Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Царуването на кн. Александра 1879–1886 (13)

III
Крах на консерваторите

Заместването на Ремлингена с Начовича. — Оставката на Дринова от Държавния съвет. — Програмата на либералната партия. — Силен подем на опозицията. — Безсилието на Начовича. — Интернирането на Цанкова във Враца. — Либерални депутации при княза и Хитрово. — Князът пак в Петербург. — Повикването на двамата руски генерали. — Либералите против княза. — Заплашителните сатири на Д. Петков, залепени по улиците. — Цанков арестуван като луд. — Съдебно постановление за лудостта му и експертиза от трима окръжни лекари.

На 31 декември излезнаха два забележителни указа: единият назначаваше Г. Д. Начовича за министър на Вътрешните работи на мястото на Ремлингена, който ставаше началник на Военното училище; другият свикваше Държавния съвет.

Държавният съвет се състоеше от 8 избрани членове: Т. Бурмов, М. Балабанов, Евлогий Георгиев, Д. Греков, Ю. Тодоров, Т. Икономов, Н. Даскалов, Марин Дринов, и от 4 назначени с указ: Георги Шопов, Н. Михайловски, Г. Тишев и Хаджи Мехмед Али. Председател на съвета бе назначен Т. Икономов, подпредседател — Д. Греков.

Князът мислеше да постави начело на Държавния съвет Марин Дринова, но ученият мъж отказа да приеме тоя пост поради условията, при които бяха произведени изборите. Той си подаде оставката даже от членството и замина за Русия. Понеже консерваторите криеха неговата оставка, той телеграфира от Харков: „От нелегально составленного Державного совета давно отказался о чем своевременно заявил.“ Недоволен бе от положението и Марко Балабанов, но по други побуждения. М. Балабанов се бе разсърдил преди всичко, загдето правителството не искаше да му задържи службата на дипломатически агент в Цариград. Впечатлителният мъж се бе уплашил и от враждебното настроение на руския агент спрямо Начовича и Грекова. Той не обичаше да бъде на страната на победените: след като бе ратувал в полза на преврата, когато за консерваторите се откриваше перспективата на едно безсрочно властвуване, Балабанов се обяви сега против тях, за да се придобри с либералната партия, срещу която бе обнародвал в Daily News най-жестоки обвинения^[1]. Най-напред той се сближи с Цанкова, когото една година преди това бе представил пред английското общество за най-големия шарлатанин в Изток. Скоро след това той почна да взема посред либералите в София вида на една ръководяща личност. Доскорошният теоретик на консерватизма съчини даже една програма на либералната партия, под която Цанков има слабостта да сложи своя подпис. Нека отбележим, че вложените в нея идеи бяха умерени. Тя допущаше едно изменение на конституцията, но считаше, че то трябва да стане по законен ред съобразно с едно решение на камарата. Програмата не признаваше легалността на Великото народно събрание в Свищов и считаше положението на страната за ненормално; като изход от него тя посочваше съставянето на едно „смесено и отговорно министерство“, което да произведе нови избори.

Програмата биде публикувана към края на януари. Едно окръжно на Цанкова, написано със силен боеви дух, поправяше това, което под Балабановото влияние бе излязло в нея боязливо и недомълвено. Цанков почваше вече да организира либералите за нова борба. Той препоръчваше на съмишлениците си в провинцията да образуват бюра, да устройват митинги срещу правителството и да изпращат резолюциите лично до княза. Тоя позив раздвижи силно партията. Условията впрочем бяха сега по-благоприятни. Конфликтът на министерството с Хитрово, станал известен на всички, бе предизвикал голямо ободрение в страната. От едно правителство, лишено от поддръжката на Русия, опозицията вече не се боеше. Промяната, която се извърши във Вътрешното министерство, насърчи още повече духовете. Начович нямаше нито тежката ръка на Ремлингена, нито престижа на неговата руска униформа. Под новия си началник администрацията почна да се разпуска. Едно обширно агитационно движение захвана тогава да се организира в княжеството. Първият митинг стана в Ловеч; Русчук последва и оттам брожението се простря по всичките либерални центрове.

