Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tears of My Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Ким Хюн Хий

Заглавие: Сълзите на моята душа

Преводач: Илияна Шеркова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: автобиография

Националност: корейска

Редактор: Василка Ванчева

Рецензент: Василка Ванчева

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4906

История

  1. — Добавяне

Глава XVI

Мислех, че след като веднъж съм направила самопризнания, всичко ще тръгне много по-лесно и набързо ще ме екзекутират. Но един ден, около седмица по-късно, Нарк Йонг ми каза, че скоро ще бъда изправена пред съда, който ще реши съдбата ми.

— Съд ли? — попитах аз. — Казах ви всичко! Виновна съм! Какво друго има за обсъждане?

— Страхувам се, че това е неизбежно — отговори той. — Трябва да си благодарна, че вече не са те разстреляли, както би станало на Север. В Южна Корея всеки, обвинен в престъпление, има право на безпристрастен процес, на който се определя точно неговата вина или невинност, и в съответствие с това се произнася присъдата. Ние наричаме това правосъдие.

— На мен ми звучи смехотворно. Прилича ми на напразно губене на време, след като съм признала всичко.

Изглеждаше малко вероятно положението ми да се промени скоро и аз се примирих с мисълта за дългия престой в Намсан. По-късно същия ден имах възможност да прегледам един от докладите на Нарк Йонг, който беше оставил в стаята. В по-голямата си част той описваше поведението ми след пристигането ни в Намсан и подробности от проведеното от него разследване. Когато стигнах до раздела, озаглавен „Становище“, обаче, се изправих на стола и се вцепених:

— Има достатъчно доказателства за вината на Ким Хюн Хий, за да бъде призната за виновна по всички повдигнати обвинения. Смятам, че обсъжданото наказание е напълно уместно, с оглед на провинението.

— Копеле — помислих си, — лъжливо мръсно копеле.

Почувствах се предадена за втори път и след миг заподсмърчах. Защо му трябваше на Нарк Йонг да се държи толкова мило с мен, след като препоръчваше да бъда екзекутирана? Нима неговото съчувствие през последните няколко седмици беше само игра?

Плаках много. Чувствах се съвсем самотна. Отчаях се, защото колкото и мили да изглеждаха агентите, имаше един неопровержим факт, който беше в основата на всичко — аз бях убиец, а убийците ги екзекутират. Любезностите не означаваха нищо. Всеки ден от тези, в които отивахме в Сеул на пазар или просто на разходка, представляваше само зашеметяващ взор към живота, който никога нямаше да ми позволят да водя. Но най-много ме болеше от друго — бях приела, че Нарк Йонг е на моя страна. Мислех, че той най-добре от всички разбира болката ми и ще ме подкрепи. Очевидно се бях излъгала.

Както често се случва, процесът започна чак след година, на седми март 1989. Междувременно месеците се точеха бавно. След като прочетох препоръката на Нарк Йонг, отказвах да говоря на агентите или не напусках стаята си седмици наред. Те бяха загрижени от промяната в характера ми и изпратиха лекар да ме прегледа. Той не откри нищо нередно със здравето ми освен трайна депресия, която беше естествена, като се имат предвид обстоятелствата. Прекарвах времето си в гледане на телевизия и в четене на вестници. Четях също и западни книги, които агентите ми носеха. Но това бе безрадостно съществуване. Бях се преродила в Сеул, но бях само едно сираче.

Когато съдебният процес най-сетне започна, той протече много бързо. Нямаше нужда от съдебни заседатели, тъй като се признах за виновна по всички обвинения, отправени срещу мен. Бях принудена да повторя всичко, което бях казала на агентите в самопризнанията си, но това беше само формалност. Присъдата щеше да бъде произнесена на 27 март и както вече отбелязах, тя бе смъртна.

Датата за изпълнението на присъдата не беше определена веднага — трябваше да се върна в Намсан и да чакам отново. Със сигурност ме чакаше смърт и аз непрекъснато мислех за това. Дни наред прекарвах с поглед, вперен в белия таван. Едно е да желаеш смъртта, друго е да знаеш, че тя наистина ще дойде скоро. Новият ми живот в Сеул се очертаваше като твърде кратък. Бях се родила отново и бях зърнала за кратко това, което можеше да бъде моя живот. Сега ме очакваше само ледената прегръдка на смъртта.

Не обръщах особено внимание на статиите във вестниците, които гадаеха за евентуалното ми помилване от страна на правителството. Семействата на жертвите шумно настояваха да не се проявява снизхождение, но кой можеше да ги вини за това? Никой не бе в състояние да им върне загубените завинаги близки и единственото възмездие за тях, макар и недостатъчно, бе смъртта ми. Само подобно пречистване би могло да им помогне да намерят някакъв покой през живота си.

Всеки ден изглеждаше незначителен, просто като упражнение по безсмислие. Научих, че присъдата трябва да бъде изпълнена в срок от шест месеца след произнасянето ѝ, и това ми даде поне относителна представа за времето, което ми оставаше. Изпаднах в дълбока депресия и отказвах да разговарям с агентите. Мислех си, че трябваше да умра още в Бахрейн и че новият ми живот не е нищо друго, освен щастлива случайност. И все пак човек се вкопчва в живота чисто инстинктивно. Така сме устроени, че не сме в състояние да го преодолеем. Страхувах се.

През целия си живот наблюдаваме другите как страдат и докато им съчувстваме, се радваме, че страдат те, а не ние. Хората биват ранени, заболяват и понякога умират; именно те трябва да заплатят страшната цена; това винаги е някой друг. Но този път това бях аз. Този път другите щяха да гледат отстрани, в безопасност, докато аз отивах на смърт.

Колкото и да е странно, Нарк Йонг каза един ден, че се надява да бъда помилвана. Чудех се дали бе препоръчал екзекутирането ми от чисто юридическа гледна точка, като е знаел през цялото време, че помилването ми е сигурно. Може би присъдата беше само формалност; може би право да помилва имаше президентът, а не съдията. Или пък Нарк Йонг просто си беше променил мнението. Но при всички случаи ми бе приятно да усетя, че чувствата му бяха искрени.

По-късно същия ден Ли Ок разговаряше с майка си по телефона в моята стая. Тя бърбореше безгрижно, като че ли нищо на земята не можеше да я разтревожи и ме обзе завист към нея. Ако само за момент можех да се превърна в южнокорейка и аз щях да се обадя на майка си, може би от своя собствен дом, в който бяха съпругът и децата ми. Единственото, което исках, беше това, което винаги ми бе забранено — да живея най-нормално.

Спомних си, майка ми бе казала, че плаче всяка нощ, откакто ме бяха вербували за Партията. Каза ми, че изважда моята снимка и плаче над нея, докато заспи. Това беше строго забранено; в момента, в който станах специален агент, тя трябваше да унищожи всички мои фотографии. Но тя не го беше направила. Сестра ми сподели един ден, че майка ни тайно се надявала и аз да се омъжа един ден.

Ако майка ми само можеше да научи истината! Чудех се дали би повярвала.

През този период се случи нещо, което коренно промени поведението ми — започнах да се моля на Бога. Западните религии не са непознати в Корея; и аз бях понаучила по нещо от книгите, телевизията и разговорите около мен. Молех се на Бог да ми позволи да се покая за греховете си. Молех се да оживея, за да мога да служа на другите. Ако не бяха тези молитви, сигурно окончателно щях да загубя всякаква надежда.

Наближаваше пролетта, но докато целият град с нетърпение очакваше края на дългата зима, аз гниех в своя влажен и студен затвор. И чаках.