Манди Бек
Опиянени (14)

Глава четиринадесета
Джаспър

Бяха изминали почти тридесет и шест часа, откакто видях Фанин за последно. Това не ми харесва. Обикновено минаваха дни, понякога седмици, без да се срещам с жената, която чукам, но Фанин е различна. Десет минути след като я пуснах да стане от леглото ми, исках отново да я завлека обратно в него.

Сега, изтупан до съвършенство за тази скапана сватба, която знам, че ще бъде пълен кошмар, съм седнал на задната седалка на луксозна лимузина, облечен в черен смокинг, който ме задушава до смърт. На мястото до мен има букет от магарешки бодили с цвят като очите на Фанин и който букет намерих изключително трудно.

Не очаквам с нетърпение това невесело събитие, най-вече защото не мисля, че бих успял да си държа устата затворена, когато става въпрос за Фанин и всички онези задници в живота й. Имах желанието да я защитавам още преди тя да ме беше допуснала в живота си и не понасям начина, по който се отнасят с нея. Сега, когато знам какъв е вкусът й, след като съм я връзвал за леглото си… тя е моя и проклет да съм, ако някой се отнесе зле с нея пред мен. Фактът, че съм толкова силно привлечен от нея, би трябвало да ме тревожи. Особено, след номера, който ми скрои Лорна, но не съм притеснен. Тази мнима връзка се превърна в едно от най-истинските неща в живота ми.

Колата спира пред сградата на Фанин в центъра на Манхатън.

— Направи едно кръгче, ако нямаш нищо против. Ще ти звънна, когато тръгнем да излизаме — казвам на шофьора, когато стъпвам на тротоара.

Портиерът ми отваря вратата и ми кимва за поздрав. На площадката пред асансьора ме посреща усмихнат възрастен мъж, чийто кичури бяла коса приличат на мек памук върху главата му.

— Тук сте за госпожица Макгуайър — казва той, докато вдига телефона.

— Aye. За нея съм. Какво ме издаде?

Портиерът се изкисква:

— Носите пингвинския костюм. Тя ми каза, че ще ходи на сватба тази вечер и че има кавалер. — Той размърдва веждите си, същите памукови туфи като тези върху главата му. — Радвам се, че реши да покани някого. Никой не трябва да присъства на сватба просто така, сам. Прилича на една от сапунките, които гледа жена ми по телевизията — споделя намусено бърборкото. Щеше да продължи, но Фанин отговаря на позвъняването.

— Госпожице Фанин, кавалерът ви е тук, искате ли да се качи? — Не мога да чуя какво казва тя, но трябва да му е разрешила, защото той ми кимва, като се усмихва заговорнически, все едно двамата с него имаме някаква тайна. Харесвам го. — Ще го изпратя. — Поставя обратно слушалката и се обръща към асансьора, отваря го, пресяга се и натиска копчето за петнадесетия етаж. — Не е луксозният апартамент на последния етаж, но е близо до него. Тя е в номер три. — Намига ми.

Когато асансьорът се отваря, излизам в елегантно фоайе, което не е това, което очаквах. Имам чувството, че се намирам в шикозен хотел. Тръгвам надолу по коридора, спирам пред апартамента на Фанин и почуквам. Почти веднага вратата се отваря широко и аз съм зашеметен. Фанин стои пред мен в тоалет от две части. Горната е от искряща черна дантела с някакъв плат с телесен цвят под нея, което й придава вид, все едно е гола под потника. Очите ми се обхождат голия й корем и стигат до блестящата пола в цвят шампанско, която стига точно до коляното й. Дължина, достатъчна, за да те провокира. Краката й и без това са дълги, но като се добавят и четириинчовите токчета на обувките й в телесен цвят, приличат на пътя към рая. Моят рай.

— Изглеждаш зашеметяващо, скъпа. — Това си е направо подценяване. Подавам й букета от магарешки бодили и я целувам по бузата, ароматът й е още по-опияняващ сега, когато знам как ухае той върху чаршафите ми.

Тя се усмихва доволна, приглажда с ръка ревера ми, докато притиска цветята към гърдите си.

