд. Те ще влязат в София церемониалним маршом и ние ще се избием едни други.

Офицерите слушаха онемели. Техните фигури бяха строги, мрачни. Един неизказан ужас витаеше в малката стая и стягаше главите им. Вазов продължи разгорещен:

Вие виждате, провикваше се той, че гибелта на отечеството ни е неминуема. Единственият изход, единственото и последно средство да се спаси страната е свалянето на княза и сдобряването ни с Русия; това трябва да стане един ден, един час по-скоро, защото в най-скоро време или Сърбия ще ни обяви война, или Русия ще ни окупира — и тогава няма спасение.

Вазов обясни след това, че свалянето на княза вече било решено, че всички партии дали съгласието си писмено, че всички полкове, с изключение на три, били готови да вземат участие в преврата; съобщи обещанията на Богданова и Сахарова, че Русия няма да допусне нападение върху България, нито някакво преглеждане на Румелийския устав; обеща, че князът няма да бъде убит, че всичко ще се извърши без кръвопролитие. „Не зная, завърши Вазов, дали можах да ви убедя в правотата на нашето дело, но утре ще дойде военният министър (впрочем той е болен и може би да не дойде) или помощникът му капитан Бендерев, който по-добре от мене ще ви увери във всичко, което ви говорих.“^[24] Никаква манифестация не последва тия думи. Офицерите продължаваха да мълчат, подавени от едно тежко и болезнено впечатление. Само капитан Генев сгъна ръце и каза на Вазова: „Неужели дотам достигнахме? Неужели няма други средства да се спаси страната?“ Княз Александър бе популярен във войската. „Смело мога да твърдя, заявяваше по-сетне Бендерев пред следствената комисия, че личните симпатии на офицерството бяха в полза на негово височество.“ Предложението за детронацията му будеше искрена болка. Всички си задаваха мислено Геневия въпрос: „Няма ли някое друго средство?“ „Няма, отговаряше Вазов, всичко е изпитано, всичко е обмислено, друг изход не съществува.“ Офицерите не дадоха тая вечер никакъв отговор. „Ние не казахме ни не, ни да, пише Генев, и мълчешката се разотидохме. Решихме да чакаме какво ще ни кажат гостите на другия ден.“^[25]

Бендерев и Радко Димитриев пристигнаха в Перник на 3-ти вечерта. Те не влязоха в селото, а останаха на полето и пратиха човек да вика Вазова.

Намерих ги в една ливада, разказва капитан Вазов. „Каква е тази тайнственост“, попитах аз. „Работата е лоша, отговориха те. Всичко е донесено на княза. Ще бъдем изловени.“ Те бяха наистина много уплашени и разискваха въпроса, дали не ще бъде по-добре да избягаме в Сърбия. Показах им колко малодушна би била от наша страна такава една постъпка. „Ако съобщя на офицерите какво предлагате, забележих аз, те ще ви обесят на някоя върба. За връщане назад сега не може да става ни дума. Трябваше по-рано да се мисли.“ Трябва да призная, че ний бяхме почнали тая работа като на шега и чак до последните дни мислехме в себе си, че нищо сериозно няма да излезе. Ето защо при най-малката пречка идехме в изкушение да се откажем от намеренията си. Но сега според мене за колебание не може да има място. Бендерев и Радкото се ободриха малко след моите думи и ний повикахме офицерите от Струмския полк, на които аз бях говорил вечерта.

Бендерев говори малко на офицерите. Той повтори в общи черти това, което бе им казал Вазов, като описа начина, по който ще се извърши свалянето на княза. И нему капитан Генев зададе въпроса: „Няма ли друго средство? Не може ли това да стане без войската?“ Бендерев отговори, че само чрез войската делото може да се извърши успешно и без кръвопролитие. После той им поръча да посветят в заговора ротните командири; на младшите офицери и на долните чинове полковият командир трябваше да каже истината само когато наближат София. Офицерите изслушаха заповедите на Бендерева без възражение; високото му положение в армията, неговият авторитет действуваха толкоз повече, че това дело изглеждаше да е патриотическо, щом като то се одобряваше от всичките партии, от цялата войска, както умишлено бе ги излъгал Вазов. Само капитан Генев продължаваше да се съмнява в патриотичността на заговора.