Начович се опита да сломи опозицията с мерките, които бяха тъй добре успели при Ернрота и Ремлингена. Резултатът бе обаче тоя път обратен. Либералният подем, вместо да бъде парализиран, растеше. Митингите се умножаваха. Понеже правителството задържаше резолюциите в телеграфа, населението почна да праща депутации, които да ги поднасят лично на княза. Начович намисли тогава да обяви двореца в един вид карантина за либералите. Полицията пресрещаше депутациите вън от София и ги връщаше назад със сила. Но и тая мярка се оказа безсилна. Страхът бе минал у населението, щом като то узна, че борбата ще се води вече между българи.

Трима министри^[2], някои от държавните съветници тръгнаха по провинцията да успокояват духовете; но те бидоха посрещнати с пълно неуважение, на някои места с груба ирония. Положението в страната ставаше все по-бурно. Един нов опит за примирение на партиите, станал пак посредством екзарха, не бе по-сполучлив от първите. Между туй затруднението на Начовича се увеличаваше всеки ден. Либералите го гледаха без никаква боязън; разочароваха се в него и самите му приятели. Малкото престиж, който бе му останал, се изпаряваше в едно внезапно недоумение пред човека, който бе тъй страшен, когато действуваше в кулисите, и който, излязъл начело на управлението, се показваше безпомощен и някак слисан. За да не се компрометира окончателно, той трябваше непременно да извърши нещо поражающо, да вземе някоя силна мярка, някой жест, който да даде на страната едно впечатление на решителност и на енергия; в началото на февруари той интернира Цанкова във Враца.

Цанков, учител в основното училище „Денкоглу“, бе станал в София центърът на политическата агитация в страната. Къщата му, винаги отворена, бе свърталище на всичките опозиционери, един вид генерална квартира на либералната партия. Тук всеки ден пристигаха хора от провинцията и си заминаваха, носещи укрепителното слово на Цанкова и неговите инструкции. Какви бяха тия инструкции? Начович твърдеше, че те били бунтовнически: Цанков съветвал населението да се готви за революция. Това бе обяснението, което правителството даде на дипломатическите агенти, когато интернира стария деец.

Интернирането стана при особени условия на жестокост^[3]. Цанков биде изтръгнат от леглото си (6 февр.) в тъмно, на часа 4 сутринта. Времето бе много студено, всичко бе замръзнало навън; а Цанков лежеше болен от простуда. Въпреки неговите протести той биде качен на една отворена кола, без калпак, без кожух, с леките дрехи, които той носеше в София, и с обущата, които бе обул набърже в къщи. По пътя един стар стражар, един русин, се съжали над него и му даде своя калпак. Треперещ от студ, Цанков биде доведен във Враца като разбойник.

Враца бе тогава чорбаджийски град. Тъкмо за това тя бе избрана като място за изгнание. Само голямата част от интелигенцията и тук, както навсякъде, бе либерална. Когато обаче на 7 февруари се чу, че пристига Цанков, цялото население без изключение се развълнува. Има в участта на ония, които страдаят за своите идеи, нещо отразимо. Да бе дошел във Враца като министър-председател, Цанков щеше да срещне люти врагове; но докаран между стражари, старият народен деец обезоръжи всички. Врачани му направиха трогателно посрещане^[4].

Интернирането на Цанкова намери голям отклик в цялата страна. Най-силно бе, разбира се, впечатлението в София. Тук и децата се развълнуваха. Учениците от основните училища се събраха един неделен ден и придружени от една голяма тълпа, тръгнаха към двореца да искат от княза да им върне учителя. От друга страна, 200 души чиновници от разните министерства подадоха до Държавния съвет едно прошение, с което те искаха възвръщането на незаконно заточения народен труженик. До Държавния съвет се отнесе и г-жа Цанкова. За новото това учреждение, което самите му създатели представляваха като страж на законността, тия постъпки бяха една проба. На първо време съветът показа известно намерение да изпълни своята длъжност. В заседанието си от 12 февруари той се занима с двете прошения и реши да отправи едно запитване до министъра на вътрешните работи.

