Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (11)

I
Превратът

Княжеската прокламация и народът. — Превратът и европейските кабинети. — Протести в английския парламент против княз Александра. — Руските чрезвичайни комисари и тероризмът на Ернрота. — Позиви на либералите до европейската демокрация. — Цанковото писмо за „меда и жилото“. — Арестуването на Цанкова и Каравелова. — Телеграма от софийските еснафи до руския цар. — Обиколката на княза и Хитрово. — Изборите за В.н. събрание. — Терорът на шайките в Свищов. — Каравелов избягва в Гюргево. — Интернирането на Цанкова и П. Р. Славейкова.

На 27 април, на 12 часа, стражари се разтичаха из по-главните улици на София и почнаха да лепят по стените следната прокламация:

Българи,

 

Две години вече стават откак богу бе угодно да ми връчи съдбините на България чрез единодушния избор на нейния народ. По съветът и настояването на нашия Освободител и мой вуйка цар Александър II, но не без колебание и строго самоизпитание, аз се реших да преклоня глава пред божий промисъл и да посветя живота си да доведа България до изпълнението на определената й от историята задача.

Приех убо управлението на княжеството и работих за него с пълна прямота на своя характер. В продължение на две години аз допуснах да станат всички възможни опити за устройството и правилното развитие на княжеството; но за зла чест надеждите ми се осуетиха. Днес отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разстройство отвътре. Това разклати в народа вярата в правдата и му задава страх за бъдещето му.

Българи! Аз положих клетва на конституцията. Държал съм клетвата си и ще я опазя докрай. Но тази клетва, като изисква „да пазя свето и ненарушимо конституцията и законите на княжеството“, ми налага „да имам пред очи във всичките си разпореждания само ползата и доброто на княжеството“.

За ползата и доброто прочее на княжеството аз считам своя свещена длъжност да обявя най-тържествено пред народа си, че днешното положение на работите в княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача.

Затова, основавайки се върху правата, които ми дава конституцията, аз реших:

Да свикам в най-непродължително време Великото народно събрание — върховния орган на народната воля, — за да му обявя моето последно решение и да му предам с короната наедно съдбините на българския народ.

За да обезпеча материалното спокойствие в страната, за да дам достатъчно време на населението да се осветли впълне върху оценката, която ще вземе, и за да осигуря пълната свобода и безпристрастие при изборите, аз възложих на моя военен министър генерал Ернрота да състави едно ново министерство. Това министерство ще има привременен характер и ще управлява, догдето Великото народно събрание се произнесе.

Само ако Великото народно събрание узакони ония необходими за управлението на страната условия, отсъствието на които е основната причина на днешното безизходно положение, само тогава мога да остана на българския престол и да нося тежката отговорност пред бога и пред потомството.

В противен случай аз съм решен да се откажа от княжеския престол със съжаление, но с дълбоко убеждение, че докрай съм изпълнил длъжността си.

Александър I

Прокламацията предизвика в първия момент повече любопитство, отколкото истинско вълнение. Нейният текст бе загадочен. Само малцина разбраха, че се е извършило нещо голямо, смело и което можеше да стане страшно. Публиката бе още в недоумение: слисана, тя прехвърляше през мисълта си най-странни предположения. Между туй градът се разшава, но бавно, без шум. Пред княжеските обявления народът се трупаше на купчинки, четеше ги с напрегнати и недоумяващи очи и се пръскаше по улиците мълчалив. Чужденците бяха по-възбудени. Консули, секретари на агентствата тичаха по града, чакайки да видят протеста на тълпите, някоя барикада може би. Но нищо тревожно не се забелязваше. Тоя революционен ден бе необикновен само по оживлението на циркулацията: той напоминуваше някой голям празник без радост.

Привечер публиката излезе от своята апатия. Групи от консерватори тръгнаха да обикалят града с музика, викайки „Урра! Да живее княз Александър!“ Към тях се присъединяваха любопитни, които неусетно се увличаха в тоя изкуствен ентусиазъм и крещяха заедно с другите. Скоро се образува едно голямо множество, което отиде в двореца, за да акламира княза. „Като се яви н. височество, народът му заяви, че е готов да си положи живота за него и че без него съществуването на княжеството е немислимо. Н. височество каза на чисто български, че е готов да осъществи идеала на българския народ.“^[1] Вечерта в локала на Александровската градина (малкото кафене, което преди няколко години биде съборено) консерваторите даваха банкет. Маса народ се бе стекъл наоколо: цялата градина бе почерняла от хора. От кафенето се чуваха ръкопляскания за наздравиците, а отвън публиката ги подемаше, цепейки нощта с безбройни дрезгави гласове. Бе много тъмно и валеше дребен, пронизителен дъжд. Но многолюдието не си тръгваше, забавлявано отначало от манифестациите, сетне пристрастено. Към часа 8½ Георги Греков^[2] и Петко Горбанов се явиха на прага на кафенето и поканиха „народа“ да отиде в двореца, за да благодари на княза. Тълпата се залюля и тръгна. Начело вървеше музиката, подир нея софийският митрополит Мелетий. Дъждът ставаше сега по-силен и нощта — по-мрачна. Пред „малкия дворец“^[3] Мелетий държа реч, в която с цитати от Писанието възхвали подвига на княза и го благослови. Тълпата ревеше до бога; оркестрите свиреха „Шуми Марица“. Князът се яви, плаха сянка в нощта, и каза няколко смутени думи: „Каквото и да реши Великото народно събрание, аз винаги ще викам: «Да живее България!»“ Сетне той се оттегли. А народът завъртя хоро. Старият Мелетий запретна поли и поведе танеца. Дъждът валеше вече като от ръкав, но програмата не бе още изпълнена. Шествието се образува отново и тръгна за квартирата на Ернрота. Тук пак се възобновиха манифестациите: речи, викове, хоро начело с владиката хороводец. Когато тълпата се разотиде, беше вече късно и по софийските улици течеха реки. Манифестантите, внезапно изтрезнели, крачеха меланхолически във водата и гледаха пред себе си с тъпи очи.

Либералите прекараха тоя ден в тихи и горчиви размишления. За някакъв опит за контраманифестация никой не помисли.^[4] Като видяха, че цялата войска, че руските офицери са с княза, те разбраха, че едно противостоене бе невъзможно. Правителството от своя страна не взе особени мерки срещу тях. В София то се задоволи да постави по един стражар пред вратата на бившите министри. В провинцията войсковите началници бяха получили заповед да бъдат нащрек, но без да правят демонстрации с военната сила. Князът не искаше, щото превратът да вземе външните форми на едно насилие. Неговото желание бе да покаже на Европа, че народът в България се е възрадвал, вместо да протестира, и че свалянето на демагогическото правителство е допринесло на страната едно грамадно облекчение. Князът толкова повече настояваше да не се върши нищо предизвикателно, че не бе сигурен за успеха на своето дело. До последния момент той бе чувствувал едно странно безпокойство. Либералите му се виждаха способни за някоя крайност, за една отчаяна постъпка. Ернрот обаче гарантираше, че всичко ще се свърши благополучно. Той не допускаше, че може да се появи някакъв бунт в България против едно начинание, начело на което стоеше един руски генерал. Неговото съждение бе съвсем право. Грешката на либералите бе, че не предвидяха именно намесата на Русия. До последния момент те не допускаха, че Русия ще разреши на княза да унищожи една конституция, дадена от нея. Удивително бе наистина лекомислието на либералите до самото навечерие на преврата. Те виждаха как расте в страната мълвата за предстоящото посегателство; самият официозен вестник Независимост обнародва ред планове на консерваторския кружок и се пак не щяха да вярват те, че се готви нещо сериозно. За княза те казваха: „Няма да посмее!“ После вярата им в народа продължаваше да бъде фанатическа и наивна. Чак в последните дни на април Цанков забеляза, че положението става критическо. Той отиде при агентите^[5], за да узнае от тях нещо по-положително върху преврата, който се готвеше; но това бе само няколко дни преди кризата и добитите сведения не можеха вече да служат за нищо. Безполезни бяха и опитите, направени в последния час от П. Р. Славейкова, да настрои някои агенти против преврата, като ги заплаши с едно усилване на немското влияние: дипломатическото тяло бе имало твърде много мотиви за недоволство от либералите, за да не се радва от тяхното заместване с какъвто и да било режим.