На връщане в Перник Генев срещна дружинния командир Марчина, заведующия хазайствената част капитан Тодорова и поручик Големинова. Той им каза, че отива при полковия командир и при Вазова, за да им заяви, че не иска да стане оръдие на никого и че няма да помести дружината си ни крачка за едно дело, което счита позорно. Те бяха напълно съгласни с него и изказаха съгласие да го придружат. Майор Стоянов и Вазов спяха. Генев ги събуди, за да им направи своите заявления. Вазов му отговори, че ще се види с него на другия ден. На 4-ти после пладне Вазов събра отново дружинните командири и капитан Тодорова и им съобщи една телеграма от Бендерева, която гласеше: „Днес непременно пратете кроки на позицията.“ Това бе една условна фраза, която значеше, че полкът трябва да тръгне за София. Генев отново изказа своето решение да не помръдва дружината си. Вазов му предложи тогава да отиде с него в София, гдето ще се убеди в правотата на делото и в поддръжката, която то намира в правителството. Другите офицери заявиха, че ще чакат завръщането на Генева, за да вземат окончателно решение.

През нощта на 3-ти август офицерите, участвующи в заговора, не спаха, енервирани от едно чакане, което безплодно се продължи до призори. Струмският полк не дойде. На връщането им от Перник Радко Димитриев и Бендерев бяха посрещнати с укори. Те не изповядаха неуспеха на своята мисия, но очевидно бе, че делото не вървеше тъй бърже, както съзаклетниците бяха очаквали. Последва тогава известно разочарование в техните редове. Особено обезсърчен бе слабодушният Груев. У него не бе имало никога ентусиазъм към преврата, а едно изкуствено убеждение, което се изтощаваше в мимолетни пориви. Сега той се разкайваше, че е обещал своето участие. „Аз заявих, пише той в своите показания, както на своите офицери, така и на артилерийските офицери, и на офицерите от Военното министерство: капитан Вазова, Димитриева и Бендерева, че се отказвам занапред да взема участие в акта, който не стана на 6 август; същото свое решение аз обадих на майор Никифорова и майор Ванкова, които заварих в квартирата на майор Никифорова.“ Груев мотивираше своя отказ с гризенето на съвестта, което изпитвал при мисълта да намеси в преврата юнкерите, върху които едно престъпване на клетвата щеше да упражни според неговите думи „силно деморализирующе влияние“. Никифоров одобри напълно това съображение. Той добави, че и Каравелов бил на същото мнение. Той мислел също, че ще бъде голям грях да се увличат юнкерите в една революция. В действителност Каравелов бе въобще и против участието на войската в политическите преврати. Той хранеше към военната диктатура едно инстинктивно отвращение. Но критическото положение, в което той се намираше, чувството за безпомощността, което го бе налегнало, унинието, апатията, фатализмът, всички тия източни черти, които вземаха вече връх над културния човек у него, му отнемаха всяка трайна сила за реагиране. Той имаше сегиз-тогиз импулси на действие, но те гаснеха скоро, изпарявайки се в нервозни избухвания, в припадъци на гняв, в празни жестове на доктринерна буйност. Човекът в него не абдикираше, но министърът, шефът на правителството тънеше в едно колебание, всеки ден по-дълбоко. Разнородните настроения на Каравелова се отражаваха всецяло върху майор Никифорова, който се явяваше пред офицерите ту съгласен с тях по принцип (това значеше, че Каравелов бе имал него ден припадък на отчаяние), ту враждебно на всякакъв военен преврат (знак, че в Каравелов бе изгряла някаква смътна надежда).^[26] Колкото за Илия Цанова, неговото убеждение бе отдавна съставено: пред руското агентство, както и пред съзаклетниците той се бе изказал категорически в полза на детронацията. Но той държеше сметка за Каравеловото разположение, не смеейки да предприеме нищо мимо него.

Когато капитан Генев тръгна от Перник, за да изучава положението в София, политическият барометър на Каравелова показваше една по-скоро оптимистическа тенденция. Австрийският дипломатически агент, който заминаваше в отпуск за Виена, бе му обещал посредничеството на граф Калноки за възстановлението на добрите отношения между България и Сърбия. Едновременно с това преговорите, които Каравелов бе почнал за сключването на един заем, вървяха успешно. При тия условя превратът преставаше вече да му се явява като единствен изход.

Капитан Генев, придружен от Вазов, пристигна в Княжево на 4 август, на 4 часа вечерта. Тук той намери Радко Димитриев и Бендерев, които го посрещнаха с жестоки упреци, обвинявайки го, че той ще стане причина да бъдат изловени и застреляни най-добрите офицери. Генев им отговори какво съвестта му не позволявала да вземе участие в едно дело, чиято правота му се виждала съмнителна.

Тогава, пише Генев, Бендерев ме заведе в хотела „Сан Стефано“, гдето се намираше Цанов. От разговора ни с Цанова аз разбрах, че правителството воглаве с Каравелова знае за това, което се готви, че той не вярва, че тази година ще има война със Сърбия, че страната има средства да води още една война, че засега няма опасност и за окупация от Русия. Той моли Бендерева да се потърпи с преврата, догдето се узнаят резултатите от гащайнското свиждане и въобще военните да не правят нищо без съгласието на правителството, защото може да излезе резня. Бендерев му каза, че делото е вече популяризирано между войската, щото не търпи повече отлагателство и може да се свърши с катастрофа, че те и без тяхното съгласие ще го свършат. Цанов каза, че ще предаде всичко на Каравелова и ако последният се съгласи да стане превратът, той ще му подаде оставката си и утре пладне ще ни съобщи за всичко.

