Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (17)

I
Министерството Цанков — Начович

Разколът в либералната партия. — Каравелов шеф на крайните либерали. — Защо международната линия не минала през София-Скопие. — Отзоваване на Ползикова и Лесовоя. — Княз Александър отчислява Редигера. — Военна конвенция с Русия. — Либералното събрание в Русчук за детронирането на княза. — Законът за изменението на конституцията. — Разцеплението на либералната партия.

Новото министерство, съставено от Цанкова^[1] същия ден, в който Соболев поднесе оставката си, се намери пред едно твърде парадоксално положение: конституцията биде възстановена, без да падне едновременно с това мандатът на събранието, избрано въз основа на пълномощията. Противоречието стана съвсем осезателно, когато депутатите, които дължаха властта си на едно нарушение на конституцията, бидоха поканени да се закълнат в нея.

Макар повече формално, нежели съществено, това противоречие изпречваше срещу Цанкова всичките неудобства на една политика с двусмислен изглед и даваше силно оръжие на мнителността на противниците му. Групата на крайните либерали в София, която не му прощаваше нито изпъждането на генералите, нито съюза с Начовича, го обвиняваше сега явно, че е изменник на своето минало. Най-много бе ожесточен срещу него Н. Сукнаров, един екзалтиран и наивен шишко, който знаеше за политиката това, което в битността си на студент в Белград бе почерпил от селския радикализъм на Пашича. Той пълнеше броевете на Съзнание с гороломни упреци против своя довчерашен шеф. На Цанкова се отказваха всякакви заслуги в станалата промяна в княжеството: впрочем отричаше се самият факт, че има някаква промяна. Тр. Китанчев, току-що дошел от Македония, питаше в ред статии в Съзнание: „Възстановена ли е конституцията?“, и отговаряше енергически: „Не!“

Органът на Цанкова Светлина защищаваше създаденото положение, без да го идеализира; той твърдеше само, че друго средство за възстановление на конституцията нямаше. Същото обясняваше и Цанков в частните си разговори със своите съмишленици. „И аз зная, казваше той, че има нещо неестествено в съществуването на тая камара. Но за да възвърнем страната в нормалното й състояние, ний трябваше да сключим компромис, т.е. да направим отстъпки. И после знаете ли какво има още? Ако да бях се водил по ума на тия, които казват: «Или всичко, или нищо!» — нямаше да остане помен ни от конституцията, ни от независимостта на България; само това мога да ви кажа.“ Тия загадочни думи, мистерията, която Цанков поддържаше около своята рол, тоя тъмен намек за една незнайна опасност, вместо да успокоят духовете, откриваха нов простор за техните подозрения и внасяха в препирните нещо алармистическо и раздразняюще.

На 14 септември пристигна от Пловдив Каравелов, посрещнат от крайните либерали като техен естествен водител. Китанчев пишеше в Съзнание: „Надяваме се, че г. Петко Каравелов не ще се откаже от длъжността (при тези способности и начитаност) да бъде учител и възпитател на младото ни поколение в политическите въпроси, както е станал възпитател на сегашното наше младо поколение брат му Любен Каравелов в литературно и белетристическо отношение.“^[2] Каравелов идеше наистина с един странно нарасъл престиж. Неговото бягство от Свищов бе вече забравено. Отсъствието му от България, вместо да му повреди, бе опазило, напротив, неговото влияние от ония неминуеми удари, които активната политика нанася на политическите хора. От изгнанието името му изглеждаше в княжеството по-громко и по-внушително. Деятелността, развита от него в Пловдив^[3], безспорното господство, което бе добил над интелигенцията в Румелия, бяха още един път извадили наяве неговото предопределение да бъде навсякъде първият. Смелостта на Цанкова да не се даже допита до такъв един провиденциален човек, когато сключваше съглашението си с консерваторите, изглеждаше на младите либерали нещо повече от престъпление, един факт, вън от логическите възможности.

Г-н Петко Каравелов, пишеше Китанчев, беше и още е един от водителите на народната либерална партия; той е единственият човек, който може теоретически и научно да изкаже и да защити началата на тази партия; той е взел може би най-голямо участие в изработването на тази конституция, която разни лица и от разни лагери са взели днес ножиците в ръце и са се наготвили да я прекрояват напосоки, без да имат в ума си някой друг по-добър и по-ясен план. Той е имал, има и ще има привърженици в цяла България, кой каквото иска нека казва, ако не на неговата личност, то на идеите, които той преследва и на които засега осмислено олицетворение у нас е той.

