На 1 срещу 2 ноември, на часа 12 и 5 минути, дежурният телеграфист по апарата София — Сърбия чу, че го викат от Пирот. На въпроса: „Какво има?“, лентата отговори: „Вас зове Ниш.“ След обикновените справки между двамата телеграфисти от Ниш почнаха да предават следната телеграма, писана en clair и адресирана до гръцкия дипломатически агент в София:

Командирът на І дивизия и пограничните власти ми известяват едновременно, че българските войски атакували днес на часа 7½ сутринта позициите, които заема един батальон от първи пехотински полк на сръбска територия, в околностите на Власина. Кралевското правителство счита това безпричинно нападение като обявяване на война. Моля ви, г. Агенте, да съобщите от мое име на г. Цанова, министър на външните работи, че като приема последствията от тая война, Сърбия се счита във воюще положение с княжество България, начиная от събота, 6 часа сутринта, 2 ноември.

Гарашанин

Смутен от съдържанието на тая страшна депеша, дежурният събуди старшия телеграфист и го попита какво да прави. След като се съвещаваха няколко минути, през които техният патриотизъм се бори с понятието им за договорите, те решиха да изпратят до министрите и до Военното ведомство преписи от съобщението на Гарашанина, а самата телеграма да задържат, дордето получат наставления. След половина час дойде заповед от Илия Цанова депешата да се предаде по принадлежност^[1].

Известието за войната твърде скоро се разпространи между управляющите кръгове. На часа един всички министри, останали в София, се събраха на станцията. Тук дойдоха и висшите военни: Бендерев^[2], Паприков^[3], Бонев, Антикаров и др. „Всички пристигающи в станцията — бележи в спомените си дежурният телеграфист — се прегръщаха, целуваха и поздравляваха.“^[4] Посред това интензивно вълнение военните дадоха първите разпореждания за движението на войските, а Цанов препрати получената телеграма на княза, който бе в Пловдив заедно с Каравелова и началника на генералния щаб капитан Рачо Петрова.^[5]

Телеграмата на Цанова, разказва г. Рачо Петров, се получи към часа два. Събудих първо Каравелова, сетне княза. И двамата изглеждаха спокойни.

Впрочем от няколко дена ний считахме вече войната за неминуема, тъй като многобройните инциденти, предизвикани от сърбите по границата, ясно показваха тяхното решение да ни нападнат. Много пъти са ме питали: какво бе нашето първо впечатление, когато узнахме, че войната е обявена? Нашето впечатление бе… че ще се бием; в тоя момент нямахме време да се вдълбочаваме повече. Бяхме млади и имахме голяма самонадеяност, това обяснява всичко.

Със същата бодрост биде посрещната войната по цялата страна. Живи бяха още всичките добродетели на Възраждането: любовта към рисковете, доверието в гения на масата, тоя юношески авантюризъм, чрез който възкръсващите народи побеждават историята; и вместо да буди уплаха, опасността породи сега у българите един неудържим и бесен устрем…

За чувствата, с които биде посрещната войната в България, имаме едно любопитно свидетелство от А. фон Хун, кореспондент на Könische Zeitung. Той присъствувал, когато капитан Христо Попов прочел на една дружина от първия пеши полк приказа за обявяването на войната.^[6] „Никога — пише той — няма да забравя това, което видях тогава: с ликующи, нескончаеми ура бидоха посрещнати неговите думи, пушките се размахваха, калпаците почнаха да хвърчат във въздуха и от лицата грееше една дива, бих могъл да кажа, варварска радост.“^[7] Подир двайсет минути войниците бяха готови за поход. Калпаците и пушките им бяха украсени с цветя и зеленина. Те пееха.

Дружината тръгна към гарата, а князът със свитата си се упъти към съборната църква, гдето се отслужи молебен. Тук пред едно голямо множество князът прочете прокламацията за обявяването на войната.

Публиката бе обладана от неудържимо вълнение. Мнозина от присъствующите плачеха. Когато князът през Джумаята потегли за гарата, народът спираше на всяка стъпка колата му, защото всеки искаше да го види и да му пожелае слава. Той бе бледен и на благопожеланията отговаряше: „Бог е с нас, братя! Или ще победим, или ще умрем славно като истински българи!“

Князът потегли посред възторжена овация. Със същия трен пътуваше и първата дружина. Понеже нямаше достатъчно места, войници бяха накачени дори над покрива на княжеския вагон. В Татар Пазарджик князът се качи на файтон и мина посред едно екзалтирано множество. Старците сваляха калпаци, кръстеха се и го благославяха. Когато той се изправи да благодари, конете, уплашени от виковете, се изплъзнаха из ръцете на файтонджията, но князът скочи, улови юздите и задържа колата; сетне, спокойно, продължи речта си. Суеверната тълпа остана поразена от този жест на сила и го претълкува като щастливо знамение.

Князът нощува в Ихтиман.

Подир вечеря — разказва г. Рачо Петров — аз отидох в телеграфната станция, за да говоря с Паприкова, който бе началник на щаба на западния отряд. Паприков ми докладва за движението на сърбите, за мерките, които бе взел от София, и поиска инструкции между друго къде да се отправи Преславския полк, който пристигаше. Поради трудностите в предаването по телеграфа, разговорът ни трая много дълго. Когато се върнах в стаята си, часът бе три. Заварих Каравелова, че не спи. „Е, какво има?“ — попита ме той и дъхът му сякаш се спря. Разказах му какво бе ми съобщил Паприков. Но той нямаше търпение да слуша: „Ти ми кажи, опасно ли е положението?“ — „Ба, не е“ — успокоих го аз. Тогава с всичката наивност на един цивилен човек той ми отвърна: „Да не беше тъй опасно, ти нямаше да стоиш тъй дълго.“ Сетне, като мълча известно време, мята се ту на една, ту на друга страна в леглото и извика: „Ама ти ми кажи, где намерихте пък тоя Гуджев^[8]?“ Цялата нощ Каравелов не мигна.

На 3 ноември на часа 10 преди обяд, князът пристигна в София. По цариградското шосе една грамадна маса бе излязла да го посрещне, но тук вече нямаше голямо въодушевление. Новините от бойното поле бяха безотрадни. Масата си ги представляваше още по-лоши, отколкото те бяха в действителност. В уплашените въображения войната се явяваше като един започнал веч погром, който скоро трябваше да намери своята развязка в София. Русофилските елементи, които в поражението на България виждаха преди всичко една катастрофа за княз Александра, бяха станали ревностни проводници на тая морална капитулация. У дома си пред една пъстра публика от интимни хора и непознати посетители, която постоянно пълнеше стаята му, Цанков — подобен на някой библейски пророк, който би пушил лула — викаше, че гибелта е на вратата на България и че никой няма да я върне назад. „Политиката на един луд човек, заключаваше той, не може да доведе освен разорение.“^[9] Кой бе лудият: князът или Каравелов? В очите на Цанкова — и двамата. Към Каравелова обаче омразата на упорития старец бе по-голяма: не можейки да намери в българския език думи, достатъчно жестоки за него, той търсеше в турските пословици характеристика за умопобъркани и фатални хора.

От дома на Цанкова прокобите за поражение се пръскаха по столицата, разнасяни от неговия антураж, и сееха в духовете отровни семена на народното самоотречение.

След пристигането князът се упъти със свитата си в „Св. Крал“, гдето присъствува на молебена. Той бе почернял от слънцето и изглеждаше много угрижен. Всички бяха с клюмнали глави. При ектениите за победата на българското войнство присъствующите падаха на колене. „Впечатлението бе сюблимно“, пише Charles Roy^[10], който бе свидетел на тази прощална сцена. Когато молящите се изправиха, Климент държа една църковно-патриотична реч, в която каза, че бог е на страната на българите, тъй като тяхното дело е право. На края на службата архиереят благослови княза, който го прегърна. По улиците сега се чуваха тук-таме акламации, но без радост. Чиновнически град, град без национални традиции, незасегнат почти от вълната на Възраждането, столица на българското управление, но не на българския дух, изложена впрочем най-много, София здрефи. От всички нейни здания вееше грозна меланхолия. Никъде почти бодър звук или жест на надежда. През целия ден сега на многобройни групи публиката се трупаше пред двореца и пред Военното министерство и коментираше тъпоумно печалните известия.

Положението бе в действителност много критическо. Борбата, която се захващаше, бе очевидно неравна. От два месеца сърбите бяха се приготовлявали за един поход срещу България. На 9 септември излезе указът за тяхната мобилизация, на 15-и заповедта за съсредоточението, на 30 войските им бяха вече концентрирани в двата главни центрове — Ниш и Зайчар. Организирането на интендантството и на обоза се извършваше с голяма енергия. На 17 октомври, според капитан Нешич, сръбската армия бе готова да почне войната. Чакайки решението на Цариградската конференция, Сърбия продължаваше неспирно приготовленията, приближавайки войските до границата съобразно с определения план за настъплението ББББ.

През това време България се бе готвила също, но против Турция. Общата мобилизация, обявена още на 6 септември, се извърши много бърже. В Южна България още на 8 септември ротите, развити в дружини, на брой 21, бяха готови да тръгнат. Княжеството показа сравнително по-голяма бавност, но и там пешите полкове в 4-дружинен състав заминаха за турската граница още на 13 септември. Артилерийските полкове поради липсата на коне тръгнаха един-два дена по-късно, и то с батареи от по 4 оръдия запрегнати. От всичката действующа армия се образуваха два корпуса: източен — на тракийската граница, и западен — на македонската.

Загадъчните поведения на Гарашанина пред Силите, демонстрациите на Милана, съсредоточаването на войските в Ниш принудиха българското правителство да помисли сетне и за отбраната на сръбската граница. След въоръжението на Видинската крепост капитан Узунов биде назначен началник на всички войски на северозападната част на княжеството (Видинско), а войските на югозападната граница, на юг от Берковския балкан, се подчиниха на началника на западния корпус майор Гуджева. На запасните и доброволческите дружини, които тогава се обмундироваха и не бяха тръгнали за турската граница, се даде заповед да заминат за сръбската. Пограничното опълчение се въоръжи; захвана се укрепяването на стратегическите пунктове на границата. Тогава се построиха и позициите при Сливница, за избора на които няколко военни си оспорват заслугата. На 18 октомври всичките български войски, предназначени за сръбската граница, бяха на местата си. След това Военното министерство разслаби малко енергията си. От 18 октомври до обявяването на войната то премести само една пионерна рота на Сливница (25 октомври) и изпрати един транспорт по Дунава от Русчук за Видин (28 октомври).

За България се поставяше наистина една много мъчителна дилема. Застрашавана и от Турция, и от Сърбия, тя не можеше да се защищава едновременно и от двете. Къде трябваше да съсредоточи тя своето главно усилие?

Моето мнение бе, разказва г. Рачо Петров, да се готвим за защита и от двете страни, тъй щото неприятелят да не може да вземе без бой нито педя българска земя. По отношение на Сърбия аз поддържах да се пратят отряди напред, които да разкрият откъде ще настъпват главните неприятелски сили, и да държим отбранително положение. Каравелов настояваше да дръпнем войските от турската граница. Два дена преди войната имах с него в присъствието на Радославова и Бендерева една много буйна сцена. „Ний ще бъдем бити от турците?“ „Възможно“, отговорих аз. Той се развика: „Защо държиш тогава войската на границата? Защо не я оттегляш на Балкана, на Шипка например?“ „Такова предателство аз не върша, възразих аз. Ще ни бият, нека; но да запазим честта на България.“ При тия думи той скочи: „Ти на кого говориш за предателство? Ти знаеш ли кому приказваш? Аз съм български министър-председател!“ „А аз съм български гражданин, отговорих аз.“ Каравелов тръшна шумно вратата и си излезе.

Генерал Паприков разказва, че сам той много настоявал да се избере едно от двете: или срещу Турция да се защищаваме, или срещу Сърбия, но въпросът остана докрай неразрешен. Войната завари сега българската войска разхвърляна по две дълги граници, от Рила чак до Черно море, докато петте сръбски дивизии, стояха на постовете, отгдето трябваше да почнат настъплението.

Това не бе единственото преимущество на сърбите. Техните дивизии се състояха от органически свързани полкове. Всяка дивизия имаше всичките си служби и по един обозен полк. Българската войска бе съвсем далеч от тази еднородност на състава. Трите нейни корпуса бяха формирани от отряди от разно произхождение и от разна величина: дружини, роти, опълченски и доброволчески чети, ескадрони, батареи и пр., всички разхвърляни на грамадни разстояния и без органически връзки помежду си. Спомагателни служби почти нямаше. За снабдяване с всички припаси и материали бяха се напрегнали всичките граждански власти, депутатите, масата, най-често с щастливи вдъхновения, но всякога почти без система.

За превъзходството у командата има ли нужда да се говори? Всички предполагаха, че то принадлежи на сърбите, които имаха стари военачалници, калени в две войни, докато българската армия бе в ръцете на млади офицери, грамадното мнозинство от които за пръв път отиваше срещу огън.

С такива тежки мисли следобед се събра в двореца голям военен съвет.

Бяхме много безпокойни, разказва г. Паприков. Изчислявахме разстоянията и видяхме, че ще бъде мъчно да се съсредоточим навреме на Сливница. Съсредоточението на войските бе главният предмет на разискванията ни. Питахме се: трябва ли да извикаме българските полкове от Румелия с риск да оставим областта без закрила спрямо Турция? Уместно ли ще бъде да извикаме на бойното поле и дружините от румелийската милиция? Въпросът не бе само военен, но и политически: ний се бояхме да не раздразним в такова опасно време Турция, разположенията на която не ни бяха добре известни.

Портата държеше наистина загадъчно поведение. След обявяването на войната княз Александър телеграфира едновременно на султана и на великия везир, за да иска като васал защита на Турция срещу сръбското настъпление; но отговор не получи нито от единия, нито от другия.

Между туй населението на Южна България с многобройни депеши до княза го молеше да поведе на бойното поле и румелийските дружини, обещавайки, че ако Турция се опита да нападне, то само ще се защищава. Друг шанс за спасение впрочем нямаше: в тоя съдбоносен момент трябваше без оглед на възможните дипломатически усложнения всичките боеви сили на свободния български народ да се опълчат срещу неприятеля. Началникът на щаба на армията капитан Петров телеграфира на майор Николаев в Пловдив, че заповедта на княза е да вървят всички дружини за Сливница. В същата телеграма Рачо Петров добавяше, че конференцията в Цариград ще реши възстановлението на statuquo-то, и заповяда щото нито една пушка да не гръмва, ако турците минат границата. Изглежда, че под впечатлението на войната правителството бе изгубило надежда за закрепването на Съединението. Това се вижда не само от телеграмата на Рачо Петрова, но и от нотата на Цанова до дипломатическите агенти, на които той заявяваше, че България „се предава на чувствата на справедливост на великите сили, за да вземат те едно решение, тъй като последнята дума трябва да принадлежи на Европа“.