Цанов нито донесе някакъв отговор от Каравелова, нито си подаде оставката. Генев остана под впечатлението, че делото не е популярно, че то се ограничава в една тясна офицерска среда и че е организирано по побуждение от руското агентство.^[27] Бендерев обаче искаше настойчиво от него едно категорично обещание. След като изтощи всичките аргументи, той го заплаши, че ще го застреля лично. После, виждайки непоколебимостта на Генева, заяви му, че и той се отказва от преврата. Бендерев в своите показания прави същото признание. „Аз реших да се махна от София, пише той, и даже помишлявах да изляза съвсем в оставка или просто да се отчисля от занимаемата ми длъжност. Затова имах разговор с военния министър и той ме съветва да изляза в командировка към сръбската граница, на което аз се бях съгласил.“^[28] Забележително е това отчаяние, обладало почти едновременно двамата водители на преврата, Груева и Бендерева. Стреснати внезапно при първото сериозно препятствие, те бяха вече готови да капитулират, преди да са се борили; да напуснат твърде леко един заговор, когото бяха представлявали пред другарите си като едно патриотическо дело и като една повелителна необходимост. Думите на Вазова: „До последния момент почти ний сами не вярвахме, че работата е сериозна“ — намират в тия колебания, в тая бързина на отметване една странна илюстрация. Ние не виждаме във всеки случай в никоя стадия на съзаклятието огъня на едно пламнало чувство, възторга на едно силно убеждение — нищо освен алтернативата на страх и на самовнушение.

Любопитно е, че княз Александър най-много способствуваше за усилването на тая обезсърчителна мълва в офицерското тяло. На 4 август командирите на шефските части се явиха у него на почетен рапорт. През всичкото време той им говори за предстоящата война със Сърбия, за лъжливите успокоителни уверения, които му давал Калноки, за безнадеждното положение на българската войска, останала без муниции и продоволствени запаси. На другия ден, на 5-ти, князът направи смотър на конвоя и на разположените в София два ескадрона от І конен полк; пред строя той каза на войниците, че разчита на тяхната храброст в новата война със Сърбия, а пред офицерите държа пак един странен език на отчаяние и уплаха. От сръбската граница продължаваха да идат наистина тревожни известия. Трънският окръжен управител Мирчо Атанасов, един алармист, за когото не се знае дали не е действувал в споразумение с Радко Димитриева и Вазова, телеграфираше, че трите призивни бана (възрасти) били свикани в цяла Сърбия, че барабаните биели по селата, че всичко било нагласено, за да бъде обявена войната немедленно. На 6-ти, на смотъра на артилерийския полк, князът заяви на офицерите от свитата си, че през нощта очаквал да получи телеграма, че сърбите са навлезли в България; генерал Хорватович направил преглед на войските по границата, на които казал, че те ще се бият скоро срещу българите. „Както заявлението на Негово височество, пише Груев, че се чакало обявяването на войната от страна на сърбите през нощта на 5-ти срещу 6-ти, така и предаденият от него разговор за смотъра на генерал Хорватовича произведоха на мене най-тежко впечатление и страх за злочестата съдбина на България, която аз вече считах като загинала от едно сръбско нахлуване.“ Твърде възбуден от тия известия, Груев отиде при Каравелова. Каравелов бе излязъл: вкъщи той завари жена му.^[29] „Госпожо, каза й той с треперещ глас, ставайки прав, госпожо, кажете на мъжа си, че известията от Сърбия са ужасни, че ний трябва да мобилизираме, без да губим ни минута, защото 3–4 дена след обявяването на войната сърбите ще бъдат в София. Тогава, викаше той, издигайки гласа си, помнете, че ще се намерят 5–6 души офицери, които ще убият Каравелова, виновника за нашето злочесто отечество, и първият от тези офицери, ако искате да знаете, ще бъда аз.“ Г-жа Каравелова възрази, че тия заплашвания са недостойни за един офицер. „Вий трябва да покажете героизма си на бойното поле, а не да убивате българските граждани.“ Сетне тя се разплака, затече се в спалнята си. Подир малко Груев похлопа на вратата. „Госпожо, извинете ме, мълвеше той посрамен, но ако да знаете какви мъчения съм преживял в последните дни, какво отчаяние ме обзима, като мисля, че сърбите ще ни бият!“… Г-жа Каравелова нищо не му отговори. Груев постоя няколко секунди пред затворената врата, зад която младата жена плачеше, и сетне с бавни стъпки се отдалечи.

