Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (21)

19.

Катерът на мичман Тремейн висеше на двеста метра от колосалния енергиен колектор, докато самият Тремейн, Харкнес и Ямата се носеха напред през вакуума. Още не можеха да повярват докъде ги е довела енергийната диря.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите, кептън? — промърмори Харкнес по радиото. — Нали разбирате, това си е работа на АЗМН, сър.

— Капитанът нареди на мен, подофицер — отвърна Тремейн малко по-остро от друг път. — Освен това, ако сме прави, техниците на АЗМН са последните, с които би трябвало да говорим.

— Господин Тремейн, нима наистина мислите… — започна Ямата, но мичманът вдигна ръка.

— Не знам какво да мисля. Знам само какво открихме дотук. Докато не науча повече — докато не съм сигурен, — няма да казваме никому. Ясно?

— Да, сър — отговори Ямата.

Тремейн кимна и извади от пояса на скафандъра автоматичен гаечен ключ. Реактивните двигатели на костюма го придвижиха малко по-близо и той се хвана за скобата над сервизния люк. Придърпа се, закрепи крака в предвидените за тази цел гнезда, после вдигна ключа над първия винт.

Натисна бутона, чу как бръмченето преминава през ръкавицата нагоре по ръката му и се помъчи да не гледа мантикорския кралски печат над люка.

 

 

— Шегувате се! — От екрана мадам Естел гледаше втренчено лицето на лейтенант Стромболи. Пълничкият лейтенант кимна. — Нашият резервен енергиен колектор?

— Да, госпожо. Няма съмнение. Мичман Тремейн и хората му проследиха връзката от първичния приемник и откриха захранването. Не беше лесно, дори и след като стигнаха до колектора. Всъщност изводът дори не е добавен, а е вграден в главната верига. В момента имам в секретната база данни копие на променената схема.

— Боже мой — въздъхна Мацуко.

Тя се облегна назад, гледайки свързочния екран, а умът й работеше трескаво. Беше ли възможно цялата операция да е дело на човек от нейния персонал? От тази мисъл й призляваше, но не можеше да я отхвърли.

— На кого казахте, лейтенант? — попита след малко тя и присви очи.

— На вас, госпожо — отговори веднага Стромболи. — Господин Тремейн ме уведоми с насочен лъч, тъй че в течение сме аз, моят свързочник и екипажът на мичмана. Това е.

— Добре. Много добре, лейтенант. — Мадам Естел подръпна ухото си, после кимна. — Ако обичате, използвайте секретната връзка, за да уведомите капитан Харингтън. И я помолете да каже на майор Исварян… мисля, че той още е на „Безстрашен“. Не казвайте на никой друг без разрешение от мен или капитана.

— Да, госпожо. Разбирам.

Мадам Естел кимна любезно, но малко разсеяно и изключи връзката. Дълги минути седя мълчаливо, опитвайки да осъзнае какво означава това. Беше безумно… и в същото време беше идеалното прикритие. Спомни си холографските снимки на базата, които Исварян бе направил преди експлозията, отново видя как грижливо са били маскирани сградите. Всичко бе част от общ план, от стремеж към почти маниакална секретност, но нещо звучеше фалшиво. Секретност, да, но щом веднъж паднеше завесата, положените старания сами по себе си гарантираха, че ще последва масов лов на виновници на всички нива.

А и начинът, по който беше направено, източването от собствената й енергийна система, мащабното производство на мекоха, доставката на огнестрелно оръжие за местното население… Всичко говореше за много голяма операция, излизаща — със сигурност — далеч извън границите на онова, което можеше да се спечели чрез продажба на наркотици в едно примитивно общество!

Но защо? Накъде водеше всичко… и с каква цел? Седнала сама в полумрачната стая, тя гонеше сенки и не намираше никакъв смисъл. Никакъв.

Стана, пристъпи до огромния прозорец на кабинета и се загледа разсеяно отвъд ниската стена на правителствения комплекс към монотонния медузански пейзаж. Не можеше да е някой от нейните хора. Просто не можеше! Каквато и да бе крайната цел или наградата, нямаше да повярва, че неин човек ще раздава мекоха на местните жители и ще ги подтиква към хладнокръвно убийство на техни събратя!

Но някой бе инсталирал източваща схема на място, където нито тя, нито хората на Харингтън биха се сетили да погледнат. А щом беше вградена от самото начало…

Тя затвори очи, притисна чело към коравия пластик на прозореца и стисна зъби от болка.

 

 

— Потвърдено е, капитан Маккиън.