Същото чувство владееше в цялата европейска дипломация. Този якобински парламентаризъм, импровизиран в един вчерашен турски вилает, тая радикална конституция, за която големите културни народи не се считаха още дорасли, тия дългокоси идеолози, заграбили държавната власт, за да експериментират чрез нея своите книжни утопии — всичко това се виждаше на зле осведомените европейски кабинети комично и досадно. На решението на княз Александра да обуздае демагогията и да се отърве от една конституция, която правила всяка управление невъзможно, те се отзоваха с пълна симпатия. Най-гореща бе тази симпатия в Берлин и особено във Виена, гдето национализмът на либералите бе подигнал толкова безпокойства. Германия и Австрия взеха сега преврата под свое явно покровителство. Знаейки традиционните симпатии на Англия към конституционния строй, те се запретнаха да убеждават лондонския кабинет в неизбежността на постъпката, извършена от княз Александра. Барон Хаймерле казваше на английския посланик във Виена: „Ако князът не сполучи да постигне сега целта си, България ще бъде хвърлена в ръцете на нихилистите, панславистите и революционерите.“ С по-брутални думи по адрес на парламентаризма въобще Бисмарк изказваше в Берлин същото мнение. Англия обаче се държеше резервирано.

В много неловко положение бе поставена руската дипломация. Превратът бе станал с нейно разрешение. В Петербург се установиха неговите едри линии.^[6] Русия обаче не смееше да вземе явно защитата на княз Александра, за да не се породи у великите сили подозрението, че тя преследва в княжеството някакви тайни егоистични цели. Оттам и неустановеното и често пъти противоречиво поведение на нейните посланици. В Лондон княз Лобанов твърдеше положително, че руското правителство не било предизвестено за постъпката, която се извършила в България. Но при все това той желаеше да добие от лорд Гранвиля уверението, че Англия е равнодушна към преврата. „Отговорих му, че не съм приготвен да кажа тъй“, пишеше лаконически Гранвил на управляющия английското посолство в Петербург мистер Виндам. Гирс в това време заявяваше на посланиците, че било наистина невъзможно да се управлява с конституцията, но княз Александър много прибързал (il s’etait trop presse). Новият руски дипломатически агент в България Хитрово, заварен от преврата във Виена, разправяше по-късно, че постъпката на княза била съвсем противоположна с инструкциите, които той носел от Петербург. Истината е, че Русия не предполагаше, че превратът ще избухне тъй скоро. Князът не се допита до нея за датата, действувайки под импулса на впечатленията, получени след завръщането му в София. Сигурно не бяха чужди за ускоряването на кризата и разговорите, които той бе имал в Берлин и Виена, както и силните насърчения на австрийската преса.

Виенските вестници водиха наистина срещу либералното министерство, срещу Цанкова — „човека с безпримерно двуличие“, — срещу „панбългарина“ Каравелов една непрекъсната агитация. След преврата те ликуваха като за една победа, спечелена от тях, и по най-безцеремонен начин даваха съвети на Австрия как да използува новото положение в княжеството. „Когато руското влияние е спряно, пишеше Neue Freie Presse, трябва да се осигурят всичките наши интереси, които досега са били отблъсквани от руската сатрапия в България.“ Друг един виенски вестник, Wiener Allgemeine Zeitung^[8], държеше по-откровен език. Той разправяше, че на връщането от Дармщат княз Александър се съветвал върху намерението си да суспендира конституцията с барон Хаймерле, с Калай и Андраши.^[9] Хаймерле от предпазливост се произнесъл неопределено; Калай одобрил идеята напълно. Но най-енергически насърчил княза Андраши. „Андраши прибавил, пишеше Wiener Allgemeine Zeitung, че в тия мерки на княза (в преврата) той съглежда едно отдалечаване на България от Русия и едно явно приближение към Австро-Унгария… Освен това, както се чува, новият министър-председател генерал Ернрот, макар и руски генерал, е по-малко наклонен като финляндец да поддържа руските интереси в България, отколкото германските и специално австрийските.“

При тоя недвусмислен триумф на виенските вестници странно е, че в Русия не подозряха въобще, че превратът, извършван с явната руска поддръжка, може да създаде за Австрия едно тайно надмощие в княжеството^[10], като изтръгне българите от руската опека и ги отклони от славянското семейство. Катков — от омраза към парламентаризма, Аксаков — от увлечение на политически мистик и защото бе заблуден върху състоянието на умовете в България, двамата най-влиятелни в това време публицисти, представляваха, напротив, преврата като едно спасително дело. Любопитно нещо: апостолите на славянската идея и на православието благославяха една политика, на която ръкоплещеха в същото време пангерманистите и барон Хирш.

В цяла Европа против постъпката на княз Александър се обяви само английското обществено мнение. Щом се получи в Лондон известието за преврата, двама либерални депутати, лорд Едмонд Фицморис и сър Джордж Кампел, интерпелираха правителството дали то е взело нужните мерки, за да защити една конституция, въведена в България с одобрението на великите сили, и дали „генералният консул на нейно величество в София ще влезе в дипломатически отношения с похитителя“. Държавният подсекретар сър Чарлс Дилке отговори, че „за голямо съжаление“ всичко, което се писало в печата по произволните дела (high handed proceedings) на княз Александра, съдържало самата истина. Княз Лобанов се оплака в Лондон от този порицателен език, който можеше да насърчи либералната партия в България в борбата й с княза, и лорд Гранвил, винаги внимателен към руските желания, обеща, че правителството няма да излезе от своето наблюдателно поведение, но парламентът и вестниците продължаваха да манифестират своето енергично неодобрение спрямо преврата. Times защищаваше Каравеловото министерство от упреците, че било разстроило администрацията и дискредитирало България пред чуждия свят, а княз Александра предупреждаваше строго, че каквито и да били неговите мотиви, те не могат да „преобърнат едно клетвопрестъпление в добродетел“.

Английските симпатии бяха ценни като морален елемент, но действителна помощ на либералите те не можаха да донесат. Намесата на Русия господствуваше над цялото положение. Срещу нея никаква стихия не можеше да надделее. Българският народ се кръстеше още пред името на руския цар. Освен това и материалната сила в княжеството бе в ръцете на руските офицери. Народното опълчение наистина съществуваше: но мислимо ли бе да се повика то срещу редовната войска? Кой смееше да вземе отговорността за една кървава гражданска междуособица? Впрочем явно бе, че народът няма да се отзове на една покана за бунт. Интелигенцията бе наистина възбудена; по всичките български земи превратът биде посрещнат от образованата класа като едно светотатство^[11]; но тая класа бе малочислена. А простата маса се държеше още пасивно. Либералното управление бе разрушило много илюзии на данъкоплатците. То бе изтощило политическия идеализъм на масата, доколкото тя го имаше. Сега тя бе апатична: тя посрещна и княжеските думи без надежда и угрозите спрямо конституцията — без протести.^[12]

Консерваторите правеха известни усилия, за да раздвижат малко населението. С помощта на администрацията посредством специални агитатори — пръскайки много пари — те искаха да възбудят поне един временен и изкуствен ентусиазъм, който да насърчи княза. С тая цел на 3 май, в неделя, около 700–800 шопи от околните села бидоха докарани в София. Те пристигнаха с гайди и тъпани начело с владиката Мелетий. Буйният архиепископ бе от 27 април в непрестанна екзалтация. Той поведе сега селската тълпа към двореца и от нейно име държа реч на княза. Сетне, както в деня на преврата, запретна расото и поведе едно весело хоро. Впечатлението от тая манифестация на пияни хора бе тягостно; то не можеше да избегне на княза. Безрадостното му чувство от първите дни на преврата растеше, терзаейки у него една душа, твърде много наклонна към безнадеждност. Съмненията го обсаждаха за изхода на това рисковано дело, предприето очевидно срещу волята на мислящата част от народа. Кой знае? Може би срамът, че е пристъпил своята клетва… Във всеки случай князът изглеждаше загрижен. Между туй драмата се развиваше бърже. На 11 май в едно писмо до Ернрота, обнародвано в Държавен вестник, князът оповести предложенията, които бе решил да направи на Великото народно събрание. Те се състояха от три члена:

I

На българския княз Александър I се дава извънредно пълномощие за седем години.