На 3-и вечерта князът преспа в София. Той чакаше да види къде сърбите ще устремят своето главно усилие, за да отиде на застрашеното място. През нощта на българските войски се даде заповед да се съсредоточат в Сливница, за където князът замина на 4-и подир обед. С него тръгваха и първите подкрепления, пристигнали от Южна България.

Положението на бойното поле не бе в действителност тъй отчаяно, както си го въображаваха в София. През първите три дена на войната сърбите много бавно напредваха и никъде нямаха решителен успех. Планът, с който Милан бе почнал войната, не бе добил никакво сериозно начало на изпълнение.

Сръбският план бе по-скоро политически, нежели военен. Четири дивизии: моравската, дунавската, шумадийската и дринската, трябваше да навлязат по два пътища — по царибродското шосе и чрез Трън — Брезник — Владая — в София, гдето Милан се надяваше да диктува условията за мир; а на тимочката дивизия бе възложено да окупира Видин и Белоградчик, които трябваше да съставляват част от териториалното обезщетение на Сърбия.

2 ноември

На 2 ноември четирите дивизии на нишавската армия почнаха едновременно настъплението към София. Моравската дивизия премина границата със задача да завладее Трън, като поддържа по пътя Трън — Пирот връзка с шумадийската дивизия; последнята трябваше да завземе върха Кукли и ползувайки се от мрака, да достигне до Бел камен. На дунавската дивизия бе предписано да превземе Цариброд, да дойде през нощта до линията Вишан — Калотина и да залови изхода на Драгоманското дефиле, като поддържа връзка с шумадийската дивизия вдясно и с конната бригада вляво. На конната бригада пък бе възложено заедно с ХІХ гвардейски батальон и една батарея да мине границата при Одоровци и до вечерта да заеме линията Станянци — Извор. Дринската дивизия бе оставена в резерва до Суковския мост.

С твърде малки сили българите успяха да осуетят изпълнението на тази диспозиция.

Нишавската армия потегли с 3–4 часа закъснение. Когато моравската дивизия мина границата при Дъсчен кладенец, тя се натъкна на една шепа опълченци, всичко 60 души на брой, които я задържаха цели два часа. Сетне падна гъста мъгла, която попречи на настъплението, тъй че сръбската дивизия замръкна по склоновете на Руй, без даже да достигне до нашата главна позиция. Шумадийската дивизия, авангардът на която биде пресрещнат от малкия отряд на капитан Букурещлиев, биде заварена от нощта на пътя между Планинци и Бански дол и там се спря. Колкото за дунавската дивизия след кратко съпротивление на един малък български отряд, тя превзе Цариброд към часа 4½ привечер, но до линията Калотина — Вишан не можа да стегне; само дясната й колона се спусна до с. Луковица, гдето се спря да нощува. Конната бригада не излезе много по-сръчна. След като чака доста дълго да й се изпрати един гвардейски полк и една батарея, тя тръгна едва към 2 часа подир пладне, стигна до смръкване при с. Смиловци, гдето я чакаше в лоши укрепления отрядът на Бахчеванова (1 дружина, 1 ескадрон и 4 витфордови топа). Бригадата се спеши и поведе бой, но без никакъв резултат. През нощта българите, съображавайки се с движението на царибродския отряд, отстъпиха на Станянци. Тъй се свърши първият ден на войната без големи загуби за българите и без значителен успех за сърбите, които едва можаха да навлязат 5 километра навътре от границата.

3 ноември

На 3 ноември сърбите продължаваха да действуват съгласно вчерашната диспозиция.

Сутринта на часа 6 Гайнович почна да атакува Цветков гроб, позиция, укрепена и заета от дружината на капитан Филипов. Обиколени скоро от три страни, българите се държеха твърдо. Но след голямото числено превъзходство на неприятеля те бидоха принудени да отстъпят с големи загуби Трекляно. Доволни от тоя малък успех, сърбите не преследваха.

По-сериозен и по-важен по последствията си бе боят около Трън и Врабча. Тук западният корпус бе съсредоточил по-голямата част от разхвърляните по границата войски. Главните сили: 13 роти, една полска батарея, един ескадрон, чакаха окопани при Трън срещу моравската дивизия. Пет роти, една горска батарея и 100 опълченци заемаха Врабча. Между тези две позиции се намираха изтъкнати два малки отряди при Ловинци и Петаченци. Общ резерв на всички съставляваше една дружина при Секировския мост.

Според заповедта на сръбската главна квартира моравската дивизия трябваше да настъпи към Трън, а шумадийската — към Врабча. На 6 часа сутринта моравската дивизия тръгна с авангарда си в две колони: лявата през Руй, дясната по долината на Ерма. Паднала бе през нощта гъста мъгла, която се разпръсна едва на часа 9. Настъплението, мудно дотогава, се усили. На 4 часа следобед пристигнаха главните сили на дивизията, разгънаха се в боен ред и по заповед на полковник Топалович почнаха обща атака. Заведе се ожесточено сражение. Привечер сърбите отидоха — за пръв път във войната — на нож; но българите ги посрещнаха с тази особена фурия, която дава на нашата раса схватката с хладно оръжие, и сръбският ляв фланг биде отблъснат чак до Големи Руй. Това бе първият успех на българите.

Във Врабча боят се свърши нещастно за нашата войска. Авангардът на шумадийската дивизия стигна пред позицията на часа 10 преди пладне и макар да бе добил заповед да чака главните сили, той почна атаката по цялата линия. Постепенно пристигнаха свежи полкове на дивизията и силни батареи, срещу които българите противопоставиха 6 стари трифунтови оръдия. При все това до часа 2 след пладне позицията се държеше. Чак когато сърбите успяха да обхванат десния фланг, гдето беше опълчението, тя почна вече да ослабва. Първи се разбягаха опълченците. За нещастие, ротният командир на фланговата рота, контузен, изпусна из ръцете си командуването. Тогава една полурота от първа линия по заповед на фелдфебела прекрати стрелбата и се предаде на сърбите, които бяха стигнали на 100–200 крачки.

Сега капитан Маринов заповяда на всички да се оттеглят на 2-ра укрепена линия: това движение назад насърчи сърбите да настъпят по-смело. Отстъплението на българите се превърна в бягство; част от тях хукнаха към Неделище, част — към Брезник. Към часа 3 сърбите заеха позицията и изпратиха кавалерията с две роти пехота да преследва неприятеля, но те бидоха спрени при Бон връх от пресни български сили: това беше общият резерв при Секиричкия мост. Подкреплението идеше тъй късно поради една грешка на майор Гуджева.

На сутринта, едва към пладне, Гуджев се реши да изпрати трите роти от резерва при Врабча, но вместо да ги проводи по най-краткия и най-удобния път (въображавайки се, че резервът е общ за врабчанския и трънски отряди), той им заповяда да вървят по диагонала между двата отряда, т.е. през село Банкя, на десния фланг на шумадийската дивизия. По този начин ротите се забутаха в една труднопроходима местност и едва в 2½ часа стигнаха в с. Банкя, гдето забележиха сърбите, които преследваха бегълците от Врабча. Ротите се повърнаха, заеха позицията на Бон връх и спряха сърбите. Един сръбски ескадрон обаче бе успял да се промъкне и да развали телеграфа при Секиричкия мост^[11].

Войските около Трън, от Врабча до Ерма, бяха подчинени на капитан Генев, но началникът на западния корпус, майор Гуджев, който още преди обявяването на войната обикаляше границата, се намери там и се наложи на капитан Генева. След като ослаби общия резерв с изпращане малки отряди, след като ги изпрати късно и в невярна посока, сега, когато беглеци от Врабча, преследвани от сърбите, стигнаха чак до трънското шосе, той побърза да отстъпи сам за Брезник, без да съобщи за станалото на капитан Генева в Трън. От Брезник Гуджев донесе в щаба на армията за съдбата на Врабча и в отговор получи заповед да упъти веднага в Сливница всичките войски от Трън и онези, които пристигнаха от турската граница.

Едва към полунощ бе възстановен телеграфът между Брезник и Трън. Оказа се, че защитниците на Трън не знаели нищо за Врабча и за опасността, която грозеше тила им; поразени от новината за падането на Врабча, те получиха сега заповедта от Гуджева да отстъпят веднага през Брезник за Сливница. Злото порасна, когато Гуджев, не знаейки нищо за сражението на Бон връх, не смееше да им препоръча да отстъпят по шосето през Секиричкия мост.

Бързайки да отстъпи в тъмнината, капитан Генев, без да провери действително ли е заето брезнишкото шосе от сърбите, се реши да отстъпи по лишената от добър път долина на Глаговица. Бързането да се отстъпи се превърна в бъркотия: забравен бе отрядът при Петаченци, бяха забравени и други части в нощта, не бяха събрани всички хора и като връх на всичко поради лошия път капитан Златарски, уплашен да не падне в плен, хвърли без бой едничката си полска батарея^[12].

На следующия ден (4-и) към обед войските от Трън и Врабча се събраха в Брезник.

На 3-и сърбите можаха да постигнат някои незначителни успехи и на останалата част от линията на настъплението. На крайния северен фланг майор Милошевич дойде до Комщица, без да срещне никакво съпротивление, тъй като поручик Зафиров бе се оттеглил със своя отряд към Гинци. Между Комщичката долина и Царибродската настъпваше конната бригада. Капитан Бахчеванов с една дружина, един ескадрон и една батарея дочака сърбите на укрепената позиция при Станянци. Понеже боят се водеше пеши, а — при равни сили — по-голямата част от отряда му се състоеше от пехота, Бахчеванов можеше да премине в настъпление, но той се задоволи да защищава позицията, от която сърбите го изместиха без кръвопролитие, само чрез маневри. Бахчеванов отстъпваше полека, задържайки сърбите на всяка крачка. На линията Връдльовци — Чепирлинци той завари дружината, която му бе изпратена в помощ от Сливница, и с нея се опита да настъпи; но беше вече късно: конната бригада също бе получила в подкрепление между друго многоочаквания и винаги закъснающ ХІХ гвардейски батальон. Българите пак се принудиха да отстъпят. Нощта тури край на странното това безкръвно сражение, в което от двете страни нямаше нито един убит или ранен. Сърбите стигнаха на линията Разбоище — Ропот, а българите се оттеглиха в тъмнината на Мало Малово, на десния фланг на сливнишката позиция.

От останалите части от нишавската армия Дринската дивизия немá тоя ден никакво сражение. Тя получи заповед да запълни голямото незаето пространство, което шумадийската дивизия, увлечена към Трън и Врабча, бе оставила на естествения път между Софийското поле и Пиротско-луковишката долина.

Дунавската дивизия през 3 ноември продължи своя поход към София. Тя настъпваше в две колони: дясната колона под личната команда на дивизионния началник настъпваше по гребена на Нишава и Луковица, лявата колона — по драгоманското шосе. Настъплението обаче не сполучи. Нощта прекрати боя, без сърбите да са успели да заемат дефилето, и обладан от първите лоши предчувствия за изхода на войната, Милан се върна в щаба си в Цариброд. Българите и тоя ден се защищаваха упорито, но без умение, тъй като, разделени на много отряди, те бяха се пръснали от Драгоман до Невля без никаква взаимна поддръжка, без общ началник и при това зле разположени. Денят биде спечелен от храбростта на българския войник.

Вечерта на 3 ноември от главните щабове на две воюващи армии излязоха две еднакви заповеди. Едната от пристигналия вече в София капитан Петров, който заповядваше на майор Гуджева да отстъпи и заведе войските от Трън и от македонската граница веднага през Брезник за Сливница. Другата — от полковник Петрович от Цариброд до началника на шумадийската дивизия Бинички, комуто така също се заповядваше да замине за Драгоман. Българите при Трън трябваше да изминат два пъти по-голям път от шумадийците, за да стигнат заедно с тях на бойното поле. Но Гуджев получи заповедта телеграфически още същата вечер (3-и) и след като успя да възстанови разрушения от сърбите телеграф при Секиричкия мост (под носа на сърбите), предаде в Трън заповедта и тя се приведе веднага в изпълнение. Между това Бинички получи заповедта, макар изпратена с гвардейски офицер, едва на другия ден в 9 часа сутринта и тръгна чак на часа 1 после пладне, когато българите пристигаха вече в Брезник.

4 ноември

4 ноември бе ден на безкръвни стратегически движения. Моравската дивизия тръгна сутринта да атакува трънската позиция, на която нямаше никой, и на часа 10 стигна в Трън, който бе вече изпразнен. След една дълга почивка Топалович раздели дивизията на две колони: едната по долината на Глаговица стигна и преспа в Ездимирци, а другата, вървейки по шосето за Брезник, пристигна вечерта във Филиповци, гдето остана да нощува.

Шумадийската дивизия, както казахме, получи заповед да замине за Драгоман. След една кратка престрелка между ХІІ полк и един малък български отряд, който отстъпваше, дивизията тръгна на часа 10½. Вечерта тя стигна с главата на колоната в с. Неделище, а със средата си остана на един преход от бойното поле.

Да минем сега на противоположния стратегически фланг. Милошевич, който зае Разбоище и Комщица, остана там да пази пътищата, които водеха към Пирот. Конната бригада на Прапорчетович стигна на часа 6 след пладне в Голямо Малово, отдето влезе в свръзка с дунавската дивизия, която вече бе заела Три уши. Лявата колона от дунавската дивизия от своя страна зае Драгоман без бой, тъй като българите бяха отстъпили, спусна се по полето, но като забележи сливнишката позиция, заета от 8–9000 българи, спря се и разстави предните постове по Три уши и встрани от тях. Тъкмо в това време пристигаше от Драгоил и дясната дунавска колона, която се разположи на бивак зад Три уши.

Дринската дивизия през тоя ден извърши един малък преход от Вишан и Невля и замръкна в Драготинци, гдето зае позиция за отбрана.

Сърбите мислеха да почнат на 5 ноември една обща атака срещу Сливница. В една кръчма на селото Габер крал Милан, началникът на щаба полковник Петрович и началникът на оперативното отделение Атанацкович определиха плана на атаката и издадоха съответствующите заповеди до войсковите части. В това време Бинички пристигна в Неделище с авангарда на шумадийската дивизия. Кралят прати да го викат, за да му предаде устно заповедта за утрешната атака. Но Бинички се обяви рязко срещу идеята за атака. Той зебележи, че войниците му са изморени от мъчния поход и се нуждаят от почивка. Бинички се възползува от тоя случай, за да се похвали, че е заробил два български полка във Врабча, където, пътьом казано, българите имаха всичко на всичко 5 роти. Началникът на щаба произнесе тогава следните незабравими думи: „България има толкова малко полкове, че два полка, като са сложили вчера оръжието си, ние можем да дадем един ден почивка не само на шумадийската дивизия, но и на всички войски.“ Така и стана. Кралят и целият щаб възседнаха конете си и тръгнаха за Цариброд, а на конната бригада бе изпратено предупреждение, че общата атака се отлага за 6 ноември.