През тоя ден Груев се срещна с мнозина офицери посветени в заговора. Всички вярваха, пише той, че „отечеството се намира в предсмъртна агония“. Вечерта той отиде при военния министър и му разказа сцената в къщата на Каравелова. Никифоров го осъди, че напразно безпокоил г-жа Каравелова, тъй като мъж й не обръщал никакво внимание на нейните думи. Груев попита след това защо Министерският съвет не взима най-сетне едно решение относително нуждата да се отстрани князът от България. Военният министър отговори, че единствената пречка за това идела от страна на Каравелова, който не можел да излезе от своето колебание. Между туй дойде самият Каравелов. Добродушният Груев, който бе обладан от едно искрено разкаяние, разказа и нему тягостната разправа, която бе имал с госпожата му. Каравелов не бе чувал нищо от жена си; Груев повтори това, което й бе казал: „Нека ме убият“, каза Каравелов с тоя чисто пасивен кураж, който събитията бяха развили у него, и млъкна. Нито по лицето му, нито по думите Груев не може да забележи у него някакво уплашване. Той изглеждаше съвсем апатичен. Разговорът между тримата се продължи до часа един през нощта. Той се въртеше постоянно около темата: „Какво да се прави, за да се спаси страната от разгром?“ Никифоров разправи, че се разпоредил да се пренесат тежките обсадни топове в Плевен, за да не ги пленят сърбите, и че същото трябвало да се направи и с леките оръдия, недавно пристигнали от фабриката на Крупа, тъй като нямало време да се реквизират коне за впрягането им. „Относително въпроса за изпъждането на княза, разказва Груев, Каравелов говореше, че всичко, от което той се бои, то е, че изпълнението на този акт щяло да поколебае силно общественото мнение, което щяло категорически да ни осъди, защото извършеният акт щял бил да се представи пред очите на Европа като едно с нищо неоправдано и предизвикано действие“^[30] Каравелов се впусна да разправя след това какво грамадно значение имало общественото мнение в политиката и във финансите и приведе като доказателство за своите думи факта, че благодарение на симпатиите на Европа той бил на път да сключи с една дрезденска банка един заем с 5½ % al pari, блестящ успех, който при други условия бил немислим. Груев обаче смъкна Каравелова от височините на тия теоретически съображения към палещия въпрос за свалянето на княза, твърдейки, че то може да стане без кръвопролитие, стига правителството да се съгласи. Каравелов и Никифоров предложиха пак стария техен план: Министерският съвет да представи на княза един мотивиран доклад, с който да се иска абдикацията му. Между мотивите на първо място щяло да стои примирието в Пирот, сключено без съгласието на Каравелова, и лошият Букурещки мир, който бил всъщност едно неизгодно за България примирие. В случай че князът откаже, Каравелов и Никифоров обещаха да поискат намесата на войската. Груев оборваше тоя план, забелязвайки, че трябва да се вземе тутакси едно решение предвид намеренията на Сърбия и опасността да не се открие заговорът преждевременно. Каравелов обаче пак настояваше, че не трябва да се бърза. „Почакайте още три дена, казваше той, докато направя условията на заема и догдето се свършат преговорите с Турция върху Органическия устав.“ Груев забелязваше, че първият срок от пет дена, който Каравелов бе дал Бендереву, е изтекъл. „Как мога да се уверя, че след изтичането на трите дни вий няма да искате едно ново отлагане, питаше той. Не знаете ли, че ний рискуваме с главите си?“ Но никакво обещание, никакъв положителен отговор той не можа да изтръгне от Каравелова, който, очевидно изнурен, си отиде, прекъсвайки разговора. Груев остана да спи у Никифорова. Той нападаше сега люто Каравелова за неговата апатия. Никифоров се стараеше да го оправдае. „Не е решителен и смел, това е съвършено вярно, казваше той, но трябва да се чака. Ето днес австрийският агент^[31] уверявал, че приготовлението на сърбите за война е празна измислица.“

Никифоров — бледа сянка на Каравелова в политическите въпроси — бе също много разколебан в нуждата от една насилствена развязка на кризата. И неговото лично мнение бе да се чака. Но как можеха да чакат съзаклетниците, когато опасността да бъдат открити ставаше всяка минута все по-голяма?