Негово височество ще може вследствие на това да издава укази, с които да се създадат нови учреждения (Държавен съвет), да се въведат подобрения във всичките клонове на вътрешното управление и да се обезпечава на правителството редовното извършване на неговата служба.

II

Таягодишната обикновена сесия на Народното събрание се отлага. Бюджетът, вотиран за текущата година, ще има сила и за следующата.

III

Негово височество княз Александър преди изтичането на седемте години да свика Великото народно събрание с единствената и нарочна цел да се прегледа конституцията въз основание на създадените учреждения и придобития опит.

 

 

Князът обнародва своята програма във вид на ултиматум към страната. „Аз съм решен, пишеше той на Ернрота, да поискам от Събранието чисто и просто едно вотиране, че то или утвърждава трите члена, каквито са изцяло и наедно, или предпочитам отричането ми от престола.“ Имаше в това писмо и един — загатнат по-скоро, нежели изказан — намек за свободата на агитацията. Но взетите вече от Ернрота мерки показваха, напротив, че изборите ще бъдат произведени при най-безпощаден гнет. От 1 май в княжеството бе обявено един вид военно положение. Един указ раздели България на пет области; всяка област бе поставена под абсолютната власт на един руски офицер, наречен „чрезвичаен комисар“. На комисарите бяха дадени права, каквито може да има само един сатрап в някоя азиатска провинция: всичко им бе подчинено: войска, администрация, полиция. Една месечна сума от 1000 лева бе предоставена за всекиго от тях за безотчетни разходи.

Ернрот даде на комисарите инструкциите на един военачалник. Както би изкомандвал във време на бой: „Еди-коя си бригада да завладее срещния връх!“, той им заповяда просто да превземат изборите. Задачата в действителност не бе извънредно трудна. Престижът на руската униформа стигаше. Комисарите обаче усложниха сами своето положение, като се превърнаха от представители на царя, хора от една висша раса, в обикновени агитатори. Тяхната агитация бе разпалена, нетолерантна и крайно недобросъвестна. Те казваха на населението:

Великото народно събрание ще се събере в г. Свищов; князът ще стои в параход на Дунава и ще чака да му се отговори, каквото той желае, и ако Народното събрание не го послуша, той ще си отиде; после ще дойде в България турска и влашка войска да мъчи българите; руските солдати и офицери ще си отидат в Русия; добре си помислете, че ако не послушате княза, после никой няма да се смили над вас; руският цар, и той казва; князът ни е заръчал с оръжие в ръка да стоим против всеки българин, който не го слуша, дордето се събере Народното събрание.^[13]

Разбира се, и либералната агитация не се отличаваше с голяма истинност. Дописникът на Марица^[14] бе чул един либерал да казва на селяните: „Князът е немец и наш враг; щом си отиде, няма да плащаме никакви данъци.“ Изкусни агитатори, либералите биеха винаги на опнатата струна на народната душа: парата. Превратът биде представен от тях като едно обширно съзаклятие на княза и чорбаджиите да плячкосат България. Истинско безпокойство почна да се поражда у княза при тая перспектива и той трябваше сам да тръгне по обиколка, за да разуверява населението. На 13 май, придружен от Хитрово, той потегли за югозападния край на княжеството и посети Радомир, Дупница, Кюстендил и Самоков.

Пътуването далеч не бе триумфално. В Радомир и Самоков еснафите поднесоха на княза колективен адрес за запазването на конституцията. В Кюстендил и Дупница се забелязваше същото опозиционно настроение. Очевидно след първите моменти на обезнадеждване либералите бяха успели да развълнуват умовете. Князът се върна в София с лоши предчувствия; той бе тъй впечатлен спрямо лошите симптоми! Навикнал на акламациите на множествата, хладнината, с която мислеше, че тоя път са го посрещнали, нараняваше у него интимната амбиция на човек, жаден да го обичат. Между туй Ернрот, който нищо не виждаше от тая сантиментална трагедия в душата на княза и който като руски бюрократ не даваше на популярността никаква цена, усилваше репресиите. На 24 май той учреди при чрезвичайните комисари специални военни съдилища. „Тези съдилища, гласеше указът^[15], ще съдят само онези престъпления на органите на изпълнителната и полицейската власт, които имат характер на възбуждане на мятежи и неподчинение на законно установените власти.“ Създаването на тая извънредна подсъдност произведе в страната силно впечатление на терор. Уплахата бе толкова по-голяма, че законът предвиждаше за цялата гама от отбелязаните престъпления, твърде разтегаеми сами по себе, само две наказания: застрелване или затвор до един месец. Едва ли някога съвестта на съдии е била поставена в необходимостта да избира между такива крайности. Но за съдии едва ли тук можеше да става дума: това бяха военноадминистративни чиновници, готови да издадат смъртна присъда при пръв знак на началството. Привидният мотив на тая варварска мярка бе уж намерението на либералите да подигнат бунтове. В действителност целта на Ернрота бе да затвърди в населението идеята, че той не ще се спре пред никаква жестокост. Щом като името на императора бе ангажирано в сполуката на преврата, за Ернрота не можеше наистина да има колебание — той трябваше или да успее, или да сломи своята кариера. Борбата при тия условия бе неравна. Собствено, нямаше даже място за борба. Срещу руския военен тероризъм либералите решиха да потърсят помощта на европейската демокрация. До Гладстона, Манчини и Гамбета^[16] те отправиха от София отчаяни позиви. Манчини и Гамбета не отговориха никак. Гладстон писа частно на Цанкова, че като министър-председател не му е възможно да води преписка с водителя на опозицията в България.^[17] В Англия между туй негодуванието против бруталните мерки на Ернрота растеше неимоверно. В Камарата на общините республиканецът Лабушер, директор на радикалното списание The Truth, питаше министъра на външните работи: „Дали правителството на нейно величество има някое възражение срещу това да изкаже то своята симпатия спрямо конституционалистите в България и своята искрена надежда, че страната няма да прости нарушението на конституционната клетва от княза.“ Тия резки думи, необичайни в устата на един английски оратор, произведоха голяма сензация в камарата. В своя отговор обаче — както лорд Гранвил бе вече обещал на руския посланик — сър Чарлс Дилке заяви само, че „правителството не било подготвено понастоящем да изкаже каквото и да било мнение“. Десет дена подир това — ново питане от Лабушера, на което отговори сам Гладстон. Великият държавник, чиито лични симпатии бяха без всяко съмнение в полза на конституцията, избягна да се произнесе върху преврата, пазейки се да не предизвика неудоволствие в Русия. До самите избори на В.н. събрание вълнението не утихна в Англия и питанията в парламента се подновяваха всяка седмица.^[18]

Без да се стряскат от никакви протести на чуждия свят, чрезвичайните комисари продължаваха в България своето сурово полицейско дело. Всичките груби похвати на руския милитаризъм бяха пренесени тук и прилагани без даже оная смътна боязън, която у Русия буди поне името на царя. Князът, Ернрот, Хитрово бяха им казали: „Сполучете!“ — и те вървяха яростно към целта, тъпчейки със своя солдашки ботуш и закон, и понятия за държава, и човешко състрадание. Независимост обнародваше във всеки брой имена на пребити хора…

Отначало либералите се стесняваха да нападат руските офицери; сетне Независимост се нахвърли върху тях с голямо озлобление. Не бе пощаден накрая и Хитрово. До него Цанков отправи едно гордо отворено писмо, станало просто поради фразата „за меда и жилото“.