Докато Милан и щабът му отиваха да почиват в Цариброд, пропускайки лекомислено един от най-важните психологически моменти на войната, от българска страна се развиваше трескава деятелност. Щабът на войската бе вече определил окончателно плана на действие. Главните сили на Западния корпус се съсредоточаваха бърже в Сливница. Тук неприятелят трябваше да се спре по всякакъв начин, дордето да пристигнат войските от южнобългарската граница. В Радомир се формира под командата на капитан Кисов един отряд, който да задържи моравската дивизия, като не й даде възможност да пристигне в решителния момент на сливнишкото бойно поле. Под началството на Паница се образува един летящ отряд, който трябваше да настъпи откъм Бучино и Гинци. На конницата бе възложено да запълни и наблюдава интервала между тия отряди.

При изпълнението на тоя план българите показаха всичката жилава енергия на своята раса. Издръжливостта им в маршовете възхищава и до днес военните историци. От Брезник за Сливница, от Трекляно за Радомир, от София за Бучино, от турската граница за сръбската българските войници вървяха ден и нощ, без сън, без почивка, посред тъмнина и виелица, едва хранени, едва обути, викайки по пътя ура, за да замямат своята умора и своя глад. Само в първите дни на Френската революция могат да се намерят примери на подобен ентусиазъм. Може да се каже, че в тия походи българите надвиха природата. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше. Гопчевич пише:

„Всеки вървеше, както си искаше: войници, муниционни коли, обоз и пр. се срещаха смесени в пъстри групи, някои вървяха съвършено отделно. Но вечерта при свършване на прехода, колкото и да беше голям, и при пристигането на пункта за пренощуване присъствуваха всички до един. Никой не липсваше!“

В същото време в Сливница кипеше трескава деятелност: народът и войската работеха неуморно на укрепленията. Офицерите циркулираха между войниците и подигаха техния дух, казвайки им, че от Южна България пристигат силни подкрепления. Появяването на княза предизвика един голям полет във войската. Щом пристигна, той се показа по укрепленията, посрещнат с френетически викове. Войник сам, княз Александър подкупваше сърцата на войниците. Неговото присъствие във военния стан бе един могъщ морален елемент на победа.

Князът установи своята квартира в един хан в селото. Самата кръчма служеше едновременно за салон, за столова и за спалня на свитата. В една мъничка стая, в която князът не можеше да се издигне с всичкия си ръст, бе поставено за него едно походно легло. Всичката мобилировка се състоеше от два ковчега, покрити със селски килими, и от няколко триножни столове. Тук се събираха всяка вечер големите военачалници.

На 4-и вечерта в българската главна квартира владееше голяма угриженост.

От Гуджева, разказва г. Паприков, не можахме да узнаем какво е станало с Трънския отряд; бояхме се да не е паднал той в плен. Пред нас, доколкото можехме да я видим, сръбската армия ни се виждаше твърде многочислена, а нашите сили бяха малки. Опасявахме се да не би сърбите да разбият десния ни фланг. Бендерев предложи: „Дайте ми един батальон и тази нощ през блатото ще атакувам Мека Црев.“ Пратихме да търсят проводници, но догде да ги намерим, се съмна. Окуражихме се донейде, когато се научихме, че капитан Маринов иде с 5 дружини. Взеха се мерки, щото частите, които ще пристигнат, да се поставят на височините на селото, за да прикриват отстъплението ни, в случай че то ни се наложи.

5 ноември

Решението на военачалниците бе да се държи строго отбранително поведение. Въпреки това боят се наложи на другия ден. Случайно, от престрелка между малките части се започна на 5 ноември голямата драма при Сливница, която трая три денонощия и разнесе по целия свят славата на младото българско оръжие.

Сливница, както въобще всичките позиции, гдето българите предполагаха, че ще срещнат сръбското настъпление, бе добре укрепена. По центъра и левия фланг, леснодостъпни и лишени от естествени закрития, укрепленията бяха направени с най-голяма грижа. На левия фланг, при село Братушково, бе издигнат Разградският редут, а при Алдомировци — Преславският редут и Знаменният люнет. В центъра така също бяха издигнати два редута, от които единият остана недовършен. Пред редутите и между тях бяха изкопани батареи и стрелкови окопи: последните на места бяха в два и даже в три реда в шахматен порядък, така че позволяваха двуетажна стрелба. Десният фланг, гдето бе възможно само активна отбрана, бе укрепен само с батареи и малки стрелкови окопи. Крайният леви фланг (височините на юг от Братушково) не бе укрепен, понеже силите на отряда първоначално се използуваха, за да се простре флангът до тях; в течение на боя те бидоха усилени с батареи и окопи.

Разположението на българите на 5-и сутринта бе следующото:

На крайния десен фланг, на височината, бе капитан Бахчеванов с една дружина и един ескадрон. Пó на юг, на седловината между Леща и центъра, бяха две дружини, една запасна рота, 200 опълченци и една горска батарея, всичко около 2500 човека с 4 топа под командата на ротмистър Бендерев. На центъра, на юг от шосето, под началството на капитан Блъсков бяха три дружини, доброволците на поручик Шиварова, опълченците на поручик Матвев и две и половина полски батареи. На левия фланг, под началството на капитан Савов, бе 7-ми полк: една дружина бе разположена на север от Алдомировци; една дружина в Преславския редут и Знаменния люнет; пред тях една дружина в Разградския редут, най-после една дружина зад средата на фланга, в резерв. Два топа бяха разположени на север от Алдомировци, други два топа в Преславския редут и витфордовата батарея (4 оръдия) в Разградския редут. Най-после на левия фланг имаше два ескадрона. Една дружина и една полска батарея бяха оставени в резерва зад центъра. Всичко на Сливница имаше 11 регулярни дружини, 4 полски и 2 горски батареи, една запасна рота, Брезнишката и Царибродската опълченски дружини.

Но още рано сутринта захванаха да пристигат от Брезник ешелоните на Трънския отряд. Към 11 часа преди пладне всички бяха пристигнали и постепенно се въвеждаха в боя на двата фланга. По този начин защитниците на Сливница се увеличиха с 8 регулярни дружини, от които три силно разстроени в сражението при Трън, и една доброволческа дружина.

Сръбските войски имаха следното разположение:

Конната бригада бе при Голямо Малово. Дунавската дивизия: ІХ полк в аванпости, един батальон на Мека Црев; един на север от Мека Црев, неизвестно где, а трети батальон с една батарея — в резерв на предните постове при Три уши. Останалите дунавски части стояха на бивак зад Три уши. Дринската дивизия бе между Баалин и Драготница. Шумадийската дивизия — на път за Повалиръж. Моравската — на път за Брезник.

Призори в българския стан владееше голямо оживление. Пехотата връзваше своите раници, артилеристите наместваха оръдията. Забелязваше се една необикновена бодрост у войниците, сякаш предчувствието на някакъв триумф. А времето бе ужасно. Гъста мъгла бе паднала през нощта и бе забулила дори и върховете. Тънък сняг валеше, бърз и мразовит. Духаше студен пронизителен вятър. Земята бе кална и се лепеше по краката на войниците. Рано още князът излезе да заобикаля позициите. На д-р Роа той каза, че отива на дясното крило. Предвид на едно възможно отстъпление той заръча на амбулаториите на Червения кръст да бъдат готови за път. Княжеският файтон чакаше на един километър зад боевата линия.

Боят почна на северните флангове. Техните сгъстени части стояха на 2–3 километра далече един от друг: едно стълкновение мъчно можеше да се избегне. Наистина, при едно подозрително движение на конната бригада отрядът на Бахчеванова откри от Леща огън върху сръбските предни постове. Три ескадрона от бригадата се спешиха тогава и се пръснаха във верига. Бендерев, когото сърбите заплашваха от Мека Црев, настоя пред щаба на Западния корпус да се помогне на Бахчеванова, но разрешение да премина в атака не получаваше. На часа 11 дойде на десния фланг самият Гуджев, който заповяда на Бендерева да не атакува, догде не пристигнат подкрепленията от Брезник. Но едва-що бе заминал Гуджев, и Бендерев настъпи по две направления. Пет роти, една батарея и една чета опълченци под командата на ротмистър Кърджиев бидоха насочени към Леща, но по пътя ги пресрещна силен пушечен и артилерийски огън. Уплашени, опълченците удариха на бяг. Тогава Олимпий Панов, който се случи там, извади сабята си и ги принуди да се върнат в бойния ред. Българите залегнаха и откриха огън. Първата дружина от 5-и полк, водена от самия Бендерев, настъпи към Мека Црев и подгони един сръбски ескадрон. Но когато се изкачваше на гребена между Мека Црев и Леща, той забележи в мъглата, на 300–400 крачки пред себе си, един сръбски батальон, който от походен ред се мъчеше да се развие в боен. Дружината откри веднага огън. Тя стоя тук до един часа след пладне. Бендерев виждаше вече, че сбърка, дето не послуша заповедта на Гуджева. Поради мъглата той не виждаше, че сърбите отстъпват в безредие, и продължаваше стрелбата, чакайки подкрепления.

Подкрепленията почнаха да пристигат: най-напред една полубатарея, която откри огън срещу конната бригада, сетне третата дружина от Бдинския полк, водена от защитника от Врабча капитан Маринов. Щом тая дружина пристигна на бойната линия, вляво от Кутинчева, Бендерев заповяда да се върви „на нож“. Сърбите след кратко противостоение почнаха да бягат, преследвани от нашите войници с викове ура. При преследването на сърбите Бендерев срещна 3-ия батальон от 8-ия полк, който, настъпвайки към Дърма, откри огън срещу българите. Бендерев се спря: Леща оставаше в тила му и преди да отиде по-далече, той трябваше да свърши с нея. Бендерев остави три роти на Мека Црев и с останалите пет се повърна към Леща, във фланг на конната бригада. В това време пристигнаха и други подкрепления: една полубатарея и две дружини, които бяха изпратени така също към Леща. Така че против конната бригада българите съсредоточиха 21 роти, 2 батареи, един ескадрон и 200 опълченци. Конната бригада се защищаваше храбро и напрягаше последните си усилия, но положението й ставаше постоянно по-критическо.

В това време щабът на дунавската дивизия поради върховете не виждаше какво става пред него; частите стояха по Три уши, не знаейки какво да правят. След това се разигра цял кадрил от батальони, изпращани на умерки насам-натам. Артилерията така също не можеше да излезе на позиция нанапред по острите чуки на Три уши, нито вляво, гдето се простираше Драгоманското блато; от друга страна, не достигаше кураж, за да се изкарат батареи на северния склон на Дърма, гдето една батарея отдавна стреляше. От равнината на юг от Три уши не можеше пък да се помогне на левия фланг, понеже тя се биеше добре от българския център.

Крал Милан следеше боя от Забел. Мъглата бе се малко дигнала към обед и той виждаше бъркотията, която владееше в дунавската дивизия след падането на Малка Црев. Той бе крайно енервиран и хвърляше по адрес на генерал Иванович най-острите думи на своя булеварден речник. Капитан Нешич го разтревожи още повече, като му посочи опасността да не би българите да завземат през Малово Драгоманския проход.

По съветите на началник-щаба Милан заповяда тогава на дринската дивизия да премине в настъпление против центъра и левия български фланг с цел да отвлече вниманието на българите от левия сръбски фланг и да помогне по този начин на дунавската дивизия.

Скоро след това тежестта на боя се пренесе от северното крило на южното. Двете батареи на дунавския артилерийски полк под командата на полковник Хорстиг откриха огън срещу нашия център. Не закъсня да настъпи с всичките си сили и дринската дивизия. Благодарение на мъглата тя можеше да се движи отначало безнаказано. Конницата, изпратена от началника на левия фланг капитан Савова, следеше движението й отдалече, отстъпвайки пред нея. Когато дивизията се приближи, тя представляваше по покритото със сняг поле една дълга тъмна линия от стрелци, зад които следваха слаби резерви с големи интервали помежду им.

Макар да не съсредоточи силите си в един пункт, а ги разпредели равномерно пред левия български фланг и пред част от центъра, дунавската дивизия имаше числено превъзходство. Българите й противопоставиха около 1½ дружина, една батарея от центъра и целия леви фланг, усилен с две току-що пристигнали от Брезник дружини.

Сърбите настъпваха смело и отначало с голям успех. ІV дрински полк, който атакуваше лявото крило на центъра, се приближи на 400–500 крачки до българските стрелкови окопи. На юг настъпваха едновременно VІ дрински полк с две батареи против Преславския редут (до Алдомировци) и V дрински полк с една батарея срещу Разградски редут, до Братушково. Под силния артилерийски огън българите се принудиха да напуснат предните окопи и да отстъпят чак на линията на редутите. По едно време сърбите се приближиха на 400–500 крачки до Преславския редут и го обхванаха от три страни. Редутът бе буквално обсипан с гранати и куршуми. Капитан Данаджиев, командир на батареята, поручик Папанчев, командир на ротата, които бяха на редута, паднаха убити. Едно оръдие също биде подбито. Войниците почнаха да чувствуват тогава специалния ужас, който вдъхва силният артилерийски огън, но не отстъпиха. Докрай те се сражаваха с чудесна храброст.

Положението на крайния леви фланг беше още по-лошо. След като се доближи на 400 крачки до Разградския редут, V дунавски полк го атакува във фланг. Фланговата българска рота отстъпи в безредие; сърбите, като заеха височините на изток от Братушково, обстрелваха сега флангово българската позиция и редута.

Моментът бе критически: още едно напрежение, и сърбите бяха господари на Сливница; но на дринската дивизия липсваше съсредоточеност, решителност и енергична заповед да отиде докрай; при това и началникът на левия български фланг, капитан Савов, въпреки отчаяното положение, остана непоколебим. Привечер дринската дивизия биде отхвърлена по цялата линия.

Българите не преследваха. Гъста мъгла падна отново и тури край на боя. Престрелката между предните постове трая обаче до тъмно.

Атаката на дринската дивизия не постигна целта си: българите не усилиха левия фланг за сметка на десния нито с един войник, следователно положението на левия сръбски фланг не се облекчи. От друга страна, тя откри преждевременно намерението на сърбите да струпат главните си сили против левия български фланг.