На 7 август при Груева отиде майор Ванков, твърде недоволен от мудния ход на делото. Сетне пристигнаха капитаните Кърджиев, Златарски, Стоянов, Белов, Мететелов, които му заявиха едногласно: „Или заговорът трябва да се ликвидира съвсем, или да се действува, защото ако се разчуе той, ний сме изгубени.“ Те бяха определили една комисия, която да отиде при Струмския полк в Перник, за да разсее колебанията, предизвикани от опозицията на Генева. Депутацията трябваше да се състои от един представител на Военното министерство — Радко Димитриев, от един командир — на І артилерийски полк — капитан Златарски, и от един офицер от Военното училище — капитан Паков. Паков отказа да замине под предлог, че нямал убедително слово и че не можел да внушава доверие към себе си. Нека забележим мимоходом, че той бе лично облагодетелствуван от княз Александра, който го бе спасил от военния съд по една много компрометирующа афера. Паков обаче не се въздържаше в случая от някакво чувство на признателност към своя благодетел, но от страх. Той взе участие в преврата и държа едно скандальозно поведение в двореца. Вместо Пакова в комисията влезе по настояване на Р. Димитриева Груев.

На часа 5 подиробед, 8 август, тримата пратеници от София пристигнаха в Перник. Те имаха предварително едно съвещание с командира на полка майор Стоянов, с капитан Вазова и с двамата дружинни командири. Груев им заяви, че на двоуменията трябва да се тури край: или делото да се извърши немедленно, или да се изостави. Те заявиха, че са готови да поведат полка. Тогава Груев предложи да се свикат всички офицери. Подир малко те се явиха вкупом в квартирата на майор Стоянова. Както Вазова, както Бендерева, Груев им каза, че положението е отчаяно и че само една революция срещу княза може да спаси България. „Господа, заяви той, аз ви говоря от името на правителството.“ Той обясни защо сам министърът не дошел при тях, а изпратил него: идването на Никифорова било неудобно и щяло да възбуди подозрения. На свършване той каза с твърд глас: „Който от вас се двоуми, нека излезе напред!“ Офицерите се погледнаха крадешком; никой не се помръдна: те бяха вече съгласни. Реши се, щото полкът да тръгне за София още същия ден, на часа 6 вечерта. Радко Димитриев остана в Перник, за да придружава полка, а Груев и Златарски се върнаха в Княжево. В лагера те намериха Бендерева, който ги чакаше.

На 7 август Бендерев бе имал с военния министър един дълъг разговор, в който се бе старал да го убеди, че правителството трябва само да се постави начело на преврата и че то трябва да побърза. „Той и този път бе нерешителен, пише Бендерев. На другия ден 8 август, когато депутацията щеше да заминава за Перник, военният министър ме разпита за положението и като узна за твърдото решение на депутацията, прати ме да я върна. Аз я настигнах в училищния лагер, но от един офицер, който заминаваше с депутатите, и от друг, който бил на предварителното съвещание, разбрах, че моята мисия ще остане осуетена, още повече че един от депутатите беше вече тръгнал. На министъра нищо не доложих и сам останах да чакам в училищния лагер резултатите от депутацията.“^[32]

Никифоров не полюбопитствува от своя страна да узнае дали Бендерев бе върнал депутацията. Както Каравелов, тъй и военният министър не вярваха, че развязката е тъй близка. Те се съмняваха въобще в сериозността на заговора. За него се бе приказвало тъй много и в такава академическа форма, че той бе изгубил в техните очи всичко от тая тайнственост, която прави съзаклятията внушителни. На 8-ми вечерта те легнаха да спят без никакво предчувствие за революционното утро, което щеше да донесе зората.

В двореца също никакво безпокойство. При това предупрежденията не бяха липсували. Князът бе получил от няколко страни смътни уведомления за онова, което се готвеше. Един офицер, на име Попов, наречен „Патрона“, му бил писал едно анонимно писмо, в което му откривал заговора, без да дава обаче подробности. Предполага се също, че Никушев му съобщил, че го грози близка опасност. Д. Ризов си припомнюва, че и той обърнал вниманието на княза върху слуховете, които се носели за един заговор между офицерите. „Това не бе вече никаква тайна, разказва г. Ризов. Приказваше се за нея даже в кафенетата. Една вечер — няколко дена преди катастрофата — аз срещнах княза пред Градската градина, той бе сам и вървеше бързо към търговската улица, гдето бе избухнал пожар. Като ме срещна, той завърза разговор с мене и незабелязано влязохме в двореца. Аз му казах, че се готви между военните някакво покушение срещу неговата личност и че трябва да се вземат енергични мерки. Той обаче не вярваше, че е възможно, щото български офицери да посегнат срещу своя началник.“ Не по-добър резултат имаха предупрежденията на Головина, който твърди, че до самото навечерие на преврата молел княза да вземе мерки за своята защита. Всичко това се виждаше на благодушния и чистосърдечен немец като нещо недопустимо, немислимо. Колкото той се бе боял в 1883 г. от руските генерали, толкова сега той бе спокоен върху предаността на армията. Последните дни на своето царуване той прекара почти всецяло със съзаклетниците, без да го осени никакво подозрение. На 7-ми вечерта офицерите от І артилерийски полк бяха на вечеря в двореца и се веселиха с княза до полунощ. „На вечерята, разправя запасният капитан Ножаров, присъствуваше и малкият брат на княза Франц-Йосиф, който бе взел участие във войната и носеше сега българска униформа. Офицерите, които бяха в заговора, отидоха да си чукат чашите с него и го учеха да казва: «Пия за идеята.» Младият принц повтаряше усмихнат тия думи, което доставляваше на съзаклетниците необикновено удоволствие.“ А в това време княз Александър викаше настрана по-високите по чин офицери и им откриваше терзанията си, показвайки още веднаж възвишеното доверие на истинския военен към неговите другари по оръжие. Нищо не можеше да разколебае княза в неговото офицерство. За Радко Димитриева, за Бендерева той знаеше, че не го обичат, особено за последния; но никога не предполагаше, че те могат да дигнат ръка срещу него. Колкото за Груева, той вярваше в него безгранично. Него той мислеше да остави начело на Военното министерство през време на отсъствието на Никифорова, който трябваше да замине на някой курорт на лечение.