— Ти също не изглеждаш никак зле. Почти очаквах да си с шотландска пола.

Дръзка е.

— Не бих си извадил плисираната пола от гардероба заради онези задници.

Фанин се разсмива и ме издърпва в апартамента.

— Благодаря ти за това. Наистина са великолепни. Магарешки бодили, нали? — пита ме, докато взема ваза от рафта, пълни я с вода и поставя цветята в нея.

— Aye! Оставила си косата си пусната — казвам в копринените й къдрици, карайки я да подскочи от внезапната ми близост.

Поглежда през рамо и се взира в мен.

— Не ти ли харесва? Мислех да я хвана, но знам колко много се дразни Бетани, когато е пусната, и затова…

Заглушавам брътвежите й с целувка. Просто една бърза, кратка целувка, защото в противен случай ще я опъна върху плота, вместо да я придружа на сватбата.

— По този начин ми харесва най-много. Моята необуздана красавица. Харесва ми, че хора като тях, не могат да те укротят.

— Ами ти? Ти можеш ли да ме укротиш? — Гласът й е мек, приканващ ме да го направя точно тук и сега. Тази жена ще ме довърши.

— Aye! По-късно ще ти покажа колко добър мога да бъда в това. — Правя стъпка назад и кимвам с глава към вратата. — Готова ли си? Ако не тръгнем сега, изобщо няма да го направим, скъпа. — Гласът ми е дрезгав от желание.

— Готова, както винаги. — Промушва се покрай мен, а аз я сграбчвам за лакътя и я спирам.

— Добре ли си? За днес? За сватбата? Трябваше да те попитам по-рано, извинявай.

Тя поставя ръката си върху бузата ми, очите й горят от признателност.

— Ще ме придружиш ли?

— Aye!

— Тогава съм добре.

* * *

Фанин беше решила да не ходи на църковната церемония и бе предупредила баща си, че ще се присъедини към тях в „Плаза“ за семейните снимки, които лично аз мисля, че са много неприятни. Фактът, че трябваше да застане до онези лъжливи мошеници и да се усмихва, направо ме вбесява. Когато пристигаме и влизаме в Голямата бална зала, не сме направили и три крачки, когато ни спират.

— Фанин. Ето те и теб, бяхме започнали да се притесняваме.

Висок мъж на около шестдесет, си проправя път към нас. Баща й, предполагам. Без да искам, леко се напрягам и ръката ми се увива малко по-стегнато около талията й.

— Здрасти, татко.

Топлината в гласа й ме успокоява. Готов съм да убия всички дракони, които я заобикалят — единственото, което трябва да направи, е да ми ги посочи.

Баща й се усмихва широко, придърпва я в ръцете си и я прегръща.

— Красива си. Точно като майка ти.

В гласа му се долавя някакво благоговение. Фанин ми беше казала, че майка й е починала при раждането, а баща й така и не могъл да се съвземе напълно.

— Благодаря, тате. — Тя се протяга и ме хваща под ръка. — Татко, това е Джаспър Джеймс. Джаспър, това е баща ми, Уилям Макгуайър.

Баща й поема протегнатата ми ръка в здраво, но топло ръкостискане.

— Господине — кимвам аз.

— Джаспър, чух доста неща за вас. Явно сте направили дълбоко впечатление. — Усмивката му е искрена. — Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Не бих могъл да си представя да бъда някъде другаде в този момент — отвръщам. Казвам точно това, което мисля.

— Шотландец, а? Фанин не го спомена. — Огромният мъж се ухилва. — Това ще ви спечели няколко червени точки пред мен. — Тупва ме по гърба и насочва цялото си внимание към дъщеря си. — Знам, че не искаш, но на Мириам наистина ще й е приятно, ако дойдеш за няколко снимки. Обещавам ти, че няма да отнеме много време.

В гласа му се усеща съчувствие. Вероятно, не е чак толкова лош. Сигурно се чувства неловко. Единствените, които изглежда, че не се притесняват от цялата ситуация, са младоженецът и младоженката, които виждам над рамото на Уилям да си проправят път към нас. Жена с приятна външност и хубава фигура ги следва, суетейки се около роклята на Бетани.