Срещата между Цанкова и Каравелова бе много студена. Неизмеримото себелюбие на Каравелова бе наранено, загдето министерството се бе образувало, без да се иска неговото мнение; Цанков се боеше да не би върналият се изгнаник да размъти още повече ума на младите либерали и да завладее чрез тях партията. Между тях стана един къс диалог. „Защо си се повлякъл подир Начовича?“ „Тук има една тайна.“ „Каква е тя?“ „Когато ще дойде времето, ще я узнаеш.“ Тоя чудноват отговор още повече уязви Каравелова. Чрез тайнствеността на Цанкова той се виждаше изключен произволно от ръководящето си положение, приравнен с обикновените партизани, пред които е само позволено да се спуска завесата на високата политика.

Изгнанието трябва да бе увеличило самообладанието на Каравелова, тъй като, възбуден срещу Цанкова с всичката фурия на своята амбициозна натура, той не се обяви веднага срещу него. Преди да разюздае един разкол в партията, той сондираше почвата, вслушваше се в шумовете, които идеха от провинцията, още привързана към Цанкова. Засега той групираше около себе си крайните либерали в София: Н. Сукнаров, Т. Иванчев, Радославов, Илия Вълчев и др. Някои от тях бяха избрани депутати в допълнителните избори; без да застрашават съществуването на министерството, те можеха да енервират неговото действие и да хабят престижа му пред страната.

Извънредната сесия трая малко — дордето да се одобрят двете конвенции, заради които бе свикана: конвенцията за изплащането на окупационния дълг, сключена от Соболева в Петербург, и конвенцията à quatre, подписана наскоро във Виена. Първата биде одобрена без никакво възражение; втората възбуди, напротив, много живи прения.

От създаването на княжеството железопътните истории играеха такава една съдбоносна и тайнствена роля; около тях се бяха борили, зад пердетата на политическия живот, толкова разнообразни интереси, щото всеки въпрос за железница будеше у депутатите мъчителни и безпокойни чувства. Самата конвенция, чието гласуване предстоеше, имаше дълги перипетии, тясно преплетени с политическите кризи в България.

Всичките български правителства бяха гледали да бавят по какъвто и да е начин изпълнението на чл. X от Берлинския договор, който задължаваше княжеството да построи припадающата се нему част от международната линия Виена-Цариград. Замедлявана ту от България, ту от Портата, конференцията à quatre дойде най-сетне, през пролетта на 1883 г., до едно окончателно споразумение. Генерал Соболев, имайки предвид интересите на Гинсбурга, би желал да подигне от името на България нови мъчнотии; но руската дипломация бе обещала на австрийското правителство да не му създава никакви препятствия. Руският посланик във Виена съветваше българските делегати д-р Стоилова и Н. Стойчева да бъдат отстъпчиви. „Княз Лобанов мисли, пишеха те в своя рапорт^[4], че нашите политически интереси изискват по-скорошното свършване на тази линия (международната), защото тя ще улесни съединението ни с Румелия и тогава тя ще бъде за нас безценна.“ На 27 април те получиха разрешение да подпишат конвенцията.

Сключената конвенция бе във финансово отношение износна за България, толкоз повече че тя биде последвана от една декларация на барон Хирша, че без никакво обезщетение той се отказва от правата, които договорът му с Портата от 1872 г. му даваше върху бъдещите линии във вилаетите, съставляющи сега княжеството. Но тя биде посрещната зле от либералите, защото прокарваше линията не през София-Кюстендил-Скопие, както бяха настоявали Цанков и Каравелов в спора си с Кевенхюлера, а през София-Цариброд-Ниш. Княжеството значи оставаше откъснато от Македония, пропускайки един психологически момент, който още веднъж не се е вече повторил.