В отговор на това запитване Начович обнародва в Държавния вестник доклада си до княза по повод взетата мярка. Докладът гласеше:

Тук, в София, домът на г. Др. Цанкова, както е известно на Ваше височество, беше станал център, в който се събираха всички чиновници в столицата и се насърчаваха към непокорност на властта и към противозаконни дела с цел открито да се възбужда безпорядък и безпокойствие както между населението в столицата, тъй и помежду населението от провинцията.

Гореизложеното като стана известно на Ваше височество. Вий благоволихте да заповядате, щото г. Др. Цанков да се интернира в гр. Враца за преживяване, което точно се изпълни^[5].

Докладът бе много лукаво написан: той стоварваше на княза цялата отговорност за интернирането на Цанкова. Пред страната обаче Начович ставаше виновникът на това безумно посегателство върху един народен деец — и върху един стар човек. Популярността на Цанкова между туй растеше по фантастичен начин. Екзалтирани либерали отиваха на групи във Враца на поклонение. Масата почна да нарича Цанкова „светец“. Нещастната мярка на Начовича, тоя припадък на фалшива енергия у един слаб човек, усложни крайно положението на страната. Митингите ставаха по-многобройни, по-внушителни. Депутации продължаваха да пристигат в София. По съветите на Начовича князът отказваше да ги приема; тогава, изпъдени от двореца, те отиваха при Хитрово. Руският агент ги посрещаше любезно и не се стесняваше да осъжда пред тях това, което ставаше в България. У събеседниците си той оставяше впечатлението, че Русия се разкайва, загдето е поддържала консерваторите и е дала на княза пълномощията. Депутациите излазяха силно окуражени от тия думи и носеха по провинцията благата вест, че руският цар е против преврата: оръжието, с което си бяха послужили консерваторите — чуждото влияние, — се обръщаше сега срещу тях.

В своята агитация срещу правителството Хитрово не пазеше вече никаква резерва. Озлобен също и спрямо княза, той не смееше да се обяви открито срещу него, но в частни разговори се произнасяше за него с най-люти думи. Особено се стараеше той да го компрометира в славянофилските кръгове в Русия, представлявайки го за агент на немското влияние в България. Херцеговинското въстание бе за Хитрово един щастлив случай, за да даде на своите доноси известна вероподобност.

Въстанието на херцеговинците предизвика, както е известно, силно вълнение в Русия. Пламенната реч на Скобелева против немската раса, статиите на Аксаков в Русь, агитацията на военните, участвували в Руско-турската война и които считаха Берлинския договор за едно дело на малодушие и позор, всичко това бе създало в славянофилските кръгове една такава атмосфера на възбуждение, че по едно време Европа почна сериозно да се безпокои за мира. Опасността бе толкова по-голяма, че Александър III, голям враг на немците, мечтаеше да подигне един ден срещу тях цялото славянство. Гирс бе противен на цялата тази сантиментална и безплодна агитация. Той си припомнуваше, че Русия бе отстъпила Босна и Херцеговина още с Райхсщадската конвенция. Какво можеше да се прави сега с тоя празен шум срещу Австрия? За Гирса не бе тайна също, че Русия не бе готова за война и че едно сблъскване с австро-германския съюз би било за нея катастрофално. Той нямаше обаче енергията да се противи на захванатата агитация. Напротив, под натиска на славянофилското течение той се принуди да направи известни отстъпки. Той се съгласи, щото на херцеговинците да се окаже съдействие, но тайно, по косвени пътища, без да се ангажира отговорността на руското правителство. Хитрово, който бе в тесни връзки със славянофилските кръгове и водеше редовна кореспонденция с Каткова, бе предложил още в началото да организира в България доброволческите отряди, предназначени за въстаналата славянска област. Предложението му биде прието. През есента почнаха да пристигат в княжеството доброволци, изпращани от Славянското благотворително общество в Одеса. Някои от тях дебаркираха във Варна въоръжени; на другите се даваха пушки и револвери из българските оръжейни складове в Русчук и София. Доброволците заминаха с паспорти, издавани в България. По заповед на Хитрово руските консули направиха преброяване на черногорците, живущи в княжеството, и на руските запасни войници; от тях се образуваха също чети и се изпращаха в Херцеговина.

