Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (15)

V
Генералите против княза

Министерството на „управляющите“. — Доноси на Соболева против княза. — П. Р. Славейков в София. — Тайният рапорт на консерваторите до княза. — Либералният конгрес в Русчук. — Съглашението между софийските либерали. — Коронацията на Александра ІІІ. — Българските депутации до царя. — Свиждането на княз Александра и принц Фердинанда в Москва. — Проекти на руската дипломация и детронирането на княз Александра.

Соболев тръгна по София да дири министри едва ли не с обявление по улиците. От видните политически деятели той не можа да склони никого. Никой не вярваше вече в залезвающата звезда на генерала. Отказваха да влязат в неговия кабинет дори второстепенните хора: В. Д. Стоянов например. Кризата трая няколко дена. Най-сетне, не можейки да намери министри, Соболев назначи в министерствата управляющи. Тоя своеобразен кабинет от военни и от чиновници имаше следния състав: Соболев — министър-председател и на Вътрешните работи; Каулбарс — на Войната; Теохаров — на Правосъдието; Д. Д. Агура — на Просвещението; Кирияк Цанков — на Външните работи; княз Хилков — на Обществените сгради, търговията и земеделието. Малко по-късно Т. Бурмов взе Министерството на финансите.

„Управляющите“ влезнаха в министерствата си не като политически лица, а като секретари. Те не се явяваха на доклад у княза, а се сношаваха с него чрез Соболев, който заставаше вече в мечтаната от него поза на канцлер. Цялата държавна власт в княжеството минаваше сега в руски ръце, а княз Александър се превръщаше в едно печално подобие на тия rois fainéants, за които ни говори историята на франките. Каква жалка развязка на политическия роман на неговата младост — „пълномощията“!

Мъчно може да се помисли наистина едно положение по-неприятно от онова, в което бе изпаднал княз Александър. Той бе се подчинил съвършено на генералите и при все това тяхната злоба спрямо него не бе обезоръжена. Те не можеха да му простят, загдето камарата бе ликвидирала железнопътния въпрос в техен ущърб. Сега те продължаваха против него старите интриги на Хитрово. В Петербург Соболев пишеше, че „Батенбергският принц“ бил предан всецяло на австрийските интереси, че насърчавал католическата пропаганда(!) и че имал намерение да вземе подкуп от Хирша по постройката на линията Цариброд-София-Вакарел. На какво можеше да се осланя князът срещу тая безсъвестна и тираническа опека на генералите? Консерваторите бяха малобройни в страната, без влияние и освен това той бе ги пожертвувал. Либералите? Те бяха срещу него по-ожесточени, отколкото когато и да било. Дошел в София със специално разрешение — само за няколко дена, — П. Р. Славейков, стар познат на Соболева от време на войната, му казваше за княза:

С оцет и жлъчка напои той тоз народ, който го избра, затова го и всички днес мразят, едни по внушение от сърцето си, а други по внушение на съществующия у тях разсъдък. Та какво не направи той, за да отстрани и отчужди народа от себе си! От злопожелателство и от презрение към тия, които са го избирали, той е турил намерение, решил е да ги съсипе: с разточителността си той е довел страната до разорение; с гордостта си, с жестокостта си докарал е народа до пропаст; той удуши свободата му, посегна на правдините му, стана клетвопрестъпник, стана хищник, стана деспот, стана тиранин, стана грабител на народа си.

— Ай, ай, ай!… Не ща да го слушам, не мога да слушам такива думи!^[1] — го пресичаше Соболев.

Соболев протестираше срещу Славейковите думи само за форма. В действителност тази омраза на либералите към княза не можеше, освен да го радва. Пред софийските либерали впрочем той не криеше своите истински чувства. В разговорите си с д-р Моллова и др. той откровено разискваше хипотезата на едно детрониране на княза с одобрението на Русия.

На княз Александра тази агитация на Соболева не бе неизвестна, но той я понасяше безмълвно. Той бе сега тъй явно убит, тъй мрачен, че неговото отчаяние разтревожи страшно консерваторите. Еднъж със свойствената си буйна откровеност Греков му каза: „Ако Ваше височество отпада тъй бърже духом и тъй леко жертвува приятелите си, мисли ли, че в бъдеще някой българин ще има вяра в своя княз и желание да се жертвува за него?“ Князът отговаряше: „Какво да правя? Моето положение е ужасно. За да се отърва от генералите, трябва да подготвя почвата в Петербург. А Соболев има там големи връзки.“ И той повтаряше с плачущ тон: „Какво да правя?“ На 22 март Греков, Начович и Стоилов му предложиха в отговор на това безнадеждно повтаряно запитване един обширен рапорт. Князът прочете рапорта, уплаши се от него и го предаде на Соболева. Защо той извърши тази странна постъпка — за да не кажем истинската дума, — тази измяна? От желание да докаже на Соболева своята искреност? За да се оправдае пред Русия? Енигмата е много тъмна. Но тя хвърля във всеки случай сянка върху характера на младия княз.