Най-силно се опълчи срещу конвенцията Каравелов. На едно събрание, свикано в митрополията, той описа грамадната национална и културна важност на една линия, която да свързва столицата на България със Скопие, и предложи да се действува пред депутатите, за да отхвърлят лекомислено подписания договор^[5]. Между либералите нямаше по тоя въпрос две мнения, но някои считаха извършеното зло за непоправимо. На това мнение бе и Цанков. „Когато трябваше да внасяме конвенцията в Народното събрание, разказва г. д-р Моллов, аз забелязах в Министерския съвет, че прекарването на линията през Цариброд ще бъде една голяма грешка, но Цанков възрази. «Грешка има, но тя е безвъзвратна: щом като Стойчев и Стоилов са подписали конвенцията от името на България, на нас не остава, освен да я гласуваме.»“

Тя биде гласувана, но не без трудности. Един от крайните либерали, Илия Вълчев, депутат от София, предложи на камарата да заяви, че ако Високата порта не даде формално обещание, че бъдещата линия София-Кюстендил ще се свърже със Скопие, България по никакъв начин няма да пристъпи към строенето на железницата Цариброд-Вакарел. Идеята бе толкова повече уместна, че и самото турско правителство бе изказало във Виена изрично желание, щото международната линия да мине през Скопие-София: правителството обаче гледаше да ликвидира колкото се може по-скоро този трънлив въпрос и не даде надлежната цена на това Вълчево внушение. Министърът на Външните работи Балабанов отговори:

Въпросът за железната линия от София да Кюстендил и по-нататък за Македония е един въпрос, който може да се положи на сериозно разискване както в правителството, така и в Народното представителство, но аз не гледам той да има някоя връзка с приемането на конвенцията, която е на дневен ред.

Мъдростта на Балабанова грешеше тук: връзка имаше и тя бе очебиюща, но понеже правителството настояваше, конвенцията биде гласувана без добавка. След това сесията се свърши.

Закриването на камарата донесе голямо облекчение на министрите, но те не се радваха дълго време на него. Скоро след това избухна един инцидент с Русия, който ги хвърли в голяма тревога.

Соболев и Каулбарс напуснаха България крайно ожесточени срещу ония руски офицери, които бяха подозрени, че са съобщили на княза заговора за неговото сваляне. Щом стигнаха в Петербург, една от първите им грижи бе да издействуват примерното наказание на тия изменници на руската идея. Наистина, двама от подозрените лица, генерал Лесовой и поручик Ползиков, флигеладютант на княз Александра, бидоха телеграфически отзовани в Русия. Ползиков, оженен преди няколко месеци, бе довел в София младата си невеста, почти дете; Лесовой току-що бе склонил майка си, една старуха, да дойде при него от Русия. Въпреки това те бидоха принудени да заминат набърже, оставяйки дома си пълен с отчаяние.

Когато пристигна заповедта от Петербург, князът бе на лов по Искрецкото дефиле; в двореца никой не знаеше точно где се намира той. Поради това смущението бе още по-голямо в министерството. По поръка на Стоилова адютантът капитан Увалиев замина да дири княза; той го намери чак на другия ден в Елисейна.

Финансовият съветник Кейе, който има аудиенция при княза веднага след завръщането му, го завари в голяма екзалтация.

„Е, добре, тоя път те уцелиха добре, казваше той. Аз съм наранен като княз и като човек. Ползиков бе за мене повече, отколкото един адютант: той ми бе почти брат. Аз бях го обикнал още през време на войната, в която участвувахме заедно: един храбър, интелигентен, честен момък, който ми бе предан. Редки са такива хора…“

Цялата висока фигура на младия княз трепереше от гняв. Кейе го попита какъв бе привидният мотив за отзоваването на Ползикова и Лесовоя.

„Едно отзоваване без фрази, отговори князът, немотивирано, изходящо от Военното министерство по заповед на императора. Ще повярвате ли, че аз не бях осведомен за нищо, че никакво предупреждение не ми бе направено, че не съм видял даже Ионина? Отишъл бях завчера, жаден за чист въздух, да спя в един монастир в Искрецкото дефиле. Там ми донесоха новината. Вий си представлявате колко бе болезнено за мене, когато на въпроса на Ползикова, какво да прави, трябваше да му отговоря: «Подчинете се!» Да страдая аз, викаше князът, обладан от туй буйно вълнение, това е моята съдба тук; аз съм навикнал вече, това не ме безпокои. Но да виждам други да страдаят за мене, без да мога да попреча за това, туй е вече една непоносима болка. Нека ме мъчат в моята личност, но да посягат поради мене на ония, които ме обичат и само защото ме обичат, това ми раздира сърцето. Ах, Русийо, где те водят?“

