Ким Хюн Хий
Сълзите на моята душа (6)

Глава V

За да проверят уменията ми на международен таен агент, в годините след вербуването ми за таен агент и преди взривяването на полет №858, ми възложиха две важни задачи.

През юли 1984 г., вече експерт по въоръжени и невъоръжени схватки, бях посетена един ден от специалния агент Чунг, който пристигна рано сутринта в черния си мерцедес. Беше неделя, бях свободна и си почивах в библиотеката с 26-ти том от избраните съчинения на Ким Ир Сен. Чунг бе въведен от Ул Чи, а аз бях така изненадана от неочакваната му поява, че буквално скочих от стола.

— Другарко Ок Хуа — започна той дружелюбно, като ми подаде ръка, — радвам се да ви видя отново. Чух, че добре се представяте напоследък.

— Благодаря — казах аз и стиснах ръката му.

— Искам да си стегнете куфара за петнадесет минути — продължи той. — Само някои дрехи, нищо друго. Ще се видим отвън, като се приготвите.

— Разбира се — казах аз, като се опитвах неумело да прикрия уплахата и изненадата си, — идвам.

Не след дълго мерцедесът вече пъплеше по планинския път. Чунг от учтивост ми зададе няколко въпроса за моите успехи, но и дума не обели за това къде отиваме и защо. Чудех се дали не ме гонят от лагера, за да ме депортират — напълно оправдан страх за всеки кореец, внезапно посетен от висш партиен функционер. Независимо от сдържаното си поведение, Чунг изглеждаше в добро настроение и аз започнах да се съмнявам, че ме арестуват.

Стигнахме до разузнавателната централа и ме въведоха в кабинета на Куанг — шеф на отдел. Той бе висок млад мъж, преждевременно оплешивял, който носеше тъмни очила, независимо от факта, че не беше на открито. Освен това в кабинета присъстваше и нисък възрастен човек с въздълга бяла коса и лице, наподобяващо смачкан пергамент. И двамата станаха прави, щом влязохме, но старецът явно го направи с усилие.

Началник-отдел Куанг ми го представи:

— Ким Сеунг Ир — един от най-видните тайни агенти в историята на външното разузнаване. Отнасяйте се към него като към родния си дядо, Ок Хуа. Доста време ще прекарвате заедно.

След като всички се настанихме, Куанг започна да разяснява причината за тази среща.

— Г-н Ким, г-це Ким, през следващия месец и нещо ще пътувате в чужбина. За теб, Ок Хуа, целта ще бъде натрупване на практически опит. Ще обиколите много градове в Азия и Европа. Искам да натрупаш опит, като се придвижвате от страна в страна под прикритие. Време е да влезеш в досег с друга цивилизация и искам да си водиш подробни бележки по време на пътуването. Ще имаш прекрасната възможност да докажеш, че можем да ти възлагаме строго секретни мисии в бъдеще.

Ще пътувате като баща и дъщеря — японци. И двамата владеете отлично езика и легендата на японски туристи ще ви осигури отлично прикритие, докато се придвижвате из Европа. Ще посетите Москва, Будапеща, Виена, Копенхаген, Франкфурт, Цюрих, Женева, Париж, Макао, Гуангджоу и Пекин. В комунистическите страни ще използвате севернокорейски дипломатически паспорти, но на Запад ще пътувате с фалшиви японски паспорти на името на Шиничи и Маюми Хачия. Шиничи ще се представя за вицепрезидент на „Охой транспортейшън“, а Маюми за завършила женския колеж в Яояма, специалност битова техника. Подробности ще намерите в досиетата, които ще ви дадем, но засега това е основното.

— Ок Хуа, трябва да спомена, че на последния етап от пътуването ще бъдеш сама. Когато напуснете Европа на път за Китай, Сеунг Ир ще поостане ден-два и сам ще отлети за Сеул по свои дела. Пътуването ти до Китай ще бъде хем за развлечение, хем за заблуда, ако някой ви следи. Освен това по този начин ще преценим дали можем да ти се доверяваме занапред при самостоятелните ти пътувания.

