Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tears of My Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Ким Хюн Хий

Заглавие: Сълзите на моята душа

Преводач: Илияна Шеркова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: автобиография

Националност: корейска

Редактор: Василка Ванчева

Рецензент: Василка Ванчева

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4906

История

  1. — Добавяне

Глава X

Беше на пистата, на стотина метра от нас — полет №858 на корейските авиолинии. Гледах го през огромните стъкла на терминала на летището, докато екипът по поддръжката привършваше своята работа. Само ако знаеха какво ще се случи днес…

Беше 28 ноември, преди залез-слънце. Дори и по това време на годината в Багдад не се дишаше от жега. Току-що бяхме пристигнали от Белград по разписание и след няколко часа щяхме да продължим за Абу Даби. Днес най-после, след цялата подготовка, щяхме да пристъпим към действие.

Ким Сеунг Ир стоеше до мен и усетих, че мисли същото. Протегна ръка и стисна моята за миг в необичаен изблик на нежност. Това бе в тон с нашето прикритие — проява на обич от един баща към дъщеря си. Въпреки годините му, въпреки опита му, знаех, че е не по-малко притеснен от мен. За миг си помислих, че по време на мисията той действително бе влязъл в ролята на баща. След това се сетих за семейството си, при което жадувах да се върна.

— Скоро, Ок Хуа — прошепна той, като се осмели да използва корейското ми име за пръв път, — скоро.

Щом се обърнахме с гръб към прозореца, видяхме в тълпата, че двама изискано облечени корейци приближават към нас. Единият носеше голям куфар. Веднага разбрах, че това беше свръзката, а бомбата бе в куфара. Преструвах се на спокойна, но стомахът ми се бе свил на топка.

Двамата оперативни работници се наричаха Чой и действително между тях съществуваше зловеща прилика, макар да не бяха роднини. Бяха абсолютно еднакви на ръст, облечени в скъпи черни костюми и модерни тъмни очила с метални рамки. Косите им бяха сресани назад с брилянтин по един и същ начин и за миг реших, че са близнаци.

По-старият от двамата бе резидентът; по-младият беше специален агент. Разменихме си поздрави и любезности и придружихме двамата Чой до бара за по едно питие. С неподправена загриженост резидентът попита другаря Ким за здравето му, което не се беше подобрило, откакто напуснахме Пхенян.

— Това е последната ми задача — каза той.

Резидентът Чой го потупа по рамото.

— При това положение вашата изключителна кариера не би могла да има по-добър завършек. — Той отпи от питието си и попита: — Предполагам и двамата помните как да настроите бомбата?

— Естествено — каза Ким.

— Отлично. — Чой приключи с питието и си погледна часовника. — Мисля, че трябва да тръгваме. Не е много разумно да ни виждат заедно. — Погледна първо Ким, а след това към мен. — Желая успех и на двама ви.

Ръкувахме се и те си тръгнаха, като ни оставиха куфара. Изпитах известно облекчение, че щеше да го носи Ким, а не аз.

— Помни едно нещо — каза той, докато вървяхме към изхода, — взривната течност в шишенцето ще увеличи мощността на бомбата транзистор, затова двете не трябва да се разделят.

Той се огледа, за да се увери, че никой не може да ни чуе.

— Освен това — продължи, като снижи още гласа си, — не забравяй, че не бива да подменяме батериите в радиото с други, така че не трябва да ги губиш.

Усмихна се и продължи с горчивина:

— И гледай да не объркаш лекарството ми с взривното вещество.

Разделихме се при пункта за митническа проверка. В тези страни се проверява не само багажът, но и хората. Външно бях спокойна, но пулсът ми се ускори и дори леко ми се виеше свят.

Всичко вървеше плавно до момента, в който служителката от специалните служби — навъсена и мрачна тридесетгодишна жена — откри батериите в куфарчето заедно с шишенцето, което видимо бе пълно с вода. Тя ги измъкна рязко и каза:

— На това летище е забранено да се внасят батерии на борда на самолета.

