Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tears of My Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Ким Хюн Хий

Заглавие: Сълзите на моята душа

Преводач: Илияна Шеркова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: автобиография

Националност: корейска

Редактор: Василка Ванчева

Рецензент: Василка Ванчева

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4906

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

Самолетът се приземи твърдо. Когато намали скоростта, един от агентите ми подаде кожено палто:

— Навън е студено — каза той, — облечи го.

Позволиха ми да стана и ми свалиха белезниците. Нахлузих коженото палто и те отново ми ги сложиха.

Самолетът спря. Люкът се спусна и ме лъхна студен въздух. Контрастът с тропически Бахрейн беше невероятен. Във въздуха се носеше някакво ухание, което ми напомняше за Пхенян, и за момент си помислих, че наистина сме кацнали на летище „Сунан“. След като стигнах до вратата и погледнах навън обаче, разбрах, че това не е „Сунан“.

Размерите на летището бяха смайващи. Имаше твърде много самолети, които излитаха почти всяка минута. Аерогарата беше голяма — като тези в Европа.

Видях цяла тълпа от репортери, които се бяха скупчили долу с насочени камери и фотоапарати. Докараха подвижната стълба. Затворих очи, сякаш това щеше да ми помогне да изчезна от проклетото място.

Започнах да слизам по стълбите, като чувах щракането на фотоапаратите на репортерите и тяхната глъчка.

— Колко е хубава — възкликна един от тях, — как може едно толкова красиво момиче да бъде терористка!

Агентите, които ме съпровождаха, спряха за момент, за да дадат шанс на фоторепортерите. Всеки един от тях ми викаше да се обърна към него и аз толкова се обърках, че се облях в сълзи. За пореден път се почувствах като стока, изложена за продан.

— Хей, маце, успокой се — чух нечий глас, — ние сме в Сеул.

Набутаха ме в чакащата лимузина и тя потегли веднага. Бях толкова объркана, седях с наведена глава и затворени очи. Не можех да спра сълзите си.

— Защо не се поогледаш наоколо — ми каза един от агентите, — не ти ли е любопитно да видиш Сеул?

В интерес на истината ми бе интересно. Въпреки твърденията за мизерия, насилие и корупция, в Северна Корея боготворяха Сеул. В случай че двете страни се обединяха, Сеул щеше да се превърне в перлата на короната. Аз обаче бях толкова смазана от изтощение и страх, че изобщо не можех да погледна навън.

— Следва ли ни някой все още? — попита един от агентите.

— Не, всички ни загубиха дирите.

— Отлично! Продължавай за Намсан.

Движехме се бързо, след което внезапно спряхме. През цялото време чувах шума на много други коли наоколо. Ако бях погледнала навън, щях да забележа с изненада, че шофьорите им са корейци. Но тъй като бях свела глава и затворила очи, аз си мислех, че за да има толкова много коли по улиците, Сеул вероятно е бил превзет от чужденци.

Чувствах се като теле на заколение и с нетърпение очаквах да пристигнем. В този момент животът толкова ми беше втръснал, че смъртта за мен бе добре дошла. Тогава ми хрумна нещо. Агентът беше споменал Намсан. Той вероятно имаше пред вид печално известния център за разпити в Намсан, за който се носеха легенди сред севернокорейските шпиони. Ширеха се слухове, че там имало камера в подземията, където се извършвали нечувани жестокости. Нямаше севернокореец, върнал се жив от Намсан. Започна да ми става лошо и вероятно съм припаднала. Спомням си, че когато дойдох на себе си, колата беше спряла, и вратите се отвориха.

Господи, аз съм тук. Какво ще стане с мен? Мъчения с вода, при които ти пълнят стомаха, докато се пръсне? Сексуални гаври — завират ти дървени пръчки и…?

— Пристигнахме — каза жената агент — можеш да се отпуснеш сега.