Рапортът бе чудесно съставен. За политиката на консерваторите той е един паметник на егоизъм, на далновидност и на безсилие. В начина, по който те бидоха принудени да излязат от кабинета, те сочеха решението на генералите да изпъдят от управлението всички българи, предани на княза.

На основание на тоя факт, пишеха те в своя рапорт, хората, които гледат по-спокойно на работите, предполагат, че генералите искат да въведат в страната едно управление по руски образец, с чиновници, възпитани в руските традиции, че те имат намерение да пристъпят към постройката на проектираните железници, без да искат разрешение от камарата и като употребят за това запасния фонд, който се намира сега в държавното съкровище; а песимистите отиват дотам, че почват да твърдят, какво генералите искат да обърнат България в руска провинция или поне мислили да свалят Ваше височество от българския престол.

Рапортът говореше пространно за сношенията между Соболева и либералната партия, която той имал намерение да покровителствува в предстоящите избори за общински съвети. Планът на генералите бил да поставят княза между руската диктатура и една антидинастическа опозиция, изкуствено усилена. Победеният „триумвират“ оплакваше и своята безрадостна участ. Неуспехът си той отдаваше не на своето безсилие срещу демократическите традиции на народа, а на едно „необяснимо стечение на обстоятелствата“, на някоя фаталност, която разрушавала всичко, създадено от консерваторите. На два пъти те били паднали в самото навечерие на сполука. И сега едно страшно бъдеще се тъмнеело пред тях.

Наистина, казваха авторите на рапорта, повечето хора, които бяха действували заедно с нас, могат да ни напуснат, като са изгубили вяра в своите шефове, които са ги водили от поражение на поражение; тогава на нашите противници ще бъде лесно да привлекат на своя страна почти всички наши привърженици, показвайки им неуспеха на тая политика, о която ний сме се придържали.

Положението на консервативната партия е затруднително и в друго отношение; осъществлението на програмата на Ваше височество, при помощта, дадена Вам от пълномощията, можеше да послужи не само за оправданието, но и за славата на консервативната партия; а ако системата на пълномощията претърпи фияско благодарение на тоя начин на действие на руските генерали, как ще бъдем ний в състояние да оправдаем собствената наша политика?

Начович, Греков и Стоилов не свършваха рапорта с тоя вик на уплашен егоизъм. Накрая те посочваха на княза и една рецепта. Те пишеха:

Най-целесъобразното средство, за да се разреши настоящата криза без особени вълнения, би било да се свика Народното събрание под някакъв предлог, който да няма нищо общо със сегашното положение, или отивайки прямо към целта, да се заяви, че Събранието се свиква, за да се узнае мнението на представителите на народа по повод настоящата криза.

За нас било би желателно, щото Ваше височество да се реши именно на последната мярка, тъй като тя би увеличила популярността на В. височество както в България, тъй и в чужбина.

С немедленото свикване на Народното събрание Ваше височество ще се поставите начело на националното движение и излизайки по този начин от едно съвсем затруднително и крайно неприятно за самия Вас положение, Вий ще предупредите в същото време желанието на българския народ, който, както и да е, силно се безпокои за своето бъдеще.

Ако генералите не би били съгласни за свикването на Народното събрание, то би било за тях съвсем удобен предлог, за да си подадат оставката, а Ваше височество да я приемете. Като постъпите по тоя начин, Ваше височество, ще удовлетворите всичките българи и в същото време ще бъдете прав пред императора и пред общественото мнение в Русия.

Планът бе много съблазнителен, но за неговото изпълнение бе нужен кураж, какъвто у княз Александра нямаше. Да изпъди двама генерали, пратени от императора, представляющи Русия! При самата мисъл той настръхваше. От последната криза князът живееше наистина под терора на генералите. За Соболева той знаеше, че има връзки с антуража на императора и че неговите рапорти упражняват в Петербург силно въздействие. Инцидентът с Арсениева още повече затвърди в него тия чувства на страх.

След отзоваването на Хитрово Арсениев, дотогава секретар, стана управляющ агентството. Той бе племенник на адмирала Арсениев, бившия възпитател на великия княз Сергей, който бе разположен към княз Александра. Може би на това се дължеше, че рапортите от София до Азиатския департамент бяха съвсем благоприятни за княза. Предупреден от Петербург, че агентството противодействува на неговите интриги, Соболев поиска отзоваването на Арсениева. Не се мина седмица, и младият дипломат получи телеграфическа заповед да напусне София незабавно в 24 часа. Понеже жена му бе родила преди един ден и лежеше болна, Арсениев поиска разрешение да отложи пътуването си поне за няколко дена; но вместо отговор той получи една брутална телеграма да потегли на часа или да си даде оставката. Това драматическо проявление на власт, инсценирано тъй добре от Соболева, подействува върху княза потресающе. Сега и сетната помисъл за противостоение се потаи у него.