Вълнението на княза растеше, раздухвано от самите му думи: „Аз разбирам, казваше той, защо русите стават нихилисти!“ Спомняйки си за императора, който бе дал заповедта за отзоваването, той се провикваше: „Ето един владетел, който се е отдал на всички интриги, който изпълнява капризите на една сбирщина амбициозни хора, които разполагат с живота на честните граждани и чиито жертви нямат поне възможност да апелират към правосъдието. Това руско правителство, което сее нещастието по четиритях краища на света, не зачита дадената си честна дума. Поискаха да запазя statu-quo-то във Военното министерство след заминаването на Каулбарса, запазих го, доколкото ми бе възможно. Поискаха да задържа Редигера като управляющ, съгласих се. Сега ми отнемат Лесовоя, защото се боят, че го пазя, за да заместя с него Редигера, една креатура на генералите^[6].“

В такова възбуждение князът повика Редигера и му заповяда да си даде веднага оставката. Но Редигер му възрази, че без заповед от императора не може да напусне своя пост.

— Тогава аз ще дам заповед да ви арестуват — извика князът вън от себе си.

Веднага след това той повика Цанкова и му заяви, че иска немедленото уволнение на Редигера. На другия ден в Държавен вестник излезе указът за отчислението на Редигера от българската войска. Със същия указ полковник Котелников се назначаваше управляющи Военното министерство. Два приказа, издадени в същия ден, гласяха:

Приказ №1. Предвид повикването без Мое съгласие и даже без Мое знание в Русия генерал-адютанта Лесовоя и флигеладютанта Ползикова, Аз изключвам из свитата си рускоподанните офицери, а именно: полковник Логвинова, ротмистъра Мосолова и лейбмедика Грима.

Приказ №4. Предписвам, щото с получаване настоящето да се повикат телеграфически в София находящите се в прикомандироване към руските войски 36 български офицери.

Александър

Котелников се боеше отначало да вземе отговорността за последния приказ; той го подписа само след като Министерският съвет държа за тая цел едно формално постановление. Жестът бе наистина много смел: за първи път България отговаряше предизвикателно на едно руско предизвикателство. Това бе тъй ненадейно, тъй вън от обикновените неща, че русите не можаха да го повярват на първо време. Сам Редигер не вземаше за сериозно едно уволнение, станало, без да се пита императорът, и не искаше да напусне Военното министерство. „Предидущият ден, разказваше сетне князът на финансовия съветник Кейе, бях му дал 24 часа да напусне мястото си, значи, до обяд на другия ден. До 11½ часа той не бе напуснал министерството. Обаче моят адютант, придружаван от двама войника, съобщи му, че ако до обяд не се подчини, хората ми ще го арестуват, ще го качат на един файтон и без да му позволят да се отбие в дома си, ще го отведат в Лом-паланка. Навярно той е разчитал на моята слабост, защото смущението му е било доста голямо. Силно протестирал, какво той никога нямал намерение да не се подчинява, че трябвало да завърши класификацията на някои книжа и т.н. Най-после по обяд мястото бе изпразнено^[7].“

В продължение на няколко дена князът изглеждаше решен да противостои докрай на русите. „Те ме доведоха до крайност и аз прибягнах до подобни (резки) мерки, казваше той, от съзнание на моето право и от грижи за моята чест. Най-после твърде е възможно този начин на действие да е най-добрият при разправата с тия хора. Русина трябва да го напердашиш или той ще те напердаши.“ Тази решителност не бе и тоя път дълготрайна. Нищо не бе дълготрайно в сантименталната натура на княза Александра. Но освен слабостта на неговия характер, в който буйните пориви отпадаха бърже, имаше и друга причина, за да угасва неговото настроение: той не вярваше, че българският народ, при това му политическо развитие, ще го поддържа в една борба срещу Русия. В предаността на консерваторите той бе наистина убеден напълно, но тяхното безсилие му бе известно. На лоялизма на либералите той не можеше още да разчита: той ги подозираше толкова, колкото те се съмняваха в него. Миналото още господствуваше над техните отношения. Оставаше в полза на княза масата, която го обичаше безсъмнено, но която още повече обичаше руския цар. При тия неблагоприятни условия само един крайно смел човек, малко авантюрист, можеше да се хвърли в една борба срещу Русия с риск да бъде смазан от нея. Княз Александър нямаше тази сила на духа, нито тази самоувереност. След като мина бурята, той почна пак да мисли за средствата да подобри отношенията си с императора: Александър ІІІ също се показа наглед примирителен. Вместо да отговори с някакви репресалии на нервозните мерки на княза, той изпрати в София своя военен аташе във Виена флигеладютанта Н. Каулбарс (Каулбарс, барон Николай Василевич (1842–1905) — руски военен деец, дипломат, историк, географ и картограф. Брат на ген. А. Каулбарс. В периода 1881–1886 г. е военен аташе на Русия в Австро-Унгария. — Б.р.) с мисия да уреди положението на руските офицери в княжеството.

