Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tears of My Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Ким Хюн Хий

Заглавие: Сълзите на моята душа

Преводач: Илияна Шеркова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: автобиография

Националност: корейска

Редактор: Василка Ванчева

Рецензент: Василка Ванчева

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4906

История

  1. — Добавяне

Глава XII

Затворническата кола се движеше към летището по тъмните улици на Манама. В колата бе пуснат телевизорът, включен на новините. Въпреки че предаването беше на арабски, успях да схвана, че новина номер едно е свързана с Южна Корея.

Студенти, чиито лица бяха покрити с маски, хвърляха коктейли „Молотов“ по наредените полицаи. Изглеждаше като улична война в Сеул. Тази гледка затвърди убеждението ми, че южнокорейското общество е безнадеждно фашистко и много по-недоразвито от социалистическия север.

„Това е началото на края“ — си помислих. След няколко часа аз също ще бъда в Сеул и нищо няма да може ме спаси от варварството на властите в Южна Корея.

Хендерсън седеше до мен в микробуса, без да обелва дума. Знаех, че номерът с новините по телевизията беше последен опит да ме накарат да си призная, преди да ме екстрадират. Като се връщам назад във времето, разбирам, че всичко, което ми се случи в затвора бе със същата цел. Когато Камила ме караше да се съпротивлявам и да не им позволявам да ме закарат в Сеул, тя просто си е играела с опасенията ми. Тъй като бях убедена, че ще бъда подложена на нечовешки мъчения в Сеул, Хендерсън се бе опитал да използва моя страх срещу мен самата. Припомних си подаръците, които ми купуваше Мария — бисквити, дрехи, бижута. Бях обезоръжена от нейното внимание, но всъщност това беше и целта. Едно от нещата, което тя ми купи, бе спортен комплект от анцуг, блузон и шушляково яке. Всеки в Северна Корея мечтаеше за такива дрехи. Такава стока беше невъзможно да се намери по магазините и можеше да се закупи само на черно. Шушляковото яке беше особен обект на завист. На западняците сигурно им изглежда странно, че подобен предмет може да символизира общественото положение на един човек. През 1987 година, като подарък за нацията, Ким Ир Сен даде възможност на всички ученици от прогимназията и гимназията да се сдобият с такава дреха. Майка ми побързала да купи подобно яке за Бум Су, който умря малко след това. Знаела, че не му остава много време и искала да го направи щастлив. Той бил във възторг от този подарък и го държал близо до главата си, за да може да го докосва. Усмихвал се на майка ми с благодарност, докато губел съзнание. Умрял с дрехата в ръце. Така и не я облякъл нито веднъж.

Така че, когато Мария ми купи това яке, бях много признателна. В същото време очаквах да ме екзекутират и този подарък беше последен акт на великодушие, преди да ме изправят пред наказателния взвод. В положението, в което се намирах, непрекъснато се стараех да си изясня мотивите за задържането ми, но всеки опит от моя страна за спокоен и задълбочен анализ, бе съпроводен от емоционален срив.

Това бе якето, с което бях облечена в колата — дрехата, с която щях да кацна в Сеул. В този момент ми се струваше изпълнено с някакъв странен символизъм.

Мария също се возеше в микробуса заедно с четирима души въоръжена охрана. Често ме поглеждаше със състрадание, но не казваше нищо. Нямаше какво да си кажем, въпреки че исках да ѝ благодаря за любезността. Когато ме приготвяха за това пътуване, сестрите едва преглъщаха сълзите си, но Мария стоеше наблизо и лицето ѝ бе непроницаемо. Трябва да е била страшно разочарована, ала подозирах, че ми съчувства в същото време.

След онзи инцидент в затвора охраната не се държеше вече любезно с мен. Когато колата беше готова, те ме измъкнаха навън с извити ръце и грубо ме натикаха вътре. Успях да забележа две полицейски коли, които ни придружаваха. На изпроводяк от Бахрейн разполагах с конвой, предназначен само за мен.

Беше тъмно, когато пристигнахме на летището. Насочихме се направо към площадката за излитане, като профучахме покрай служебните коли по поддръжката на самолетите и насочващите светлини. От шума на самолетните двигатели сърцето ми се разтуптя, а по лицето ми изби студена пот. Това беше краят.

Микробусът спря. Изведоха ме навън и се озовах пред самолет на корейските авиолинии, извисяващ се над мен, като огромно метално чудовище. Обзе ме истински ужас, много по-сковаващ от този, който бях изпитвала дотогава. Нададох писък и започнах да се боря с охраната, но те бяха много по-силни от мен. Ръцете ми бяха вързани и не можех да използвам краката си, защото губех равновесие. Те ме изтикаха до стълбата, водеща към самолета. До нея стояха двама южнокорейски агенти с безизразни лица. Те пъргаво ме поеха от ръцете на бахрейнската охрана и ми напъхаха нещо в устата, след което я залепиха с лепенка. Това бе някаква изкуствена материя, която не ми позволяваше да си прехапя езика.