Обзе ме паника. Без батериите бомбата нямаше да избухне и нашата дълго и внимателно подготвяна мисия, погълнала толкова средства, щеше да се окаже провалена, а усилията ни напразни. Молех я почти със сълзи на очи да ми върне батериите. Тя остана непреклонна и започна да я гложди съмнение защо някой ще държи толкова много на няколко обикновени батерии. Явно загуби търпение и ги хвърли в боклукчийското кошче.

Поех си въздух, за да подновя спора, тъй като знаех, че бе немислимо да се завърна в Северна Корея в случай на провал, и видях другаря Ким да идва към мен, приключил с проверката. В този миг ми се яви като спасител и набързо му разказах какво се бе случило. Той се намръщи, погледна в кошчето и след миг вече бе бръкнал вътре и извадил батериите. Сложи ги в радиото и го включи, за да провери дали бе в ред.

— Вижте — каза той на служителката, — тези батерии са за това радио и това е всичко. Никога не са ни създавали проблеми по другите летища. Ако не ни позволите да ги вземем със себе си, уверявам ви, че ще се оплача в иракското посолство в Япония веднага щом се върна, а също така и в японското посолство в Ирак.

В този момент си дадох сметка какво означаваше икономическата мощ на Япония. Жената се разколеба и погледна към друг служител, който наблюдаваше цялата сцена.

— Приемете извиненията ни — каза той, като приближи, — просто спазваме правилника. Трябва да ни разберете.

Намръщи се за малко и продължи:

— Постъпете, както желаете. Вземете ги с вас в самолета.

Изпитахме огромно облекчение. Най-после можехме да продължим. Стигнахме до още една митническа проверка и трябваше да се подложим на същата процедура отново. Този път обаче г-н Ким скри радиото под колана си и преминахме без усложнения.

— Казвах им аз на глупаците в Пхенян, че тук ще имаме проблеми — мърмореше си той, докато вървяхме.

Като приближихме чакалнята, видяхме много южнокорейци, струпани на едно място. Имахме чувството, че се намираме в южнокорейско летище. Намерихме две места встрани от останалите и аз седнах. Ким се отправи към тоалетните с куфара, но след малко се върна и каза:

— Маюми, мъжката тоалетна е претъпкана. Трябва да отнесеш бомбата в дамската тоалетна и сама да я нагласиш.

Гледах го втренчено известно време, обзета от тревога. Докато се обучавах да настройвам бомбата, все си мислех, че нещата ще вървят по план и Сеунг ще се погрижи за всичко. Когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че ме претегляше. Издържах на погледа му и казах:

— Разбира се. Връщам се веднага.

Заключих се в дамската тоалетна и извадих радиотранзистора. Бях вършила това десетки пъти с незаредена бомба, но умирах от страх, че трябваше да го направя с истинското устройство. Ръцете ми трепереха и никакви усилия на волята не помагаха. В края на краищата реших, че просто трябва да приключа с тази работа. Погледнах часовника си. Беше 10.40 часа. След двадесет минути щяхме да се качим в самолета. Стъпка по стъпка, като прилежно следвах добре усвоените инструкции, нагласих часовниковия механизъм да се задейства след девет часа. След това със затаен дъх, като очаквах онова нещо да избухне всеки момент, включих копчето за взривния механизъм.

Готово. Задачата бе изпълнена. Въздъхнах с облекчение и за момент си помислих, че вече нямаше връщане назад. В този миг въобще не изпитвах чувство на вина или угризения за постъпката си; мислех единствено как да изпълня поръчението и да не предам страната си.

Като излизах, се зърнах в огледалото, видях едно лице, белязано от умората и притеснението през последните няколко дни, и не можех да не си задам въпроса: как стигнах дотук? За миг видях детското си лице, а не отражението на възрастна жена, която ме гледаше от огледалото. Лицето ми се видя някак изненадващо чуждо, сякаш се бях превърнала в зрял човек, без да забележа и без да помня коя съм. Виждах лицето на майка си вместо моето и се питах какво ли си мисли тя за мен в този миг. Бях сигурна, че нямаше да одобри постъпката ми, независимо от почестите, които щях да получа, и ми трябваше известно време, за да изляза от това състояние.

Присъединих се към г-н Ким в чакалнята и той повдигна вежди въпросително. Кимнах утвърдително, усмихнах се вяло и седнах до него в очакване на повикването.

