Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (2)

Пролог

Тиктакането на старинния часовник в заседателната зала отекваше оглушително, докато наследственият президент на Народна република Хейвън оглеждаше военния си кабинет. Секретарят по икономическите въпроси притеснено зяпаше настрани, но военният секретар и нейните униформени подчинени изглеждаха едва ли не готови за сблъсък.

— Сериозно ли говорите? — попита президентът Харис.

— Боя се, че да — неохотно отвърна секретар Франкел. Прегледа записките в чиповете си и се застави да срещне погледа на президента. — Последните три четвърти категорично потвърждават прожекцията, Сид. — Той хвърли яростен поглед към военната си колежка. — Става дума за бюджета на флота. Не можем и занапред да увеличаваме броя на корабите без…

— Ако не го увеличаваме — намеси се рязко Илейн Дъмарест, — всичко ще се разпадне. Яхнали сме неотигър, господин президент. Поне на една трета от окупираните планети все още има спонтанно възникнали „освободителни“ групировки, а дори и да ги нямаше, всички по границите ни се въоръжават до зъби. Въпрос на време е някой да ни нападне.

— Мисля, че преувеличаваш, Илейн — намеси се Роналд Бергрен, секретар по външните работи. Той потърка тънките си мустачки и я погледна навъсено. — Естествено, че се въоръжават — и аз бих го сторил на тяхно място, — но никой от тях не е толкова силен, че да се заяжда с нас.

— Засега може би — мрачно каза адмирал Парнел, — но ако влезем в конфликт другаде или избухне масов бунт, някои от тях ще се изкушат да грабнат каквото им падне подръка. Затова ни трябват повече кораби. И при цялото ми уважение към господин Франкел — добави командващият флота без особено уважение, — не нашият бюджет ни разорява. Бедата е в нарастването на Минималната стандартна издръжка. Трябва да кажем на долистите, че всяка хранилка си има дъно и е време да спрат с мрънкането, поне докато си стъпим на краката. Ако можехме да се отървем от тия търтеи, макар и само за няколко години…

— Няма що, чудесна идея — озъби се Франкел. — Нарастването на МСИ е единственото, което укротява тълпите! Те подкрепяха войните заради жизнения си стандарт и ако ние не…

— Стига! — Президентът Харис стовари длан върху масата и свирепо огледа всички в настаналата тишина. Помълча, после се облегна назад и въздъхна. — Нищо няма да постигнем с обиди и обвинения — продължи той малко по-меко. — Дайте да погледнем истината в очите: оказа се, че планът „Дюкен“ не е решението, на което се надявахме.

— Не мога да се съглася, господин президент — каза Дъмарест. — Основният план си остава разумен, а и в момента едва ли имаме друг избор. Просто не успяхме да предвидим необходимите разходи.

— И очакваните приходи — мрачно добави Франкел. — Изстискването на планетните икономики е възможно до определена граница, но без повече приходи не можем да поддържаме разходите за МСИ и същевременно да създадем достатъчно мощна военна сила, за да опазим завоеванията си.

— С колко време разполагаме? — попита Харис.

— Не мога да кажа със сигурност. Мога да крепя положението известно време, дори да създавам впечатление за охолство, като прехвърлям от единия джоб в другия. Но ако тенденциите за разходите не се променят драстично или не открием солиден нов източник на приходи, дните ни са преброени и положението може само да се влошава. — Той се усмихна измъчено. — Жалко, че повечето завоювани системи не бяха в по-добро икономическо състояние от нас.

— И си сигурна, че не можем да съкратим разходите за флота, Илейн?

— Не и без да поемем много сериозни рискове, господин президент. Адмирал Парнел е съвършено прав относно реакциите на нашите съседи при първия ни признак на слабост. — Тя също се усмихна мрачно. — Вероятно са усвоили уроците ни прекалено добре.

— Може би — каза Парнел, — но за това има решение. — Всички погледи се насочиха към него и той сви рамене.

— Да ги ударим сега. Ако унищожим военните сили по границите, след това вероятно ще можем да си позволим по-миролюбива политика.

— Божичко, адмирале! — изсумтя Бергрен. — Първо ни казваш, че не можем да задържим каквото имаме, без да стигнем до просешка тояга, а сега искаш да почнем цяла поредица нови войни? Военният ум е голяма загадка!

— Чакай малко, Рон — прекъсна го Харис и приведе глава към адмирала. — Можеш ли да го направиш, Еймъс?

— Мисля, че да — отговори Парнел, вече по-предпазливо. — Проблемът ще е в координацията и избора на момента. — Той докосна един бутон и над масата оживя холографска карта. Издутата сфера на Народната република изпълни североизточния квадрант и Парнел посочи рояка кехлибарени и червени звездни системи на юг и запад. — Повечето системи са единични — изтъкна той.