Каулбарс дойде в София с един проект за конвенция, който поставяше практически командуването на българската войска в ръцете на руския представител в България. Както князът, тъй и министрите заявиха още щом прочетоха тоя странен проект, че той е неприемлив, тъй като преди всичко е в пълно противоречие с конституцията. Каулбарс каза тогава, че ще приеме всички изменения, които му се виждат необходими от гледището на българския конституционен ред. Внесен в Министерския съвет по желанието на княза, проектът биде разискван в присъствието на самия руски пратеник. Главното старание на министрите, особено на Цанкова и на Стоилова, беше да внесат в конвенцията клаузи, които да затвърдят властта на княза над руските офицери и да намалят вмешателството на Русия във войската. Каулбарс от своя страна се показа много отстъпчив. Той бе лично много добре разположен спрямо княз Александра и искаше да свърши своята мисия с успех^[8]. След тридневно разискване конвенцията биде подписана. Първият член в нея гласеше: „Военният министър се назначава от княза със съизволението на императора.“ Другите членове постановяваха, че колкото се отнася до отговорността му пред Народното събрание и до контрола на финансовата част, Военното министерство се поставя наравно с другите министерства; че руските офицери не могат да бъдат употребявани в административни и полицейски служби; че дорде са на българска служба, те се подчиняват на българските военни закони и по изпълнението им отговарят пред княза и българското правителство и пр.

Конвенцията бе едно разумно и полезно дело. Тя туряше край на едно анархическо и деморализирующе положение, при което нито князът се чувствуваше господар на своята войска, нито руските офицери знаяха кому да се подчиняват. След като тази аномалия биде отстранена, Каулбарс поиска да тури край и на ненормалните отношения, в които Ионин се бе поставил спрямо княза след ултиматума му по възстановяване на конституцията. Мисията му и в това отношение излезе успешна. Ионин отиде в двореца и биде посрещнат учтиво. Княз Александър лесно прощаваше: той не се показа злопаметен и спрямо Ионина.

Едно писмо на Ионина до руския консул в Русчук * открива и по-дълбоките причини на това помиряване. След като бе скроила да свали княза чрез войската, руската дипломация считаше сега, че времената не са благоприятни за едно насилствено низвержение. Появила се бе наистина опасност от чужда намеса. От Цариград Нелидов съобщаваше, че ако Русия направи опит да вземе княжеството чрез революция, турската войска ще навлезе в Източна Румелия. Без съмнение, една политика на завоевание от страна на русите щеше да срещне сериозен отпор и от великите сили. В Петербург решиха поради това да изменят инструкциите, дадени по-рано. Вместо да подготвя един революционен удар в България, Ионин трябваше да постигне свалянето на княз Александра по мирен и законен начин, без да излиза наяве руското участие.^[9] Тази елегантна в дипломатическо отношение развязка не можеше обаче да се осъществи освен чрез съдействието на либералната партия. Трябваше значи да се образува едно министерство, състоящо се само от доверени либерали, което да докара в бъдеще във Великото народно събрание едно фанатизирано болшинство, способно да гласува низвержението на княз Александра като клетвопрестъпник. Първата стъпка за изпълнението на тоя план бе самият княз, който не изглеждаше още наклонен да повери властта изключително на либералите. Но и самата либерална партия, бидейки раздирана от вътрешен разкол, изглеждаше неспособна да предприеме едно опасно дело, за което се искаше преди всичко пълен сговор и тайнственост. Между двете либерални групи отношенията се изострюваха наистина всеки ден повече. Между Съзнание, орган на тъй наречените „недоволни“, и Светлина, която защищаваше политиката на Цанкова, се водеше ядовита полемика. Към идейните различия тя прибавяше злопаметността на разменените обиди и подготвяше по тоя начин един окончателен разрив.