Г-н Ким извади шишенце с хапчета и изсипа четири в шепата си. Глътна две, а другите две подаде на мен.

— Това е за нервите — каза той, а аз ги приех с благодарност.

Глас по уредбата ни подкани да се приготвим за отвеждане към самолета. Качихме се в автобус, който щеше да ни откара дотам. Разстоянието бе малко, но ми се видя километри дълго. Над Багдад бе паднала нощ и самолетът се извисяваше величествено над нас в тъмнината.

Като се сетя за тълпата хора в съдебната зала при произнасянето на присъдата ми, неизбежно се сещам за този автобус. Почти всички пътници бяха южнокорейци, които разговаряха оживено помежду си. Прониза ме чувство на съжаление към тях. Въпреки че бяха от Южна Корея, имах чувството, че те представляват моя народ. Разделителната полоса между нас бе съвършено изкуствена. Повтарях си, че моята мисия бе за доброто на двете страни. Така ме бяха учили и аз вярвах в това.

Сега единственото, което виждам, са потъналите в сълзи лица на близките на жертвите в съдебната зала и се опитвам да свържа тези лица със засмените лица в автобуса. Чудя се кой на кого е бил роднина.

Автобусът спря и прекъсна мислите ми. Слязохме на пистата и се запътихме към стълбите, които ни отведоха до вратата на самолета. Там ни посрещнаха две стюардеси, а трета дойде да ни помогне да си намерим местата.

Г-н Ким остави чантите ни в багажното отделение над главите ни. Загледах се в лицето му, докато го правеше, и видях колко е изтощен. Изглеждаше стар и немощен, но в същото време си давах сметка, че притежава някакъв аристократизъм този ветеран-разузнавач, който бе преживял толкова много през своите седемдесет години.

Седнах до прозореца, а г-н Ким — по средата. На мястото до пътеката се настани европейка. Странно, но изпитах известно облекчение от факта, че не е южнокорейка, и се чудех дали след няколко часа и тя щеше да е мъртва. Зловещо усещане.

Бях се поуспокоила, след като се качихме, но отново ме обзе страх. Навън бе нощ и бордът на самолета представляваше един малък затворен свят. Почувствах се като в капан, обзе ме страх от затворени пространства. Освен това не бе изключено бомбата да избухне преждевременно. Във всеки един момент можех да умра, без да разбера какво се е случило. Не бе никак приятно.

Самолетът излетя по разписание, опитах се да заспя, но не успях, и вместо това се заслушах в разговорите наоколо. Повечето южнокорейци явно бяха работници, вероятно нефтодобивници. Определено се радваха, че се прибират у дома. Някои се оплакваха от компаниите си и условията на труд и това затвърди убеждението ми, че южнокорейските корпорации експлоатират работниците си, както ни бяха учили.

Всеки път, щом се приближеше стюардеса, пулсът ми се ускоряваше. Освен това сякаш наблизо бе седнал човек от охраната, който оглеждаше пътниците. Имах чувството, че непрекъснато гледа мен.

Опитах се да се поуспокоя отново. Мислех си, че в случай на успех щяха да ме обсипят с най-високи почести в Родината. Освен това си мислех за чутото в Пхенян, преди да започне мисията. Бяха ми казали, че заради поверителността на мисията повече никога нямаше да ме използват в качеството ми на таен агент. Това ми вдъхваше нова надежда, че ще се върна при семейството си, нещо, което желаех най-силно от всичко на света.

Другите пътници заспаха и светлините изгаснаха. Самолетът потъна в мрак. Чуваше се единствено бръмченето на моторите. Погледнах към потъналия в размисъл Ким. Забелязах как една вена на врата му пулсира при всеки удар на сърцето. Освен това дишаше учестено.

Полетът ми се стори цяла вечност, въпреки че продължи само час. Всички опасения и трудности, които бяхме преживели, преди да се качим в самолета, бяха незначителни в сравнение с тревогата, която изпитвах сега. Можехме само да чакаме. Когато пилотът съобщи по уредбата, че наближаваме Абу Даби, почти скочих от седалката. Погледнахме се едновременно с Ким и ми се стори, че на лицата и на двама ни бе изписано отчаяние. Колкото повече наближаваше приземяването, толкова по-нервна ставах, като че ли отброявах секундите, делящи ме от неизбежна катастрофа.