Тая странна за един дипломат деятелност не можеше да избегне от вниманието на австрийския агент в София. Впрочем Хитрово не желаеше очевидно да запази никаква тайна върху това, което вършеше: той изпитваше, напротив, едно злорадствено удоволствие да постави княз Александра в конфликт с Австрия. Положението на княза бе извънредно деликатно. Очевидно той не желаеше да попречи на едно движение, покровителствувано от двама негови приятели: Скобелев и Аксаков; но и тази демонстративна организация на чети срещу една държава, с която бе в най-добри отношения, му се виждаше недопустима. Той не пропускаше случай да осъжда тенденциозната ревност на Хитрово; а същевременно нямаше достатъчна смелост да се възпротиви на неговите компрометирующи разпоредби. Между туй руският агент почваше вече да превишава всяка мярка: той отиде дотам, че в офицерския клуб откри публична подписка в полза на въстаниците в Херцеговина и покани княза да поднесе и той своята лепта. Князът, разбира се, отказа; той забрани и на своите адютанти да вземат участие в тази подписка. Това негово поведение бе съвсем естествено за един държавен глава; щеше, напротив, да бъде един международен скандал, ако князът да бе направил пожертвувания за полза на въстаналите срещу една империя, с която той поддържаше дипломатически отношения. Хитрово даде обаче на поведението на княза съвсем друго тълкувание. Пред славянофилските кръгове в Петербург и Москва той представи постъпката на княза като един акт на вражда към славянството, едно въпиющо доказателство, че тоя немец, когото Русия бе поставила на трона на една освободена от нея земя, служеше за оръдие на Австрия, за неин шпионин пред русите.

Друг един инцидент, станал във военния клуб, дойде след това да внесе още по-голямо раздразнение в отношенията на княза с Хитрово. Инцидентът е описан подробно в книгата на Головина.

В Софийския военен клуб, разказва Головин^[6], офицерите даваха прощален обед на другаря си, командиря на Източния отдел, полковника Боборикина. Когато обедът се свърши и участниците се разотидоха из разни стаи, към двама офицери от лейбгвардейски егерски полк се доближи в разкопчан мундир товарища на военния министър полковник Павел Попов и като се намеси в техния разговор, почна да прави забележки, оскърбителни за честта на техния полк. Един от егерите, подполковник Станицки, стана и се обърна към полковник Попова със следующите думи: „Оставете нашия егерски полк и идете по-добре в столоваята да продължавате да пиете шампанско с предприемачите на войската.“ Полковник Попов се обиди и като се ползуваше от това сгодно положение, че генерал Крилов отсъствуваше, а той изпълняваше длъжността на военен министър, свика на другия ден съд на офицерското общество и поиска от него да накаже подполковник Станицки за нанесеното нему оскърбление.

Офицерският съд произнесе оправдателна присъда: на Попова не оставаше, освен да си даде оставката. Хитрово, личен приятел на Попова, не искаше обаче да го жертвува. Той свика в агентството командирите на отделните части и след като им обясни, че присъствието на Попова било необходимо за руската политика в България, предложи им се да се солидаризират със своя другар, като заявят на княза, че ако той приеме оставката на Попова, те вкупом ще напуснат българската армия. Командирите отхвърлиха категорически тоя съвет. Един от тях, майор Гурски, заяви от тяхно име, че като военни те не желаят да се занимават с политика и считат, че една демонстрация против техния шеф — княза — би внесла деморализация във войската.