Чужда на амбициите, които се разиграваха в София, провинцията гледаше с голяма тъга на появилите се раздори. Към края на октомври — подбудени може би от руския консул — либералите в Русчук пратиха покани до бюрата „в района на Русчушкия апелативен съд“^[10] за един конгрес, който да се занимае с въдворението на единството на партията. Конгресът се откри на 2 октомври под председателството на Яков Герова, доверено лица на Цанкова. Най-напред (не се знае дали под руско влияние, или по собствена инициатива) в едно тайно заседание по-видните делегати разискваха въпроса за свалянето на княз Александра. Мнозина от тях, още неусмирени от миналите борби, заявяваха, че страната не може вече да се доверява на един човек, който бе изменил на клетвата си и бе потъпкал правата народни. Но явиха се и горещи защитници на княз Александра, особено севлиевският депутат А. Узунов, който с едно почти пророческо чувство посочваше на ужасните беди, които династическият въпрос можеше да причини на България.

В явните заседания разискванията се водеха главно около въпроса: дали трябва да се поддържа министерството на Цанкова. Защитник на Цанкова се яви д-р Ст. Данев, който току-що се бе завърнал от странство и който, макар и неупълномощен от никъде, биде допуснат в конгреса по голямото негово настояване. През 1881 г., след преврата, д-р Ст. Данев бе написал във в. Марица една дълга статия, в която препоръчваше известни изменения на конституцията в консервативна смисъл. В същия дух говори той и в конгреса, но без никакъв успех. Грамадното болшинство от делегатите искаха да се запази „Търновската светиня“ непокътната. Те не бяха враждебно настроени спрямо Цанкова, но искаха от него да заяви предварително, че редовната сесия, която трябваше скоро да се свика, ще бъде разпусната, след като гласува бюджета и без да разисква върху законопроекта за изменение на конституцията. В такава смисъл се гласува една резолюция, представена от д-р Вачев.

Либералното събрание в Русчук бе само подготвително. Истинският конгрес на партията трябваше да стане в столицата. Той се откри на 18 ноември. Делегатите от провинцията дойдоха, загрижени главно за партийното единство. Те почнаха най-напред с молби пред Цанкова, за да изтръгнат от него едно обещание, че няма да допусне никакво изменение на конституцията. Но той бе неотстъпчив. „Аз съм крайно решен, казваше им той^[11], да ви дам такава конституция, която да е по духа на нашия народ. Измененията на конституцията не ще бъдат съществени, те не ще стесняват никак свободата на народа; такава конституция ще може да се установи само чрез сегашното Народно събрание… Впрочем аз не мога да се откажа от това, което съм обещал, и от моя път не би могъл да ме отвърне и баща ми даже, ако би възкръснал из мъртвите.“

Пред тия категорични заявления голямо изкушение се яви в делегатите да се обявят против Цанкова, но Стамболов ги спря. Той им обясни грамадната отговорност, която ще падне върху тях, ако при това неустановено положение, в което се намираше княжеството, те разцепят партията, единствено способна да защити народните права от посегателства. Под силното впечатление на тия думи можа да се постигне един временен компромис. Цанков обеща, че ще ликвидира всичкото антиконституционно наследство от епохата на пълномощията и че ще произведе изборите за Велико народно събрание, ако то бъде свикано въз основа на демократическия закон от 1880 г. Конгресът от своя страна разреши на Цанкова, Моллова и Балабанова да представят в събранието законопроекта за изменението на конституцията съгласно задължението, взето от тях спрямо държавния глава. В духа на това съглашение конгресът гласува един адрес до княза, който му биде представен от П. Р. Славейкова, Стамболова и свещеник Т. Мишакова, ловченски делегат. Князът поздрави депутацията, че е успяла да се споразумее напълно с Цанкова; после, както бе уговорено по-рано, направи и следната декларация:

Дал съм, господа, на министерството си заповед да приведе всички съществуващи закони и учреждения в пълна хармония с конституцията, защото, повтарям тържествено и на всеослишание, че догде се произнесе Великото народно събрание, Търновската конституция — като основен закон на княжеството — ще да се пази и следва цяла и ненарушима.

Категоричните думи на княза удовлетвориха напълно депутацията. Кризата в либералната партия изглеждаше отстранена, когато след две недели по повод законопроекта за изменението на конституцията тя избухна по-буйна — и вече безвъзвратна.