Слушах думите му и ме обземаше все по-голяма възбуда. Най-после, след години обучение, което ми се струваше безкрайно, щях наистина да работя! В Кеумсунг имаше стажант-агенти, които чакаха по 10–15 години, докато ги изпратят с първата им задача, а аз бях чакала само четири. Естествено, бях зашеметена, притеснена и почувствах цялата тежест на голямата отговорност, която поемах. Моето първо и последно пътуване в чужбина бе това до Куба, а повечето севернокорейци никога не напускаха страната си. Всичко, което бе свързано с пътуването — летища, хотели, обмяна на валута — ми изглеждаше непосилно. Да оставим настрана факта, че щяхме да влезем нелегално в западни страни като вражески шпиони.

Изминаха няколко дни, докато всички детайли по пътуването бяха изгладени, през които изучавах японски модни списания и филми, за да изглеждат дрехите, гримът и обноските ми напълно автентични. Освен това трябваше да изчета няколко туристически пътеводителя. Усвояването на тази информация ми придаде чувство за сигурност и съвършенство. Усещах, че съм на път да стана перфектен шпионин като легендарните агенти на КГБ и Северна Корея, за които знаехме от филмите. Преливах от гордост. Докато повечето жени на моята възраст можеха само да мечтаят да станат добри домакини, аз щях да обикалям света. И понятие си нямах, че след няколко години щях да разсъждавам по съвършено различен начин.

Сега европейската част от пътуването ми изглежда обвита в мъгла. Какво бе впечатлението ми от първото съприкосновение с капиталистическите страни? Бях шокирана от факта, че градовете като цяло бяха чисти и обслужването бе добро. Най-много бях шокирана, разбира, се от изобилието и разнообразието от стоки в магазините. Въпреки че луксозните неща, като бижутата, бяха нещо съвършено непознато за мен, най-много ме порази разнообразието от хранителни продукти. Имаше толкова много храна!

Честно казано, обаче, запазих непокътнато втълпеното си убеждение, че европейските градове са корумпирани, развратни и като цяло по-низши. В Париж и Копенхаген бях отвратена от изобилието на порнографски магазини и често срещаните проститутки. В Швейцария бях отвратена от позьорството на абсурдно богатите хора — палта от норки, мерцедеси и диамантени обеци. Но мен 22 години ме бяха възпитавали, че всичко свързано със Запада е лошо, така че гледах на този свят през добре програмирани очи.

Другото, което ми попречи да оценя тези градове, бе прикритието ни. Пътуването в чужбина само по себе си бе странно и объркващо, дори смущаващо, но аз през цялото време трябваше да играя роля, да се представям за някой друг. Въпреки че заедно със Сеун Ир посетихме всички големи туристически обекти, което бе необходимо, за да подсигурим прикритието си, не успях да свикна да не се стряскам от появата на полицай. Особено изнервящо бе масовото присъствие на японски туристи, някои от които се опитваха да завържат разговор с нас. Така че през цялото пътуване бях под напрежение.

Обаче не можех да не забележа красотата на Европа. Швейцария накара дъха ми да спре. Влюбих се в Алпите в момента, в който ги видях, а хотелът ни до Женевското езеро като че ли бе взет от пощенска картичка. Спомням си срещата с индийски туристи близо до хотела, които опипваха снега с почуда, защото никога преди това не бяха виждали подобно нещо.

Бяха ни дали десет хиляди долара за разходи, а от нас се очакваше да донесем подаръци в Северна Корея за началник-отделите и за Вожда. Това, както разбрах, бе обичайна практика сред тайните агенти, които по този начин изказваха благодарността си, че са били изпратени в чужбина. Според западните стандарти подаръците бяха незначителни — предимно практични вещи, като например химикалки или запалки, които бяха дефицитни в Северна Корея. Не ни бе позволено да харчим пари за лични нужди, освен необходимото за изпълнение на задачата, но г-н Ким си купи скъп позлатен часовник. Часовниците бяха ценна придобивка в Северна Корея и притежателите им бяха хора на почит. По-късно Ким ми каза, че семейството му смятало това за най-ценната покупка, правена някога от него.