Борбата срещу генералите не бе възможна наистина освен чрез едно сближение между княза и народа, т.е. либералната партия. Но то изглеждаше сега немислимо. Пропастта между княза и либералите бе станала много дълбока. Съвзети вече от първото си поражение, либералите мислеха за близък реванш. Един таен конгрес на партията, станал в началото на 1883 г., бе разисквал почти революционни мерки.

Конгресът, разправя г. д-р Радославов, стана в Русе по поръка на Цанкова. Цанков прати Стефанаки Савова да обиколи една част от България, а мене — друга. Видях се през пътуването си с повечето видни партизани: в Плевен с Ячо Бръшлянова, в Ловеч с Ал. Узунова, в Севлиево с Влаева, в Търново със Стамболова, в Горна Оряховица с Панайот Славкова и с Грънчарова. Зимата бе люта, пътувах посред голям студ. Пътищата бяха натрупани със сняг. Делегати в Русчук дойдоха много, но заседавахме тайно. Цанков чрез Савова предложи, щото либералната партия да отправи един ултиматум до княза: да възстанови той конституцията или в противен случай народът няма да плаща данъците. Ако властта почне да насилва населението, тогава то да се брани. Предложението на Цанкова не се прие. Реши се да почнат наново големи митинги по градовете. Станаха в по-интимни заседания и разисквания върху едно революционно движение, но всички намерихме, че за тях не е дошло още време. По принцип обаче не ги отхвърлихме.

Радославов искаше да остане в Русчук, за да издава там в. Виделина, за която бе получил разрешение, но от София либералите му телеграфираха, че са влезли в споразумение със Соболева и че вестникът ще се издава в столицата. Тогава той се върна и завзе мястото си като началник на отделение в Министерството на правосъдието.

Между Соболева и някои второстепенни лица в либералната партия в София, като д-р Моллова, д-р Миркова, Гюзелева, Киркова и пр., се бе постигнало действително пълно споразумение. Сега Соболев почна явно да покровителствува либералите, назначаваше ги на служби, помагаше на агитациите им. От провинцията идеха многобройни депутации, които поднасяха адреси на правителството. Соболев имаше в тоя момент впечатлението на едно пълно всемогъщество. Либералите бяха зяпнали в него; консерваторите, смазани и презрени от масата; князът, подчинен — картината бе съвършена. Никаква сянка в нея, никакъв облак. Откъм официална Русия нямаше опасност: императорът бе сърдит на княза. Само в общественото мнение в Русия се издигаха предпазливо някои враждебни гласове. В Новости^[2] г-жа Головина, жена на един чиновник в двореца, пишеше под псевдонима Юзя в полза на консерваторите; в Петербургские ведомости, тогава органа на Комарова, се явяваха също дописки от София, насочени срещу генералското управление.

Соболев имаше на разположението си Молчанова, който в отровни и талантливи кореспонденции в Новое время представляваше Стоилова, Начовича, Грекова, Хаджиенова, д-р Вълковича, консерваторската камара като една хищническа банда от гешефтари и авантюристи, подкупени от барон Хирша и от Австрия, Соболев не се задоволяваше обаче с тази борба на Молчанова. Нужно бе русофилската агитация да се пренесе в княжеството, на български език, от самите българи. С тази скрита цел той основа в. Балкан.^[3]

Вестникът, поддържан от държавното съкровище, бе ръководен от Молчанова и от А. Щеглова, шурей на Соболева и негов секретар; но те не излизаха много налице; като официален редактор фигурираше Илия Георгиев. Поканени бяха да участвуват в него много либерали, между които споменатите вече приятели на Соболева. От Битоля Д. Ризов пращаше дълги дописки, в които бичуваше понякога с голямо пристрастие управлението на Екзархията. Балкан, издаван от държавни суми, които впрочем останаха неоправдани, плащаше добре на сътрудниците си, нещо твърде рядко в това време. Но повече от възнаграждението либералите съблазняваше идеята за едно сближение с Русия посредством Соболева. Впрочем отначало вестникът се постави на едно възвишено становище, вземайки за девиза славянската солидарност. Апостол на тази идея бе Илия Георгов, току-що свършил науките си в Чехия, отгдето бе донесъл заедно с една оскъдна наука утопическите мечти и лирическите видения на Ян Колар. В своята славянофилска екзалтация Георгов отиваше до най-противонародни припадъци. Той осъждаше например княжеството, че се стараяло да развива научна българска литература, намираше въобще стремежа към национална култура за престъпен. „Единствената помощ, пишеше той, за да запазим своята висше славянска народност, идеал, към който трябва да се стреми всеки славянски патриот, било чех, било поляк, сърбин или българин, е да приемем руския език за литературен и учебен в специалните ни училища.“ Порусяването на българската интелигенция като единствено средство за закрепването на руското господство в княжеството, това бе далечният план на Соболева. Той не забравяше обаче да поставя тия славянофилски теории в свръзка с неговата постоянна и непосредствена грижа: железниците. В същата статия Илия Георгов, който твърде наивно бе станал ратник за предприятията на Гинсбурга, пишеше:

Нашата търговия с Австрия постепенно може да се замести от руска, стига само да привилегироваме руските произведения и руските промишленици и да обърнем внимание, щото направлението на нашите бъдещи железници да бъде към Дунава и Черното море. Постройката следователно на възложената нам от Берлинския трактат железница би препятствувала на нашата търговия с Русия.

От тия косвени намеци Балкан мина подир някое време към явна защита на железнопътния план на генералите. В ред статии той развиваше известния проект на Соболева за постройката на линията София–Русчук. Вестникът предлагаше да се даде концесията на едно руско-българско дружество от предприемачи.^[4] Тази нова комбинация има една много любопитна история.

Като видяха руските финансисти, разказва г. Хаджиенов, че те не могат да вземат концесията без търг, а единственият конкурент бях аз, те се отнесоха до мене с предложение да сключим един компромис. Един техен пратеник дойде да ме търси във Франция, в един провинциален град, гдето прекарвах пролетта, и ми съобщи, че Гинсбург ще ме чака във Франкфурт. Тук стана действително нашата среща и биде подписан протоколът на съглашението, от което един екземпляр е у мене.

След като обезвредиха Хаджиенова, за успеха на генералите имаше само една пречка: консерваторската камара, на одобрението на която трябваше да се представят резултатите от търга. Соболев не губеше надеждата да състави в тая камара едно свое болшинство. През лятото трябваше да се произведат допълнителните избори; това щеше да му даде възможност да вкара в Събранието неколцина от тъй наречените умерени либерали, с които той бе в съюз. Той предполагаше също, че една част от консерваторските депутати ще се отцепят от старите си водители, за да се присъединят към него. За да обезсърчи привържениците на консерваторския кръжок, Соболев ги уволняваше във всичките администрации, гдето ги забелязваше. Преследването бе жестоко и не щадеше никого. Князът не смееше да защити дори хората, за които знаеше, че му са лично предани. Едвам той можа да спаси Головина. При това Головин не бе държавен служител, а чиновник в двореца; но понеже жена му пишеше в С. Петербургские ведомости против управлението на генералите и опровергаваше кореспонденциите на Молчанова, Соболев поиска и неговото отстранение. Князът не можеше да пожертвува своя най-верен човек: той му даде отпуск и го изпрати в Русия, за да обясни на славянофилите трудното положение, което генералите бяха създали в България. Соболев от своя страна командирова в Петербург Щеглова, комуто даде инструкции да компрометира Головина пред високите руски кръгове.

В Русия щеше да се изиграе сега най-решителният епизод в руско-българските отношения. За месец юни бе определена да стане в Москва коронацията на Александра ІІІ. Българският княз биде поканен да участвува лично на тържествата. Но преди да тръгне за Русия, князът направи едно дълго пътешествие в Изток. Първото му посещение бе на султана, който го прие (9 април) с големи почести. Подир това князът посети Ерусалим^[5], Атина и Цетина. Посрещането, което му устрои княз Никита, бе много оригинално. Вечерта големи огньове бяха запалени по планинските върхове и черногорците акламираха френетически княз Александра, гърмейки с револверите си. След тази обиколка за коронацията бе още много рано; князът отиде да прекара няколко дена при родителите си в Дармщат. В Москва той пристигна на 9 май.

Славянофилите посрещнаха княза добре, макар и не тъй радушно, както първия път. През април Катков бе казал на Головина: „Генерали в Русия има много, а България е само една. Русия не може и не трябва да загуби България заради кариерата на този или онзи генерал. Предайте всичко това на княза и кажете му да побърза, инак може би ще бъде късно.“ Катков бе тогава на мнение, че князът трябва да уволни генералите просто като хора, които са изгубили доверието му. Но нерешителността на княза бе голяма. Вместо да прибегне до тая смела мярка, той има странната слабост да разреши на Соболева да дойде и той в Русия. Соболев замина направо за Петербург и побърза да се представи на императора, преди той да се е видял с княз Александра. В дългата аудиенция, която му даде императорът, Соболев приповтори против княза всичките интриги, които бе пръснал по-рано чрез Хитрово, чрез Дондукова-Корсакова, чрез генерал Обручева и др. Александър ІІІ възприе всичките тия лъжливи донесения и в неговата доверчива душа почна да се образува спрямо княз Александра една сурова присъда, която стана малко по-сетне неумолима. „Государь слышать не хотел о князе Александре“, пише Карцов, винаги добре осведомен.