Инцидентът с Попова даде повод на офицерите да се оплачат въобще против честото даване на обеди в чест на началниците. Съпровождани по обичая с поднасяне на скъпи подаръци, за които отиваше понякога цялата заплата на младите офицери, тия обеди съставляваха едно много неприятно задължение. Когато след тоя инцидент командирите на шефските части се явиха на рапорт при княза, те го молиха от името на офицерството да забрани обедите, освен в случаите, за които ще има специално княжеско разрешение. Князът се съгласи. Щом се завърна Крилов от обиколката си, той поиска от него да издаде в тази смисъл една заповед по военното ведомство. За голямо негово удивление Крилов отказа. „Не мога да изпълня заповедта на Ваше височество, каза той, дордето не се съветвам с представителя на императора.“ И той излезе от двореца, за да иде при Хитрово. След два часа генерал Крилов се яви в двореца и заяви на княза, че той по съвета на Хитрово не може да издаде подобен приказ. Князът побледня от дръзкия отговор. „Генерале, каза той на Крилова, вие ще разберете, че аз не мога да ви отстъпя. Ако не желаете да изпълните моята заповед, не остава нищо друго освен един от нас да си върви^[7].“ Крилов отвърна, че си дава оставката. Князът я прие веднага. За пръв път той извършваше един акт на независимост спрямо Русия.

След тая сцена разривът между княза и Хитрово бе вече окончателен. Хитрово държеше сега за него публично оскърбителен език. На либералите той даваше демонстративни насърчения. Раздухвана от руското агентство, опозицията се ширеше по цялата страна^[8]. Рахово, Плевен, Русе, Разград, Ески Джумая, Тутракан, Орхание, Габрово, Севлиево едно по друго издигнаха гласа си. На 28 април заговори и Търново. Един грамаден митинг, в който взеха участие освен града всички села от окръга, се състоя под председателството на Стамболова, чиято реч имаше почти революционни акценти.

Пред враждата на Хитрово, пред тоя смел подем на либералните сили правителството се бе забъркало съвсем. Още един опит за помирение с либералите пак не сполучи^[9]. За консерваторите след тоя последен неуспех вече стана явно, че само със своите сили те не ще могат да задържат положението. У княза се яви тогава идеята да повери вътрешното управление на един руски генерал, който да може да се бори не само с либералната опозиция, но и с интригите на Хитрово. Консерваторите не се възпротивиха на тази идея^[10]. Навикнали да се крият ту зад името на княза, ту зад престижа на Русия, уплашени сега от първото си прямо сблъскване с опозицията, те сами искаха повикването на един руски генерал, стига той да не бъде зле настроен спрямо тях. За самия Начович щеше да бъде едно облекчение да се оттегли от своя труден пост^[11]. Управлението на Вътрешното министерство не се бе оказало подходящо нито за неговия темперамент, нито за неговия вкус към тайнствена деятелност. Неговата мечта бе да бъде вдъхновител на едно силно, смело, предприемчиво управление, на което други да носят отговорността. Още при извършването на преврата Начович търсеше тая твърда ръка, тоя homme à poigne, който трябваше да умиротвори България, за да стане способна да възприеме консерваторските реформи. Ернрот отговаряше идеално на тия условия, но той не се съгласи да остане; Ремлинген, макар много лекомислен, бе успял също да обуздае либералите, но той пък искаше да действува на своя глава. Сега един нов и може би последен опит щеше да се направи: щеше ли да бъде той сполучлив?

Головин претендира, че той бил натоварен от княза с мисията да търси в Русия един министър на Вътрешните работи. Преди да замине, той имал една аудиенция, в която му били дадени последните инструкции. Князът желаеше да му се намери някой човек с извънредни качества, същевременно администратор, законодател и дипломат, нещо като Киселева или Капо Д’Истрия. Идеята бе наивна и добра: но как да се намери такова рядко лице. „Мен ми се чини, казваше князът на Головина^[12], че славянофилите са изучили Изток, познават делата и даже лицата му и че техните услуги могат да бъдат най-полезни за България при сегашното й положение; затова идете най-напред в Москва и питайте г. г. Каткова и Аксакова — не могат ли те да ми препоръчат потребното и подходящо лице?“

Катков и Аксаков останаха много поласкани от посланието, което им донесе Головин. Аксаков препоръча княз Шаховской, тогава Черниговски губернатор; Катков намери избора за много сполучлив. Головин се готвеше да съобщи тоя бързо постигнат резултат в София, когато получи телеграма, че княз Александър бил на път в Петербург. Князът бе казал в София, че заминава за Дармщат, но във Виена той измени намерението си и взе трена за Петербург. В руската столица той пристигна инкогнито и се установи в хотел „Демут“; но на другия ден по желанието на императора той се пренесе в Зимния дворец. Александър III го покани след това в своята лятна резиденция в Гатчино. Тук на гарата той биде посрещнат от императрицата Мария Феодоровна, която в своята кола го заведе в палата. Приемът на императора според разказа на самия княз бил много сърдечен. Дачният живот, който Александър III водеше в Гатчино, способствуваше за дългите интимни беседи; князът се възползува от тях, за да обясни своето поведение и да разбие интригите на Хитрово срещу него. Върху избора на бъдещия министър обаче царят не желаеше да се произнесе^[13].