Въведоха ме в малка стая и ме накараха да легна. Прегледа ме някакъв доктор и го чух да казва:

— Всичко изглежда нормално, но тя е изтощена. Трябва да поспи.

— Добре, но първо ѝ бийте глюкоза. Кръвната ѝ захар вероятно е ниска.

Затворих очи, докато ми забождаха иглата, като си мислех, че ми слагат „Серума на истината“. Получих конвулсия, но не след дълго се успокоих и заспах.

Когато се събудих, чух някаква разправия зад вратата. Въпреки че беше затворена, можех да ги чувам добре през стените.

— Губим си времето, ето защо — викаше някакъв мъж — трябва веднага да извадим гумата от устата ѝ и да започнем разпита.

— Твърде опасно е — отговори му женски глас, — все още нямаме разрешение от директора.

— Виж какво, аз поемам отговорността — отсече мъжът, — все някога трябва да го направим.

Гласовете заглъхнаха и след няколко минути агентът влезе в стаята и извади гумата. Устата ми беше пресъхнала и ме болеше гърлото, но от лепенката ме заболя най-много. Следователят я отлепи заедно с малко кожа, но аз не извиках. Бях се превърнала в развалина след отпътуването от Бахрейн, но мислех, че вече е дошло време да покажа, че съм по-смела.

Отворих очи за пръв път, след като напуснахме летището. Стаята беше боядисана изцяло в бяло и нямаше прозорци. До леглото имаше две бюра, канапе и няколко стола. Тръпки ме побиха, като се огледах наоколо, чудейки се колко ли патриоти и революционери са били убити преди мен в тази стая.

Влязоха още трима души. Сега в стаята имаше двама мъже и две жени. Опитах се да мобилизирам цялата си воля, за да се подготвя за психологическата битка, която щеше да започне скоро. Агентите говореха учтиво, но нищо не убягваше от погледа им. Те бяха опитни професионалисти, южнокорейският еквивалент на КГБ или ЦРУ.

Накараха ме да изпия някаква течност, подобна на мляко, и скоро след това заспах дълбоко. Когато се събудих, те още бяха при мен и имах чувството, че въобще не бяха мърдали оттам. Мъж и жена седяха зад двете бюра, като ме изучаваха и си водеха някакви записки. Другата жена стоеше права до леглото, докато четвъртият агент се беше облегнал на стената. Чуваше се някаква суетня зад вратата и се зачудих дали не беше сутрин. След малко жената до леглото ми каза да стана, опитах се, но бях толкова немощна, че имах нужда от помощ. Тя ме изведе от стаята и ме заведе до банята, където ме съблякоха и старателно изкъпаха. Това разсъбличане ме смути, но топлата вода ме успокои. Пазачите ми бяха толкова учтиви, че заподозрях някакъв трик за печелене на доверието ми. Успях да забележа със задоволство, че шампоанът и сапунът бяха вносни. В Северна Корея си произвеждахме тези неща сами, но те, естествено, не бяха първо качество.

После ми позволиха да си измия зъбите — не бях го правила откакто напуснах Бахрейн. След като свърших, ми дадоха нови дрехи. Всички имаха южнокорейски етикети, а бельото и анцугът бяха по-качествени от дрехите, които носех дотогава. Питах се защо ли прахосват такива скъпи дрехи за един престъпник, освен ако не се опитват да ме подмамят да направя самопризнания?

Когато се върнах в стаята, ми дадоха чаша кафе, нещо, за което бях жадувала от дни. То бе страшно горещо и започнах да издухвам парата от повърхността на течността. Единият от агентите обърна внимание на колегата си:

— Сигурен съм, че е корейка. Само корейците издухват парата по този начин.

Преди да се усетя, вече бях оставила чашата.

Копелета!

Станах, отнесох я в банята и излях кафето. Докато си миех чашата, жената агент влезе и ми каза да я изхвърля. Бях озадачена. В ръцете си държах една напълно здрава чаша от импрегнирана хартия, която можеше да се използва пак. Това ми се стори ужасно разточително и потвърди моето убеждение, че Южна Корея е една бедна и потънала в дългове страна.