Консерваторите предугадиха в София играта, която княз Александър не можеше да види от Москва; за да парализират интригите на Соболева, те изпратиха от името на Народното събрание една депутация, която да приветствува царя по случай коронацията му. Начело на депутацията бе председателят на Събранието митрополит Симеон, известен като русофил, при това внушающ уважение със своя архиерейски сан. Това не попречи на Молчанова да обнародва в Новое время една кореспонденция, в която обвиняваше Симеона, че при обявяването на Руско-турската война той пръснал из епархията си едно пастирско послание, насочено срещу Русия.^[6] Това, което трябваше да види депутацията в Петербург, бе още по-странно. Тя бе заминала със знанието на Соболева, който бе направил нужните постъпки за пътуването на преосвещений Симеона, тъй като владиците не могат да влязат в Русия без специално разрешение. Но генералът се боеше да не би тя да се възползува от пребиваването си в Петербург, за да осветли царя и правителството върху истинското положение в България. Като не можеше да попречи на нейното заминаване, той намисли да я обезвреди по друг начин — чрез своето присъствие. Той не остави депутацията ни минута свободна. Когато отиваше да посети Гирса, тя намери на стълбите на министерството Соболева, който се присъедини безцеремонно към нея. На 7 май, отивайки в Гатчино, за да се представи на императора, тя срещна в трена пак Соболева, който успя да се яви заедно с нея на аудиенцията. И двете свиждания, станали при тия условия, останаха без резултат: депутацията не смееше да говори.

Гирс, разказва преосвещений Симеон, ни прие студено. Виждаше се, че той бе предупреден срещу камарата. От името на депутацията аз му изказах чувствата на българския народ, неговата вечна признателност. Той отговори сухо: „И животните дори са признателни. Това е едно естествено чувство. Но в политиката това не стига.“ Приемът в Гатчино бе по-благосклонен. На аудиенцията присъствуваше и царицата с престолонаследника, сегашния цар Николай ІІ, тогава младо момче в моряшки дрехи. И тук аз говорих за неизменната преданост на българите към Русия. Императорът забележи: „Надо это на дело доказать.“ После той ме пита дали ще присъствувам на празненството в Москва. Аз отговорих, че не ще имам това щастие, тъй като въпросът за схизмата би ме поставил в трудно положение. Наистина, да взема участие в служението, руското духовенство нямаше да се съгласи; да стоя в черквата заедно с всички, бе недопустимо за мене. Аз се завърнах в България без да спра никъде.

На коронацията в Москва присъствува и друга една българска депутация. Тя бе изпратена по желанието на Каулбарса от страна на софийския градски съвет, който на 26 април бе минал в ръцете на либералите. Депутацията се състоеше от кмета Н. Сукнарова, д-р Моллова и от Кесякова, приятели на генералите или поне приятни тям. Соболев взе тази депутация под свое покровителство и я представляваше навсякъде, гдето нейното ласкаво мнение за него можеше да му бъде полезно.

Ний пристигнахме, разказва д-р Моллов, в самия ден на коронацията. Поискахме да се представим най-напред на княз Александра, но той отказа да ни приеме. Чрез Соболева той ни заповяда даже да си заминем тутакси обратно за София, в противен случай ще ни екстернира от Русия. Ний, разбира се, не се подчинихме. Соболев ни заведе при Гирса и при Зиновиева, началник на Азиатския департамент. Помолихме ги да ни издействуват аудиенция от императора. Те обещаха. На другия ден един полицейски дойде да ни съобщи, че князът ще ни приеме на аудиенция, Сукнаров и мене, без Кесякова. Отидохме. Князът бе много възбуден: „Вий знаете ли, каза той, че там, гдето е държавният глава на една страна, никой друг не може да представлява тази страна. Знаете ли това?“ Сукнаров мълчеше. Аз отговорих: „Ваше височество, ний не знаем какви са Вашите отношения с министерството. Ний дойдохме тук по заповед на генерал Каулбарса, за да изразим чувствата на българския народ. Знаехме, че Ваше височество ще бъде тук, но никой от нас не мислеше, че ако една капка се прибави към една чаша, тя ще се разлее.“ Князът се успокои след това. Каза ни, че на другия ден ще се представим на императора заедно с него. Императорът ни прие в Кремъл, на 11 часа. Аудиенцията трая цял час. Княз Александър бе довел освен свитата си неколцина опълченци, по един офицер от всяка дружина, управляющия военното министерство, Кирияк Цанкова и д-р Вълковича. Русите не искаха да видят Вълковича. От Петербург даже бяха предупредили княза да не го води със себе си на коронацията; но князът отговори, че свитата му е вече съставена и че Вълкович влиза в нея. Вълкович бе облечен на аудиенцията като камерхер, с една блестяща униформа, покрита със злато и декорации. Русите го гледаха с удивление. Царят говори с всички нас, но не каза нищо забележително в политическо отношение. За политика говорихме с Гирса. Той ни каза: „Беда с вашим князем!“ После прибави: „И эти генералов уберем“ По-открито говори с нас Зиновиев. Ний му казахме, че бе една голяма грешка, дето Русия одобри пълномощията, които послужиха не за доброто на българския народ, а за интересите на консерваторската клика. Той бе съгласен с нас. „Княз Батенберг, каза той, пакости много на интересите на България. Той се е продал всецяло на Австрия и на барон Хирша.“ После той добави, че с тоя немец България няма да види добри дни.