На 15 ноември Министерският съвет се занимава с измененията, които трябваше да бъдат внесени съобразно със спогодбата между Начовича и Цанкова в конституцията. Съставянето на проекта биде възложено на Грекова и Стоилова. От разискванията, станали по тоя повод^[12], се вижда, че Цанков твърде неохотно пристъпваше към изпълнението на взетото от него задължение. Той забеляза изрично, че измененията трябва да се отнасят само до устройството на властта — той приемаше напр. втората камара, — но да не се накърняват гражданските свободи: свободата на печата, на събранията и пр. Мислеше ли Цанков, както твърди сега, да осуети узаконяването на тия изменения чрез В.н. събрание? Във всеки случай той направи в Министерския съвет следното твърде характеристично предложение: след като бъде гласуван законопроектът за изменението на конституцията, камарата да изрази желание, щото Великото народно събрание да не се свиква преди един срок от три години, през който князът ще може да направи един последен опит с Търновската конституция. Върху всичките тия пунктове се постигна пълно единодушие. Министрите и от двата лагера имаха искрено желание да се покажат едни спрямо други лоялни. Насърчени от тая своя солидарност, те решиха да разтурят камарата, ако тя отхвърли измененията, и да предприемат смела борба с „недоволните“ либерални елементи.

Стоилов и Греков приготвиха бърже своя проект. Той въвеждаше имуществения ценз за избирателите и създаваше един нов, несъществующ никъде институт: една втора камара, която бе натоварена същевременно с административни и законодателни функции. Тая камара трябваше да се състои от всички чиновници, назначени от княза, от по двама избрани представители от всеки окръг и от трима архиереи, определени от Св. синод. Двете камари, съединени наедно, съставляваха (както във Франция) Великото народно събрание и можеха да преглеждат конституцията.

Когато тоя законопроект биде обнародван, между либералните депутати настъпи голямо смущение; те не допущаха, че Цанков ще да се съгласи на такава коренна промяна на конституцията, за непокътнатостта на която той бе страдал. На 3 декември вечерта те се събраха на съвещание в хотел „България“, гдето дойдоха на 10 часа и министрите. Разпрата бе много остра. Напразно Цанков заплаши присъствующите с една нова криза, може би по-страшна от първата; напразно Балабанов употреби сладкодумието си на богослов-казуист: либералите решиха да гласуват против измененията. Узна се на другия ден, че и някои консерватори заявили, че са против проекта. Положението ставаше критическо, тъй като, за да мине проектът, трябваше да гласуват за него 2/3 от представителите. Необходимо стана да се намеси сам князът. В понеделник сутринта той повика в двореца опозиционните депутати и се постара да ги убеди, че без втора камара е немислимо добро управление в България. Негови увещания обаче не подействуваха.

Когато на 2¼ часа подиробед се откри заседанието, влазянето на Цанкова биде посрещнато от публиката с ропот и с викове срещу неговото „вероломство“. Понеже владееше голямо възбуждение в духовете, за да не се влияят депутатите отвън, правителството предложи, щото заседанието да стане тайно. Пропъдена, публиката се пръсна по коридорите на класическата гимназия — тук заседаваше камарата — и почна да бръмчи като рояк пред вратите.

При затворени врати всичко тръгна добре: пренията се водеха гладко; гласуването ставаше почти единодушно; непримиримите опозиционери отсъствуваха. Те не подозираха наистина, че тоя ден камарата ще заседава; предупредени най-сетне за играта, която им бе устроена, на часа 3½ те се втурнаха в залата, запъхтели и възбудени. Илия Вълчев се упъти направо към трибуната. Тогава се разигра една бурна сцена, която отнесе и последните шансове за либералното единство. Стенографическите протоколи дават за нея една приблизителна идея:

Вълчев: Г-да депутати! Аз заварих тук да се разисква един въпрос… (Гласове: на предмета!) Разбра се, без да зная предварително. Аз додох, тъй да кажа, след като се известих случайно, че днес ще има заседание. По-напред, както знаете, в предишното заседание не сме решили да има днес заседание. Според правилника днешното заседание трябваше да стане утре. Аз като чух, че днес ще има заседание, през ума ми минаха разни мисли и мога да кажа още сега, че тези мисли наистина са били мисли, които трябваше да ме разтревожат на минутата, и какво заварих тук? (Докл. Греков: Заклали ли са някого?) Заварих, че се разисква един въпрос, без да е турен на дневен ред; разисква се един въпрос, без да имат известие депутатите, че днес ще се разисква такъв важен въпрос, който интересува нашата страна. Аз не мога да разбера какво е това Народно събрание, аз не мога да разбера как могат си позволи ония, които ръководят тия заседания, да полагат на дневен ред такъв важен въпрос без знанието на депутатите, без знанието на ония, които трябва да присъствуват (гласове: знаят!), без знанието на тия, които трябва да знаят.