Самолетът най-после кацна, но му бе необходимо известно време, докато стигне до ръкава. Скочихме и грабнахме багажа си. За миг се вторачих в куфарчето с взривното устройство, което изглеждаше напълно безвредно. Не бе за вярване, че вътре имаше бомба, способна да унищожи самолета. Потреперих и му обърнах гръб завинаги.

Пак трябваше да чакаме, докато слезем от самолета. Редицата от хора едва пъплеше; много от пътниците, които продължаваха за Сеул, слизаха само да се разтъпчат.

„Движете се, по дяволите — казвах си наум, стиснала зъби — мърдайте!!!“

Мина цяла вечност, докато стигнем до изхода, но дори и тогава ми се струваше, че някаква невидима ръка ще ме сграбчи и хвърли обратно или ще се появи стюардесата с нашето куфарче в ръка, за да ни попита дали не сме го забравили. Стюардесата на изхода обаче само се усмихна и каза:

— Довиждане. Благодаря, че летяхте с нас.

Слязох с треперещи крака и тръгнах, като се олюлявах. Независимо от това почувствах огромно облекчение. Сякаш съм била подложена на изтощително изпитание и най-после се бях измъкнала. Погледнах към Ким и той ми се усмихна.

Успокоението ни не трая дълго. В чакалнята на летището униформен полицай събираше паспортите и билетите на транзитните пътници (т.е. на тези, които продължаваха с друг полет) и раздаваше жълти бордни карти на продължаващите със същия полет.

Ким изведнъж се смути. По план трябваше веднага да се прехвърлим на полет 603 на йорданските авиолинии, които щяха да ни отведат в Рим през Аман. Но се бе появило непредвидено препятствие — съвсем неочаквано охраната поиска да предадем билетите си.

Проблемът бе следният: ако предадяхме билетите за Абу Даби — Аман — Рим, веднага щяха да се усъмнят в нас. Защо им трябваше на двама японци, баща и дъщеря, да летят от Багдад за Абу Даби и веднага да продължат през Аман за Рим, след като имаха куп възможности да хванат самолет директно от Багдад за Рим? Не можехме да поддържаме версията, че оставаме в Абу Даби, защото нямахме визи, а бе невъзможно да ги получим поради факта че Япония нямаше официален договор с Обединените арабски емирства.

Този проблем въобще не бе предвиден. Доколкото знаехме, никъде другаде по света не събираха билетите на транзитните пътници. Започваше да става опасно.

По тези причини, когато служителят стигна до нас, ние му дадохме резервните билети за Виена — Багдад — Бахрейн. Служителят изчезна с билетите ни и каза, че ще се погрижи за бордните карти.

— Какво ще правим сега? — прошепнах на Ким.

— Трябва да напуснем Абу Даби възможно най-бързо — каза той. — Ще трябва първо да отидем до Бахрейн и оттам да отлетим за Рим.

Полет №858 излетя от Багдад за Сеул и аз наблюдавах как светлините му изчезваха в нощното небе. През това време бях нетърпелива и изпитвах страх. Не можех да се отърва от мисълта за щастливите южнокорейци.

Минаха часове. В Абу Даби настъпи полунощ и на летището бе спокойно. Служителят, който беше взел паспортите ни, разговаряше със свои колеги в дъното на чакалнята и от време на време поглеждаше към нас. Най-накрая Ким отиде да го попита какво става с билетите ни. Служителят отговорил, че ще си ги получим в 9.00 ч., преди да излети самолетът, и да не се притесняваме.

Ким приседна и разтърка лице с ръце, като мърмореше, че от самото начало е знаел колко погрешен е бил маршрутът ни. Когато си даде сметка, че с такива приказки ще ме изплаши, той се опита да ми вдъхне увереност и каза:

— Трудно е бързо да се установи какво е станало при самолетна катастрофа. Докато започнат да ни търсят, ще сме вече в Пхенян.

Въпреки това имаше вид на човек, който сам не си вярва. Не казах нищо.