Кандидатурата на княз Шаховской пропадна след една среща на княз Александра със Скобелева. „Белият генерал“ се произнесе неблагоприятно за Шаховской, с когото бе имал недоразумения в Ахал-теке. Кандидатури се явиха много, но те не задоволяваха княза. В такива безплодни търсения се минаха няколко седмици. А известията от София бяха много тревожни.

В отсъствието на княза политическите страсти в България се бяха възбудили още по-яростно. Една неделя сутрин софийските граждани видяха залепени по липите сатири, в които княз Александър се заплашваше със смърт, ако не възвърне конституцията. Авторът на сатирите бе постъпил много наивно; той не бе се опитал даже да скрие почерка си. Още същия ден полицията откри, че виновникът е Д. Петков, опълченец и доскоро младши подначалник в Министерството на вътрешните работи. В дома му се намери неопровержимо доказателство — хектографът, на който бяха отпечатани сатирите: в хектографа материята не бе още претопена.

Едноръкият момък, който трябваше да се издигне по-късно до големи съдбини, бе тогава малко познат в страната, но имаше известна популярност в София. Съвременниците си го припомнуват с голяма италианска шапка, дебел бастун, мека риза без вратовръзка, говорещ високо по улиците, винаги придружаван от една тайфа приятели. Те се събираха всяка вечер в хотел „Искър“, който за случая се преобръщаше в политически клуб. Тук Петков развиваше в един самоуверен и живописен език, изпъстрен с енергични попръжни, своите непримирими идеи върху управленията и народите. В празниците тази бохемска дружина тръгваше вкупом на гуляй в Курубаглар. Тя съставляваше по улиците една любопитна процесия. Петков вървеше начело, нарамил огромния си бастун, на края на който бе вързана една червена кърпа, обикновено пълна с грозде и сирене. Дърветата в Курубаглар ставаха тогава Свидетели на наивни и яростни спорове, които напомнуваха хъшовските събрания в историческата кръчма на Странджата.

Хъш по начина на живеенето си, Петков нямаше нищо от непобедимия мързел на хъшовете. Той бе, напротив, крайно трудолюбив и редовен в службата си. Той не бе ходил никак на училище; азбуката бе научил от народните хора, с които дружеше преди Освобождението. Непрекъснатото му усилие да се самообразова е един от трогателните примери на българската енергия. Във време на окупацията^[14] по цели нощи той преписвал от край до край в. Марица, за да се научи да пише правилно. След това учел наизуст уводните статии, повтарял си постоянно фразите, които бяха му направили впечатление, и сетне сам се опитвал да съчинява.

Амбицията на младия самоук не се задоволяваше с това: той поиска да изучи и френски език. Учителят му бе Светослав Миларов. Те живееха^[15] в една стая и бяха сключили една конвенция, която бе залепена на стената над умивалника. Конвенцията съдържаше много задължения: едното от тях бе, че Миларов ще говори на своя контрагент през известни часове на деня само на френски. Миларов бе тоже една твърде любопитна личност: даровит поет, автор на една трагедия върху превземането на Цариград от турците, той бе и публицист с голям талант. Инак — безподобен бохем: той носеше широки панталони като артистите в Запад, пиеше ракия в тенекиени огромни чаши и повтаряше постоянно фаталистическата турска фраза: „Даа нелѐр вар!“ Както се вижда, влиянието на Миларова е било голямо върху Петкова. Той възбуди у него интереса към литературата, към руските критици, към задграничните революционни издания. Той го водеше пред първенците на либералната партия, особено у Цанкова, пред когото младият опълченец благоговееше. Посещенията у Цанкова станаха впрочем причина Петков да изгуби службата си. Начович бе го подозрял, че той предава на либералния водител канцеларските тайни, и бе натоварил главния секретар Д. Д. Агура да произведе една анкета. Анкетата не откри нищо, но Петков биде при все това отчислен. В едно писмо до вестниците^[16] той обясни, че е пострадал само загдето е посещавал Цанкова. Той не скърбеше за това, а забелязваше, напротив, с гордост: „В дома на г-на Др. Цанкова не ходят други освен хора патриоти, честни и интелигентни, следователно няма защо да се крия, да се страхувам и да се срамувам. Напротив, считам го за чест да имам един добър прием от такъв един патриот като г. Др. Цанкова.“ След интернирането на Цанкова Петков още по-фанатично се привърза към него. Хектографираните сатири се явиха именно като едно отмъщение за насилието, извършено върху „Врачанския светец“.