— Най-близката многосистемна групировка е Андерманската империя. Почти всички отделни правителства са дребни риби; въпреки програмите им за въоръжаване можем да смажем всяка от тях с един удар. Опасността е, че могат да се обединят, ако им дадем време.

Харис кимна замислено, но се пресегна и докосна една от светещите перли, която блестеше със застрашително червено сияние.

— А Мантикора? — попита той.

— Да, тя е джокерът в колодата — съгласи се Парнел. — Те са достатъчно мощни, за да ни окажат съпротива, ако съберат смелост.

— Тогава защо да не ги избягваме, или пък да ги оставим за накрая? — попита Бергрен. — Техните партии имат жестоки разногласия по въпроса за отношенията с нас… не може ли първо да се справим с дребните риби?

— Това само ще влоши положението ни — възрази Франкел. Той натисна друг бутон и две трети от кехлибарените светлини върху картата на Парнел добиха болнав сиво-зелен оттенък. — Всяка от тези системи е закъсала икономически почти колкото нас — обясни той. — С превземането им всъщност ще излезем на загуба, а от останалите едва ще покрием разходите си. Системите, от които наистина се нуждаем, са далече на юг, към Ереуонския съюз, или на запад в Силезийската конфедерация.

— Тогава защо не ги грабнем веднага? — попита Харис.

— Защото Ереуон формално се води член на Лигата, господин президент — отвърна Дъмарест, — а едно придвижване на юг може да убеди Лигата, че застрашаваме нейната територия. Това… ъъъ… не е добра идея.

Всички около масата кимнаха. Слънчевата лига притежаваше най-богатата и най-мощната икономика в познатата част от галактиката, но външната и военната й политика бяха плод на толкова много компромиси, че на практика буквално не съществуваха и никой не искаше да дразни спящия гигант.

— Значи не можем да отидем на юг — продължи Дъмарест, — но движението на запад пак ни връща към Мантикора.

— Защо? — попита Франкел. — Можем да превземем Силезия, без да се доближим и на сто светлинни години от Мантикора — просто заобикаляме, без да ги закачаме.

— Нима? — възрази Парнел. — Ами тунелната връзка на Мантикора? Терминалът Василиск ще е право на пътя ни. Ще трябва да го завладеем просто за да защитим фланговете си, а дори и да не го сторим, Мантикорският кралски флот веднага ще усети накъде тръгват нещата, щом започнем експанзия по северната им граница. Няма да имат друг избор, освен да се опитат да ни спрат.

— Не можем ли да се споразумеем с тях? — обърна се Франкел към Бергрен.

Секретарят по външните работи сви рамене.

— Мантикорската либерална партия не разбира и бъкел от външна политика, а прогресистите вероятно биха се пазарили, но те не са на власт — на власт са центристите и престол-лоялистите. Те ни ненавиждат, а Елизабет III ни мрази повече и от тях. Дори ако либералите и прогресистите успеят да свалят правителството, кралицата никога няма да преговаря с нас.

— Хм… — Франкел подръпна устната си, после въздъхна. — Жалко, защото има и друг въпрос. С външната търговия сме зле и три четвърти от нея минават през Възела Мантикора. Ако го затворят за нас, това многократно ще удължи времетраенето… и стойността на търговските курсове.

— И още как — кисело допълни Парнел. — Освен това този проклет възел дава на техния флот прав път през републиката чрез терминала Звездата на Тревър.

— Но ако ги ударим, тогава ние ще държим Възела — промърмори Дъмарест. — Помислете как ще се отрази това на нашата икономика.

Франкел надигна глава и в очите му заблестя алчност, защото Възелът даваше на мантикорското кралство брутен системен продукт, равен на седемдесет и осем процента от този на Слънчевата система. Харис забеляза изражението му и се усмихна лукаво.

— Добре, дайте да видим. Загазили сме и всички го знаем. Трябва да продължим да се разширяваме. Мантикора е на пътя ни и нейното превземане ще даде мощен тласък на нашата икономика. Проблемът е как да го постигнем.

— С Мантикора или без нея — каза замислено Парнел, — трябва да изчистим тия проблемни точки на югозапад.

— Той посочи системите, които Франкел бе оцветил в сиво-зелено. — При всяко положение това ще е полезна подготовка за удар срещу Мантикора. Но ако има начин, най-умно ще е първо да се справим с Мантикора и след това с дребните риби.

— Съгласен съм — кимна Харис. — А имаш ли идея как да го сторим?

— Нека се свържа с екипа си, господин президент. Още не съм сигурен, но ако подходим, както трябва, Възелът може да се окаже нож с две остриета… — Гласът на адмирала затихна. След миг той се сепна и повтори:

— Нека се свържа с екипа си. По-специално с флотското разузнаване. Имам идея, но трябва да поработя. — Той наведе глава настрани. — Вероятно до един месец мога да ви изготвя доклад. Приемливо ли е?

— Напълно, адмирале — каза Харис и закри заседанието.