На северния фланг боят се развиваше също неблагоприятно за сърбите. До часа 4 следобед конната бригада успя да се задържи срещу 5-те роти, които Бендерев водеше от Малово, но по това време капитан Бахчеванов успя да я обхване откъм левия й фланг, между Мало и Голямо Малово. Бригадата, чиито муниции почваха да се свършват, почна да отстъпва в добър ред, защищавайки се на всяка крачка. От изток дружината на Бахчеванова продължаваше между туй да настъпва. Под огъня на сръбската артилерия от Три уши тя почна да се катери по Чепан. Тогава нощта прекрати боя, но Голямо Малово и най-високата точка на Чепан, Петровски кръст, останаха в български ръце.

Тъй се свърши първият ден на Сливница. Сражението бе кръвопролитно. Сърбите имаха според Вл. Джорджевича 629 души ранени и 100 убити. От нашата страна бяха ранени и убити всичко около 500 души, между които 5 офицери.

За българите материалният резултат от това сражение бе, че спечелиха един ден и можеха да чакат подкрепленията от Южна България. Моралният резултат бе много по-значителен. Българската войска направи първата сериозна проба във войната и от тая проба излезе с голяма самонадеяност. Офицерите се оказаха способни да водят големи маси. Под огъня те се държеха спокойно, като стари ветерани. Издигна се още по-високо и духът на войниците, които бяха видели вече неприятелят да бяга.

Вечерта в кръчмата, която служеше за квартира на княза, началниците се събраха на съвет.

Съветът биде предизвикан според генерал Паприков от доклада на Бендерева, който се явил на позицията много възбуден и съобщил, че сърбите продължавали да заемат Мека Црев и Три уши, че частите на отряда му били разпръснати и разнебитени и че той нямал вече нито един взвод. „Дайте ми свежи сили, казал Бендерев, за да нападна утре неприятеля.“ Паприков му възразил, че на готов отряд всеки се бие и че той трябва сам да си събере дружините. Разменили се между двамата по тоя повод някои нервозни думи.

Вследствие на неверните сведения на Бендерева положението се явяваше обезпокоително.^[13] Боязливият Гуджев повдигна сега въпроса за отстъпление, считайки, че ще бъде невъзможно да се удържи на другия ден позицията на Сливница. Княз Александър клонеше лично към мнението на Гуджева, но той остави най-напред да се изкажат военачалниците: те бяха за една крайна защита. Тогава се взе решение да се държи на десния фланг строго отбранително положение. На излазяне от кръчмата, говорейки на своите другари, Бендерев каза високо: „Тоя немец разбира от стратегия колкото…“ Тук един груб простонароден израз илюстрова мисълта му. От своя прозорец князът чу тия думи. За Бендерева по-рано още, в Пловдив, той бе добил лоши впечатления. Бендерев бе се държал всякога спрямо него съвсем разпасано и дръзко. Циничните думи, които князът долови сега, още по-дълбоко го уязвиха; но той удуши своя гняв и се престори, че нищо не е забелязал.

Когато военачалниците си отидоха, с княза останал Гуджев, който пак подновил своите доводи за едно отстъпление. „Аз моля, Ваше височество, казвал той, да не следвате решението на тия млади хора; повечето от тях не са били друг път на бой, не знаят що е война; те считат личната си храброст за стратегия.“ Княз Александър много лесно се влияеше: той послуша Гуджева и телеграфира до Каравелова, че възможно е да отстъпи, и заповяда хазната да се изпрати на сигурно място в провинцията, а архивата на двореца — в германското дипломатическо агентство.

Телеграмата на княза, разказва г. Рачо Петров, се получи в София подир полунощ. На часа 4 сутринта Каравелов свика Министерския съвет, на който присъствувах и аз. Тук бяха и Стамболов, Д. Петков, Тодор Иванчов. Аз обясних на цивилните, че по никой начин не трябва да се отстъпва от Сливница, тъй като отстъплението пред един неприятел, който настъпва подире ви, е бягство, което лесно се превръща в разгром. Илия Цанов попита: „Ако се отстъпи, къде ще трябва да вървим?“ „На Ихтиман“, отговорих аз. „Ами Ихтиман е в Румелия, значи, на турска територия, се провикна той. Това не позволяват договорите.“ — „А когато влязохме в Пловдив, това позволяваха ли договорите?“ — попитах аз. Разговорът сетне пак се повърна към депешата на княза. Всички останахме на мнение, че Сливница трябва да се защищава докрай. Министерският съвет упълномощи Стамболова да занесе лично на княза това решение. Стамболов замина за Сливница още призори, придружен от Д. Петкова^[14].

Сутринта на часа 5 и 35 м., софийската станция предаде следната историческа телеграма:

Сливница. До Негово височество.

Подир получаването на депешата на Ваше височество, събра се Министерският съвет, който, като взе предвид, че народът е напълно въодушевен и решен да положи всичко в жертва за запазване честта и свободата си, че в няколко дни в София ще се стече опълчение от всички окръзи на държавата, то реши, щото войските при Сливница да не отстъпват никак, догдето не пристигне всичката наша сила, която се отправя към София за позициите в Сливница. Освен това изказва желание, щото когато става нужда за съобщения от категорията на депешата на Ваше височество, или да се предава с шифър, или да се изпраща с особен човек, тъй като подобни известия не могат да не бъдат известни на мнозина, а пък това туря в нежелателно вълнение населението.

Даде се заповед Николаеву в Пловдив да тръгне с пощата немедлено за София.

Министър Радославов.

Разправят, че като получил тази депеша, князът се провикнал: „Ами министрите решиха ли да ми изпратят и една стохилядна войска?“

На тоя въпрос отговаряше предварително Рачо Петров с една депеша до Гуджева.

От София на позицията, подадена 6/ХІ. 1885 г. в 8 часа 50 м. сутринта Майору Гуджеву. — Аз в никой случай не съм съгласен да се отстъпи. Слава богу, ние още не сме победени. Подкрепления идат. Изпратих ви Дупнишката опълченска дружина и 4-та Пловдивска и ви изпращам добре организираната Хасковска опълченска дружина. Ето вече три часа, откак батареята на капитан Тантилов е тръгнала с форсирован марш и скоро ще пристигне в Сливница. Днес ще пристигнат тук Пещерската и Хасковската дружина и батареята на капитан Бояров. Кисов настъпва против десния неприятелски фланг, той има повече от три дружини.

Първите южнобългарски подкрепления — 4 дружини и 3 ескадрона — пристигнаха в Сливница на 6-ти вечерта. Конницата бе изминала разстоянието между Саранбей и Сливница (135 км) за два дни, а пехотата — за три: поход, какъвто в модерната военна история са извършили веднъж само Наполеоновите войски!

Княз Александър имá щастливата идея да посрещне с музика уморените от дълъг път дружини. На нашата позиция не знаеха нищо за това. Престрелката продължаваше още от предните постове, когато един голям, многоброен вик се издигна в мрачното ноемврийско небе: за един миг българите помислиха, че сърбите са извършили някакво скрито обходно движение и настъпват към позицията в тил. Но скоро екнаха звуците на „Шуми Марица“, чуха се възторжени урра!, пуснати от хиляди гърла, и офицерите, твърде развълнувани, казаха на войниците си: „Пристигнаха нашите братя от Южна България!“

6 ноември

На 6 ноември времето бе също така лошо, както през миналия ден. Небето бе ниско и мрачно. Валеше дребен дъжд, духаше силен вятър. По полето се белееше току-що паднал сняг.

Ранените бяха прекарали ужасна нощ. Амбулаторната служба бе зле организирана, нямаше нито достатъчно лекарства, нито превързочни материали. Самите лекари показваха малко ревност, стоейки твърде далеч от линията на сражението. Князът посещаваше ранените, казваше им за ободряване тия благи и сърдечни думи, на които той имаше тайната. Ранените впрочем показваха чудесен стоицизъм.^[15] Никой от тях не се оплака. Българите проявиха въобще в продължение на цялата война една физическа издръжливост, която и до днес е за чужденците предмет на безкрайно удивление. Войниците спяха в калта и се събуждаха сутринта смръзнати. При първата команда обаче те скачаха пъргави и бодри. През деня те палеха огньове и от време на време, поред, простираха над слабия пламък закоравелите си ледени ръце.

На 9 часа сутринта крал Милан и щабът му разгледаха в Цариброд картата на Сливница и разменяваха безрадостни мисли. Милан се сърдеше, че шумадийската и моравската дивизии още не са пристигнали на бойното поле. Ролята на тия дивизии бе наистина печална. Моравската дивизия се бави дълго в Брезник, гдето полковник Топалович се забавляваше да организира общинските и административните власти, и замръкна, без да е получил заповедта да замине за Сливница. Колкото за шумадийската дивизия, заблъскана по един стръмен каменист път между Чеканец и Брусник, тя пристигна на части едва привечер и не можа да вземе участие в боя през 5-и. От депеши от странство, които описваха движението на българските войски, Милан съдеше, че в Сливница трябва да са пристигнали подкрепления от Южна България, и това го безпокоеше вече върху изхода на войната. Той казваше, че Сливница може да се обърне на Плевен и че трябва да се доведат от Сърбия всички останали войски, като се съберат и неповиканите запасни от 1-ви и 2-ри позив. В заключение той заяви: „Докато не се появят всички наши дивизии на Сливница, мисля да не ходя на бойното поле.“ Тогава се реши, щото всички дивизии да се преместят наляво към дунавската и малко по-назад, да се укрепят там и после, осланяйки се на тая позиция, да нападнат Сливница. В тая смисъл се издаде подробна заповед до началника на оперативното отделение в Драгоман. Но едвам заповедта бе запечатана, и ето че пристигна артилерийският капитан Симонович, запъхтян, бледен, опръскан с кал до уши. Той донесе на краля страшната вест, че българите настъпват по Калотинската река в обход. Във върховната команда настана голямо смущение. Милан каза, че ще бяга в Пирот. Напразно капитан Нешич го успокояваше, стараейки се да го склони да замине на бойното поле. Кралят, който си бе въобразил, че в българския отряд има и сръбски емигранти, отговори ядосано: „Не мога да остана тук. Не ща Пашич и другарите му да ме видят вързан в София.“ Пликът биде скъсан, за да се добави новото решение, и кралят с щаба си замина за Пирот.

Един твърде малък инцидент бе предизвикал цялата тази паника. На 3 часа сутринта поручик Зафиров нападна при Ропот сърбите, които се разбягаха в тъмницата, като оставиха 32 убити и 42 пленници. След това Зафиров тръгна за Комщица и тук пак разби сърбите, които едва се спасиха с бягство: 63-ма от тях сложиха оръжието. В това време пристигна и капитан Паница с македонските харамии и с една запасна рота. Паница караше хората си да викат ура, колкото могат, за да помисли неприятелят, че са многобройни. Техният рев бил наистина страшен в нощта. Като ги дочул един конник, неизвестно кой, хукнал да бяга по Калотинската река. Едва стигнал с изморен кон до царибродското шосе, той срещнал капитан Симоновича и му дал тая страшна идея за българското настъпление.

Впрочем и преди това сърбите се бояха за своя леви фланг, подозирайки, че оттам Бендерев ще се опита да направи едно обходно движение. Страхът им в действителност бе неоснователен. Наистина, по заповед на крайно благоразумния Гуджев, който се безпокоеше от неудобствата на един много дълъг фланг, Мека Црев бе вече напусната от българите, а Бендерев бе отстъпил от Малово, като изпрати част от войските си в общия резерв. Когато четири сръбски батальони, качвайки се мудно по стръмния чепански хълм, достигнаха до върха, за голямо тяхно удивление те не срещнаха никакъв противник. Те стояха там през една ужасна виелица до часа 3 след пладне. След това остана там един батальон, а другите слязоха в Драгоман.

Докато тия движения ставаха на сръбския ляв фланг, на Сливница се водеше бой по цялата линия.

Дринската дивизия, която бе пренощувала от двете страни на Бреложница, се бе окопала в тъмнината. Още призори нейните изтъкнати части откриха огън срещу батареята и българските окопи на север от Алдомировци. Престрелката трая до часа 7 сутринта, когато началникът на центъра, капитан Петров, който заместваше ранения капитан Блъсков, прати 3-та дружина от Плевенския полк да настъпи на нож. Дружината се спусна, без да стреля, и като наближи 300 крачки, хвърли се с ура! Сърбите оставиха незабавно позицията си и се оттеглиха към главните си сили.

Началниците на шумадийската и дринската дивизии в това време се споразумяваха върху плана на атаката съобразно със заповедта, получена снощи. Атаката трябваше да се почне, щом пристигне моравската дивизия. Дотогава сърбите се ограничаваха с топовна и пушечна стрелба.

Пристигането на моравската дивизия щеше да донесе на сърбите голямо числено превъзходство; тя можеше да реши боя. Затова, щом предугади, че тя ще върви към Сливница, началникът на щаба Рачо Петров даде заповед на Радомирския отряд, под командата на Кисова, да направи всичко възможно, за да я задържи далече от главния театър на войната. Положението на левия фланг се считаше рисковано впрочем и без да е пристигнала моравската дивизия. Затова Гуджев бе заповядал на капитан Савова още вечерта да напусне своите много изложени позиции и да брани хребета между Алдомировци и центъра. Савов обаче не изпълни заповедта. Предвиждайки, че шумадийската дивизия ще настъпва между Радуловци и Ракита, той взе мерки да усили частите на юг от Братушково. Още през нощта една доброволческа дружина се бе окопала на височината Градище и остана там въпреки ужасно лошото време. Сутринта, по настояване на Савова, пристигна от десния фланг една батарея, която бе изпратена тоже на юг от Братушково, гдето бяха преместени и две оръдия от Преславския редут. Пристигна и ескадронът на поручик Марков, тъй че се събраха тук три ескадрона. Една рота бе изпратена за прикритие на артилерията. По-късно бидоха изпроводени и други няколко роти в подкрепление.

Между това съсредоточената сръбска артилерия на Забел (36 топа) обстрелваше българската позиция, особено левия фланг. Дринската дивизия, разгъната, демонстрираше по фронта, очаквайки фланговата атака на шумадийската и моравската дивизии, и понеже и от двете страни липсваше тласък отгоре, произлязоха по инициативата на низшите офицери и даже на войниците епизоди, които не се поддават на описание. Към пладне левофланговият полк (ІV) на дринската дивизия по заповед на един от батальонните командири ненадейно премина в настъпление против българския център и съживи боя. Веригата стрелци настъпваше смело и безспирно, една батарея се помъчи да ги придружи, но обсипана с гранати от центъра, тя не можа да се задържи на позиция и отстъпи. Самата верига, поразявана от българската артилерия и пехота, се спря и скоро обърна гръб. Подир нея се спуснаха по инстинктивно влечение българите от центъра, но в това време началникът на центъра подаде сигнала за отстъпление и дружините се повърнаха. Сърбите и българите се оттеглиха на предишните си позиции.