Писмото е написано с нервозен, стегнат, буен език. Цанков описваше историята на преврата, извършен след смъртта на Александър II, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа, и свършваше:

А що виждаме от друга страна? Виждаме:

1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.

2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество…

Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.

Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си „Голос Русского“, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен „Голос“ аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото“…

Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие…

Писмото на Цанкова бе едно дело на голяма смелост. Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко. Впечатлението бе много силно и в Европа, особено в Англия. На 4 юни лорд Гранвил запита телеграфически Ласелса: „Едно известие се появи из вестниците, че г. Цанков е бил арестуван. Точно ли е това известие?“ Такава идея бе имал отначало Ернрот, но той се отказа скоро от нея. Както съобщи князът на агентите, той не искал да създава на Цанкова още по-голяма популярност, като го представи пред масата за мъченик. По-малко снизходителен се показа Ернрот спрямо издателя на Независимост Йосиф Ковачева. Независимост бе изказал надеждата, че, вместо да гласува пълномощията, искани от княз Александра, Великото народно събрание ще последва примера на Конвента спрямо Людовика XVI и на мексиканските революционери, които застреляха императора Максимилиана. Ковачев биде арестуван и сетне пуснат под гаранция от 2000 лева. Но за даването му под съд имаше едно голямо затруднение. В княжеството закон за печата още нямаше. Приложим ли бе турският наказателен закон? Можеше да има съмнения. Разрешението на въпроса биде предоставено на Касационния съд. Но дордето той да се произнесе, задачата да наказва вестниците биде възложена с особен указ на администрацията. Тази мярка не можа да се прилага дълго. Под давлението на английската дипломация — лорд Гранвил бе държал пред посланиците в Лондон много строг език спрямо княза — Ернрот биде принуден да я отмени. Той не спря обаче своята терористична политика. На 2 юни се обнародва един указ, с който се назначаваше във всяка избирателна околия по един подкомисар, руски офицерин, „който да наблюдава за правилността на действията по изборите“. Тоя указ е един от най-странните документи от това време. Той даваше на подкомисаря най-безгранични права не само върху манипулацията с бюлетините, но и върху личността на избирателите. Друг един указ донасяше ново разпореждане, съвсем фантастично: всеки избирател трябваше да написва бюлетина си в присъствието на един руски офицер. „За да не стават измами“, обясняваше Ернрот на агентите. Истината бе: „За да не дръзне някой да гласува за либералите.“

Удивително е, гдето след всичко това либералите не изгубиха съвсем куража си. Надежди, разбира се, те вече нямаха, но при все това продължаваха борбата от яд, от чувство на протест и после от срама да не бъдат победени малодушно. Безсилни срещу мерките на Ернрота, те се опитаха да противопоставят против него — по едно удивително вдъхновение на агитатори — самия престиж на Русия, завета на Александра II, предполагаемото мнение на Александра III. За Ернрота и Хитрово либералите твърдяха, че те били подкупени от княза и от немците. Тия агитации дадоха повод на руското правителство да изкаже своята солидарност с преврата чрез едно официално съобщение, което биде обнародвано в Български глас. След тая тъй тържествено казана дума на Русия агитацията с името на царя трябваше да спре. Тогава либералите се отнесоха до Горчакова и до Игнатиева, надявайки се да получат от тях поне някоя симпатична дума. Горчаков обаче не им отговори никак, а Игнатиев ги посъветва да се обърнат към Хитрово. Малко парадоксално бе срещу терора на Ернрота да се апелира към Игнатиева, който като министър на вътрешните работи бе почнал в Русия мрачната реакция, що последва убийството на Александра II; но либералите гледаха на него с идеите на окупацията.

Между туй изборите наближаваха. Те бяха определени за 14 юни; на 21 юни трябваше да стане според тогавашния закон втората балотировка.

Либералната партия откри избирателната борба с една чудесна прокламация. Нейните къси фрази издаваха могъща бойна енергия; вдъхновението й е високо, горчиво, гордо, с нещо от това презрение към противника, което дава на човека съзнанието, че той има за себе си правото и историята. Тя казваше:

Съществующите договори между княза и народа бидоха разкъсани. Законното правителство биде свалено и заместено с друго, незаконно и иноземно. Редовното Народно събрание биде презряно и оттикнато. Конституцията — нарушена, народната воля — насилвана, свободата на словото — задушена, правосъдието — притиснато, злокобно извратено и зловещо насочено.

Страх и ужас навсякъде се е възцарил.

Явно насочени срещу русите, срещу самия княз даже, бяха следните яростни думи на възбунтувания национален дух: „Далеч от хора непознати, чужди и пришелци, които и да са те и каквито и да са те!“

Прокламацията свършваше с един тържествен и почти религиозен позив, през който минаваше трепетът на големите исторически кризи:

Припомваме ви величината на отговорността, която имате пред бога и пред потомството.

Призоваваме ви на длъжността към отечеството…

Прокламацията бе подписана от Каравелова, П. Р. Славейкова, Д. Цанкова и Н. Сукнарова. На другия ден и четиримата бидоха арестувани в къщите им.

От това посегателство върху либералните водители настръхна целият град. На 10 юни еснафите се събраха в църквата „Св. Параскева“ и решиха да се отнесат вече направо до руския цар. Те скроиха също и една демонстрация за другия ден: даде се разпоредба, щото на пладне, когато гръмне топът^[20], всички дюкяни да се затворят в един миг, майстори, калфи, чираци — армията на тогавашния български либерализъм — да изскочат внезапно по улиците и да образуват едно голямо шествие. Планът трябваше да се държи в тайна, но Ернрот го узна. Уплашен да не би тая манифестация да се завърши с кръвопролития, ефектът от които щеше да бъде много неблагоприятен в странство, той дигна стражарите, поставени пред къщите на арестуваните. За по-голяма сигурност той се разпореди, щото тоя ден топът да не гърми. Демонстрацията не стана, но еснафите съставиха при все това една телеграма до императора. Една комисия от шестима софийски първенци отиде да я поднесе в агентството с молба да бъде препратена на височайше име в Гачино. В отсъствие на Хитрово, който бе заедно с княза в обиколка по провинцията, агентството се управляваше от Лишина, младия човек, който повече от всякога повтаряше фразата: „Nous som mes ici pour le prince!“ Лишин посрещна грубо депутацията и отказа да донесе до знанието на царя една телеграма, която той считаше за дръзка. От агентството, отгдето бе почти изпъдена, депутацията отиде в телеграфната станция, за да предаде депешата направо на канцлера Горчаков, но и тук началникът отказа да я приеме. Не оставаше друго средство, освен да прати особен човек, който да мине на румелийска територия и оттам да я протелеграфира направо до императора. Депешата биде изпратена от Ихтиман. Нейното съдържание не е дръзко, но наистина тя диша едно отчаяние, един болезнен гняв, едно едва сдържано чувство на бунт, което даваше на тази постъпка нещо много необикновено и за един руски чиновник много страшно без съмнение. Телеграмата гласеше:

Простете великодушно, загдето се обръщаме към Ваше величество с телеграма. Принудени сме от важността на момента. Времето е кратко, ножът е на гърлото ни. Ако не го задържите, ний сме изгубени. Не допущайте да ни лишат от свободата, която ни подари Вашият августейши родител царя Освободител. Ний сме вече половин роби. Вече лишиха незаконно четирима най-първи наши патриоти от свободата им. Вий лично се сражавахте за нас. Неужели ще пожелаете да ни видите пак роби? Наклеветиха нашите най-добри хора пред Ваше величество. Ний опровергаваме тази клетва.

 

Ваше величество,

Говорим тия думи от себе си. Никой отстрана не ни принуждава, никой не ни заповядва… Вярвайте ни. Петстотин години бяхме роби. Августейшият Ваш родител ни извоюва свобода отвън, подари ни свобода отвътре. Тия наши вътрешни свободи ний ценим и ще ценим като живота си. Умоляваме Ви: заповядайте да освободят нашите патриоти. Заповядайте поне едно: щото Вашите поданици да не помагат за потъпкването на нашите народни права. Без помощта на Вашите поданици никой не ще ни пороби.