Соболев, както се вижда от тия думи на Зиновиева, бе успял да убеди и Азиатския департамент, че княз Александър е вече всецяло в ръцете на Австрия и барон Хирша. Защо пък и на барон Хирша? Защото Хирш бе главният акционер на компанията на източните железници, чиято доходност щеше да се увеличи, ако се построи линията Цариброд–София–Вакарел. През своето пребиваване в Петербург и Москва генералът затвърди абсурдната легенда у най-важните политически хора в Русия, на първо място у славянофилите.

Докато Соболев маневрираше тъй сръчно, знаейки добре терена, на който се даваше сражението, княз Александър правеше постоянно нови грешки. Императорът, според руските обичаи, се бе оттеглил за три дена в един от манастирите до Москва, за да пости и се моли: тъкмо в това време княз Александър има нещастната идея да даде на чуждестранните принцове, представляющи дворовете на коронацията, един обяд, който крайно скандализира руското православие. Когато на княза направиха бележка за тази ненавременна гощавка, тъй оскърбителна за руските религиозни чувства, той възрази: „Да ми бе дадена една империя със 100 милиона жители, аз щях да постя не три дни, а три години.“ Такива нещастни думи той имаше често. Донасяни усърдно и с преувеличения, отравяни от доносчици чрез разни коментарии, те възбуждаха силно елементарната и кипяща натура на Александра. Той и без това никога не бе имал големи симпатии към своя братовчед. Говореше се даже, че той му завиждал за предпочитанието, което Александър ІІ показвал към него. Но сега тази антипатия се ожесточаваше от неблагоразумието на княза. Княз Александър от своя страна протестираше високо, че не му били оказани почести, съобразни с неговото положение. Разказват, че той се оплаквал най-много на младия Сакс-Кобургски принц Фердинанд, който по-късно трябваше да го наследи на българския престол. Една вечер на едно представление-гала в операта, ядосан, че му дали лоша ложа, княз Александър казвал на Фердинанда: „Да не ви даде бог някога да имате работа с русите!“

Головин пише, че интимното свиждане на княз Александра с императора било при все това много сърдечно и че смеейки се, Александър ІІІ казал на царицата Мария Феодоровна: „Нашият Сандо мисли, че аз искам да го изпъдя от България!“ Това ни се вижда много съмнително. Наистина княз Александър получи орден „Св. Владимир“ — І степен, но само подир големи ходатайства. Фактът, че той замина право от Москва за Дармщат, без да се отбие в Петербург, показва колко незадоволителен е бил неговият последен разговор с императора. Той бе предупреден действително, че в Петербург ще се устрои за него от Министерския съвет един вид политически съд, в който Соболев ще вземе ролята на прокурор. Князът почувствува голямо негодувание, когато се научи за тази недостолепна комедия. Васал на султана, той бе обърнат от русите в нещо като вицегубернатор и сега ето че искаха да го изправят пред един дисциплинарен съд! Без да се обади, той напусна Русия, силно обезпокоен за бъдещето и твърде вероятно, решен да се освободи по какъвто и да е начин от руската опека. За повикването назад на генералите той не отвори вече дума; очевидно бе, че императорът нямаше да се съгласи. От тях той мислеше да се отърве по друг начин. Как? И сам още не знаеше.

Заминавайки от Русия, князът направи още една голяма грешка: вместо да заповяда на Соболева да се върне в София, той му разреши да остане за известно време в Петербург под предлог да уреди някои висящи въпроси между България и Русия.