Северните флангове стояха отначало мирно; само от време на време се разменяваше по някой вистрел между предните постове. Слушайки трясъка, който идеше от юг, Бендерев помисли, че срещу центъра и левия фланг се води сериозна атака от главните сръбски сили, и за да отвлече част от тях към себе си, поиска разрешение да атакува. Но без да дочака отговор, към часа 11 пред пладне, като взе мнението на дружинните командири, той тръгна в атака с 4 дружини и една батарея. Едва дружините бяха изминали половината разстояние от Мека Црев, дойдоха от Гуджева 3 заповеди една след друга — да не се настъпва. Бендерев отстъпи, като изпрати донесение, че десният фланг се заплашва от Мека Црев и че трябва да се заема тоя връх, догдето сърбите не са изкарали на него артилерия. Едва на часа 3, когато боят на центъра и на левия фланг ослабна, Бендерев получи заповед да атакува. Дружините почнаха сега настъплението с бърза крачка и като дойдоха на прав изстрел, дадоха няколко залпа и веднага се впуснаха по височината на нож. Сърбите, без да дочакат схватката, избягаха. Българите се изкачиха на върха и упоени от победата, офицери и войници запяха дружно „Шуми Марица“. На Мека Црев останаха 5 роти и една батарея; останалата част от войската се завърна на предишните си позиции.

С такива бегли действия премина вторият ден на Сливница. Шумадийската и дринската дивизии, макар да не бяха получили Милановата заповед, с която се отлагаше решителното действие за утре, не настъпиха енергически, очаквайки моравската дивизия, която не можа да пристигне.

Чак на часа 8½ преди пладне, 6 ноември, моравската дивизия получи заповед да замине за Сливница, като остави един батальон и една батарея в Брезник. Но едва-що бе тръгнал Топалович с главните сили по селския път през с. Ордан, дойдоха да му съобщят, че българска войска настъпва по радомирския друм и че е стигнала вече на 3–4 километра от Брезник. Това бе отрядът на Кисова, който идеше да изпълни своята непосилна мисия. Кисов водеше една разнородна по състав войска: две разбити при Власина дружини, 5 роти бдинци от турската граница, 400 опълченци, 120 доброволци и 24 конници. Артилерия нямаше. Отрядът бе тръгнал на 5-и от Радомир и бе преспал в с. Сопица.

Кисов бе взел със себе си и един телеграфист, който, пътувайки заедно с отряда, свързваше апарата с телеграфните жици и влизаше в съобщение с началника на щаба, който денонощно бдеше в софийската станция. Инструкциите на Кисова бяха да настъпва предпазливо, да чака заповед, за да атакува решително, и в случай на отстъпление, да се оттегли през Владая в София. Малко след като бе потеглил, отрядът получил следнята телеграма от Рачо Петрова: „Борбата се е почнала, настъпвайте енергически.“ Подир малко втора телеграма от началника на щаба:

Заемете Брезник и удържайте неприятеля во что би то не стало. Ако неприятелят е заминал за Сливница, нападайте го в тила с цел да го задържите. Употребете всичките си сили и средства. От вашите удържания зависи съдбата на сливнишката позиция и армията ни. Можем да загубим един отряд, но да спасим армията и отечеството.

С 1949 души и без нито един топ Кисов трябваше да се бие срещу силите на цяла една дивизия, тъй като след първите престрелки Топалович бе заповядал на всичките части да се повърнат назад.

Отначало боят се завърза около вр. Св. Никола. И от двете страни ожесточението бе крайно. Под тежестта на численото превъзходство и на артилерийския огън българите най-сетне изнемогнаха. Като видя, че е немислимо да превземе Брезник, Кисов реши да отстъпи по начин, щото да завлече подире си моравската дивизия и да я отклони от пътя към Сливница.

Отстъплението под прикритието на една дружина се почна правилно, като на учение, но скоро се превърна в безпорядъчно бягство, защото сърбите се въодушевиха и захванаха дръзко да настъпват. Първи побягнаха опълченците, а след тях и отстъпающите войници. Поражението бе пълно.

Когато отрядът излезе от сферата на сръбския огън, той се помъчи да отстъпи за Владая — София, но сръбската конница бе стигнала в Расник и откри огън; вследствие на това отрядът повърна на юг.

Отрядът изгуби около 360 убити и ранени, 50 пленени. Около 300–400 души заедно с Кисова стигнаха в Бела вода, други 20 души се домъкнаха чак във Владая. Останалите се пръснаха по всички направления из цялата област; отделни войници се озоваха даже в столицата и търсейки своите части, разнасяха навсякъде ужас и паника.

От Бела вода, вместо да се оттегли в Радомир, гдето можеше да събере пръснатите си войници, за да предприеме на 8-и една нова атака, Кисов отстъпи чак на Самоков, като извади из строя 1600 българи за цяла неделя — успех, с какъвто не можеше да се похвали цялата сръбска армия.

Въпреки нещастния краен изход на Кисовата атака тя постигна до известна степен своята цел. Макар отстъплението на българите да почна към часа 3 след пладне, Топалович не можа да събере частите си, за да тръгне към Сливница. Две заповеди получи той, за да бърза; но не се реши да пътува през нощта. Тъй се осуети единствената щастлива комбинация, която бяха имали сърбите за атаката на Сливница.

7 ноември

След един уморителен ден, прекаран на позициите, гдето със своето присъствие и с личната си храброст въодушевляваше войниците, князът бе легнал за почивка, когато на полунощ адютантът му го събуди, за да му предаде една бърза телеграма от София. Телеграмата гласеше: „Разбягали се войници от 2-ра Струмска дружина са пристигнали в Самоков. От Брезник и Перник сърбите настъпват към София. В София няма никакви войски; също и Владая не е защитена.“ Съобщението се видя невероподобно на княза. Запитан телеграфически, самоковският околийски началник отговори: „Тук няма никакви разбягали се отделения.“^[16] Между туй българската конница донесе — погрешно — известието, че сръбски разезди достигнали до село Златуша и до Вердикал.

Князът почна да се бои, че сърбите вървят вече към София. София, паднала в сръбски ръце, това щеше да бъде един разгром; страната обладана от отчаяние; Европа под впечатлението на един сръбски триумф, а може би и една бърза и енергична намеса на Силите за спирането на войната при най-лоши условия за България. Загрижен за честта на армията си, князът мислеше и за своя престол. От София не преставаха да му идват тревожни известия. Докато той бе на бойното поле, живущ като прост войник, винаги на най-опасните позиции, русофилите в София продължаваха срещу него своята отровна агитация, стоварвайки върху му всичките отговорности за една война, която те считаха за предварително изгубена. От руското агентство бе излязъл един mot d’ordre, че руският цар ще спаси отново България, ако „омразният немец“ се махне от престола. Вече в тая смисъл се чуваха много гласове в София. Князът знаеше всичко това и за него не бе тайна, че след едно влизане на сръбските войски в София клиентелата на руското агентство ще побърза да го обяви низвержен. Докато князът прехвърляше в главата си тия горчиви предположения, от Самоков се получи нова депеша, която гласеше вече: „Сега пристигна Кисов с разбягалите се войници от Струмския полк.“ Подир малко още едно съобщение от Каравелова: „Пристигна в тоя час един селянин от Владая и разправя, че сръбски конни патрули са пристигнали там. Сърбите са в Радомир.“

Всичко това се случи през тази нощ — неверни сведения или непроумени случайности, — бе сякаш нарочно насочено, за да смути духа на княза. Към часа 4 съобщиха от станцията, че от София не отговарят. „Помислихме, разказва г. Паприков, че кавалерията на шумадийската дивизия се е спуснала през Златуша и е скъсала телеграфа.“ Побоя ли се князът да не падне в плен, или помисли, че София, бидейки застрашавана, неговият дълг е да бъде там, дето опасността е най-голяма, сутринта той повика Гуджева и като му повери върховното началство над войската, каза му: „Центърът на тежестта сега е по линията София-Брезник. Колкото и да ми е тежко, аз трябва да замина за там.“ На часа 7 князът потегли за София.

Начеваше се труден ден. Мъглите се бяха разпръснали, снегът се бе дигнал и в ясното небе грееше пролетно слънце. Князът не бе извървял няколко километра, когато се чуха първите топовни гърмежи: сражението почваше. Какъв болезнен отзвук трябва да е огласил тогава душата на младия юначен княз! Той продължи пътя си. Гърмежите ставаха сé по-чести. По едно чудо на акустиката колкото князът се отдалечаваше от Сливница, толкова тънтежът бе по-ясен и по-силен. На 10 часа князът пристигна в София.

Тук владееше настояща паника. Улиците бяха пълни с хора, които безпокойно се питаха за новини. Повечето дюкяни бяха затворени. Мнозина събираха скъпата си покъщнина, за да я скрият на сигурно място. На всеки момент се очакваше да се появят сръбски войски, върху движението на които се носеха фантастични сведения. Връщайки се тоя ден с княза, фон Хун срещна един познат, който му каза: „Знаете ли, че сърбите са вече в Костинброд? Скоро те ще пристигнат в Княжево. Довечера са тука. Началото на края!“^[17] Около тая тема „Началото на края!“ се въртяха сега всички разговори.

Уплашени бяха и повечето от министрите. Те бяха пратили в Орхане хазната, конвоирана от д-р Данев, М. К. Сарафов и др. Министерският съвет бе решил да избяга към Ихтиман, при Николаевия отряд, но никой от министрите не се решаваше да замине пръв. Каравелов, обул големи ботуши, отпаднал духом, блед, ходеше нервозно в стаята си. Спирайки се сегиз-тогиз, той питаше сопнато: „Ами Владая? Укрепена ли е Владая?“ Пред вратата му го чакаше за всеки случай един файтон с четири впрегнати коне.^[18]

Появяването на княза в такъв един момент не можеше да не произведе в столицата деморализирюуще впечатление. Населението помисли, че след като главнокомандующият е напуснал Сливница, значи, всичко е изгубено. Мълвата, че в двореца се събира багажът на княза, усили до последни предели паниката. Ако князът бе наистина мислил, че със своето присъствие ще повдигне духа на населението, той можеше да види сега, че се бе коренно излъгал.

Сам той искаше да се покаже отначало бодър. В Министерския съвет всички негови предложения бяха за отчаяно противостоение. Легендата, според която в една бурна сцена Каравелов заповядал на княза да си върви в Сливница, е досущ фалшива и се опровергава категорически от живите свидетели. В тоя момент всички министри бяха тъй загрижени за съдбата на София, че са считали присъствието на княза за много полезно.

От Военното министерство, гдето се състоя съветът, князът отиде в двореца, за да прибере някои интимни писма. По пътя го заобиколи тълпа, между която много деца, които викаха Ура! Князът се изправи на ъгъла при кафене „България“, опрян на сабята си, необикновено красив и бледен. Той каза, че не е прилично да го акламират сега, когато нашите братя мрат на бойното поле. Гласът му бе тих, задушевен, с болезнено меланхолични ноти, които леко трепереха. Бавно, автоматически, вървейки сякаш в някой трагичен сън, той продължи своя път, а тълпата нажалена, както пред някое тъжно болно дете, следеше с мокри очи неговия висок и строен силует.

Между туй безпокойството растеше в София всяка минута. Възбуденото население се трупаше сега около двореца, коментирайки положението. Явно се чуваха топовните гърмежи от Сливница; когато те преставаха малко, изказваха се мнения, че сърбите са бити; сетне канонадата ставаше по-бясна и всички трепваха от ужас. Хун разказва, че той заварил същата паника и в „Union Club“. Там той узнал, че дипломатическите агенти приготовлявали една нота, с която съветвали княза, уж в интереса на населението, да предаде столицата без бой. Докато европейските дипломати обмислюваха тоя странен документ на хуманитарност за чужда сметка, Кояндер водеше активно една опасна интрига, насочена срещу престола на княз Александра.

Трябва да се отбележи, че от обявяването на войната руското агентство бе източникът на всичките тревожни новини. Разгромът на българската войска не съставляваше за Кояндера и за чиновниците му никакъв предмет на съмнение. Сутринта на 6-и бившият военен министър Кантакузин срещна д-р Радославов до Славянската беседа и му каза: „Всичко е свършено: довечера сърбите са тука.“ Д-р Радославов, чийто патриотизъм се обиди от това предсказване, му отговори: „Да имаш да земаш.“ Криейки в душата си мъката на съмнението, националистите като д-р Радославова не допускаха чужденците да стават пророци на едно поражение.

У русофилската публика обаче агитацията на агентството произвеждаше голям ефект, който не закъсня да се прояви в тъй наречения „комплот в митрополията“. Върху тоя комплот много се е писало от разни лагери. Каравелов в Търновска конституция обвиняваше Цанкова и партизаните му, че решавали да посрещнат Милана с хляб и сол. Сам Цанков дава друга версия.

Във времето на войната, разказва той, аз посещавах често руското агентство, за да уча новините. На 6-и сутринта, към часа 10, тръгнах да ида при Кояндера, когато на пътя ме срещна един македонец, наричан „Папашата“, който ми каза, че положението е вече безнадеждно. „Кисов е разбит. Сърбите са довечера в София.“, свърши той и се разплака. Аз ускорих стъпките си към агентството. Тук Кояндер ми повтори същото: „Довечера, най-късно до утре сутринта София е в сръбски ръце.“ „Ами тогава?“ — попитах аз. „Има едно средство — отговори той. — Знаете ли какво направи Милан в 1876 г., когато го разбиха турците?“ „Не.“ „Той телеграфира на царя за спасение. Направете същото и вие. Съберете се и от името на българския народ молете руския цар да спаси България!“

Известно е сега, че ако подобна молба да бе пратена до императора, той щеше да отговори, че докато Батенбергският принц е на българския престол, Русия не може да помогне на българите.

Попитах, продължава дядо Цанков, как може да стане тая работа. Кояндер ми отговори, е преди мене бил в агентството Климент, с когото било уговорено да се свика събрание в митрополията. Наистина, къде обед получих поканата от Климента и на часа 2 бях вече в митрополията. В двора имаше около 50 души: аз, М. Балабанов, Бурмов и др. Всички бяхме разтревожени и приказвахме върху положението. Подир половин час влезе засмян Никола Стойчев, който ни извика, че Попов разбил сърбите на Гургулята. Събранието ни нямаше вече никакъв повод и ние се разотидохме.

* * *

Сърбите бяха решили да не вземат на 7-ми никаква инициатива за нападение, а да поправят погрешно направения развой на тяхната армия, като групират дивизиите си на юг от Драгоман, между Чепан и Повалиръж, и отделят една дивизия в резерв при Габер и Чорел. От своя страна българският военен съвет бе решил да държи строго отбранително положение. При все това боят се захвана още призори.