Малко време преди 9 август, разказва г-жа Каравелова, княз Александър бе у нас на визита. Той обичаше да идва у нас без никаква церемония, без даже да ни предупреди, и прекарваше цели часове в една фамилиарна, непринудена беседа. Помня, че тоя път той говори за заминаването на Никифорова в странство. „Предлагат ми, казваше той, да назнача като негов временен заместник майор Ванкова, но аз се двоумя поради неприятните истории, които се разправят за него.“ Ванков бе началник на арсенала в Русе и неговите неприятели го обвиняваха в някакви злоупотребления. Аз се възмутих от тая алюзия на княза и му заявих със сърдит тон, че е срамно за един владетел да дава значение на разни клюки срещу неговите офицери. Князът почервеня, смути се и се извини. Сетне той каза, че неговото намерение е да повери временното управление на министерството на Груева. „Груев, каза той, е един честен човек и един предан офицер. На него аз бих се поверил всецяло.“ Той хвали дълго Груева и очевидно бе, че храни към него особени симпатии.

В това време Груев побеждаваше своите последни колебания и ставаше вече шеф на съзаклятието.

Груев пристигна в Княжево около часа 11 през нощта. Той обади на Бендерева, че полкът е вече в поход. Двамата установиха след това окончателния план. Една дружина и юнкерите от Военното училище трябваше да обиколят двореца и да обезоръжат караулите; за началник на тази колона бе определен Груев, негов помощник — Радко Димитриев. Другите две дружини от Струмския полк под командата на майор Стоянова имаха мисията да обезоръжат третата дружина от І пеши полк, единствената, която бе останала в София; помощник на Стоянова трябваше да бъде Бендерев. Предвидено бе, че капитан Вазов ще заеме с една рота телеграфната станция и ще извърши в града няколко необходими арести. Никакво съпротивление не се очакваше: двете дружини от І полк бяха в Сливница; І конен полк бе в Самоков; началникът на княжеския конвой, ротмистър Цанков, бе обещал своята поддръжка на съзаклетниците; І артилерийски полк бе в заговора. Съмнителна бе само трета дружина на І пеши полк; но тя щеше да бъде изненадана, когато спи, и обезоръжена без никакво противодействие. Успехът бе, значи, сигурен. При все това Груев и Бендерев бяха крайно развълнувани.

На часа 1 Струмският полк се зададе по шосето и се приближи до лагера на Военното училище. На войниците не бе казано нищо; те бяха дочули само, че отиват да защищават княза срещу населението, което искало да го изпъди. Юнкерите също не бяха още посветени. Тайната бе поверена единствено на Михаил Такева, фелдфебел в първата юнкерска рота. Щом се яви Струмският полк, Такев получи заповед да бие тревога. Юнкерите наскочиха из шатрите и грабнаха оръжието. Те помислиха, че сърбите са нападнали София и че ще вървят на бой. Те се радваха, че ще има война, след която ще бъдат по-скоро произведени. Юнкерите се построиха, заобиколени отдалеч от Струмския полк. Груев застана пред строя и им държа една кратка реч: „Господа! България се намира в твърде опасно положение. Трябва да ви кажа, че въпросът е поставен така или България с днешния свой княз е загинала, или България, освободена от него, е спасена. Да живее България и българският народ!“ Юнкерите подеха: „Да живее България!“ Груев покани тия, които не искаха да вземат участие в делото, да излязат пред строя: никой не се отзова. Тогава Груев даде заповед за тръгване.

Нощта бе тъмна, една трагична нощ с ниско небе и с тежка тайнственост. Светкавиците се виеха в гъстия мрак и сетне почна да вали дребен дъжд, на пресекулки. Войската вървеше спокойно, мълчаливо, ужасно напрегната. Наближавайки до София, едната колона, под командата на Стоянова, се отби към лагера на І пеши полк; другата влезе в града. Улиците бяха пусти в тая късна доба. От дъжда пътят бе станал кален и вървежът на войниците не дигаше никакъв шум.