Между тия въпроси на първо място стоеше окупационният дълг спрямо Русия. Княз Александър претендираше, че покойният цар Освободител бе му обещал, че ще опрости тоя дълг на младото княжество, но не се намери в руските архиви никакъв документ, който да отбелязва това намерение на императора. Докато царят бе жив, наистина никакво напомване не биде направено в София от страна на руското правителство, но може би то чакаше, щото българските министри да се сетят сами. На 19 ноември 1881 г. руският дипломатически агент подаде за пръв път на българското правителство една нота, с която го канеше да се занимае с въпроса за обезщетението, за което една комисия в Петербург бе вече приготвила документите. Тази нота остана без отговор. Два месеца по-късно, на 14 януари, Хитрово поднови своите постъпки; тоя път българското правителство му отговори, че само камарата е компетентна да се занимава с въпроси от финансов характер. Камарата се свика и залисана в други работи, не помисли за дълга спрямо Русия. През време на своето пребиваване в Русия Соболев реши сега да свърши тоя въпрос, както той го разбираше. Управляющият Министерството на външните работи Кирияк Цанков, нарочно повикан в Петербург, подписа конвенцията. Соболев излага в Русская старина^[7] употреблението, което той искаше за сумите от окупационния фонд.

Ако бъде сключена конвенция, съгласно с моето предложение, разсъждаваше той, Русия в течение на 12½ год. ще получава от България по 2 милиона лева годишно. То ще бъде една сила в ръцете на руското правителство. То ще бъде един материален възел, който ще съединява до известна степен взаимните интереси на Русия и България. Сетне ще дойде редът на Източна Румелия. Когато Румелия се слее с България, руското правителство ще предяви ново искане от 25 милиона, тъй щото всъщност това правителство ще разполага ежегодно в течение на 25 години с два милиона лева. Това ще бъде материална сила в неговите ръце. Тая сила може да се употреби, за да се закрепят връзките на България с Русия. Ще бъде възможно да се учредят в София добри висши училища за момчета и девойки и да се подготви цяло поколение в руски или по-вярно в общославянски дух. Ще може да се развие руското и българското параходство по Дунава и да се ослаби германизацията на бреговете на тази река. Може най-сетне за тия нужди да се похарчат всичко 15 милиона, а останалите 35 милиона да се употребят за флота в Черно море — с една дума, за създаването на могъществото ни близо до Босфора.^[8]

Руският историк Татищев^[9] говори с възхищение за тоя план на Соболева. Идеята бе наистина много умна от руско гледище. „Има основание да се мисли, пише Татищев, че генералът имаше предвид и други гаранции от чисто политическо естество, осъществението на които би послужило за надеждна гаранция за това, че България в никакъв случай няма да се отклони занапред от пътя, посочен ней, колкото от признателността към Русия, толкова и от истинското й разбиране на собствените й нужди и ползи. При съществуването на означените гаранции самият въпрос за личните предпочитания на княза щеше да стане въпрос второстепенен и не би могъл да влияе на характера на взаимните отношения между Русия и България.“ В какво се състояха тия гаранции, Татищев не казва. Но от неговите заключения се вижда, че те щяха да поставят княза под един организиран руски контрол, нещо като протекторат.

Както по-рано в София, тъй и сега в Петербург, покрай големите планове за славянска солидарност и за руското действие в България Соболев не забравяше и въпроса за железниците. В княжеството съществуваше резервен фонд, образуван още във времето на окупацията и който бе пораснал на 15 милиона. Тая сума Соболев мислеше да я постави в някоя руска банка като гаранция за лихвите на един заем, сключен за постройката на линиите София–Русчук. Парите щяха да бъдат вложени в Banque de Saint Petersbourg, а заемът щеше да се сключи с къщата Гинсбург и С-ие. Тоя странен план доби даже едно начало на изпълнение. Министърът на финансите Бурмов прибра фонда и тръгна да го носи за Петербург. Застигнат от депеша на княза, когото консерваторите бяха успели да предупредят, Бурмов биде принуден да се върне заедно с фонда.

Малко след това се върна в София и княз Александър, силно разтревожен от сведенията, които бе получил за плановете на руската дипломация спрямо него. Тук идваме до един тъмен пункт в новата българска история: какви бяха собствено тия планове на Русия? Генералите очевидно искаха да свалят княз Александра от престола; в тая смисъл те се изказваха без стеснение пред много съвременници. Но действуваха ли те по изрична заповед от царя, или по свое лично усмотрение?

Ако се вярва на тайните документи, издадени от Якобсона — и които са в пълна хармония със самите събития, — съдбата на княз Александра била решена от самото руско правителство. Още преди коронацията, през месец април, вицедиректорът на Азиатския департамент разглеждаше в едно конфиденциално писмо^[10] хипотезата на едно отстранение на „Батенбергския принц“ от България.

У нас (в Петербург), пишеше той, мненията се различават в случай на отречение, за да се установи временна военна диктатура и да се провъзгласи немедлено протекторство.^[11] Други мислят, че самото отречение и предполагаемите наши действия могат да изострят нашите отношения с Австро-Унгария, която, вероятно за обезпечение на своите граници, ще завземе сръбската територия и ще присъедини окончателно към своите територии Босна и Херцеговина. Във всеки случай въпросът за възстановлението на конституцията в княжеството и за унищожение на дадените на княза пълномощия е окончателно решен.