Знаеха ли либералните водители за приготовлението на Петковите позиви към тероризъм? Едва ли. Тия позиви отговаряха във всеки случай на едно голямо възбуждение у либералните кръгове против личността на княз Александра. В това време Независимост^[17] пишеше:

Може ли да има доверие народът към оногоз, който окова свободата му, който потъпка правдините му, който присвои и пръсна държавните му доходи, който продаде на чужденците най-скъпите интереси на страната?

Кой може да обича един тиранин?

Кой може да не чувствува презрение и отвращение към един вероломник и клетвопрестъпник?

Това ожесточение против него караше именно княз Александра да бърза с търсението на руския генерал, който трябваше да спаси положението на България. В Петербург изборът не можа да стане. Тогава князът се реши да замине за Москва, за да се съветва лично със славянофилите. Макар да бе много рано (тренът пристигаше в Москва на часа 6 сутринта), при все че валеше силен дъжд, князът биде посрещнат от една много отбрана публика. Сам Катков бе отишел на гарата. Приятелството между княза и славянофилите бе в най-сърдечната си фаза. „Москва, пишеше Аксаков в една лирическа и хвалебна статия в Русь, Москва има най-сетне утешението да поздрави в стените на своя исторически Кремъл Господаря на България^[18].“ А Катков наричаше княз Александра „славният венцоносец“, „божият помазаник“, „мъдрият вожд на братята българи“. Цялата Москва направи на княза възторжен прием. В апартаментите, които той заемаше в Кремля, постоянно се явяваха посетители от висшето общество и депутации, които му поднасяха хляб и сол. Един търговец му подари даже камбана^[19]. Княз Александър обичаше популярността и тази любов, която идеше към него тъй чиста, гореща и непосредствена, го вълнуваше радостно: отдавна той не бе виждал в България непринудени проявления на народните симпатии! В такова настроение той избра по препоръката на славянофилите двама генерали за министри на България. Каулбарс — на Войната; Соболев — на Вътрешните работи^[20]. Князът не познаваше нито единия, нито другия. За Каулбарса знаеше, че жена му била съученичка на г-жа Грим^[21]; за Соболева казаха му, че бил другар на Каулбарса в Туркестан. Генерал Скобелев, който бе служил с Каулбарса в Ташкент, бе се произнесъл също добре за неговите способности. Впрочем, енервиран от дългите безплодни преговори, водени по тоя въпрос, князът желаеше да свърши по-скоро всичко, за да замине за Дармщат. Преди това обаче той се отби в Петербург, за да вземе сбогом от императорската фамилия и да потърси съгласието на царя за минаването на двамата генерали на българска служба. Александър III одобри избора. Императорът и княз Александър имаха след това един нов разговор върху положението в България. Императорът продължаваше да бъде благосклонен. Вследствие оплакванията на княза Хитрово биде отзован и на 7 май напусна София. Князът се оплака от поведението на някои руски офицери: императорът го удовлетвори и в това отношение. Той упълномощи княза да издаде от негово име един приказ по българската войска, в който да заяви, че царят счита всяко дело на руските офицери в България, насочено против княз Александра, като насочено срещу него, императора, лично. Князът написа този приказ в самия кабинет на императора, който го одобри напълно^[22]. За да бъде още по-осезателно удовлетворението, дадено на княз Александра, императорът награди с един висок орден генерал Лесовой, който бе станал мимо волята на Хитрово временно управляющи Военното министерство след оставката на генерал Крилова. Княз Александър замина след това при родителите си в Дармщат, ободрен от горещата поддръжка, която бе намерил в Русия.