Сервираха ми обилна закуска, състояща се от яйца, ориз и „кимчи“, традиционното зеле с подправки, което беше любимо национално ястие. Опитах се да не ям, но скоро апетитната миризма, която се носеше от храната, взе връх и излапах всичко. След като направих това, попитах на японски за датата. Отговориха ми, че е 17 декември, 17 дни след инцидента в Бахрейн. Това изглеждаше почти достоверно и се чудех докога ще издържа.

Направих още една решаваща грешка, когато дочух двете жени да разговарят за менструалния ми цикъл. Тъй като трябваше да се погрижа за това, написах цифрата 24 на парче хартия, имайки предвид, че очаквам да ми дойде на 24 декември. Не обърнаха особено внимание на това и разговорът им се насочи към изборите.

— За кого гласува?

— Вкъщи сме разделени на два лагера. Мъжете са за „X“, жените за „Y“. Така, че ще гласувам за „Y“.

Всичко това ми бе напълно непонятно. Идвах от държава, в която се чувствахме щастливи, че имаме само един силен кандидат — Ким Ир Сен, който неизменно биваше „избиран“ за президент. Идеята за „свобода на избора“ ми изглеждаше безсмислено хаотична и се чудех как южнокорейците въобще постигаха съгласие за каквото и да било.

В Северна Корея изборите се провежда на четири години. Във всеки избирателен район има само по един кандидат, който се издига от Партията на труда и хората гласуват за него само с да или не. Седмици преди изборите се правеха грандиозни митинги и паради и се организираха семинари, за да се осигури стопроцентово участие на хората в изборите. Разбира се, по закон се изискваше всички, навършили 17 години, задължително да гласуват, така че лозунгите и фестивалите си бяха чиста измама.

В деня на изборите хората се нареждаха на опашка, за да гласуват още в 7 часа сутринта. Обикновено около секциите имаше оркестър, който повдигаше духа на събралите се там хора. След регистрирането всеки гласоподавател получаваше лист хартия с печат „да“. След това гласоподавателят влизаше в зала, където седяха трима души от избирателната комисия, приближаваше до портретите на Ким Ир Сен и семейството му и им се покланяше. След това той или тя пускаха своя „положителен глас“ в кутията под портретите. За да гласува някой с „не“, той трябваше практически да се въздържи и да не пусне листа. Повече от ясно е, че след като хората от комисията гледаха всички в ръцете, беше немислимо да не се гласува.

Дадоха ми обяд, който се състоеше от оризена каша и изсушени морски водорасли. Това е корейски деликатес, но аз се правех на китайка, затова ги попитах дали това не е някаква изгоряла хартия. Те се засмяха, но не казаха нищо и започнаха да си разказват вицове:

— Кой говори, когато никой не го слуша?

— Политикът?

— Близо си, но не позна. Учителят.

Или пък:

— Някакъв съдия пита нощен взломаджия защо е откраднал. Той му отговаря, че бил гладен. Когато съдията се опитва да му напомни, че става въпрос за отмъкнати обувки, мошеникът казва: „Добре де, не можех да крада бос“.

Или друг анекдот, който те си разказаха:

— Изпращат руснак на лагер в Сибир за някаква непатриотична проява. Той казва на съдията: „Добре де, ако в Америка наистина е толкова гадно и лошо, колкото вие твърдите, защо не ме изпратите там, вместо в Сибир“.

Трябваше да изтичам до банята, за да не избухна в смях. За севернокорейците подобни шеги бяха много смешни и дори в моето положение ми бе трудно да се сдържа. Пуснах водата, за да не чуят кикота ми. За първи път от седмици насам се смеех.

Южнокорейските агенти бяха истински професионалисти. Те се отнасяха към мен с голямо уважение. Много добре знаеха, че по този начин могат да съберат много повече информация за мен, отколкото с мъчения или с директни въпроси. По този простичък начин, като бях принудена да живея сред тях, аз — тяхната сънародничка — бавно, но необратимо се пречупвах.