На северния фланг, на Мека Црев и Три уши, неприятелските войски бяха тъй близо едни до други, че избягването на едно стълкновение бе немислимо. Окуражени от успеха на миналите дни, българите освен това бяха нетърпеливи да почне действието. 5-а Бдинска рота, като забеляза, че на срещуположните два върха сърбите се укрепляват на разстояние от 300 крачки, пусна един залп по тяхно направление. Сърбите откриха огън по цялата линия; българите отговориха; почна се оживена престрелка; намеси се и артилерията; с една реч, захвана се истинско сражение.

Когато се чуха първите изстрели, Бендерев бе, както пише сам в книгата си, при главните сили на десния фланг, което опровергава напълно легендата, че той дал заповедта за атака, напук на решението на военния съвет.

В началото на боя българите бяха в незавидно положение. От двата източни върхове на Три уши сърбите обстрелваха Мека Црев по всичката й ширина. Двете сръбски батареи от бойната линия бълваха огън срещу едничката българска горска батарея на Мека Црев. Наистина, българите вкараха в действие една батарея от центъра близо до шосето и една полубатарея при Хаджи Мановата кория, но те бяха на юг от Мека Црев, когато сръбските бяха на север.

И двете страни така продължаваха боя, стреляйки само и търпейки огромни загуби, до 9 часа пред пладне, когато пристигна на Мека Црев капитан Маринов и веднага заповяда да се готвят за атака. Но скоро смелият тоя офицер бе смъртно ранен. Неговият заместник, ротмистър Кърджиев, заповяда на началника на предните постове, капитан Тошева, да премине в атака. Тошев взе от резерва 8-та рота Бдинци, поведе я напред и с нея увлече и веригата. Слезли в дола, ротите видяха срещу си един скалист склон от 460 крачки, по който бе невъзможно да се върви право. Сърбите тъкмо тогава получиха един батальон от Черпан, но не посмяха да контраатакуват.

Забелязвайки критическото положение на Тошева в дола, Бендерев взе четири роти от резервата и тръгна през Маловската долина да удари северния фланг на сърбите. Между туй слезлите в дола роти увлечени от личния пример на офицерите си, почнаха под град от куршуми да се катерят по стръмния склон. Останалите роти от Мека Црев, като забелязаха дръзкия полет на своите другари, хвърлиха се също в дола. Една дружина от общия резерв, току-що пристигнала на Мека Црев, се спусна скоро надолу, водена от ротмистър Кърджиев. Тогава І-ва рота Бдинци, която се бе приближила на 50 крачки във фланг на сърбите от юг, се хвърли на нож. Виковете й бяха подети от цялата линия, която с бесен порив настъпи по цялото си протежение. Музиката засвири „Шуми Марица“. Обладани от ужас пред тая почти варварска ярост на атаката, сърбите се разбягаха, без да дочакат схватката. На часа 11 преди пладне източните височини на Три уши бяха в български ръце.

Успехът коства скъпо на българите: те изгубиха една четвърт от офицерите и войниците си. В трите левофлангови ротни и подофицери взеха командата. Ротмистър Кърджиев, ранен, излезе от строя. Настана безначалие. Бендерев бе още в Маловската долина. Ротите от разните линии, увлечени от боя, бяха се размесили. Дружинните командири разделиха, както можаха, частите от позицията и продължиха боя до часа 1½ след пладне.

Разтревожени от енергичното настъпление на десния български фланг, сърбите изпратиха срещу него големи части от дринската и шумадийската дивизии. Гуджев от своя страна заповяда да се подкрепи с три дружини излезлият много напред десен фланг. Двете от тия дружини не само достигнаха успешно до Три уши, настъпвайки между блатото и Мека Црев, но се опитаха да обхванат дунавската дивизия във фланг; обаче тука ги спря V дрински полк.

Предстоеше сега люта и голяма борба. Около западния връх на Три уши сърбите бяха съсредоточили цели 12 батальона. Българите нападаха с 28 роти и 8 оръдия. И сега сърбите бяха по-многобройни.

След превземането на източните върхове на Три уши задачата на водената от Бендерева дружина през Маловската долина остана без предмет. Няколко залпа, дадени по тая дружина от Чепан (Петровски кръст), привлякоха вниманието на Бендерева в тая посока и той заповяда едно нападение на върха. Една рота остана на Драгоманския път, а останалите три почнаха да се катерят по стръмния каменист хълм. Ползувайки се от местността, те безнаказано достигнаха до гребена и оттам откриха огън. Деснофланговата рота трябваше да възвие наляво, за да излезе на една линия с другите. Бендерев, който заедно с брата на княза Йосиф Батенберг бе останал в долината, даде сигнал за атака, който се взе от всичките войски на десния фланг като сигнал за общо нападение. Сърбите се разбягаха от Чепинския връх и българите можаха вече оттам да заплашват тила на дунавската дивизия.

Въпреки тия успехи положението на българския десен фланг ставаше критическо. Цялата дринска дивизия се разгъна против Три уши, с по-голямата си част почти перпендикулярно на българската позиция.

Настана моментът, който решаваше войната.

Освен войските в центъра, българите нямаха други, които да се противопоставят на дринската дивизия. У Гуджева и в щаба се яви двоумение: да напусне ли капитан Петров укрепленията на центъра, който бе ключът на позицията, и да атакува дринската дивизия, или да се оставят българите на Три уши на риска да бъдат разбити. Нерешителният Гуджев поиска инструкции от щаба на армията в София. Но и тук владееше колебание. Военният министър Никифоров бе на мнение, че центърът трябва да стои на позициите си. Към същото мнение сякаш клонеше и Рачо Петров. Запитан, от своя страна князът каза, че най-умно би било да се остави инициативата на самия Гуджев, който е на бойното поле. В такава смисъл Рачо Петров изпрати една телеграма в Сливница. Повлиян от някои песимисти в своя щаб, уплашен от отговорността, която му предоставяха от София, Гуджев изпадна сега в още по-голямо съмнение. Тогава началникът на артилерията Олимпий Панов поведе батареите и увлече в атака целия център.^[19]

Центърът броеше в тоя момент всичко 3 дружини с 16 оръдия. Дружините настъпиха в интервал от 500 крачки. Сърбите бяха се окопали по двата бряга на Сливнишката река и заемаха тъпата височина между Забел и Душина глава. Дошли на 1200 крачки от противника, дружините залегнаха и откриха залпов огън. Сетне, с прибягване, те се доближиха на 600–800 крачки. Биейки се на открито, търпейки големи загуби, войските от центъра прекараха в това положение два часа. Тяхната цел бе обаче постигната. Дринската дивизия, принудена да промени фронта на изток, се биеше вече за собственото си спасение.

Сърбите на западния връх на Три уши изгубиха сега всякаква надежда за помощ. Те устояха обаче на една втора атака на българите от източните върхове и задържаха позициите си до часа 3 след пладне. В това време българите от центъра и от десния фланг преминаха отново в атака. Войските от центъра в течение на два часа, през които водеха борба с дринската дивизия, дотолкова бяха се увлекли в стрелбата, че тя се изплъзна от ръцете на началниците; последните, като видяха, че е невъзможно да се тури ред в огъня и че патроните се свършваха, решиха да преминат на нож. Около часа 3, макар разстоянието до неприятеля да беше 600–700 крачки, дружините се хвърлиха на нож с вик Ура! Сръбската верига, като чу вика на българите и видя тяхното стремително нападение, напусна окопите и отстъпи; две роти обаче бидоха настигнати в дола на Сливнишката река и една част хвърли оръжието си и се предаде; останалите се разбягаха. След това българите излязоха на западния бряг на реката и откриха по Забел огън, отначало със сръбски патрони, които бяха оставени в изобилие, и по-сетне, когато се докараха муниции с коне и даже с волски кола — с български. Пристигна и артилерията, която се разположи на източния склон на рекичката.

С тая атака VІ дрински полк бе отхвърлен чак на Ярловски връх; останалите части на дринската дивизия едва задържаха Забел и тука, на фронта Забел-Ярловци, боят се води до тъмно.

Под ожесточения устрем на българите от Три уши отстъпи, разбита съвсем, и дунавската дивизия. Дружините завзеха западния връх. Едва сега пристигна на Три уши Бендерев. Под предлог, че войниците са уморени, той даде заповед да се спре преследването, мярка, която не съответствува на неговия предприемчив дух и която се критикува от военните историци. Войските от центъра продължиха да гонят сърбите. Те окупираха и последното възвишение на запад от Три уши, като се приближиха на около 800 крачки до новата позиция на дринската дивизия. Тук ги спря нощта. Едно нападение на част от шумадийската дивизия срещу лявото крило на центъра при Алдомировци биде отблъснато успешно. Центърът бе победоносен по всички свои линии.

Не по-малко щастлив бе тоя ден за българите и на крайния южен фланг.

Моравската дивизия, като остави в Брезник два батальона и една батарея, потегли с главните си сили за Сливница. Българите следяха движението й с голямо напрежение. От София началникът на щаба пращаше в Сливница каквито сведения идеха до него. Трите ескадрона на левия фланг наблюдаваха отблизо нейното настъпление. На Вишая и Градище бяха разположени доброволческата дружина на Кавалова и две роти от Преславския полк. Тук се спряха и ескадроните на Маркова, Славейкова и Попова. Към часа 8 тръгна и отрядът на капитан Христо Попов, състоящ се от две дружини, 4 топа и един ескадрон.

На часа 9½ авангардът на моравската дивизия настъпи по пътя от Криви колник за Жежница и се опита да завземе височините на Гургулята. Трите български ескадрона спешиха усилено и подпомагани от защитниците на Вишая, принудиха моравската дивизия да разгъне в боен ред и главните си сили. Като влезе в свръзка с два шумадийски батальона, които под закрилата на две батареи водеха бой от Ракита и Радуловци, моравската дивизия се разви във форма на полукръг от Радуловци дори до Кърнул.

Отрядът на Попова вървеше за Златуша под прикритието на един малък авангард. Сам Попов излезе по-напред. Към часа 10 той бе вече на Вишая, гдето поручик Марков му донесе подробно за силите и движенията на моравската дивизия.

Пред неговите очи захвана да се разгръща сега моравската дивизия. Попов видя, че е закъснял. На авангарда той заповяда да заеме Ковачевата могила, а сам се опита да изведе напред артилерията си, но пътят бе задръстен от пехотата. Между туй сръбските батареи бълваха опустошителен огън. Едва на часа 10½ главните сили на отряда стигнаха в Гълъбовци, гдето Попов ги разви в боен ред. Ротите на бойната линия застанаха твърдо на своите места, които метеше безспирният огън на сръбската артилерия. Но трябваше сега да се изкачат оръдията по стръмния Вишай; тогава стана нещо възхитително: с викове ура резервата изнесе батареята на ръце. Борбата се водеше от двата противника с еднаква ярост и постоянно се разширяваше. На часа 1 след пладне почна се бой на юг от Гургулята. И двете страни въвеждаха постепенно резервите си в бойната линия. Попов обаче получаваше подкрепления от цялата позиция на Сливница. Едни бяха изпратени от щаба на корпуса, други от Савова, който тоя ден бе оставен на мира; имаше части, които тичаха на Гургулята без заповед, тласкани от един неудържим порив. Към часа 3 силите на двата противника бяха в крайно напрежение. Настъпил бе психологическият момент, който щеше да реши победата. В това време една депеша бе връчена Попову от княза, който му телеграфираше от София: „Противостоете до крайност. Пресечете пътя на сърбите за София и Сливница през Банкя и Владая.“ Попов съобщи на фронта тая телеграма. С няколко пламенни думи той въодушеви още повече войниците, сетне подаде сигнал за атака, който се повтори от всичките тръбачи. Българите тръгнаха напред, нетърпеливи да отидат на нож. Ентусиазмът бе неописуем; дори и селяните от Гургулята се въоръжиха с остри сечива и се втурнаха заедно с войската. Сърбите бяха също решени да бранят с последни сили позицията си. У тях санитарните от превързочния пункт напуснаха ранените и откриха огън, въоръжени с карабини. Когато наближиха българите, забиха барабаните и тогава един ужасен вик Урраа! — подобен на издишката на някоя стихия — огласи вишините. Настана една бясна схватка, но тя трая малко. Сръбските батальони отстъпиха от позицията си, като завлякоха със своето бягство цялата бойна линия, дори и шумадийския батальон, който действуваше откъм Ракита. Една част от беглеците бидоха пленени, другите намериха прибежище в нощта.

Тържеството на левия фланг бе пълно. Любопитното е, че Попов не знаеше дали е бил главните сили на моравската дивизия, или само нейния флангард. През нощта той изпрати конница да види дали между Брезник и София се движи сръбска войска. Сутринта конницата му съобщи, че не срещнала нищо по пътя. На южния стратегически фланг денят бе минал наистина съвсем мирно. Кисов се окопитваше в Самоков. Отрядът на капитан Агура, сформируван набързо от Рачо Петрова в часовете на тревога за съдбата на София, бе заел позиция на Владая, дето чака напразно моравската дивизия. Колкото за капитан Златарски, неговите части пристигнаха в Гълъбовци едва през нощта. Сръбският отряд при Брезник почиваше пък на своите лаври. Незабравимият Гайнович със своя полк и с една батарея пристигна едва в с. Кошарево, гдето се разположи за нощуване.

Княз Александър пристигна в Сливница привечер, когато сражението бе свършено по всичките линии. В падающия мрак продължаваха да се чуват само кратки престрелки по предните постове. Князът се упъти веднага към позициите на Гуджева, когото разпита за резултатите от боя. „Ваше височество — извика Гуджев, като взе театрално под козирог, — днес ний доказахме, че в нашите жили тече кръвта на Симеона и Асеня.“ „Къде са отстъпили сърбите?“ — попита князът. „Сърбите? Сърбите… избягаха, Ваше височество“ — отсече Гуджев. Князът видя, че Гуджев не ще може да му даде никакво осветление. Тогава се приближи до капитан Паприков, който с една чудесна ясност в изложението и с голяма точност в подробностите докладва на княза за перипетиите на боя. От него князът се научи, че Бендерев почнал по своя инициатива боя по десния фланг. Князът се произнесе твърде остро за това самопроизволно действие. Той каза, че за такава постъпка Бендерев заслужава да бъде застрелян. Но на връщане за Сливница той съвладя своето негодувание и каза пред своята свита: „Победителите не се съдят!“^[20] През цялата вечер князът бе в лошо настроение. Очевидно, той се сърдеше на себе си, че в деня на една блестяща победа той отсъствува от Сливница. Нараняването на капитан Маринова, любимия негов адютант, чието положение беше безнадеждно, бе му причинило дълбока скръб. Денят бе бил много кръвопролитен^[21], а санитарната служба безпомощна. Д-р Роа му докладва, че ранените са оставени по улицата, покрити със слама, за да не замръзнат; нямаше ни легла, ни лекарства, ни провизии. По пътищата се чуваха отчаяни стенания. Най-страждущите трябваше да се приспиват с морфин, но и морфин нямаше. Чувствителното сърце на княза се раздираше при зрелището на толкова мъчения и у него една нервозна ярост се появи срещу причинителя на всички тия злини, срещу коварния и бездушен Милан. „Желал бих, викаше той, да заловя тая каналия Милана в един кръг от желязо и огън!“^[22]

В това време Милан се чувствуваше в Пирот съвършено окаян. Нещастният изход на сражението бе счупил у него последнята пружина: едно унило чувство на безнадеждност бе го обхванало, мрачният фатализъм на комарджията, който вижда вече, че картите му са противни. Нервите му бяха окончателно разстроени: той не можеше нито да спи, нито да бди. От главния военен лекар д-р Владан Джорджевич, когото бе повикал при себе си за утеха, той търсеше съвет.