На тая върховна молба не последва никакъв отговор. Очевидно, императорът одобряваше мерките, взети от Ернрота. Едно голямо обезсърчение облада след това либералните кръгове. Макар да знаяха от по-рано, че Русия е дала съгласието си за преврата, те бяха хранили досега една смътна и сантиментална вяра, че викът на българската съвест ще се чуе в Петербург. Сега те добиваха вече бруталното убеждение, че всяка постъпка е излишна: Александър III бе казал своето царско слово в полза на пълномощията и оставаше непреклонен. Някои помислиха тогава, че моментът е сгоден за едно помирение на партиите въз основа на взаимни отстъпки по конституционния въпрос. Преди това с подобна мисия бяха се натоварили Т. Икономов и Климент, но те не успяха. Либералите бяха още много надменни, а у консерваторите злопаметността бе още много жива. По-късно със същата задача се зае негово блаженство екзархът, който на път за баните в странство се бе спрял в София.

Екзархът бе в полза на преврата. Сам той бе влизал в конфликт с либералното министерство по въпроса за църквата в България и бе запазил лоши спомени от полемиката си с Цанкова.

Той питаеше голяма антипатия към демагогическите похвати на либералите и към оня анархически дух, който той предполагаше в тяхното управление. По природа и по образование Йосиф I е консерватор. Неговата политическа програма за България бе програмата на един доктринер: една власт строга, но справедлива; държавата — подчинена на една постоянна воля; свободата — ограничена от дълга; един парламент, който да олицетворява разума на имеющите класи; едно общество, дисциплинирано от закона — с една реч, идеалът на един просветен френски буржоа, който е чел в младините си Гизо. Но въпреки своите симпатии към преврата, екзархът не искаше, щото той да се извърши по насилнически начин. От френската история той знаеше какви семена на вражда оставя в душата на народите конституционното насилие. Той искаше да наведе двете враждуващи партии към взаимни отстъпки. Съгласен ли щеше да бъде князът на един компромис, постигнат по тоя начин? По всяка вероятност. Екзархът, който бе с него много интимен, не би се наел с тази мисия, ако да не бе сигурен за одобрението му.

Преговорите вървяха отначало добре. Цанков не бе враждебен по принцип на едно изменение на конституцията, но с условие, щото то да стане по решението на камарата. За мнението на Каравелова не знаем нищо; може да се предполага, че той бе по-неотстъпчив. Във всеки случай на събранието, което екзархът свика в митрополията, дойде той. Освен него от либералите присъствуваха Цанков и Сукнаров; от консерваторите — Бурмов, Балабанов и Греков. Разискванията не доведоха до никакъв резултат; те се почнаха с взаимни обвинения за миналото и посред безсилните миротворни опити на екзарха се свършиха с лични обиди. Присъствующите се разделиха по-големи врагове, отколкото бяха, идвайки там. И агитациите в страната почнаха с по-силно ожесточение.

Ние вече отбелязахме колко малко призвани за агитация бяха консерваторите. Многобройната чорбаджийска класа, алчна за престиж, алчна за пари, считаше себе си предопределена да управлява, оскърбена от новата идея за равенство като от едно посегателство на придобити нейни права, консервативната партия ръкоплещеше на преврата, без да може да направи нищо за неговия успех. Освен в Горна Оряховица, Елена и Лясковец, гдето един агитатор с извънредно голяма енергия, д-р Цачев, бе фанатизирал масата, никъде консерваторите не се показаха деятелни. Водителите може би да са се въздържали умишлено. След като тласнаха княза към едно революционно дело, те чакаха успеха, за да се явят отново на сцената. Докато траеше борбата, те стоеха в кулисите, готвейки си в случай на поражение едно alibi. В кабинета на Ернрота не влезе никой от тях.

Всички министри бяха хора без политическо значение: Н. Станчев — безцветен; Желязкович и Стаматов — неизвестни; Иречек — чужденец. При такова едно анонимно правителство всичката тежест на борбата се стоваряше върху Ернрота и преку него моралните отговорности падаха върху княз Александра и върху Русия.

Без съмнение П. Горбанов в София и владиката Мелетий не пазеха никаква резерва. Но техните подвизи бяха изолирани и освен това тия башибозуци на преврата нямаха достатъчно политическо значение, за да компрометират партията.

Подир княжеската прокламация излезе да обикаля провинцията само Гр. Начович, но неговата агитация бе крайно предпазлива.^[21] Тя бе тиха, тайнствена, сякаш шепната. Той минаваше по градовете като сянка, озъртайки се наоколо, изчезнал, преди да се чуе за пристигането му. Той се срещаше само с посветените партизани, затваряше се с тях и никой не знае какво им е казвал. Тия, които го бяха слушали, запазваха вече на лицето си нещо важно и напрегнато, под което се виждаше усилието им да не изкажат незнайни неща. Изглежда, че Начович е бил един вид генерален инспектор на преврата. Той даваше често шифровани депеши до двореца. Понеже като частно лице той нямаше право да си служи с шифър, началникът на станцията в Разград отказа еднаж да му приеме телеграмата: Начович извади тогава едно отворено писмо до д-р Стоилова, секретар на княза, с което — впрочем без никакво законно основание — му се даваше тази привилегия.

Обиколката на Начовича трая малко. След като пръсна по провинцията тайнствените свои наставления, той се завърна в София, отгдето водеше печатната агитация твърде на широки начала благодарение на щедростта на Хаджиенова. Една крайно интересна фигура, тоя прочут тогава Хаджиенов: човек с авантюристически и безпокоен дух, от млади години още тласкан от своя инстинкт по четиритех краища на света; франт по парижките булеварди, търговец подир войската в Мексико, революционер с Гарибалди; достатъчно изобретателен, за да стане десет пъти милионер, още повече непредвидлив, за да се опропастява периодически всеки пет години. Той бе дошъл в София от Влашко веднага след Освобождението. Съвсем чужд доскоро на България, той изпитваше, откакто тя стана държава и се сдоби с бюджет, една от тия нежности на спекулант, които трябва да будят в душата на данъкоплатците студени тръпки. Хаджиенов гледаше на политиката като на една търговска конкуренция и на партиите — като на анонимно дружество с малък капитал и с големи шансове. Той се присъедини към консерваторите, понеже вярваше, че с тях ще може да се работи, и командитор на преврата, той им отвори касата. Истина ли е, че като продал една своя къща на държавата, той си прихванал дадените суми? Да се проверят тия слухове е невъзможно.^[22] Това, което може да отбележи историята, то е, че благодарение на неговите субсидии консерваторската агитация взе към края известен полет. Тая агитация не бе само печатна: тя се вършеше устно по кръчмите, и нощно време по тъмните улици от идеолози на преврата, въоръжени със сопи. „От няколко дена насам, пишеше дописникът на Марица^[23] от София, се е съставила една злодейска шайка в столицата и прави разни безчиния. Много хора има бити ноще. Чудното е, че само либералите се преследват от тая шайка.“ Чини ме си, че тая зловеща дума „шайка“, която призовава тъмния политически ужас на свободна България, се явява тук за първи път. Във всеки случай институтът е нов: шайкаджиите влязоха в българската политика през вратите на държавния удар.

Докато Начович, неуморим полиграф, съчиняваше в София анонимни памфлети и Хаджиенов бележеше, в двойно счетоводство, финансовата летопис на преврата, княз Александър, придружен от Хитрово, обикаляше провинцията. Те тръгнаха на 2 юни със следния маршрут: София, Враца, Лом-Паланка, Видин, сетне по Дунава до Никопол, оттам Плевен, Ловеч, Севлиево, Габрово, Лясковец, Елена, Русчук и Варна. Във Враца посрещането бе бляскаво. Едър, висок мъж, облечен в бяло палто от док, с лента на руски орден през рамо, Хитрово поразяваше многолюдието със своята внушителна снага и с громкия си глас. Пред тоя суров великан, който говореше от името на руския цар на една тълпа от идолопоклонници, красивата юношеска фигура на княз Александра се губеше, неволно засенена. Младият княз почувствува колко анормално бе неговото положение на монарх, тръгнал между народа си под протекцията на един чужд дипломат. Неговото честолюбие страда — толкоз повече че Хитрово вземаше спрямо него обноските на един надзирател към своя ученик, — но делото бе почнато и без руска помощ то не можеше да успее: княз Александър трябваше да понася безмълвно тая унизителна опека.