Аз самата имах желание да си купя малка статуетка на русалка в Женева, но тъй като тя бе гола, знаех, че няма да мога да я занеса до Пхенян. Вместо това си купих колие със златен кръст. Символът не означаваше нищо за мен, но Сеунг Ир, въпреки че не каза нищо, се намръщи, когато го видя на врата ми. По-странното бе, че шефът Куанг ме похвали за него при завръщането ми. Сметна го за идеално прикритие. Аз, разбира се, премълчах факта, че го бях купила само за удоволствие.

Трябва да призная, че „професионализмът“ ми на таен агент, ако въобще притежавах такъв, поизбледня в Швейцария. Пейзажът ми подейства като приказка и не ми се тръгваше.

В Париж трябваше да се разделим с Ким, но прекарахме няколко дни заедно, маскирани като туристи. В Париж ме впечатлиха доста неща, особено елегантността на жените. С учудване открих, че жените на средна възраст се обличаха също така смело, както и двадесетгодишните. Бях впечатлена, освен това от величествените сгради. Приятните усещания бяха обаче помрачени, когато един мотоциклетист ми открадна чантата, докато пресичах улицата. Или пък когато един шофьор на такси ни измами с близо 100 долара поради нашето незнание.

Сеунг Ир се държа като истински джентълмен през цялото пътуване. Въпреки че наемахме обща стая, той нито веднъж не ми се пусна и не ме закачи. Преди пътуването тази мисъл ме притесняваше и бях решена да употребя познанията си по бойни изкуства, за да го просна в несвяст при първия намек. Сеунг Ир бе агент-ветеран, но беше стар и бях сигурна, че ще се справя, ако се наложи. Противно на всичките ми страхове, той се държа като истински баща. За мен бе голямо облекчение, че при първата ми задача бях в компанията на изискан и опитен разузнавач, който можеше да ми вдъхне увереност, когато започнех да се съмнявам в убедителността на прикритието ни. Той много пъти бе посещавал Европа и притежаваше самообладание, което се придобива само с опит.

Въпреки че бяхме предупредени да не споделяме нищо за миналото си, бе невъзможно да не научим по нещо един за друг. Сеунг Ир бе женен, имаше няколко големи деца и вече не помнеше откога работи в разузнаването. При предишни задачи бе обиколил целия свят, дори Америка. Усетих, че под крехкия, но суров външен вид, се крие добър човек, въпреки че вероятно бе убил доста хора в борбата за комунизъм. Беше към седемдесетте и имаше хронични стомашни болки. Струва ми се, че след време взаимната загриженост надхвърли професионалните ни задължения. Комай започнахме да се притесняваме един за друг, сякаш бяхме членове на едно семейство.

Когато дойде време да напусна Париж и да замина за Макао, Ким ме изпрати до летище „Де Гол“. Въпреки че ме беше страх да остана насаме, опитах се това да не личи. Не ми се искаше при завръщането ни Ким да споменава в доклада си за разсополивила се млада жена.

— Внимавай, Ок Хуа — каза той, като приближихме паспортната проверка, където той не можеше да ме придружи. — Агент Чунг ще те посрещне в Макао и ще ти помогне да продължиш до Гуангджоу. Кажи му, че ще се срещнем с него на 26 септември.

— Успех, Сеунг Ир — му рекох, като го прегърнах, — ще се видим ли пак?

Той се засмя.

— Трябва да се пенсионирам, но въпреки това, надявам се, че ще се срещнем.

Естествено след известно време отново се събрахме заедно, но вече за задача с далеч по-смъртоносни последствия.