— Къде да отида? Какво да правя?

— Господарю — отговори д-р Владан, — ако е до там дошло, че трябва да се пропада, да отидем при войската, та с нея заедно да умрем.

— Къде? При разбитите и деморализирани войски на дунавската дивизия?

— При която и да е! — отговори д-р Владан.

— Ама, докторе, знаете ли вие, че моят щаб вече двадесет и четири часа не знае къде му са другите три дивизии?

Тогава Владан Джорджевич му предписа бромкалий и Милан заспа тежък сън.

ІІ

Европейският свят научи за победата на Сливница най-напред от една депеша на д-р Роа до белгийския вестник Indépendence Belge. Впечатлението бе грамадно. Наистина, още на 5 ноември някои военни писатели, съдейки от резултатите на първите битки, бяха предсказали вече упоритата защита на българите, но никой не предполагаше, че преди пристигането на Николаевия отряд от Ихтиман българската войска ще бъде в състояние да нанесе на сърбите такова пълно поражение. Особено изненадана остана широката публика, която бе чела толкова много предсказания за неминуемия и даже лесен успех на сърбите. Не трябва да се забравя, че повечето вестници представляваха българската войска за един вид милиция, слабо обучена, слабо въоръжена и след заминаването на руските офицери, останала почти без команда. И ето че тая милиция, водена от млади капитани, бе разбила с по-малочислени сили четирите дивизии на една армия, стара вече от един век и изпитана в две войни. Подвигът бе наистина велик и той порази силно въображението на народите. Сливница стана за европейската публика символ на храбростта, епопея на патриотизма, Давид стъпил на шията на Голиата, доброто победило злото — защото, откакто българите защитиха с оръжие правото си, никой не се съмняваше вече в него. Най-възторжени бяха английските вестници^[23], които в Сливница виждаха успеха на една защищавана от тях политика, и италианските, които приветствуваха вече в княжеството Пиемонта на Балканския полуостров…

Победата на Сливница се посрещна с искрена радост и в целия славянски свят, който не можеше да прости на Милана великото престъпление на тази братоубийствена война^[24]. В това отношение въпреки политическата обстановка Русия не съставляваше изключение. Обявяването на войната биде посрещнато от руското общество с голямо негодувание. Генерал Черняев^[25] повърна на Милана ордена „Таково“ — І степен, който той му бе дал в 1876 г. Отвред против Милана се чуваха проклятия. „Каин да би станал от гроба, не би могъл да намисли нещо по-позорно“, пишеше Новое время^[26]. В тоя унисон бе цялата руска преса. Само Катков сурово мълчеше, задоволявайки се да хроникира събитията. Вярваха ли в Русия, че сърбите ще ни бият? Мненията бяха разделени.

Московские ведомости считаше, че влизането на Милана в София е неминуемо. Руските военни обаче в болшинството си се надяваха на нашата победа. Тия от тях, които бяха видели българите на Шипка и Стара Загора, бяха запазили спомена за един юначен народ, който няма току-тъй да допусне едно нашествие в земята си. Офицерите, които се бяха върнали от княжеството, вярваха също в успеха на българската армия.^[27] Цяла Русия — като не говорим за нейната дипломация^[28] — желаеше горещо тоя успех. Когато пристигна новината за сливнишката победа, тя биде посрещната с един взрив на възторжена радост. По петербургските улици владееше крайно оживление. Българофилите се прегръщаха в салоните. В клуба Армий и Флота се лея обилно шампанско и се държаха тостове до призори. Русия се гордееше с храбрите „братушки“, освободени от нея, и с прославилата се войска, която руските офицери подготвиха за победи. В общото доволство почнаха да прощават и на княз Александра. „Колкото и да е бил дързък, неразумен и даже нелеп превратът, устроен от българския княз в Пловдив, пишеше Новое время^[29], в тая дързост нямаше нищо безчестно, нищо, което можеше да лепне черно петно на историята на южното славянство.“

За забелязване е, че сливнишката победа предизвика силно възхищение и в турците в Цариград, особено у простата маса, която идеализираше княз Александра като голям юнак и герой. В кафенетата в Стамбул и по параходите, които сновяха по Босфора и Златния рог, беседата се въртеше сé около страшния бой. Турците бяха чули, че и техни едноверци са взели участие в сражението, и не се скъпяха, разбира се, да приписват на тях голяма част от победата. Но искрени похвали отиваха и към българите: те казваха „бизъмъ булгарларъ“, т.е. „нашите българи“.

Между Портата и княз Александра се разменяваха между туй сладко-кисели телеграми. На просбата, която князът му отправи от Пловдив, тръгвайки за бойното поле, великият везир отговори чак на 4-и вечерта с една суха депеша, в която казваше, че наистина начинът на обявяването на войната бил противен на договорите, но самата война била плод на едно течение, предизвикано в Сърбия от румелийския преврат. В заключение Кямил паша настояваше пред княза да изпразни Източна Румелия и обещаваше след възстановяване на statuquo-то да вземе най-целесъобразни мерки за отклонението на сръбското нашествие. От войната Портата не се тревожеше, откакто турският посланик в Белград, Зия бей, бе добил от Гарашанина уверение, че Сърбия няма да нанесе никаква щета на турските интереси. Успокоени откъм сръбската граница на Македония, Портата гледаше сега да използува войната, за да въдвори стария ред в Румелия. С тая цел Саид паша изпрати чрез турските посланици една нота до Силите, с която ги молеше да ускорят своето споразумение в конференцията.

Нападението на Милана не спря суетната работа на конференцията: на 4-и тя пак бе свикана на заседание. За войната посланиците не направиха никаква алюзия, макар тя да занимаваше изключително ума им. Денят се мина в академически разисквания. Уайт заяви, че още не е получил инструкции от своето правителство. Колегите му размениха разсеяно вяли мисли върху един проект за резолюция, като определиха идущето заседание за 7-и. Тоя ден посланиците говориха и за войната. Турските пълномощници съобщиха на конференцията една депеша от княз Александра, пристигнала през нощта и датирана малко театрално: „От сливнишкия стан, пред неприятеля.“ Депешата носеше отпечатъка на унинието, в което князът бе изпаднал на 5-и. Той заявяваше на великия везир, че сам той е тръгнал от Пловдив на 2-ри, че на 4-и войските от Румелия получили заповед да заминат и били на път за княжеството. „Моля, Ваше височество, казваше телеграмата, да констатирате, че моето заминаване и онова на войските ми е станало преди получаването на депешата на Ваше височество. Следователно моля Ваше височество да поднесете това, което предшествува, на Н.и.в. султана и на Високата порта и да благоволите да ми съобщите мерките, които императорското правителство мисли да вземе, за да отблъсне сръбското нападение и да запази непокътнатостта на империята.“ След тази телеграма едни от пунктовете, върху които конференцията най-много си бе хабила своето дипломатическо изкуство — именно: как да склони княз Александър да се оттегли с войските си от размирната област, — се намираше вече разрешен от събитията. Истината е, че като бе дръпнал войските си от Южна България, князът бе оставил там две дружини, уж за да пазят реда, а в действителност, за да символизират Съединението, но конференцията в тия подробности не влезе.

Въпреки това благоприятно известие и тоя ден тя не се реши на нищо окончателно. Френският посланик биде натоварен да представи в идущето заседание един проект за резолюция. Две заседания се състояха след това, за да се постигне едно споразумение върху резолюцията, но за тях протокол не се държа, защото те минаха в повторение на старите разногласия. Само посланиците на Русия, Германия, Австрия и Италия одобриха един проект на турските пълномощници, според които Портата трябваше да назначи един извънреден комисар на Източна Румелия и да изпрати там една комисия, която да даде съвети на местното население.

Победата при Сливница обаче разбърка всичките тия планове. Силите, които преследваха възвръщането на statuquo-то, почувствуваха, че не могат вече да разчитат на отстъпчивостта, която прозираше в князовите депеши от първите дни на войната. Битките, които последваха Сливница, бяха сѐ нови победи. Българската войска вървеше триумфално към границата; още няколко успехи, и самонадеяността на българите щеше да стане несломима. Трябваше, значи, да се спрат те в своя победоносен поход. Ето защо трите континентални сили: Русия, Германия и Австрия, които гледаха без никакъв знак на неодобрение нападението на Милана срещу един много по-малоброен противник, настояха сега в Цариград Портата да вземе инициативата за едно примирение. На 9 ноември Кямил паша съобщи на княза желанието на Турция да посредничи за едно прекратяване на военните действия. Но тоя път князът отговори като победител. Тонът на депешата му е категоричен, пълен с достойнство и с енергия. „Заявявам, телеграфира той на великия везир, заявявам, че свещеният мой дълг спрямо падналите на бойното поле и моята военна чест ме задължават да не предлагам и да не приемам никакво примирие преди съвършеното оттеглюване на сръбските войски от България и да не се съглася на мир, освен като се намеря в земята на неприятеля.“ Понеже в същата телеграма на великия везир се съдържаше едно съобщение да изпрати извънредния императорски комисар, за който бе разисквала конференцията, без обаче да е взела окончателно решение, князът възрази, че не отговаря за реда в Източна Румелия, ако Портата приложи тая мярка преди сключването на мира със Сърбия. Депешата на княза, твърде енергична, свършваше заплашително, удряйки на болното място на Абдул Хамида, който бе решен да избегне на всяка цена една бъркотия от естество да даде повод на руска намеса. След смелия отказ на княза Портата почна да се колебае дали да изпрати комисар в Пловдив, или да чака. Чужди влияния тласкаха Турция към една военна експедиция в Румелия, останала без защита. Султанът обаче противостоеше на тия давления.^[30] Сведенията, които пристигаха от Източна Румелия, говореха, от друга страна, единодушно за големия ентусиазъм на населението и за решението му да противостои с последна енергия срещу всякакъв опит за разрушение на едно дело, което би добило кървавата санкция на бойното поле.

Един бурен възторг бе обладал наистина цялата страна след поражението на сърбите при Сливница. Тая гръмотевична победа върху един многочислен противник, числеността на който всички си преувеличиха, тая внезапна радост подир най-ужасните съмнения, това громко откровение на една сила, която българите до вчера не подозираха в себе си, всичко това сега екзалтираше душата на тоя народ, у когото Съединението бе събудило от по-рано още свещения трепет на правите каузи. Походът на войските, пренасянето на материалите, събирането на реквизицията се извършваше с неописуемо въодушевление. Както през първите години на Френската революция — и тук това сравнение се налага, — целият народ участвуваше във войната не само чрез своите синове, умиращи на бойното поле, но и с всичкото съдействие, което една неподготвена войска, без обоз и без интендантство, можеше да намери по пътя на своя бърз поход. Ентусиазмът бе тъй общ, че и учениците от гимназиите се записваха в доброволчески дружини, голобради кандидати на славата, които отиваха на война като на някой празник, с леките си есенни дрехи. Студентите от странство, с малки изключения, бяха напуснали също университетите и тръгваха за България, акламирани по пътя. Българският народ напрягаше в едно усилие, трагично отначало и сега радостно, всичките свои мъжествени сили.

Само един факт на малодушие помрачава тази героическа епопея; бягството на неколцина съдии от Русчук, които дезертираха от опълчението още в първите дни на войната. Ето документа, с който чрез „Държавен вестник“ това позорно дело биде оповестено на българския народ:

От Военното министерство

ОБЯВЛЕНИЕ

№ 8 210

При сформируванието на Русенската опълченска дружина и при приготовлението й набора за поход, подлежащите на набора опълченци: Васил Вичов, прокурор на Русенския окръжен съд, Губиделников, председател на същия съд, Тодор Тодоров и Тодор Х. Иванов, членове на Русенския апелативен съд, се отклонили и тайно избягали в Румъния.

Военното министерство, като обявява този предосъдителен и непатриотичен постъпък на горните лица за всеобщо знание, моли всичките военни и гражданско-административни власти на Северна и Южна България да следят най-строго за тия избегнали личности и щом се явят на територията на княжеството или Южна България, незабавно да ги арестуват и препратят в София до главния военен прокурор, гдето ще се постъпи с тях като с дезертьори.

София, 20 ноември 1885 г.

В тържеството на победата обаче никой не обърна внимание на тоя срамен подвиг…

В Сърбия през това време владееше пълна безнадеждност. Войната бе почната против народните чувства и само една серия от блестящи успехи можеха да я направят популярна. Но вместо мечтаната победа дойде едно безславно поражение. Тогава негодуванието порасна в страната, войската се деморализира и командата падна духом. Най-смазан бе Милан, двойно разстроен от физическите ощущения на войната, непосилни за неговите болни нерви, и от перспективата, че ще изгуби безвъзвратно вече разклатения си трон. Видяхме, че на 7-и вечерта той взе бромкалий, за да заспи. Но едва бе се успокоил той, и един адютант се втурна в стаята му да го събуди, съобщавайки му с треперещ от страх глас, че българите настъпват към Пирот. Милан се облече набързо и излезе, апатичен наглед, с широко отворени и угаснали очи. В главната квартира владееше голяма тревога. Адютанти тичаха полудели, вестови седлаяха коне, обози се товареха и над всичко това къси нервозни заповеди, шум и трескава залисия. Без да се двоуми, кралят реши да избяга в Ниш. Напразно капитан Нешич се опита да го окуражи, съветвайки го да иде на бойното поле; нищо не бе в състояние да одухотвори тая грохнала човешка маса, която само чрез физически страх вече идваше до съзнание на себе си. Зората се пукваше, когато Милан с част от върховната команда препускаше към Ниш, в това време барабанът биеше в Пирот, викайки народа на оръжие.