(Гласове: Знаем! Знаем! На предмета!) Не можете да ме прекъсвате.

Г-да представители! Извършеното тук днес, в тази камара, бъдете уверени, че то ще скара както нас, така и всички онези, които са извършили това, за да ни смажат с това. Това не е малка работа.

(Председателят звъни: На предмета! Този въпрос се реши.) Нямате право да ме прекъсвате. (Голям шум.)

Сукнаров: Това е срамота за правителството и за самите тези, които са тука.

(Греков завзема председателското място.)

Председателят: На предмета! Вземам ви думата.

Н. Вълчев: Нямате право! Дайте ми право да говоря.

Председателят: Де са квесторите?

Анев: За скандал искате да говорите.

Председателят: Квесторите! Квесторите!

М-р Цанков: Жално ми е, г-да…

Квестор Манафов: (принуждава г. Вълчева да седне): Обявявам ви това, което ми заповяда председателят. Да седнете! Вие трябва да се подчините на заповедта на председателя.

Н. Вълчев: Нямате право… Имам думата.

Председателят (звъни): Нямате думата. Вземам ви думата. Скандал искате да подигнете.

М-р Цанков: Моля ви се, с викане не се сполучва вишегласие на едно Народно събрание.

Н. Сукнаров: Това е срамота, г. Цанков, за тебе.

М-р Цанков: Тук се решава с вишегласие. Викане може да става само на пътя.

И. Вълчев: Аз благодаря на г. Цанкова, че ще решава с вишегласие…

Председателят: Г-н Вълчев не е искал думата, а става и говори в събранието. Това не може да се търпи.

Вълчев: Искам думата.

Председателят: Не ви давам думата, защото говорите вън от въпроса.

Вълчев: Де се намираме? (Глас: в Китай!)

Анев: В Народното събрание.

Председателят: Понеже г. Вълчев трябва да се подчинява на правилника, а не се подчинява, не му давам думата.

Сукнаров: Не беше това на дневен ред. Срамота е тук да седите.

Вълчев: В Китай ли се намираме?

Сукнаров: В Зули и Тетивай.

Захванати в тоя тон, разискванията не можеха да се продължат. Председателят Греков повика квесторите и им каза да изхвърлят Вълчева. „Часа около 4, пише кореспондентът на Марица^[13], излезе от заседанието софийският представител г. Вълчев и разярено викаше. Той разказа на публиката всичко, а и това, че той бил изпъден от председателя… След 10 минути още по разярен излезе г. Сукнаров, който псуваше събранието, а особено Цанкова; и най-сетне излезе и Л. Дуков, който хладнокръвно говореше на публиката, че работата била курдисана отнапред.“ След изпъждането на буйните либерали камарата привърши гласуването на законопроекта по свойски, почти без разискване. Както бе решено от Министерския съвет, тя накрай изказа пожелание, щото Великото народно събрание да не се свиква преди три години.

Скандалът с Вълчева и Сукнарова нанесе голям удар на репутацията на Цанкова. Особено в провинцията, гдето слуховете и въображенията преувеличават всяко произшествие, ефектът бе много силен. Габровското либерално бюро телеграфира на Цанкова, че го „зачислява в лика на предателите“. В Севлиево, в Търново, крепостите на партията, станаха големи митинги на протест. На 20 декември издигна своя глас и столицата. В девическата гимназия се свика едно събрание, в което старият Славейков говори със своя обикновен хумор, малко озлобен от събитията. Тук присъствуваше и Каравелов, пристигнал преди няколко дена от Пловдив. Той вече се бе обявил открито против Цанков и водеше срещу него една ожесточена идейна борба. По негово предложение митингът взе една резолюция, с която обявяваше състава на камарата незаконен и приетият от нея законопроект незадължителен. Пред тоя лют поход, поведен срещу него от собствената му партия, под упреците на хора, които се криеха, когато той се бе борил, Цанков изгуби всяко хладнокръвие. Понеже в митинга бе взел участие и Сукнаров, софийски кмет, той на другия ден го уволни с мотивиран доклад. По същата причина бидоха уволнени и помощниците на кмета: Михаил Боботанов и Бобе Петров. С тия мерки идейният разкол между либералите доби вече незаличимата санкция на преследванията.