Часът бе близо 3, когато съзаклетниците пристигнаха до двореца и го заобиколиха. Два взвода, от шефската юнкерска рота заеха Финансовото министерство и хотел „България“; другите два взвода се построиха откъм руското агентство. Един взвод от втората юнкерска рота застана пред самия караулен дом; останалите три взвода — между вратите на двора и караулния дом, успоредно с градската градина. Една рота от Струмския полк се нареди на Александровския площад, а трите други роти завзеха останалите фасади на двореца. Часовите не оказаха никакво съпротивление; виждайки пред себе си офицери, те сложиха оръжието си без никакво подозрение; те мислеха, че се върши някаква маневра. Началникът на караула, капитан Зафиров, бе впрочем в заговора. Личните телохранители на княза се потаиха. Само довереният му служител Димитър Анков, уплашен от това странно обсаждане на двореца в тъмни нощи, се затече в спалнята на своя господар. „Ваше височество, бягайте! Искат да ви убият!“ извика той и му подаде един револвер. Князът скочи от леглото си и едва облечен, тръгна към едни стъклени врати, чрез които се излизаше в градината. Но тук го посрещнаха войници, които насочиха срещу него щиковете си: „Назад!“ Князът затвори набърже вратата и се повърна. Шумът в двора продължаваше. Князът се изкачи в горния етаж и се показа на един прозорец: от всички страни дворецът бе заобиколен. В това време се дадоха три залпа във въздуха, сигнал, който трябваше да извести на Артилерийския полк да бъде готов. Патроните не бяха всички ялови, както бе разпоредено; някои от тях се оказаха пълни и куршумите, като счупиха прозорците на вътрешните апартаменти, забодоха се в тавана. След залповете офицерите извикаха: „Да живей България! Долу немецът!“ Войниците подеха тия викове механически. На княза не оставаше вече никакво съмнение върху смисълта на тая манифестация. Той слезе в спалнята си, обу се, опаса сабята си. Един от служещите, цивилен, излезе из парадните врата и обръщайки се към една група офицери и юнкери, попита: „Какво искате?“

— Искаме да излезе негово височество — отговориха те.

Служещият изчезна. Минаха се 15–20 митуни, никой не се вести. Виковете се повториха, по-сурови тоя път. Същото цивилно лице излезе до вратата и заяви:

— Негово височество ще излезе след два часа.

— По-скоро да излезе — викаха офицерите.

— След един час.

— Не, сега да излезе, сега още!

След малко се яви князът, придружен от брата си Франц-Йосифа. Князът бе облечен във военно палто, бяла сукнена, с червен гайтан фуражка, високи чизми; брат му носеше формата на І конен полк, в сюртук. Князът бе бледен и гледаше уплашено. „Ваше височество, обърна се Груев към него, имате ли револвер?“ „Не, отговори князът, но имам сабя под палтото си.“ После настана мълчание. Никой от офицерите не смееше да продума страшното слово. „Ваше височество, заяви най-сетне Радко Димитриев, нашето отечество се намира в твърде опасно положение и то ще загине, ако вий останете на българския престол.“ Радко Димитриев извика тия думи набързо, с един глух и груб глас, който се стараеше да бъде твърд. Някои казваха сетне, че той се напил през нощта, за да има повече кураж. „Ако да бях знаял, отговори князът, че макар и един солдатин има във войската, който намира моето отказване от българския престол за необходимо, аз бих се отказал сам.“^[33] След това той се обърна към Груева: „Майор Груев, каза той, вий имахте в понеделник почетен рапорт при мене: защо не ми казахте това тогава?“ „Аз считах това за невъзможно, Ваше височество.“ Князът говореше с тих и някак далечен глас. В лицето му сега на мястото на тревогата от първия момент се четеше една крайна меланхолия. Незлобливото сърце на Груева бе покъртено. Но Радко Димитриев, който се боеше да не би другарите му да се развълнуват, викаше, че трябва да се бърза. Тая сцена ставаше в стаята до парадните врата. Вътре бяха влезли освен Груев и Радко Димитриев капитан Паков и десетина юнкери. Съзаклетниците искаха, щото князът сам да напише указа за своето отречение, но той отказа. Един юнкер, Ради Овчаров, седна тогава на масата, дето стоят регистрите, и почна да пише под диктовката на Радко Димитриева. Указът^[34] гласеше: „Понеже българският народ и войската намират, че моето по-нататъшно стоение на българския престол е вредно за интересите на страната, то аз се отказвам от престола, като обещавам, че не ще имам за него и занапред никакви претенции.“ Князът взе бумагата, прочете я, произнесе едно протегнато „добре!“ и подписа: „Бог да пази България. Александър.“ „Сега вървете с нас“, заповяда Радко Димитриев. Князът тръгна без никакво съпротивление. Съзаклетниците го заведоха във Военното министерство.