Корейците ме качиха на самолета, като че ли бях някакъв багаж. Пренесоха ме до средата на салона и ме бутнаха на седалката. Пазачите ми, мъж и жена, седнаха от двете ми страни, като не ме изпускаха от ръцете си. Ридаех през цялото време, а трети агент ми бършеше лицето. Шепнеше ми нещо в стремежа си да ме успокои, когато жената, седяща вляво от мен, се намеси:

— Оставете я на мира, дайте ѝ възможност да се успокои.

По-добре да бях умряла, мислех си аз, като не знаех, че най-лошото тепърва предстои.

Още в началото на моето ново пленничество допуснах първата си грешка със сериозни последствия. Другият агент приближи до мен и заразглежда ръцете ми.

— Това са ръце на трениран шпионин — каза той на другите до мен — вижте, как ги държи отворени.

Веднага свих ръцете си, като по този начин неволно се издадох, че разбирам корейски.

Самолетът излетя без никакви формалности. На борда му нямаше стюардеси. Пътуването беше организирано специално за мен. Имаше някаква ирония във факта, че за една севернокорейка бе заделен цял самолет. Огромната част от сънародниците ми никога не пътуваха в чужбина. За да го направят, те имаха нужда от „гръб“, или както ние казвахме „някой с връзки“, някой свързан със семейството на Ким Ир Сен.

Навън беше абсолютна тъмница, но на борда на самолета бяха включени светлините. Никой не можеше да заспи по време на полета, най-малко аз.

Опитвах се да разбера какво вече им е известно. Това, че имах фалшив японски паспорт, че се бях опитала да се самоубия, и че съм специалист по бойни изкуства. Нито едно от тези неща не ме обвързваше директно с атентата, но беше глупаво да считам, че всички тези улики няма да ме изобличат.

— Неудобно ли се чувствате — попита жената до мен на японски.

— Говори ѝ на корейски — каза агентът отдясно.

Но когато разговаряха на корейски, аз се преструвах, че не разбирам, и тя от време на време ми шептеше на японски.

Имах чувството, че полетът ще продължи вечно. Мислех си за мъченията, които ме очакваха в Сеул. Изтезания с вода, със скорпиони, нажежени до бяло железа — това бяха само част от методите, за които се говореше, че използват южнокорейците. Треперех по време на целия полет. Дори когато завиха раменете ми с одеяло, продължавах да се треса неконтролируемо. В един момент чух агента да казва:

— За човек извършил подобна гадост, не ти ли прилича на спяща красавица?

Мислех си, че това са глупости, но по-късно разбрах, че е имал пред вид Снежанка. Това не ми говореше нищо за момента, тъй като всякаква западна литература беше забранена в Северна Корея, единствените детски книги там бяха посветени на Ким Ир Сен. Веднъж в тренировъчния лагер един агент беше внесъл нелегално копие на „Приказки от хиляда и една нощ“, което четяхме в захлас и със страхопочитание по време на почивка.

За да минава времето, а и за да поддържам духа си, повтарях наум текста на една песен, която се казваше „Марш на командосите“:

Другари, вземете оръжието в ръце

Унищожете империалистическите нашественици.

Напред и все напред ний смело крачим!

Разбийте врага, дори и хиляди да умрат!

 

Ще маршируваме до края,

Ще маршируваме до бойното поле.

Ние здраво държим оръжието в ръце,

Напред и все напред ний смело крачим.

Разбийте врага, дори и хиляди да умрат!

Мислех и за семейството си. Припомнях си времето, когато баба ми дойде да ме види няколко месеца по-рано по време на последния ми престой вкъщи. Не се бяхме виждали петнадесет години и тя се разплака от радост.

— О, Хюн Хий — каза тя, като ме прегърна силно, — животът ми бе празен без теб. През всичките тези години лицето ти беше все пред очите ми.

Тогава ядохме един корейски деликатес — „шиншуло“, и настроението беше празнично. Поговорихме си за доброто старо време. Хюн Ок, която наскоро се беше омъжила, също намина да ни види.

По-късно същата вечер някой отчаяно почука на вратата. Мама отвори. Някакъв младеж, целият в пот, стоеше отвън и изглеждаше доста объркан. Той започна да ни обяснява с треперещ глас, че съпругът на Хюн Ок е починал през деня от сърдечен удар, докато е плувал в Чангвангонг. Той работеше в туристическа агенция и като част от служебните си задължения водеше посетителите да плуват в най-големия басейн в Чангвангонг. Въпреки че беше млад, напоследък се оплаквал на Хюн Ок от преумора и тя го предупредила да не се товари толкова много.

Сега той беше мъртъв и Хюн Ок, едва двадесетгодишна, стана вдовица. Нашият хол, допреди малко изпълнен със смях, заприлича на погребален дом.

Внезапно дойдох на себе си. Дневната светлина проникваше през илюминаторите и почувствах как самолетът започна бързо да се снишава. Сърцето ми отново заби лудо, когато чух някакъв глас:

— Пристигаме в Сеул.