Раф Кардонес кимна към терминала и Маккиън се приведе да погледне. Схемата на енергийния колектор изглеждаше интересна, но това бе само част от изненадите. Отклонението към нарколабораторията наистина беше неразделна част от веригата, вградена тъй дълбоко, че можеше да се открие само при основен ремонт. Нещо повече, всички печати бяха непокътнати, а дори човек с достъп до правителствено и флотско оборудване би трябвало да хвърли много време и труд, за да ги свали и възстанови след това. Както и да бе попаднал там изводът, личеше, че не е случайна импровизация.

Той се навъси, натисна един бутон и на екрана пред него се появи цялата история на изграждането и поддръжката на колектора. Маккиън гледаше бавно пълзящите редове, почукваше с писалка по зъбите си и търсеше подозрителни прекъсвания в документацията или твърде често срещани имена, но не откри нищо. Или мнозина от техниците на АЗМН участваха в заговор, или…

Той кимна, натисна друг бутон и погледна Кардонес.

— Раф, запиши всички тези данни на засекретен чип и го прати на капитана. И… не споменавай пред никого, разбрахме ли се?

— Слушам, сър.

Кардонес кимна и Маккиън извърна глава. Очите му блестяха, а изражението му беше странно — нещо средно между усмивка и измъчено недоволство.

 

 

Кралският куриерски кораб влезе в орбита и почти веднага изстреля катер към планетата. Хонър седеше на капитанското кресло, гледаше слизащата машина и се надяваше да изглежда по-спокойна, отколкото се чувстваше.

Върху пулта падна сянка, тя вдигна очи и видя Маккиън до себе си. Лицето му беше тревожно, лишено от обичайната официална маска.

— Някакви новини от мадам Естел? — попита той.

— Не. — Нимиц тихичко изрази тревогата си в скута на Хонър и тя го погали, без да свежда очи. — Предупредили са я да чака лично послание от графиня Мариса; иначе не са казали кой още може да бъде на борда.

— Ясно.

Гласът на Маккиън беше тих, но напрегнат. Той сякаш искаше да каже още нещо, после сви рамене, погледна я почти виновно и се върна на мястото си. Хонър отново насочи очи към дисплея и зачака.

Зад гърба й прозвуча тих сигнал.

— Капитане. — Гласът на лейтенант Уебстър звучеше необичайно напрегнато. — От куриерския кораб искат лична връзка с вас, госпожо. — Той помълча. — Да я прехвърля ли към заседателната зала?

— Не, лейтенант. — Гласът на Хонър беше все тъй спокоен и любезен, но острият слух на свързочника долови тревожни нотки. — Свържете ме тук.

— Слушам, госпожо. Свързвам ви.

Свързочният екран пред Хонър светна и на него се появи най-богатият човек в Звездното кралство Мантикора. Никога не го беше срещала, но навсякъде би разпознала това масивно лице.

— Капитан Харингтън?

Дълбокият плътен баритон беше прекалено мек, за да е истински. Звучеше любезно, но сините очи върху твърде красивото лице я пронизваха с остър поглед.

— Да? — отвърна любезно тя, отказвайки да се преклони пред неговата репутация или дори да признае, че го познава. Видя как очите му се присвиха.

— Аз съм Клаус Хауптман — изрече след миг баритонът. — Графиня Ню Киев беше така любезна да ми предложи място, когато узнах, че изпраща насам куриерски кораб.

— Разбирам.

Хауптман владееше твърде добре лицето си, за да издаде какво чувства, но на Хонър й се стори, че забеляза едва доловима изненада от нейното спокойствие. Може би не бе очаквал нейните хора в контролния център веднага да схванат смисъла на пристигането му и да я предупредят. Или бе предвидил това и просто се изненадваше, че не я вижда да трепери от страх. Е, страхът си е тук, но няма да му помогне, твърдо реши тя.

— Целта на идването ми, капитан Харингтън — продължи той, — беше… да се запозная с вас. Ще бъде ли удобно да посетя вашия кораб, докато съм в системата?

— Разбира се, господин Хауптман. За флота е винаги удоволствие да предложи гостоприемство на един тъй виден гражданин. Да ви изпратя ли катер?

Този път Хауптман не успя да прикрие изненадата си.

— Сега?

Хонър любезно кимна.

— Ако ви е удобно, сър. В момента съм свободна от непосредствени задължения. Разбира се, ако предпочитате да отложите посещението, с радост ще ви посрещна, когато успея да отделя време. Ако графиците ни някак съвпаднат.

— Не, не. Сега е удобно. Благодаря.