Между туй обиколката почна да се ознаменува с неприятни инциденти. В Плевен полицията трябваше да разпръсне със сила либералите, които искаха да поднесат на княза един адрес в полза на конституцията. В Ловеч една девойка^[24], облечена в бяло, поднесе му букет с думите: „Княже, запази конституцията!“ В очите на всички посрещачи князът прочете същата няма молба. Енервиран, той напусна квартирата, дето бе слязъл, и отиде в казармите. Тук биде издигната за него и свитата му една шатра: седнал на едно столче пред шатрата, князът прекара няколко часове на горко размишление. В Севлиево нова неприятност. Щом гостите слезнаха в приготвения за тях дом, една група от „младежи и учители“ поискаха да видят Хитрово. Консерваторски шайки ги изхвърлиха из двора с бой. Дочул врявата навън, князът излезе на балкона. Консерваторите почнаха да викат, че учителите не щели княза. „Не щем даскали“ — казваха едни. „Долу учителите!“ — викаха други. „От княза станаха по-големи“ викаха трети. „На княза плащаме по грош, а на тях по шестдесет пари.“ Тези викове се придружаваха с най-мръсни псувни.^[25] Изблъскани от шайката, учителите се разотидоха, протестирайки. Князът не продума нищо. Но Хитрово, като се научи за скандала, прати стражари да търсят пострадавшите. „Какво желаете?“ — ги попита той. „Искаме да знаем това: като ни тъпчат правата, дали е съгласна нашата Освободителка?“ Хитрово им отговори: „Всичко, което става, е с нейно съгласие.“ Същите думи каза Хитрово на тълпата, на която държа реч от балкона. Голямо въодушевление облада простолюдието, като чу волята на руския цар. Първата му мисъл след това бе да бие учителите, които го заблуждавали. Твърде характеристично за тоя момент бе голямото възбуждение на простата маса против „учените“. В едно софийско село шопите вързаха своя учител и го доведоха в двореца, за да го връчат на княза. Историческата солидарност между народа и интелигенцията рискуваше да бъде унищожена. Ненарушена, както беше през време на Възраждането, тя остана само в Търново благодарение на Ст. Стамболова.

Стамболов има впоследствие една зашеметяюща кариера, но никога неговото обаяние не е било тъй чисто, тъй лъчезарно, тъй всепризнато, както в бурната 1881 година. Всичко, което можеше да плени въображението на тълпите, бе у него: той бе млад — с буйната младост на 25-те години — една героическа легенда окръжаваше името му и неговото пламенно слово поразяваше като гръм. Никаква дисхармония в неговото поведение в тия времена: недостатъците му служеха толкова, колкото и извънредните му дарования. „На всички ни правеше впечатление, че от него може да се очаква нещо необикновено“, разказва дядо Цанков.

Стамболов, у когото поетът се събуждаше във време на агитация, бе съчинил тоя път една политическа песен:

Кажи майко, защо носиш

тез черни чембери?

Дали баща плачеш, майко,

или деца измрели?

Мен ме, синко, немец люби,

добро да не види!

При звуковете на тази песен търновчани устрояваха гювечи на лозята и се фанатизирваха взаимно за застрашения конституционализъм.

Търново бе наистина фанатизирано от Стамболова.^[26] Боейки се от враждебни манифестации, князът реши да го отмине. На депутацията, която излезе да го посрещне на разкола между Дебелец и Присово и го чака цели 5 часа, за да го покани в Търново, той каза: „Вий ме обичате само с уста, а не от сърце.“ Климент се опита да протестира, но князът го прекъсна: „В Свищов ще видим колко ме обичате…“ Сетне отвърна глава от множеството и даде знак на файтонджията да кара.

В Елена, Лясковец, Горна Оряховица д-р Цачев устрои на княза грандиозно посрещане. Подчинени в турско време на чорбаджиите, тия места бяха станали след Освобождението крепости на консерватизма. Селската маса вървеше тук на манифестациите като стадо.^[27]

От цялата тази обиколка впечатленията на княза не бяха много радостни. Без съмнение руските офицери, мислеше той, ще вземат изборите, но народното чувство е враждебно на преврата. Личното свое влияние той сега омаловажаваше — след като бе си го преувеличавал в началото — и мисълта, че чуждите агенти ще му оправят държавата, бе тежка за неговата гордост. Не по-малко разочарован бе от своя страна и Хитрово. На руския консул в Русчук той казваше доверително, че народният ентусиазъм за пълномощията бил изкуствен и че той се дължел на извънредните мерки на администрацията. При все това той телеграфираше до Гирса: „Ентусиазмът и искрената радост на българския народ, когато му се обяви височайшата воля (на царя), не подлежат на описание“; но след първите лъжливи рапорти той не можеше да докладва друго. Едно опасение обаче го смущаваше: при получаването на телеграмите за безграничния възторг, с който българският народ послушал волята на руския цар, нямаше ли Александър III да помисли, че превратът бе излишен, щом като една негова дума бе достатъчна, за да се отврати народът от либералите? Александър III не бе дълбок политически човек и това тъй естествено умозаключение не се появи никога в неговата мисъл. Истина ли е, че Азиатският департамент криеше, от друга страна, всичките оплаквания, които идеха от България против насилническите действия на чрезвичайните руски комисари? Това е възможно. Но възможно е също, щото военната партия на Милютина, Обручева, Дондукова да е донасяла в императорския двор за поведението на Ернрота. Военната славянофилска партия наистина не упражняваше вече, след смъртта на Александра II, голямо влияние, но тя имаше достъп при императора. Тя бе крайно възбудена от участието на Русия в преврата. Генерал Обручев, срещайки директора на Азиатския департамент Мелников, го хокал ужасно за безразсъдната политика, следвана в княжеството. „Какво сте забъркали в България? — казал той. — Вие отменявате създадената от нас конституция и давате някакви пълномощия на княз Батенберг? Разве ний воювахме за някакъв си немец Батенберг? Разве ний освободихме българите, за да ги обърнем на крепостни роби на принц Батенберга? Какво ви влиза в работа, че някакъв си Петко Каравелов или Драган Цанков либералничат в България? Бог с ними, ний няма защо да се бъркаме във вътрешните им дела.“^[28] Планът на военната партия бе друг. Тя искаше преди всичко да извоюва автономия на Македония, после да присъедини Източна Румелия към княжеството и най-сетне да иска вече гаранции за руското влияние в българските земи. Но дипломатите на Азиатския департамент, които считаха себе си за реалисти, гледаха със съжаление на тия утопии на военните славянофили. Те отговаряха, че в една обединена България, твърде силна, за да има нужда от чужда помощ, руското влияние ще падне фатално. „И едва ли тогава, пишеше Мелников на руския консул в Русчук, едва ли би било възможно да се вземат извънредни мерки, както настоящите, и ние бихме създали сами една славянска Турция или бихме били принудени завинаги да се откажем от нашите исторически задачи.“ Руската политика трябваше, значи, преди всичко да създаде трайни основи за своето надмощие в княжеството. Как можеха да се положат тия основи? „Нашата задача, продължаваше Мелников, е там възпитателна, нашата грижа е да възпитаме младото поколение в България в монархическо направление, в уважение на вярата и православната църква. Ние не можем да допуснем, щото бъдещото поколение да бъде възпитано по подобие на Каравелова и на Цанкова, които отрицават всичко свето за нас православните люде.“ Друго средство за обезпечение на руската хегемония в княжеството Мелников не виждаше, защото една окупация не бе възможна без война, а Русия нито мислеше за война, нито бе способна да говори.