И тоя път тревогата бе безпричинна. Никакви български войски не настъпваха към Пирот, а само Паница бе направил със своя отряд една razzia зад сръбската граница, настъпвайки към Ръжана. Македонските харамии на Паница дигаха обаче такъв шум със своите викове, че успяваха да дават наистина впечатлението на една многочислена войска. Те нападнаха сърбите от всички страни, стреляйки бързо, ревейки с бяс, и ги принудиха да се разбягат в тъмнината, като оставят 35 пленници и 300 пушки. Паница не ги преследва. Той събра печатите на няколко селски общини, изпрати ги в българската Главна квартира, за да докаже, че е минал границата, и се върна назад не без да даде възможност, щото професионалните инстинкти на неговите доброволци да се упражняват мимоходом върху сръбските къщи.

Набегът на Паница не само принуди Милана да избяга за втори път, но внесе вече голямо смущение и в цялата сръбска армия. След като бяха получили през нощта пет противоречиви разпореждания, сръбските дивизии едва сутринта узнаха окончателната диспозиция на върховната команда, която заповядваше: една дивизия да отстъпи в Трън, а трите останали — оттатък сръбската граница. Тая заповед бе дадена под впечатлението, че българите обхождат северния сръбски фланг. Но скоро след това Милан получи успокоителни новини. Майор Милошевич докладва, че заел отново Ръжана и че българите се върнали обратно зад границата. Дивизионните командири даваха върху своето положение оптимистически сведения. Докато кралят прелистваше тия сведения, в станцията^[31] влезе Гарашанин. Двамата автори на войната бяха сега лице срещу лице: Милан нервно потрепера, а Гарашанин стоеше до вратата, вцепенен. Няколко секунди се минаха в трагично мълчание. Пръв заговори Гарашанин, като попита краля за здравето му. Сетне минаха върху положението. Милан твърдеше, че войната е изгубена, тъй като войските на Източна Румелия вече са пристигнали на Сливница. Гарашанин, който бе романтик и вярваше в театралните преврати на съдбата, настояваше за едно отчаяно съпротивление, забелязвайки, че една изгубена битка не може да предреши изхода на войната. Най-сетне той напомни на своя крал, че вътрешни политически причини изискват поне един успех. Колкото Гарашанин бе фразьор, толкова и Милан бе човек на ефектите. И двамата те се успокоиха от думите си и решиха да тръгнат за бойното поле. Същата минута на дивизиите, които бяха почнали да отстъпват, се прати чрез ординарци заповед да се спрат и да бъдат готови да отблъснат българското настъпление. Заповедта съдържаше подробно коя дивизия къде да замине.

На 7-и вечерта българите не се възползуваха от победата си, за да настъпят подир разбитите сръбски дивизии. Войската се оттегли в укрепленията на Сливница, за да се преустрои под тяхната защита и да си отпочине. Тя чакаше също да достигне и по-голямата част от дружините на Южна България.

При все това цялата войска не остана в бездействие. На 8-и сутринта капитан Попов, мислейки, че моравската дивизия може да настъпи към София, тръгна да я преследва със своя отряд, принуждавайки я да отстъпва бърже и по лош път. На часа 5½ след пладне Попов завзе Брезник, изпразнен от сърбите в такова разтревожено състояние, че те оставиха голямо количество хляб, фураж и патрони. Населението посрещна отряда с радостни викове.

На 8-и вечерта, на десния фланг, Бендерев получи заповед да разузнае силите и разположението на неприятеля към Цариброд. Бендерев въпреки една изрична заповед на щаба на Западния корпус не се ограничи с едно просто наблюдение, а извърши и една демонстрация, която впрочем бе без важност. На 9-и ротмистър Людсканов бе изпратен да произведе рекогносцировка по направление към Трън, но след като имá една кратка престрелка с авангарда на моравската дивизия, той се върна на другия ден, без да донесе повече нещо от това, което се знаеше от рапорта на Попова. С тия няколко заповеди се изчерпва всичката офанзивна деятелност на щаба на Западния корпус през 8 и 9 ноември. Между туй в София продължаваха да мислят, че положението е още опасно. „Ние считахме сърбите за много по-многочислени“, разказва Рачо Петров^[32]. „Дръжте се“, телеграфираше той в Сливница, като съобщаваше, че праща нови подкрепления. Войските от Южна България пристигнаха наистина с усилени маршове, които сега се виждат невероятни и съставляват един рядък военен подвиг. На 10-и вечерта бяха пристигнали всичко 16 дружини, 2½ батареи и 5 ескадрона, което ще рече, че Западният корпус бе усилен с 20 000 пресни, невлезли в бой сили.

На 8 ноември, 7 часа сутринта, пристигна целият Търновски полк на Николаева. С неговото явяване на бойното поле наложи се и една промяна в щаба на Западния корпус. Като по-старши чин и като пълководец с голяма военна репутация, Николаев бе назначен за командир на Западния корпус на мястото на Гуджева. Николаев произведе със своя внушителен солдашки вид отлично впечатление. Неговата физиономия, малко сурова, дишаше наистина твърдост и голям физически кураж. Името му освен това бе окръжено с ореола на Шипка и Шейново. Но щеше ли той да може да води сложните операции на една многобройна армия? Въпросът, откакто българите трябваше да преминат в настъпление, се поставяше за всички наши офицери, на които бяха дадени големи команди. Досега те се приспособяваха към една обстановка, създадена от неприятеля, и здравият разум им стигаше; но сега инициативата минаваше в техни ръце и от тях се искаше вече военна наука и стратегически талант. Една нова фаза от войната се начеваше и върху нея летяха съмнения.

Бележки

[1] Сутринта Цанов чака до 10 часа официалното съобщение за войната, сетне той изпрати главния секретар на министерството Чернева да иде при гръцкия агент и да пита дали има някакво съобщение, оказа се, че Рангабе не бил разпечатал още телеграмата ↑

[2] Бендерев, Анастас (1859–1946) — военен деец, генерал-лейтенант. Участвува в националноосвободителната борба. След Освобождението завършва военна академия в Русия. Проявява се в Сръбско-българската война 1885 г., един от детронаторите на княз Александър І. До 1919 г. служи в Руската армия. — Б.р. ↑

[3] Паприков, Стефан (1858–1920) — военен и държавен деец, генерал-майор. По време на Сръбско-българската война 1885 г. е началник-щаб на Западния корпус. През следващите години заема различни държавни постове: военен министър, министър на външните работи и дипломатически представител на България в Русия. — Б.р. ↑

[4] Спомен от Сръбско-българската война, във в. Югозападна България, издаван в Кюстендил, брой от 12 ноември 1909 г. ↑

[5] Петров, Рачо (1861–1942) — военен и държавен деец, генерал-лейтенант. Завършва военна академия в Русия. От 1885 до 1894 г. заема поста началник-щаб на армията. В Сръбско-българската война 1885 г. проявява голяма оперативност и стратегическа прозорливост. По-късно е министър на войната (1894–1896) и министър-председател и министър на вътрешните работи (1903–1906). — Б.р. ↑

[6] Ето тоя приказ: „Офицери, унтерофицери и солдати! Сръбският крал ни обяви война. Той заповядал на сръбската войска да нахълта в нашата земя. Вместо да ни помагат, нашите братя сърби искат да разрушат нашето отечество. Войници! Покажете вашата храброст, защитете вашите майки и огнища, смажете врага, който подло и дебнешком напада върху ни, и не се отчайвайте, докато не го унищожите. Напред, братя. Бог да ни помага и да ни подари победа.“ ↑

[7] A. von Huhn, Der Kampf der Bulgaren um ihre Nutionaleinheit 1886, стр. 100. ↑

[8] Гуджев, Аврам (1851–1895) — военен деец, майор. Участвува в Сръбско-турската война 1876 г. и в Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. В Сръбско-българската война 1885 г. командува Западния корпус По-късно е емигрант в Русия, където служи до смъртта си. — Б.р. ↑

[9] Charles Roy, стр. 81. ↑

[10] C. Roy, стр. 65. ↑

[11] Описваме военните операции според „История на Сръбско-българската война“ на майор Йордан Венедикова, която по сериозността на изследванията и по вещината на изложението ще остане заслужено една класическа книга. ↑

[12] Най-печална остана съдбата на забравения при Петаченци отряд (две роти и един взвод): на следующия ден (4-и), заклещени между двете сръбски дивизии, не подозирайки опасността, те бидоха заобиколени и след отчаяна борба част загина заедно с един ротен командир, подпоручик Ангелов, друга част, заедно с другия ротен командир бяха разсеяни по бойното поле; останали без офицери, остатъкът невинно понесе позора на плена. Само 45 души заедно с фелдфебела Белчев успяха като из вълчи уста да се отърват и през урви и долини да се присъединят към частите си. ↑

[13] За да се спечели време, князът бе намислил една военна хитрост: да иска от Милана еднодневно примирие, за да съберат войските своите ранени, но идеята биде сетне изоставена. ↑

[14] Покойният Петков разправяше по тоя повод следния анекдот, характеристичен за психологията на Стамболова, който бе суеверен, както всички големи хора на историята: „Стамболов живееше в хотел «България», гдето на излизане от съвета отидохме да се готвим за път. В стаята му догаряше една малка свещ. Стамболов ми каза: «Слушай, Петков: ако догдето си обуя ботушите, свещта угасне, сърбите ще ни бият; ако гори още, ний сме победители.» Тия думи тъй силно ни подействуваха в нощта, че гледахме с трепет свещта; тя не угасна. Ний въздъхнахме радостно.“ ↑

[15] „Никога няма да забравя, пише д-р Роа, един ранен войник, който бе отнел една сръбска пушка; ний искахме да го качим на кола, той отказваше, искаше да ходи пеша. Натоварен с две пушки, неговата и сръбската, той слизаше тягостно към селото. Той се бореше да не му отнемат оръжието, което бе завладял с такава храброст. Той бил ранен и един сърбин се затекъл да го обезоръжи, тогава той става, замерва го, простира го мъртъв, взема му пушката и макар преследван, успява да избяга.“ Charles Roy, стр. 110. ↑

[16] Тия телеграми заемаме из книгата на полковник Hans Klaber, Fürst Alexander von Bulgarien, стр. 213. ↑

[17] A. von Huhn, стр. 150. ↑

[18] Според разказа на г. д-р В. Радославов. ↑

[19] Charles Roy, стр. 151. ↑

[20] По разказа на полк. Танев, тогава ординарец при княза. ↑

[21] 7 ноември е най-кръвопролитното сражение в цялата война. Сърбите изгубиха около 2200 души (49 офицери), от тях пленени около 300. Българите изгубиха около 1800 убити, ранени и пленени. Числото на излезлите от строя български офицери е неизвестно, но то е много голямо, особено на десния фланг. ↑

[22] Charles Roy, стр. 161. ↑

[23] Английското правителство бе решително в полза на България. Лорд Солзбъри посрещна много зле Миятовича, когато той отиде в министерството да му съобщи за обявяването на войната. Италианският министър на външните работи граф Робилант постъпи още по-демонстративно: той отказа да приеме на 2 ноември сръбския пълномощен министър и го изпрати при главния секретар Малвино, който от своя страна отказа да приеме от сръбския дипломат нотата за обявяването на войната. Turkey, І, 1886, №226. ↑

[24] В деня на обявяването на войната сръбската Застава, издавана в Нови Сад, пишеше: „И тъй, война, война между най-близките братя! Сърцето се свива при мисълта за нея. Перото да би ни се счупило, за да не пишем за това нещастно събитие. Първият сръбски куршум ще разруши всичките мечти за осъществлението на идеята за съюза на балканските народи.“ Slovenski narod (Любляна) се провикваше: „Милан, който по лоши качества превъзхожда даже Цезара Борджия… води една политика, пагубна за своя народ…“ Най-възбудени срещу Милана бяха хърватите. „Тая война на братя против братя, пишеше загребският Pozor, е без съмнение най-безобразното дело в просветения ХІХ век, а прокламацията (Милановата), с която е обявена войната, със своята комична надутост и фразьорство отнима на това позорно дело и печалната възвишеност на трагедията.“ Загребската Sloboda наричаше войната „измяна, варварство, зверство“. В Чехия всичките симпатии бяха на страната на българите. В Прага народът направи възторжени овации на българските студенти, които тръгваха като доброволци. Съчувствени бяха към България и повечето полски вестници. Само някои от тях, считайки българите за оръдия на Русия, приветствуваха в Милана един „носител на цивилизацията“. ↑

[25] Черняев, Михаил Георгиевич (1828–1898) — руски военен деец, генерал-майор. През Сръбско-турската война 1876 г. е главнокомандващ на Тимошко-моравската армия. От 1871 г. е член на Петербургския славянски комитет и издател на панслависткия вестник „Русский мир“. — Б.р. ↑

[26] Новое время, 4 ноември. ↑

[27] В първите дни след Съединението, на 9 септември, бригадните, полковите и дружинните командири, свикани в руското консулство в Русчук, за да обсъдят въпроса дали българската войска след отзоваването на руските офицери би могла да води успешна война, отговориха: І-во, българите нямат свои офицери, достойни за висша команда; 2-ро, нямат също способни артилерийски офицери; 3-то, срещу турците българската войска не може противостоя, но в случай на война с Румъния или Сърбия твърде възможно е българите да бъдат победители, като се има предвид възбуденото им патриотическо чувство „Секретни руски документи“, стр. 132. ↑

[28] Руската дипломация разчиташе на едно поражение на българите, вследствие на което те да бъдат принудени да се оттеглят от Източна Румелия. „Една победа над сърбите, пише Карцов, руски консул в България, би оправдала главоломната политика на княз Александра и би закрепила неговото положение в страната. Напротив, един неуспех би доказал на българите справедливостта на доброжелателните съвети на Русия и би ги подбудила да се сближат отново с нея.“ Ю. Карцов. „Семь лет на Ближнем Востоке“, 1906, стр. 267. ↑

[29] Новое время, 8 ноември 1885. ↑

[30] Turkey, 1886, № 505, рапорт на Уайта до лорд Солзбъри. ↑

[31] Милан бе стигнал до Бяла паланка, на пътя между Пирот и Ниш. ↑

[32] Генерал Р. Петров разправя, че и до края на войната българите останали в пълно неведение относително числото на сръбските войски. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Симеон Радев Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (25)

Метаданни

Данни

Строителите на съвременна България

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга шестаВойната и мирът

IНастъплението на сърбите

2 ноември

3 ноември

4 ноември

5 ноември

6 ноември

7 ноември

ІІ

От Военното министерство

ОБЯВЛЕНИЕ

№ 8 210

Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (25)

Книга шеста
Войната и мирът

I
Настъплението на сърбите