В това време пристигна майор Стоянов и Бендерев с тяхната колона. Те бяха обезоръжили третата дружина и я водеха със себе си. Капитан Вазов бе свършил също своята мисия.

В телеграфната станция, разказва Вазов, чиновниците спяха. Събудих ги; поставих войници до апаратите, а тях арестувах. Оттам минах покрай къщата на Каравелова. На вратата му имаше един стражар, когото предадох на двама войници. Шумът събуди семейството. Каравелов и жена му се явиха на прозореца, сънени. Аз извиках: „Петко Каравелов, арестуван сте!“ Той попита: „Какво е това? Що е това?“ Но като видя войниците, дръпна се навътре и затвори прозореца. Арестуването на Каравелова не бе предвидено; аз го извърших на своя глава, понеже знаех неговите колебания. След това отидох да арестувам флигеладютантите и барон Корвина. Пред вратата поставих един часовой. В това време се чуваха виковете долу! пред двореца. Две глави се явиха на прозореца: „Какво става? Що има?“ Аз извиках на часовоя: „Ако се покаже някой на прозореца, ще стреляш.“ Главите се оттеглиха навътре. А аз отидох при другарите си. Те водеха княза във Военното министерство.

Залповете и виковете на войската бяха събудили града. По улиците почнаха да се явяват тогава тук-там любопитни хора. Между двореца и Военното министерство се образуваха малки групи, които коментираха извършеното дело с едно странно спокойствие. Главатарите на заговора бяха заедно с княза в салона на Военното министерство. Тук някои офицери се държаха недостолепно спрямо княза. Най-нахално се е държал Радко Димитриев, и то не толкова може би от злоба, колкото от грандомания; той искаше да се покаже с думи, с жестове, с алюзии, че на това велико дело вдъхновителят, ръководителят, авторът е той, безподобният стратег, когото князът не бе признал. Върху това, което говори князът във Военното министерство, знае се твърде малко. Той поиска да види Каравелова; отговориха му, че това е невъзможно. Желанието му да повикат поне частния му секретар Менгеса не бе също уважено. Позволиха му само да напише до Менгеса една записка, с която искаше да му се изпратят пари и дрехи за преобличане. Поръчката биде изпълнена на часа.

За княза и за брата му бидоха донесени капуцинер и кифли. Князът не се докосна до тях; но Франц-Йосиф, по-млад, показа добър апетит. Князът поиска една цигара. Паков си спомни тогава за своя благодетел и му подаде табакерата си, мълвейки смутено: „Аз… аз съм Ви длъжен, Ваше височество… длъжен съм Ви до гроб.“ Князът не му отговори; сетне попита: „Къде ще ме водите?“ Но не получи никакъв отговор. Мислейки за родителите си, за тяхната тревога, той продума: „В Дармщат не ще знаят какво е станало с мене, дали съм останал жив.“ Около него сега всички мълчеха. „Да вървим тогава“, каза той. Обаче приготовленията не бяха още свършени. Може би съзаклетниците искаха, щото заминаването на княза да бъде съпроводено с една народна манифестация. Тълпата обаче бавно растеше. Най-сетне пристигнаха файтоните; те бяха впрегнати с по четири коня.

Часът бе вече 5. Зората изгряваше, обещающа един хубав ден. Небето след дъжда бе ясно. Утрешната дрезгавина имаше чудесна прозрачност. От намокрените дървета на Градската градина идеше един лъх на свежест.

Когато князът слезе от Военното министерство, публиката се стече да го види. Тя се състоеше повечето от македонци, които работеха в зданието на хотел „България“ и бяха нарочно докарани от Кесякова. От познатите софиянци личеха само двамина: Ив. Д. Гешов и Ал. Людсканов. Облечен в куртка, възседнал едно дребно конче, Кесяков циркулираше между зрителите, викайки: „Долу немецът!“ Само няколко редки гласове подемаха неговите думи; множеството бе сега замислено и мълчаливо.

Князът се качи в първия файтон заедно с капитан Кърджиева. Във втория файтон седнаха Франц-Йосиф и капитан Зафиров. Останалите седем файтона бяха пълни с юнкери. На първите два файтона до кочияша седеше един юнкер. Когато файтоните тръгваха, чуха се пак викове: Долу!

Кесяков се спусна към княза, за да го заплюе. Но файтонджията удари конете и кортежът потегли.

От тротоара Радко Димитриев гледаше как файтоните се отдалечават и ядеше един геврек. Той се надигна към Кесякова и му каза нещо. И двамата се изсмяха високо.

А публиката почна да се разотива безшумно.