На разсъмване погледнах часовника си. Бомбата щеше да се взриви в 6.00 часа; беше 5.54 часа. Помислих си за самолета, който в момента бе над Андаманско море, близо до Бирма. Всеки момент…

Заспах дълбоко. Когато се събудих бе вече ден. Скоро самолетът ни щеше да излети. Служителят най-после ни върна паспортите и билетите и се качихме на самолета за Бахрейн. Въздъхнах с облекчение, след като излетяхме и се чувствах невероятно щастлива, че напуснахме Абу Даби.

Час по-късно пристигнахме в Бахрейн, на 29 ноември — неделя сутрин. И там не се чувствахме напълно защитени, затова се опитахме веднага да си купим билети за Рим. Тъй като билетите ни бяха закупени в Абу Даби, трябваше да ги презаверим в билетното бюро, което бе затворено в неделя. Поклащайки глава вбесен, Ким каза, че ще трябва да преспим в Бахрейн, и си извадихме тридневни транзитни визи.

По телефона си запазихме стаи в хотел „Интерконтинентал“ и наехме такси до там. Прекарахме по-голямата част от деня в сън. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.

В понеделник сутринта се опитахме да си купим билети за Рим, но ни казаха, че самолетът е пълен и ще трябва да изчакаме до вторник.

Целия понеделник се разхождахме из Манама, за да изглеждаме като японски туристи; и двамата не запомнихме нищо от видяното. Пазарувахме, за да убием времето. Ким купи плодове и сандвичи за вечеря и ги отнесохме в хотела.

Докато се хранехме, телефонът иззвъня. Така се стреснах, че изпуснах на земята банана, който белех. Никой не знаеше къде сме отседнали. Дори нашите началници. Нямаше причина някой да ни търси.

Погледнах г-н Ким и усетих как пребледнявам. Той ми хвърли едно око и вдигна слушалката.

— Да?

Послуша известно време и затвори. Изправи се и отиде до прозореца, сключил ръце на гърба. Попитах го какво има, но той не ми отговори. По начина, по който бе стиснал зъби, разбрах, че е притеснен. Сърцето ми се разтуптя и устата ми пресъхна. След малко телефонът иззвъня отново. Той отиде да го вдигне и ми посочи с жест да му дам паспортите. Чух, че чете имената ни и номерата на паспортите, след което затвори.

— От японското посолство — каза той и ме погледна, преди да продължи. — Не се притеснявай. Няма да им е лесно да ни проследят.

Като го гледах право в очите казах:

— Не ти вярвам.

Наистина не му вярвах. Споходи ме внезапното предчувствие, че властите знаеха много добре кои сме и къде сме.

Той вдигна рамене с безизразно лице. Изправих се и започнах да разчиствам масата, когато телефонът иззвъня отново. Г-н Ким слуша известно време и затвори.

— Маюми, във фоайето има двама души от корейското посолство. Ще дойдат да ни видят. Престори се, че спиш и ме остави да се оправя с тях.

Изпаднала в паника, се покатерих в леглото, като забравих да си сваля обувките. Обърнах се към стената и придърпах завивките до брадичката си. Исках да потъна дълбоко в леглото и да изчезна. В този момент ужасното ми предчувствие като че ли се сбъдваше и аз разбрах, че бяхме загубени.

След секунди на вратата се почука. Ким отвори и покани двамата мъже вътре.

— Извинете ме — каза той, след като се представи, — но дъщеря ми е изтощена и трябва да си почине.

Всички седнаха около масата. Корейците не говореха японски и разговорът вървеше с труд на развален английски. Изнервени, корейците често псуваха, но Ким не се издаде.

В крайна сметка изплюха камъчето. Казаха, че полет №858 на Корейските авиолинии със 115 пътници на борда бил изчезнал, преди да кацне в Бангкок, и се предполага, че е катастрофирал. По тона им усетих, че сме заподозрени в съучастничество. Те попитаха закъде ще летим.

За миг си представих падащия самолет. Признавам си, че не изпитвах угризения, и с облекчение разбрах, че мисията ни със сигурност бе успяла и сме останали верни на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. Бях уверена, че Олимпийските игри през 1988 г. в Сеул няма да се състоят и че съм участвала в предприемането на важна стъпка към обединението на Корея.