Сега у нас се появи нов въпрос — за обединяването на България, т.е. за присъединяването на Източна Румелия към княжеството. Тоя въпрос намира съвсем деятелна поддръжка в Славянското Благотворително Общество и в лицето на Михаила Никифоровича (Каткова). Иван Алексеевич (Зиновиев) настоява да не се подигат сега никакви подобни въпроси.^[12] Преди всичко, мисли той, трябва да се възстанови в княжеството конституцията и да се отнемат от княза пълномощията. Подир това, доколкото е възможно, да се подготви населението в княжеството и в Румелия за съединението. Мнението на Николая Карловича (Гирса) е приблизително същото. След възстановлението на конституцията в България статссекретарят мисли да застави княза да се отрече от престола; едновременно с това да се приготви населението на Източна Румелия за съединението и след извършването на акта на отречението да се обяви княжеството под върховното управление на негово величество (императора). Във всеки случай после коронацията всичките въпроси ще бъдат окончателно разрешени и проектът на разрешението ще бъде предоставен на височайше одобрение.

След коронацията тоя план на действие стана още по-определен. В аудиенцията си в Москва либералната депутация нема възможност, както се бе надявала, да моли царя за възстановлението на конституцията, но тя му предостави своето ходатайство чрез Гирса. В същия дух се изпратиха до царя многобройни депеши от княжеството, съчинени от либералите по поръка на Каулбарса, който в отсъствието на Соболева управляваше България. Целта на тия манифестации бе да се повлияе на Александър ІІІ, който неохотно слушаше отначало да му се говори за възстановлението на конституцията.

Въпросът за възстановлението на конституцията в княжеството и за унищожението на пълномощията е по принцип решен, пише на 20 май вицедиректорът на Азиатския департамент до руския консул в Русчук. Действителният статски съветник Ионин е назначен извънреден пълномощен дипломатически агент в България. След пристигането му в София г. Ионин ще предложи на княза, от името на негово величество, да възстанови немедлено конституцията.

Ходатайството на българския народ, изразено в многочислени телеграми, писмени молби и в изпращането на една депутация при императора за унищожението на княжеските пълномощия, биде съобщено на правителствата на чуждестранните държави. Доколкото може да се съди по отзивите на нашите посланици, в Берлин и във Виена се гледа на възстановлението на конституцията като на вътрешна работа на княжеството и следователно може да се разчита на пълната индиферентност в това отношение от страна на европейските държави.

Обстоятелствата могат да се усложнят само ако принц Батенбергски се противи да изпълни височайшата воля. В такъв случай ние разчитаме на поддръжката на либералната партия и на силата на войската.

Съпротивлението на принца Батенбергски да сложи пълномощията ще повлече неминуемо след себе си неговото отречение от българския престол. Тогава може да се очаква намесата на европейските държави по въпроса за избирането на българския княз и утвърждението му от султана. Като запазим в страната належащия порядък и като се опираме на народното желание, ще бъде лесно за нас чрез дипломатически преговори да успеем в избирането на кандидата, означен от нас, който предварително ще изяви съгласието си да бъде под върховното управление на негово величество. До окончателното съглашение с европейските държави по повод избирането на княза княжеството ще се управлява или от един назначен императорски комисар, или от оставения от принца Батенбергски регент в лицето на генерал-майор Соболев.

По отношение на обединението на княжеството у нас се мисли подир възстановлението на конституцията да се приготви населението за провъзгласяването на съединението на Източна Румелия с княжеството. Едновременно с пристигането на г. Ионина в София ще бъдат изпратени на нашия генерален консул в Пловдив надлежните инструкции за начина на ръководенето на работите по присъединението на Източна Румелия към княжеството.

Ако при обявяването на височайшата воля (на императора) г. Ионин не срещне съпротивление от страна на княза и конституцията бъде възстановена, тогава при все това ще трябва да се действува върху ума на българската интелигенция за необходимостта да се отстрани князът, който се явява главната пречка за обединението на България с Румелия, и да се заяви на водителите на народната партия^[13], че дотогава, дордето в България царствува принц Батенбергски, идеята за обединението на България не може да бъде осъществена.

В третия ден от заседанията на г. г. министрите стана дума между друго и за българския въпрос. Нищо определено не се реши там, а само мисли се размениха. Различни възгледи се изказаха за работите в княжеството. Подир всичките разсъждения дошло се до следното заключение: вътрешното управление на княжеството може да бъде до известно време оставено в тая форма, в каквато то бе създадено от нас. Всяко посегателство на свободата и на независимостта на България не съответствува на нашите интереси. Ние трябва да затвърдим нашето влияние в страната и да устроим княжеството на същите начала, на които се образува великото княжество Финляндия.

Как можеше княжеството да запази своята независимост, като стане една нова Финляндия? Мистерия на руската политика, която никога не се е бояла от противоречията.