В България между туй работите се влошаваха постоянно. От Пловдив Славейков и Каравелов отправяха към народа в княжеството пламенни позиви за бунт.

Българите са се борили, за да извоюват своята свобода, пишеше Независимост и продължаваше:

Ако тази свобода им се отнема, ако те под княз, избиран от тях, се намират в политически условия, по-тежки и от тези във времето на турците, на тях не остава, освен да поискат да се отърват от подобен княз. Никой не е мислил, никой не е желал, щото България още в началото на политическото си съществувание да търси свободата си и спасението си с пъдение на княза си, но ако тя се принуди на това, вината не ще бъде у народа, но у оногози, който не иска да зачита народа за нищо и който си въобразява, че Русия проля кръвта си само за него, че Берлинският конгрес създаде България, за да даде корона и княжество на Батенберга. Пътят, който българският княз по злощастие е избрал, няма друг изход.

По-примирителен в своите писма, пращани по вестниците, Цанков водеше също от Враца една скрита ожесточена борба против княза. В няколко месеца той бе успял да преобърне чорбаджийския град в огнище на либерализма. Оттук неговото влияние зареше над цялата провинция. Враца бе станала „Мека на либерализма“. В хана, гдето старият изгнаник живееше с бабата си, се нижеше цял ден една непрекъсната върволица от посетители, жадни за словото на народния мъченик. От тоя затънтен край Цанков бе несравнено по-опасен за правителството, нежели от София. Най-умното щеше да бъде той да се остави свободен. Заслепен от своята вражда и от свой страх най-вече, Начович заповяда, напротив, да го арестуват под предлог, че устроявал революция^[23]. Като не счете това за достатъчно, Начович има невероятната идея да обяви Цанкова за умопобъркан и да го затвори в лудницата. Тук историята се обръща в роман-фейлетон. Намери се един съдебен следовател, който да държи едно постановление за мнимата лудост на Цанкова. Ето тоя любопитен документ:

ПРОТОКОЛ №4

В 1882 г. юни 16. Подписаният А. Н. Парушев, съдебен следовател в първия съдебен участък при Врачанския окръжен съд, че зададените въпроси от мен на обвиняемия ги призна за действителни. И като имам пред вид постановлението ми под № 1 относително в което намирам, че Др. Цанков не е в здравия си ум и за да се уверя още по-добре в това, то на основание временните съдебни правила постанових:

Да свикам вещи люде, които познават твърде добре Др. Цанкова, но като и вещите люде потвърдиха, че др. Цанков действително няма здрав ум, то на основание на тяхното показание и съгласно със същата статия да свикам окръжни лекари, за да се узнае дали действително обвиняемият Д. Цанков няма здрав разум, а обвиняемият Д. Цанков да се вдигне от дома на Д. Бошнакова и да се постави в казармата при Врачанския окръжен съд под полицейска стража съгласно ст. 628, пункт 6 от временните съдебни правила.

(Подп.) съдебния следовател А. Н. Парушев

Под това обвинение на лудост Цанков стоя цял месец. На 12 юли окръжните лекари от Враца, Рахово и Берковица бидоха повикани като експерти и съставиха медицински акт, че Др. Цанков се намира в нормално душевно състояние. На другия ден той биде освободен под частно поръчителство, но оставаше пак под полицейски надзор във Враца. След пускането му от затвора на Цанкова биде направено според Независимост предложението да се откаже от всяка политическа деятелност и да се оттегли в Русия, гдето обещаваха да му плащат във вид на пенсия 10000 лева. Цанков отхвърли тия унизителни условия и остана докрай твърд в своето изгнание. Твърдостта на стария деец бе толкоз похвална, че след идването на руските генерали положението на правителството изглеждаше вече съвсем затвърдено и за успеха на либералите шансовете се явяваха нищожни.