Един ден жените агенти ми предложиха да попеем заедно, вместо само да стоим и да не правим нищо. Една от тях, която се казваше Парк Лин, запя една позната песен — „Планинско зайче“. Това беше детска песен, забранена от Ким Чен Ир, на която бяха подменили думите с националистическа пропаганда. Докато я слушах омаяна, през въображението ми преминаха картини от моето детство и спомените от това време нахлуха в главата ми:

Селото в което живея, в цветна долина,

между хълмовете се намира.

Праскови, кайсии и цветя цъфтят навред,

с тях украсено, моето село е като дворец.

Жадувам за дните безгрижни в цъфналия дворец.

Пеех си наум с нея. Припомнях си бабината къща в Гесунг, традиционен дом с ламаринен покрив в подножието на прекрасни хълмове, с поточе, ромолящо покрай вратата. През пролетта, когато азалията цъфти, цялата долина се покриваше в яркочервени цветове, точно като в тази песен.

Сега беше мой ред да пея. Запях една популярна китайска песен — „Цъфнали сливи“:

Цъфнали сливи, цъфнали сливи навсякъде.

Колкото по-студено става, по-буйно те цъфтят. Цъфнали сливи се борят със зимата.

Те са като нашия дух.

Цъфнали сливи, цъфнали сливи,

Велики китайски цветя.

Когато свърших с песента един от мъжете ме попита на японски:

— Защо не изпееш една корейска песен, все пак сме в Корея? Просто от учтивост.

Останалите агенти ръкопляскаха и ме окуражаваха. Започнах да ги убеждавам, че не знам никакви корейски песни, но те продължаваха да ме увещават. Накрая се съгласих и започнах да мънкам няколко такта от една песен, която бях чула по телевизията, което ги задоволи. Това беше по-добре отколкото да откажа.

След това жената изпя една прекрасна корейска песен.

Камбани звънят, цветя цъфтят.

Птиците пеят, лицата се смеят.

Копнея за моята любов в прекрасния Сеул.

В прекрасния Сеул аз ще дишам и пея.

Тази песен пречупи нещо в мен. Хванах се, че се чудя дали наистина Сеул е толкова хубав, а според агентите това бе така. Започнах сама да се коря. Къде беше моят революционен дух, който бях градила през последните осем години? Къде беше моята непоклатима преданост към Родината? Бях позволила тези хора да ме омаят и се чувствах безсилна да им се противопоставя.

 

 

Не след дълго агентите започнаха да ми задават небрежно въпроси за моето минало, въпреки че това не можеше да се нарече разпит. Правеха го под формата на разговор, като че ли се намирах между приятели, и аз им разказах същата история, както на Хендерсън в Бахрейн. Те като че ли ми повярваха и не казаха нищо с агресивен или предизвикателен тон, но от време на време си водеха бележки. Някои от въпросите доста ме затрудняваха.

— Можете ли да ни кажете имена на филмови звезди, които сте гледали в Макао?

— Брус Ли.

— Шиничи ли ви каза да глътнете ампулата с отрова?

— Ъхъ!

— Ако сте китайка, би трябвало да сте срещали доста корейци. Искате да кажете, че не знаете нито една дума на корейски?

— Ами-и, „ган на“ (кучка).

Един от агентите тикна снимка на Ким Ир Сен пред лицето ми.

— Виждали ли сте някога този човек?

Гледах замислено снимката.

— Да, мисля, по телевизията.

— Как се казва?

— Джин Рю Чунг — отговорих, като продължих да използвам китайския си акцент.

По-късно същата вечер, когато се опитвах да заспя, чух да си говорят тихо:

— Направо е непростимо да използват такова момиче като политическа маша!

— Да, знам. Престъпникът си е престъпник, но наистина ми е мъчно за нея.