Колкото забъркани и разнородни да бяха понятията на петербургските меродавни кръгове за целите на руската политика в България, заповедите да се поддържа безусловно превратът оставаха неизменни и изборите се произведоха от руските офицери, както една тактическа задача.

Както и трябваше да се очаква, изборите се придружиха с голям терор. Арести, побои, изкуствени скандали, цялата гама на избирателните насилия биде изчерпана. „На 16 т.г., пише кореспондентът на Марица^[29], който е сравнително безпристрастен, почнаха да пристигат горчиви новини от разни градове. Хора бити, ранени, затваряни, затвори разбивани и пр. В тоя ден пристигнаха такива известия от Орхане, Кюстендил, Оряхово, Никопол.“ В самата столица при съставянето на бюрото гражданите бидоха нападнати от шопи, въоръжени с тояги. Простолюдието показа през тия избори голямо остървенение. В Кюстендил станаха сцени на настоящо варварство. Всичките лоши инстинкти на масата сякаш бяха изскочили на повърхността и даваха на изборните тълпи изглед на някакво вътрешно варварско нашествие. Антикултурната, съсловната вражда спрямо интелигенцията, спрямо гражданите, спрямо държавата дори избухваше с яростта на някаква дива ерес. Един очевидец ни дава в тая смисъл любопитни данни за изборите в Радомир на 21 юни. „Още при избирането на бюрото се качиха по дърветата, по дуварите някои от селяните и почнаха да ораторствуват: «Ей, селяне! Чуете ли? Нечеме граждани! Нечеме министри! Нечеме попове и даскале! Они ни натовариха с толкова беглик, вергия, с даноци», а тълпата им отговаряше едногласно: «Нечеме ги!» Сегиз-тогиз се чуваше и това: «Нечеме българе в полицията, искаме руси да ни судят!»“^[30] За нещастие борбите не бяха навсякъде ораторски, както в Радомир. На много места те бяха кървави.^[31] В Габрово имаше ранени, също и в Плевен. В Плевен, Никопол и Рахово впрочем изборите не можаха да се състоят: на 21 юни там се обяви военно положение. В Търново на 14 юни избирателите не се явиха. Предвиждайки неминуемото поражение на партията в другите окръзи, Стамболов настояваше, щото либералите да не вземат участие в изборите и да обявят Великото народно събрание за незаконно. Но софийските водители не възприеха тоя възглед. На 21 юни избирателите дойдоха в Търново на огромни тълпи. Председател на бюрото бе избран Стамболов. Преди да почне гласоподаването^[32], подкомисарят, руският офицер Бален де Балю, каза на множеството: „Които са против княза, да се отделят“^[33] — и той посочи с ръка на ляво. Едва-що свършил, и цялата тълпа като стадо се пръсна наляво. Бален де Балю помисли, че са го разбрали криво. „Който е за княза, да се отдели!“ — повтори той. Отделиха се двама души: Георги Панталонджията и Мазака. Появяването на тия двама монархисти биде посрещнато от многолюдието със смях и дудукане.

Вечерта Търново кънтеше от тъпани и чалгии.

В Търново бяха избрани четирма бивши министри: Цанков, Каравелов, П. Р. Славейков и М. Сарафов. Стамболов, знаейки, че ще го касират като ненавършил 30 години, не си бе подал кандидатурата. Той искаше при това да влязат в камарата преди всичко хора, известни на Европа по бившето свое официално положение. Тия четирима души бяха единствените избраници на либералната партия. Останалите депутати бяха предани на княза и готови да гласуват за пълномощията.

Щеше ли князът да добие болшинство за своя преврат, ако не бяха употребени насилия? Либералите от това време отговарят категорически: не! Истината е, че да бе имало пълна свобода, резултатът щеше да бъде доста различен. Но че победата щяла да бъде на страната на либералите, това не може да се твърди. Преди всичко цялото турско население, по-многочислено тогава, щеше във всеки случай да гласува за пълномощията: то бе получило в тая смисъл заповед от Цариград чрез едно окръжно на шеих-юль-исляма^[34]. Освен това княз Александър бе сам много популярен между турците, които го възпяваха в героически песни. Българската маса бе наистина либерална: на два пъти тя бе пращала в Събранието едно голямо либерално болшинство. Но тогава борбата се водеше между две партии. Сега народът бе повикан да каже кого предпочита да слуша — княза или един Драган Цанков? Стамболовият успех в Търново не показа нищо или по-добре той показа само, че Стамболов бе един човек с извънредни дарби, и Търново — един град с големи традиции. Но да бе Стамболов например в Радомир или в коя и да е шопска околия, щеше ли да сполучи? Не, масата бе още предана на княза.

Забележително е, че либералите не проумяха никак това настроение на масата. Своето изборно поражение го отдаваха те изключително на насилието на чрезвичайните офицери и на експлоатацията, която се вършеше с името на руския цар. Независимост обнародва в тая смисъл една силна статия срещу Ернрота, Хитрово и руските консули. Никаква обидна дума по адрес на Русия в тая статия, пълна с жестоки обвинения спрямо нейните военни и дипломатически агенти в княжеството. Русия не бе според либералния орган виновна. Тя бе „непорочна“. „Как стана, питаше Независимост, че руското, днешното руско правителство им позволява (на офицерите) да играят такваз смрадна, такваз срамна, такваз проклята рол? Русия заблудена ли е, или нарочно насърчава посегателството? По наше мнение, продължава вестникът, има и едното и другото. Българският въпрос е за Русия само един епизод от ужасната криза, която тя днес преживява и през която руското правителство крачи опипом, като в мъгла.“ За тая грешка на официална Русия либералите не виняха руския народ, напротив. „Никога руските сърца, заявяваше Независимост^[35], не са туптели така стройно, съгласно и топло, така енергически и то по един реален въпрос, с българските сърца, както пред тая отчаяна борба за българската свобода.“ Руското обществено мнение за пръв път се призоваваше срещу руската политика — по-късно тоя позив към мислеща Русия срещу дипломацията на Азиатския департамент ще се повтаря в навечерието на всяка криза в руско-българските отношения.

Между туй руската дипломация продължаваше да се грижи за успеха на преврата. Преди изборите тя бе поканила Силите да направят пред Великото народно събрание една колективна декларация в полза на княза. Идеята не биде изоставена след голямата избирателна победа. Гирс се боеше да не би депутатите, избрани като привърженици на княза, да се отметнат в Свищов и да направят някаква изненада. Германия и Австрия поддържаха руското положение енергически. Както можеше да се предвиди, Англия се възпротиви, заявявайки, че не иска да взема участие в една постъпка, която щеше да съставлява намеса в един вътрешен въпрос на България. Понеже руският посланик тълкуваше проекта за декларация като един съвет на умереност, отправен към Великото народно събрание, лорд Гранвил възрази, че подир пълната победа в изборите от такъв съвет се нуждаел най-много князът. „Според нашето мнение ето върху коя страна, заключи той, известен натиск би могъл плодотворно да се употреби.“^[36] Италианското правителство усвои това гледище, към което се присъедини и Франция. В Свищов дипломатическите агенти отидоха, без да са се споразумели върху тоя трънлив спор. След като се разискваха разни комбинации, осуетени всички от Ласелса, идеята за едно заявление от страна на Силите биде изоставена по желанието на самия княз, когото Ернрот бе убедил, че депутатите ще гласуват пълномощията с ръкопляскания.^[37]

Така и стана. На часа 10, 10 юни, Събранието се откри в присъствието на екзарха Йосиф, на дипломатическото тяло, на офицерите от конвоя и на много представители на европейския печат. От 307 избрани депутати присъствуваха 300, между които 60 турци. В една кратка реч князът изрази убеждението си, че Събранието ще „облече в законна форма изразената вече воля на народа“. Депутатите отговориха с една дълга акламация и пристъпиха към подписването на протокола, в който бе отбелязан резултатът от това единодушие. Това ставаше в присъствието на княза, който закри сесията с няколко благодарствени думи. Всичко това не трая даже един час.