Години по-късно разбрах, че след като ме изпрати, Ким Сеунг Ир бил на косъм от смъртта в Южна Корея. Свръзката му в Сеул била нападната минути преди определената им среща. Агентът успял да се вмъкне в един фризьорски салон, докато южнокорейската полиция и контраразузнаването го следвали по петите, и се застрелял, преди да го хванат. Естествено Сеунг Ир веднага напуснал Сеул, миг преди властите да затворят основните пътища, водещи извън града. Явно южнокорейците са разбрали за него и в Пхенян се вдигна много шум за това дали няма внедрен чужд агент във външното разузнаване.

Междувременно в Макао аз не знаех нищо за това и се опитвах да изпълня собствената си задача. Агентът Чунг ме посрещна на летището и през следващите няколко дни ме развеждаше, за да ми покаже острова. Спомена, че по-късно мога да бъда изпратена в Макао, ако всичко върви добре, затова внимателно да наблюдавам обстановката. Това бе една капиталистическа Мека, като Хонконг примерно, пълна с казина и скъпи хотели, но тъй като все пак бе в Азия, стори ми се по-близка от Европа.

Истинските ми страхове започнаха, след като Чунг ме настани във влака за Гуангджоу. През следващата седмица трябваше изцяло да разчитам на себе си.

За щастие Китай не ми бе така чужд, както предполагах. В края на краищата това бе съседна страна, при това комунистическа. Беше ми любопитно да наблюдавам как живеят обикновените китайци и открих с изненада и огорчение, че живееха по-добре от севернокорейците. Струваше ми се, че Родината бе най-бедната страна в света. В Китай поне магазините бяха заредени догоре, ресторантите бяха евтини, а обслужването — добро.

Прекарах два дни в Гуангджоу, след което продължих към Пекин. Той бе пренаселен град, в който основният транспорт бе колелото. Май имаше милиони велосипеди. Отново обърнах внимание на стандарта на живота и въпреки че не бе така висок, както в Европа, все пак беше много по-добър от този в Пхенян. Имаше по-голямо изобилие от храна, а по-дребните луксозни стоки можеха лесно да се намерят на черния пазар. Срамувах се заради моята страна.

При напускането на Пекин купих някои подаръци за началниците от безмитния магазин на гарата — пет кутии с билки в шишенца, две бутилки коняк и една кутия моливи. Започнах да си мисля, че живея в странна държава.

Може би най-показателното от европейското ми пътуване бе докладът, който трябваше да представя пред началниците, но сега, когато се сещам за него, ми изглежда доста абсурден:

„Пътуването ми из капиталистическите страни в Европа само затвърди познанията ми за тях отпреди. Напълно е вярно, че само шепа хора живеят добре, а обикновените граждани водят отвратителен живот. Бе истински ад.

За разлика от бляскавите улици и ярките неонови светлини съществуват и покрайнини, в които хората живеят като животни.

Видях пищни ресторанти, посещавани само от капиталистически свине, които смучат кръвта и потта на масите. Видът на кучетата им, облечени по-добре и от обикновените хора, е тъжно и отвращаващо отражение на пропадналото им общество.

Чувствам се горда, че гражданите на Северна Корея живеят, работят и учат на равни начала и не се налага да се притесняват за всекидневните си нужди. Решимостта ми да отдам живота си за социалистическата идея и да я защитавам от нашите врагове е по-твърда, откогато и да било.

За мен е чест и гордост да служа на Великия Вожд по предначертания ми път и съм безкрайно благодарна, че съм родена в Северна Корея.“

Освен това от мен се искаше писмена оценка на собственото си представяне, както и на това на Ким Сеунг Ир. По време на задача от агентите се изискваше да наблюдават партньорите си също толкова внимателно, колкото и всичко останало наоколо, и би било немислимо да не включа доста самокритика за съвместните ни действия с Ким Сеунг.

Естествено, с труд намирах думите.