— Онова копеле — Ким Ир Сен, той трябва да бъде наказан.

По едно време изпитах желание да скоча от леглото и да изкрещя: „Вие, кучи синове. Как смеете да наричате Великия Вожд копеле!?“ В страната ми няма по-голяма ерес от това. За севернокорейците Ким Ир Сен бе като слънцето за земята. Разбира се, нищо не можех да направя.

На другия ден, 18 декември, те започнаха да ме разпитват напълно сериозно. Бяха вежливи, но безкомпромисни. Питаха ме за подробности, които дори и да исках, не можех да им съобщя. Питаха ме за имената на улиците, където предполагаха, че съм израснала. Те искаха да знаят имената на кината, които съм посещавала. Трябваше да им нарисувам къщата на Шиничи и ми задаваха безкрайно много въпроси за моя престой в Япония. Тъй като никога не съм била в Япония, просто нямаше начин да измисля отговори, които да са поне приблизително верни. През цялото време разговаряха на корейски помежду си, като непрекъснато ме коментираха.

— Тази девойка е твърде глупава, за да бъде шпионин — отбеляза един от мъжете, като следеше моята реакция.

Следващият ден беше кошмарен. Дойде нов следовател, красив мъж на около петдесет, облечен в стилно черно сако, който пушеше американски цигари. Попита ме на китайски дали мога да му изготвя схема на моя досегашен живот с имената и най-значителните събития, които са ми се случили.

— Ние знаем, че сте корейка — каза той, докато пишех, — по-добре е да си признаете още сега.

Не обърнах внимание на забележката му и довърших диаграмата си, която побутнах на бюрото. Той я погледна и се усмихна самодоволно, преди да я смачка и изхвърли в кошчето за боклук.

— Това момиче очевидно лъже — се обърна той на корейски към останалите агенти.

А аз в това време настоях на китайски:

— Какво съм излъгала?

Той ме погледна и като че ли в очите му се четеше насмешка, докато казваше: „Трябва ли да обяснявам повече?“. Агентът запали нова цигара, като ме изучаваше.

— Кажете ми — каза той, изпускайки дим през носа си, — каква телевизия сте гледали в Япония, имам предвид, каква марка е бил телевизорът?

— Азалия.

Той се подсмихна, а останалите агенти избухнаха в смях. Това бяха севернокорейски телевизори, но аз бях толкова объркана и ядосана, че не можех вече да мисля нормално.

— Коя програма обикновено гледахте? — попита той.

— Вижте — троснах им се аз, като се изправих, — уморена съм от всичките тези въпроси. Защо продължавате да ме питате за едни и същи неща, отново и отново? Ако ме смятате за виновна, защо по дяволите не ме разстреляте?!

Хвърлих се на леглото и се разплаках. Не заслужавах да бъда специален агент. Не притежавах нито умствените, нито аналитичните способности, които тази професия очевидно изискваше. Просто исках да си отида вкъщи, да бъда със семейството си и да забравя, че изобщо съм била избрана някога от Партията. Исках Бум Су отново да бъде жив. Исках да умра.

С всеки изминал ден въпросите им ставаха все по-трудни. Питаха ме колко ми плащал Шиничи обикновено, колко от тези пари съм спестила, в кои банки имам открити сметки. Дали съм се возила в японско такси — когато им отговорих утвърдително, те ме накараха да им начертая разположението на седалките в него. Питаха ме дали знам какъв цвят е терминалът на летището „Нарита“. Знам ли колко магазини има там. Била ли съм някога в Гуанджоу, на място, наречено Шаумен.

Поискаха да си напиша името. Аз написах Пай Чуй Хуй с китайски букви. Те взеха листа и излязоха от стаята. След известно време се върнаха, като носеха името ми написано в различни размери. Това беше моят почерк, но някак можеха да направят написаното малко като сусамово зрънце или пък голямо колкото пътен знак. Зяпах в листа в пълно недоумение. Моята реакция им се стори забавна, но не казаха нищо, а вместо това ми задаваха въпроси, от които ме полазваха тръпки.