Корейците си тръгнаха и обещаха да се върнат на другия ден. Няколко часа по-късно отново се почука и Ким открехна вратата. Беше ни подхвърлена кутия с бонбони, а приносителят изчезна. Явно ни следяха.

Тази нощ не спах. Г-н Ким, който бе напълно изтощен, заспа дълбоко и хърка шумно през цялата нощ. Аз гледах в тавана и през няколко минути поглеждах часовника си. Бях претръпнала. Казах си, че арестуването ни е само въпрос на време.

Г-н Ким продължаваше да спи като труп дори и след разсъмване. Разбудих го нетърпеливо и набързо опаковахме багажа си, за да хванем самолета. Когато бяхме готови, а аз бях тръгнала към вратата той ме повика.

— Почакай, Маюми.

Обърнах се. Лицето му бе придобило сериозно изражение и той не смееше да ме погледне в очите. Бръкна в джоба си и ми подаде кутията „Марлборо“, която съхраняваше.

— Ако се случи най-лошото — каза той тихо и забелязах, че ръката му трепереше, докато ми я подаваше.

Струва ми се и двамата знаехме, че с нас е свършено. Но и двамата не бяхме мислили, че ще се наложи да използваме отровата. Не знаехме дали ще имаме куража да го направим.

Докато вървяхме към асансьора, Ким повтори думите, които чух от него преди два дни.

— Казах им на глупаците за маршрута. Казах им. Ще видят те, като се върнем.

Напуснахме хотела, като пропуснахме закуската. Излязохме навън на ослепителната светлина, без да обръщаме внимание на подозрителните погледи на персонала. Всеки, който ни видеше, можеше да разбере, че сме уплашени. Колкото и да се опитвахме, не можехме да изглеждаме спокойни.

Спряхме такси и отпратихме към летището. Голият пейзаж прелиташе покрай нас, а аз стисках цигарите и се молех да не ми се налага да ги използвам. Странно беше, че ги държах в ръка, след като знаех, че незначителното количество отрова може да ме убие мигновено. Само при мисълта за това започна да ми се повдига.

Пристигнахме на летището без произшествия и г-н Ким хукна да вземе бордните ни карти. Огледах чакалнята за следи от преследвачи, но не видях такива. Ким най-после се появи и забързахме към изхода. Наредихме се на опашка зад другите пътници и се възродиха надеждите ни, че все пак ще се спасим.

И тогава зад себе си чух някой да казва на чист японски:

— Мога ли да видя паспортите ви, моля?

Обърнах се и видях висок азиатец, застанал до мен. Безмълвно му предоставихме паспортите, а той се отдалечи и изчезна.

Помолиха ни да напуснем опашката и трябваше да наблюдаваме отстрани как другите пътници се качват в самолета. В подсъзнанието си чувах как директорът в Пхенян казва:

— Другари, не трябва да забравяте, че тази мисия е строго поверителна. Ако се случи най-лошото, трябва да сте готови да погълнете отровните ампули, за да се запази тайната. И помнете, че дори да жертвате живота си във физическия смисъл, в политическия вие ще живеете вечно.

Помислих си: „Да, ще бъда достойна дъщеря на Родината си и с радост ще отдам живота си за нейното обединение“.

За пръв път от няколко дни насам се почувствах истински спокойна.

Тогава чух съобщението, че самолетът за Рим е готов за излитане. Обърнах се с лице към прозореца и наблюдавах как аеропланът набира скорост и отнася със себе си последните ми надежди. Решимостта отпреди няколко секунди се разби на пух и прах. Бе глупаво да си въобразявам, че съм толкова силна.

Като се обърнах, видях, че азиатецът се приближава с паспортите ни, но лицето му бе мрачно.

— Ще останете където сте. И двамата.

— По какви причини? — попита Ким.

— Аз съм от японското посолство в Бахрейн. Установихме, че паспортът на Маюми Хачия е фалшив и ще ви задържим за разпит. Полицията ще дойде всеки момент, но ви предупреждавам да не правите глупости.

Отдалечи се малко и заоглежда залата, като че ли да се увери, че сме сами.