Нито един глас не се издигна в това съдбоносно събрание срещу похищението на народните права. Какво правеха търновските избраници, върховната надежда на либералната партия?

След избора им в Търново Каравелов, Цанков и Славейков, макар да бяха под полицейски надзор, добиха разрешение от окръжния съд да отидат в Свищов. В тоя град те имаха един богат съмишленик, Караначев, който ги покани на гости. Цанков остана да спи у него, а Каравелов и Славейков отидоха подир вечеря да нощуват у Караначевия зет Кирил Аврамов, чиято къща бе наблизо.

През нощта, разказва дядо Цанков, квартирата ми бе обиколена от една бясна шайка, която до съмнуване викаше: Долу! — и стреляше във въздуха. Шайката бе организирана от д-р Цачев, а командуваше я Панайот Хитов. Още щом пристигнахме, бе ни изпратено съобщение да не се опитваме да влазяме в Народното събрание, защото на улицата ще ни претрепят. Но ние бяхме решили да си изпълним дълга, па каквото ще да стане. На утрото станах рано, донесоха ми и кафето, сетне пратих да викат отсреща Каравелова и Славейкова. Момчето се връща и ми казва: „Няма ги.“ „Къде са?“ „Заминали тази сутрин, на часа 5 за Гюргево.“

Останал сам, Цанков мислеше да отиде по какъвто и да е начин в Събранието, за да издигне против пълномощията ако не гласа си, защото не бе вероятно, че ще го оставят да говори, то поне своята ръка. Но и това не можа да направи: шайките блокираха къщата му и той целия ден стоя обсаден. М. К. Сарафов не се яви даже в Свищов. Къде бе останал той? Неизвестно.

От Свищов дядо Славейков не бе тръгнал за Гюргево, а за Русчук. Тук дойде да го намери и Цанков. Оттам двамата тръгнаха за София през Търново. В Търново Стамболов^[38] им устрои блестящо посрещане. Голямо множество излезе да ги чака с песни и вечерта градът бе илюминиран, като да бе дошъл някой суверен. Тук стана между водителите на либералната партия едно съвещание върху бъдещата борба. За решенията не знаем нищо положително, но каквито и да бяха, те останаха неосъществени.^[39] На връщане за София Славейков и Цанков бидоха арестувани в Плевен, да не бъдат изложени — както обясняваше Български глас — на ударите на народното негодувание. Мотивът бе доволно странен: Цанков и Славейков бяха, напротив, предмет на въодушевлени овации по целия си път — Габрово, Сливен, Ловеч — и тия именно демонстрации бяха раздразнили правителството. На двамата народни дейци полицията предостави да си изберат едно определено местожителство, отгдето да не мърдат без разрешение. София и Търново, опасни центрове за агитация, им бяха при това изрично забранени. Цанков пожела да го заведат в Русчук; Славейков — в неговия роден град Трявна.

Каравелов през това време стоеше в Гюргево и чакаше. Един руски нихилист, живущ в Румъния под фалшивото име Арбуре, дойде тук да го навести и благодарение на него ние знаем нещо за душевното състояние на доброволния изгнаник в тия трудни дни. Каравелов бил ужасно възбуден. Той ругаел княз Александра, руските офицери, Русия, царя и царизма. Старата омраза на бившия руски студент към самодържавието бе се събудила с всичката й изобличителна буйност, откакто той бе видял всичко това, което под закрилата на Русия биде извършено в княжеството. У повечето либерални водители русофобството бе случайно; то бе предизвикано от мерките на Ернрота и не отиваше по-далече от Хитрово.^[40] У Каравелова негодуванието идеше от руската държавна система. „Когато насилията на чрезвичайните комисари, разказва дядо Цанков, бяха станали вече непоносими, ний решихме да се обърнем направо към руския цар. Щом чу това, Каравелов кипна: «Аз ли! Аз ли да се подпиша под такава унизителна телеграма? Да моля руския цар? Един човек, който мъчи сто и двадесет милиона човешки същества? Никога.»“

Раздразнението на Каравелова в Гюргево се обяснява и с неговото бягство, за което той чувствуваше вече може би разкаяние. Защо бе избягал Каравелов? Въпросът е затруднителен. Да се обясни той само с един припадък на малодушие би било рисковано. Уплахът у Каравелова е бил без съмнение голям, но още по-силно трябва да му е подействувало разочарованието в българския народ, до вчера привързан към либералите, днес блеющ подир униформата на Ернрота. Интересни подробности върху това настроение на Каравелова в Гюргево съдържа и едно писмо на М. К. Сарафов до дядо Цанкова. Сарафов бе отишъл да види Каравелова на 14 юли, вторник, в Гюргево и оттам пише своите впечатления.^[41] Ето най-характеристичните пасажи:

Каравелов ми се видя съвсем не оня, когото очаквах да намеря. Аз го не бях виждал в София, но не можех да си помисля, че човек може да се промени в разстояние на два и половина месеца. Всичките ми молби и убеждения да се върне Каравелов в княжеството не можаха нищо да направят. Обстоятелството, че вие двамата (Славейков и Цанков, б.а.) сте арестувани, неизвестно докога, и че партията има сега особено нужда от него, тъй също не можа да го поколебае. Каравелов мисли, че е лудина да се работи в княжеството; че правителството това чакало, за да го вмъкне в някоя тъмница, гдето и да се скапе; че това, оставането в княжеството, значело човек явно да се жертвува; че нашият народ не е достоен за такава жертва, защото той сам акламирал пълномощията в Свищов; че не трябвало да се разчита на народа, а да се действува с отделни личности и др. Каравелов е твърдо решен да замине, не през княжеството, за Източна Румелия, той не приема решението на нашето събрание в Търново, като го счита за глупаво, защото само вън от княжеството можало да се работи и оттам ще може да се възобнови народната свобода. Той вярва, че в легална и открита борба нищо не може да се направи и че превратът с преврат отвън ще се вдигне… Страх ме е нерешителността на един от нашите водители да не обезсърчи единомишлениците ни. Оставам на вас (с дядо Славейков) да решите какво ще правим с Каравелова, позволявам си само да забележа, че във всичкия ни разговор с последния аз съглеждам някакво раздразнение и сръдня, та страх ме е да не се образуват два лагера от нашата партия, които, вместо да си помогнат, ще парализират действието едни на други.

Отчаянието, в което изпадна Каравелов, ще остане един лош спомен за неговата политически деятелност, но предвижданията му, че една легална борба ще бъде невъзможна, се сбъднаха. Водителите на либералната партия бидоха разпръснати от полицията, интелигенцията се спотаи, печатният текст заглъхна. Спря и Независимост. Последните думи на тоя вестник бяха трогателни. След като бе посочил на веригите, които в Свищов бидоха изковани за България, той се провикваше:

Но духът народни ще го оковат ли? Мъжественото българско сърце ще го задушат ли? Крепката, старинната българска воля ще я умирят ли?

Възпоминанията ни към светлото наше минало и мечтите ни за още по-светла българска бъднина ще ги изкоренят ли?

Сенките на толкозито наши народни мъченици и български юнаци ще ги премахнат ли?

Не, не, никога и никак не!

Чужденци — сред пладне, с нечувано варварство, пред целия български свят, явно, дерзко, невъзмутимо — заграбиха, поробиха България, оковаха във вериги нас — български синове, чеда на мъченици, — които ще си останем мъченици…

Това са нашите думи в края на прекрасния ден на кратката ни свобода.

„Независимост“ изпълва длъжността си пред бога и пред народа.

„О, жална, злочеста майко — майко Българийо!!!“

Тази потресающа статия^[42], която почва с горда самонадеяност и внезапно се задавя в хленч, бе отпечатана с едри букви и заградена с черни линии като некролог. Това бе наистина некрологът на Българската конституция, великият мъртвец, който като Лазаря трябваше да възкръсне след три години.