— Много добре, господин Хауптман. Катерът ще ви вземе след половин час. Приятен ден.

— Приятен ден, капитан Харингтън — отговори Хауптман.

Хонър прекъсна връзката и се отпусна назад в тапицираното кресло. Трябва да затворя Нимиц в каютата, преди Хауптман да пристигне, каза тя на леденото напрежение в сърцето си. Котаракът беше прекалено чувствителен към настроенията й, за да…

— Капитане?

Хонър трепна, когато Маккиън отново се появи до нея.

— Да, помощник?

— Капитане, аз… не мисля, че трябва да го приемате насаме.

Маккиън говореше с явно колебание, но сивите му очи бяха тревожни.

— Оценявам загрижеността ви, помощник — тихо каза Хонър, — но на този кораб аз съм капитан, а господин Хауптман — само посетител.

— Разбирам, но… — Маккиън помълча и прехапа устни, после се изпъчи като пред разстрел. — Госпожо, изобщо не вярвам, че става дума за обикновено посещение. И…

— Един момент, помощник. — Хонър стана, взе Нимиц и погледна Уебстър. — Самюъл, поеми вахтата. Ако ви потрябвам, с първия помощник сме в заседателната зала.

— Слушам, госпожо. Поемам вахтата — отговори свързочният офицер и Хонър мълчаливо кимна на Маккиън.

Минаха в залата и Хонър сложи Нимиц на края на заседателната маса, докато люкът ги скриваше от очите на вахтения екипаж. Котаракът не възрази, само надигна глава и внимателно се вгледа в Маккиън.

— Слушам ви, помощник — каза Хонър.

— Капитане, Клаус Хауптман идва на борда, за да се оплаче от нашите действия — вашите действия — в тази система — каза решително Маккиън. — Предупредих ви, че ще побеснее. Вие го притеснихте и унижихте, а не бих се изненадал и ако той или неговият картел се изправи пред съда с много сериозни обвинения.

Хонър скръсти ръце.

— Разбирам това.

— Знам, че разбирате, госпожо. Знам също, че сте запозната с неговата репутация.

Хонър кимна. Безмилостната амбиция, свирепата гордост и дивата ярост на Клаус Хауптман бяха любима тема на медиите.

— Не мисля, че щеше да дойде дотук, ако искаше само да се оплаква, госпожо. — По лицето на Маккиън се бореха тревога и притеснение. — Мисля, че ще ви притисне да промените начина си на действие. Най-малко.

— В такъв случай само си губи времето — остро отвърна Хонър.

— Знам, госпожо. Всъщност…

Маккиън млъкна, неспособен дори сега да изрази собствените си сложни, объркани чувства. Знаеше, че Харингтън трябва да е изплашена до смърт, но знаеше също — знаеше го от самото начало, — че не би позволила никому да я отклони от дълга й. Възможните последици за кораба и лично за Маккиън бяха ужасяващи, но въпреки всичко той изпита странна гордост заради нея. И това го караше още повече да се срамува от своята неспособност да превъзмогне чувствата си и да стане такъв помощник, какъвто тя заслужаваше.

— Капитане, исках да кажа, че Клаус Хауптман се слави като груб играч. Той е жесток, могъщ и арогантен. Ако не приемете да промените действията си, ще стори всичко възможно, за да ви… убеди. — Той пак помълча и Хонър вдигна вежди. — Госпожо, не смятам, че трябва да му позволите да го стори насаме. Смятам, че трябва да имате свидетел на разговора.

Хонър едва не примига от изненада. В момента Маккиън почти нямаше за какво да се бои, дори от човек с отмъстителна слонска памет като Клаус Хауптман. Той беше пръв помощник! Изпълняваше заповеди, заповедите бяха нейни. Но ако станеше свидетел на спор с Хауптман, и то свидетел в нейна полза, всичко щеше да се промени. Спечелеше ли си враг като Хауптман, последствията за кариерата му не подлежаха на съмнение.

Тя приведе глава настрани, вгледа се в измъченото му лице и почти усети вкуса на тревогата. Изкушаваше се да отклони предложението, защото битката беше нейна, а и защото не можеше изведнъж да забрави упорития отказ на Маккиън да си сътрудничи с нея. Но когато го погледна в очите, разбра, че няма избор. Каквото и да го тласкаше, той бе направил крачката. Тя не можеше да отхвърли предложението, без да отхвърли и него, точно когато за пръв път се проявяваше като истински помощник.

— Благодаря, господин Маккиън — каза най-сетне тя. — Оценявам и приемам вашето предложение.