Ким докосна рамото ми и аз се обърнах. Бе помръкнал.

— Ок Хуа, трябва да си силна и да сдъвчеш ампулата. Вече сме разкрити и само ще удължиш агонията си, ако не го направиш. Не съжалявам, че ще умра сега. Живях достатъчно дълго. Но ти… — гласът му секна и мина време, преди да ме погледне отново — много съжалявам.

Знаех, че старецът се разкъсва отвътре, и бях шокирана от човещината на Ким Сеунг Ир. Защото пред мен стоеше един от най-изявените разузнавачи на Северна Корея, един истински революционер и боец. Независимо от възрастта си, от болестта си и изпитанията, на които ни подложи съдбата по време на мисията, той нито веднъж не се поддаде на страховете си. И ето, най-после рухна, но не заради себе си, а заради мен.

Не можах дума да отроня, сълзите се стичаха по бузите ми, но му кимнах в знак на съгласие.

И изведнъж във въображението ми се появи лицето на мама.

По време на редките посещения у дома, докато се обучавах — веднъж на две-три години — тя винаги ме посрещаше добре и се радваше, че съм здрава. Когато си тръгвах, мобилизираше цялото си самообладание, за да се овладее. Толкова много страдаше, щом дойдеше време да си ходя. Тогава почти не забелязвах чувствата ѝ. Следвах придружаващия ме инструктор обратно до тренировъчния лагер, горда, че Партията ме е избрала. Разбрах, че я бях предала, бях предала жената, която бе положила толкова грижи, за да ме отгледа. Срамувах се от суетата си и твърде късно осъзнах грешките, които бях направила. Няма такава партия, заради която човек трябва да пренебрегне семейството си.

Прости ми майко. Моля те, не ме осъждай.

Трябва да умра. Защото не само аз, но и тя ще трябва да плаща за провала ми.

Погледнах г-н Ким, който пушеше цигара след цигара до мен.

— Татко, дай ми знак кога да взема ампулата.

Потънал в собствените си мисли, той кимна безизразно. Издишваше дима, а лицето му бе каменно. Сигурно мислеше за собственото си семейство.

В този миг в стаята влязоха четирима или петима бахрейнски полицаи и ни наредиха да ги последваме. Разделиха ни и ме отведоха в малка неугледна стаичка за обиск.

Жените, които ме обискираха, бяха много прилежни. Претърсиха всяка част от тялото ми, всеки косъм. Много внимателно преровиха тоалетните ми принадлежности. Не обърнаха особено внимание на цигарите, които бях пуснала в черната си дамска чанта.

Когато се върнах в залата, Ким вече ме чакаше. Наблизо стоеше бахрейнски полицай. Ким ме погледна въпросително, навярно се чудеше дали цигарите са невредими. Усмихнах се и той видимо се успокои. Предложи ми японска цигара, все едно че бях пушач, за да не събудим подозрения, когато дойде решителният момент.

Това свърши работа.

Докато взимах цигарата и вадех запалката от чантата си, една от жените, които ме бяха претърсвали, поиска чантата ми. Тъй като не можех да ѝ откажа, извадих кутията „Марлборо“ и ѝ подадох чантата. Тя посочи и цигарите. Извадих отровната цигара и ѝ подадох кутията. Колкото и това да изглеждаше подозрително, не можех да си позволя да ѝ дам тази цигара. Всичко зависеше от ампулата в нея. Тя трябваше да остане в ръката ми.

Офицерът излая нещо неразбираемо по мой адрес и протегна ръка. Погледнах г-н Ким и той поклати глава. Замръзнах за момент и офицерът грабна цигарата от ръката ми. Без да се замисля, аз си я взех обратно. Нямаше време за колебание. Преди да успее да реагира, сдъвках ампулата. Видях я, че скочи с крясъци към мен, но ми бе все едно. В същия момент безвъзвратно потъвах в приятен топъл мрак.

В този миг вярната дъщеря на Ким Ир Сен, обучавана в продължение на години да бъде послушно куче, умря.

Край — бях неподвластна на всякаква болка. Подобният на катран черен мрак ме обвиваше, сякаш бе меко одеяло. Всичко свърши…