До мен, Фанин се напряга. Покривам дланта, стиснала предмишницата ми, с моята. Поглежда нагоре и ме дарява с признателна усмивка.

— А, като говорим за вълка — избоботва Уилям. — Мириам, точно щях да доведа Фанин за снимките.

Мащехата излиза иззад абсурдната рокля на дъщеря си, за да застане до съпруга си. Погледът й изучава Фанин от главата до петите, очевидно неодобряваща облеклото й. Струва ми се, че крушата не е паднала по-далеч от дървото.

— Мириам, изглеждаш чудесно — казва Фанин, бидейки по-великодушната. — Ти също, Бетани. Честито. И на двете ви. — Подобно на горд баща, леко изпъчвам гърди. Не съм сигурен защо. Не изпитвам никакви бащински чувства към нея. Другите две жени само кимват в знак на благодарност. Шибани страхливки, дори не могат да си направят труда да й благодарят подобаващо.

— Липсваше ни в черквата — казва мащехата й. Без „Благодаря“. Без „Изглеждаш добре“. Без „Радвам се да те видя“. Директно започва да я критикува.

— Вината е моя. Наложи се да закъснея. Трябваше да разреша един спешен проблем. — Толкова е лесно да излъжа.

— В бара ли? — пита Бетани саркастично.

— Всъщност, да.

Дори не си правя труда да я поздравя или да й честитя. Това съм аз, убиващ дракони. Рицарят на Фанин в бляскави доспехи. Или звярът негодник, както обича да ме нарича тя. Което и да е. Само като си помисля за миг, че щеше да дойде тук сама, започвам да се ядосвам.

Бетани и Адам се споглеждат, леко завъртане на очи и самодоволни усмивки. Отново съм впечатлен колко подходящи са един за друг.

— Какво се случи? Свършиха ви подвижните масички за сервиране на напитки ли? — подсмихва се тя.

Усмихвам се, малко повече от широка усмивка, по-скоро приличам на животно, показващо кучешките си зъби.

— Внимавай, Бетани. Започваш да показваш лошата си страна. Припомни ми отново какво работиш, за да се издържаш? — защитава ме Фанин.

Младоженката присвива очи и хваща съпруга си под ръка.

— Аз съм в управителните съвети на няколко различни благотворителни организации. Един ден, ако някога се омъжиш, може и ти да се занимаваш със същото. — Поглежда към мен и се усмихва злобно. — Или пък не.

— Колко сладко. Превърна това, че си безработна в нещо положително. Е, знаем, че Адам е добър поне в едно нещо.

Изглежда не съм единственият, който убива дракони тази вечер.

— Достатъчно, момичета — твърдо казва Уилям, преди Бетани да успее да отговори на последната остра забележка на Фанин. — Джаспър, трябва да ги извините. Винаги са се карали за някакви дреболии.

— Само защото Фанин ми взимаше вещите.

Усмивката на жената до мен е снизходителна, когато казва:

— Напълно съм сигурна, че ти беше тази, която вземаше това, което не й принадлежеше. Мисля, че някои неща не се променят.

Поглеждам Уилям и виждам, че и самият той се чувства като горд баща. Прикривайки усмивката си с ръка, отново се опитва да се намеси, преди да е станало по-лошо.

— О, Бетани, ето я и баба ти. Отиди да я заведеш до мястото й, а след това можем да направим няколко снимки. — Той повежда групата, целувайки Фанин по бузата, когато минава покрай нея.

— Е, мина по-добре, отколкото очаквах.

Тя ме поглежда така, все едно имам три глави.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Почти очаквах истински момичешки бой. Допълнен със скубане на коси и драскане — дразня я аз, докато увивам ръцете си около нея и ги сключвам ниско на гърба й. — Добре се справи, Фанин.

— Вечерта все още не е завършила. Може и да се стигне до скубане на коси.

— О, повярвай ми, любов моя, ще се стигне.

Може би по-скоро, отколкото си мисли.