— Кой ви посрещна на летището в Багдад? Бяха повече хора, нали? Говори ли ви нещо името Чой?

Въпросите задаваха на корейски. Но те бяха толкова изненадващи за мен, че просто не можех да скрия реакциите си. Очите ми се разшириха и мисля, че пребледнях.

— Започна да става досадно, нали? — попита ме следователят на китайски. — Започна да става досадно, нали? — повтори той на японски. — Започна да става досадно, нали? — викаше вече на корейски агентът и аз избухнах в плач.

Набутаха ми някакъв паспорт пред лицето:

— Кой е този човек? — искаха да знаят те.

Станах и бутнах паспорта от ръцете му:

— Откъде, по дяволите, мога да знам кой е този — изкрещях и свих ръце в юмруци.

Той се приближи към мен и ме избута до стената. Лицето му беше каменно. Когато говореше на корейски, той направо съскаше:

— В самолета имаше сто и петнадесет души. Повечето тях бяха невинни работници, без каквито и да било политически връзки. Скапали са се от работа в тази адска пустиня, за да нахранят и облекат семействата си и да дадат образование на децата си. Били са далеч от къщи месеци наред и са се връщали със спестените от тях пари. Ние не знаем защо си го направила, но заслужаваш гръм да те удари заради това.

Той направи пауза, дръпна си от цигарата и издуха дима в лицето ми.

— Знам, че не си действала сама, че може би си била принудена да го направиш, за да спасиш живота си, най-малкото си била подмамена да го извършиш чрез ловка манипулация. Но, по дяволите, ти си длъжна заради семействата на жертвите да си признаеш, за да можем да се противопоставим на онези, които са отговорни наистина за това престъпление. Ако загубим човешката си същност, ще се превърнем в най-обикновени животни — диви, обезумели, нецивилизовани зверове.

Аз вече се тресях от плач, но той още не беше свършил.

— Ти просто си загубила своя човешки образ, млада госпожице — продължи той, сочейки ме с пръст. — Как можеш да очакваш да се отнасяме с теб като с човешко същество? Как бихме могли? За нищо не е късно и времето за покаяние вече тече. Ако пропуснеш тази възможност, може би никога вече няма да имаш друг шанс.

Беше вперил очи в мен. Лицето му, така близо до моето, вече не бе така красиво.

— Твоето правителство пет пари не дава за човешкия живот и аз съжалявам, че си била една от неговите пионки. Ако беше направила нещо благородно, тогава може би щяхме да изпитваме някакво уважение към теб. Да отнемаш живота на невинни хора, обаче, не е благородство. Това е зло — отвратително и глупаво. И ако не можеш да осъзнаеш наистина колко е безсмислено, в крайна сметка излиза, че си още по-глупава. Разбираш ли? Който обръща гръб на правдата и върши престъпления, се нарича предател или ренегат. А който се отвръща от злото, за да върши добро, е праведник. Осъдително е да се промива мозъка на едно младо момиче. Все още имаш време, млада жено, да помолиш за прошка и да потърсиш опрощение за това, което си сторила. Но мога да ти кажа, че това време изтича.

Той се загледа в очите ми известно време, след което се извърна. Но това не бе всичко. Когато стигна до вратата, се обърна и даде още един прощален залп:

— Представи си, че нещата стоят така — можеш да направиш самопризнания и да се надяваш на опрощение от семействата, загубили свидни близки. Или пък можеш да умреш с ръце, омърсени с кръвта на сто и петнадесет невинни живота. Нещо, което си направила в името на страна, която не дава и пет пари за твоя живот. Тогава и Господ не би поискал да те спаси.

Той излезе в коридора, но чувах гласа му, дори когато вече крачеше навън, отдалечавайки се от мен:

— Помисли за това, Чуй Хуй, или може би трябваше да кажа Ок Хуа?