Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (12)

10.

— … никаква помощ. И тъй като не можехме да разчитаме на флота, сторихме каквото ни беше по силите.

Майор Барни Исварян от медузанската Агенция за закрила на местното население беше нисък, набит мъж. Седеше почти неестествено изпънат в удобното кресло и миналото му на космически пехотинец си личеше по притеснението да седи в присъствието на флотски капитан, но по гласа и изражението му не личеше да се чувства виновен.

— Разбирам, майоре.

Хонър подкани със знак стюарда Макгинес да налее на Исварян още кафе и отпи от какаото си, като прикри с чашата един страничен поглед към Алистър Маккиън. Първият помощник не бе казал почти нищо, докато Исварян изброяваше колко много неща не е сторил флотът за Медуза, но Хонър усещаше притеснението зад привидното му спокойствие и се питаше дали е засрамен колкото нея.

— Добре. — Тя остави чашата и кимна. — Доколкото разбрах от мадам Естел и от вас, майор Исварян, в момента най-много се нуждаете от помощ за инспекция на орбиталния трафик. Права ли съм?

— Да, госпожо. — Исварян сви рамене. — Както казах, правим каквото ни е по силите, но повечето от нас всъщност не знаят какво да търсят… или къде да го намерят, ако е скрито. Мнозина сътрудници имат военен опит, но не в подходящата област.

Хонър кимна отново. Хората от АЗМН бяха предимно бивши служители на армията, космическата пехота и полицията. Подобна работа не привличаше пенсионери от флота, а и те не биха били потребни тук, ако флотът си изпълняваше задълженията.

— Знаем адски добре — прощавайте, госпожо, — че превозват контрабанда, но не познаваме товарните совалки дотолкова, че да я открием, а с корабите е още по-зле.

— Разбирам. Мисля, че ще можем да се погрижим за това, но страдаме от недостиг на персонал. Ако мога да отделя инспекторски групи, смятате ли, че АЗМН ще ни помогне с екипажи за катерите?

— Дори нещо повече, госпожо — каза Исварян. — Преди около година мадам Естел успя… ъъъ… да намери три флотски катера, а официално разполагаме и с две инспекторски совалки. Сигурен съм, че можем да ви предоставим и петте машини с достатъчно наш персонал за попълване на екипажите.

— Това вече е добра новина, майоре — каза сърдечно Хонър и се запита как ли мадам Естел е успяла да „намери“ военни машини. При това въоръжени. Но нямаше намерение да разпитва за тия дарове на съдбата. Досега се боеше, че „Безстрашен“ ще бъде принуден да прехвърля бавните катери от орбита на орбита.

Тя се замисли напрегнато, потърка носа си с пръст, после кимна.

— Мисля, че можем да осигурим пилоти, бордови офицери и инспекторски групи за всички машини, майоре. От вас ще ни трябват свързочници, механици и наземен персонал по поддръжката. Ще можете ли?

— Винаги можем, госпожо! — отвърна Исварян с девиза на Мантикорската кралска космическа пехота и се усмихна широко.

— Добре. В такъв случай мисля, че остава само въпросът за контрола на общия трафик. Как се справяте с него?

— Не много добре, госпожо. Имаме полетен център в комплекса на комисаря, но той всъщност е предвиден само за атмосферни полети. Проектантите просто не са предвидили огромния брой пришълци, които щъкат насам-натам напоследък. Не ни достигат контрольори и радари, а отклоняването на персонал за космически контрол оставя без надзор огромни въздушни пространства над Покрайнините.

— Ясно. — Хонър се озърна към Маккиън. — Можем ли да препрограмираме десетина наблюдателни спътника и да свържем техните метеорологични радари към мрежата за контрол на въздушния транспорт?

— Можем. — Този път бе ред на Маккиън да се почеше по носа и да се замисли. — Ще оставим много големи дупки в запасите от оборудване, госпожо — предупреди той.

— Знам, но не виждам друг вариант… а каквото имаме, трябва да се използва, капитан Маккиън.

Маккиън кимна и замислено затвори очи, а Хонър се запита дали е усетил, че каза „ще оставим“ вместо „ще оставите“.

— В такъв случай смятам, че можем да го направим, но радарните им системи няма да дават толкова добри изображения на летателните апарати, както наземните комплекси, освен това не са предвидени за доплерово наблюдение на въздушен транспорт. Предназначени са главно за радарно картографиране и метеорологични наблюдения, а въздушните маси се движат сравнително бавно. — Той пак се навъси. — Ако ми дадете ден-два със Сантос и Кардонес, мисля, че ще открием начин да подобрим разделителната им способност, а също и засичането на скорост и разстояние, особено ако ги пуснем по двойки. Ще е доста грубо, но би трябвало да свърши работа.

— Добре — каза Хонър.

Наблюдателните спътници бяха стандартен модел и почти не се използваха, защото военните кораби рядко изпълняваха наблюдателски мисии. Освен това имаха малък обхват и ограничена програма, но възможностите им трябваше да са достатъчни за целта. Разбира се, Маккиън имаше право, че накърняват сериозно запасите от оборудване. Само разузнавателната мрежа бе струвала на кралския флот някъде около двеста милиона долара, дори ако се предположеше, че ще приберат всички роботи обратно, а Хонър бе подписала документи за всеки цент. Но нямаше друг начин да изпълни задачата, а ако онези от Адмиралтейството останеха недоволни от цената, трябваше или да пратят повече кораби, или да ограничат параметрите на мисията. Освен това наблюдателните спътници щяха да увеличат сметката „само“ с около половин милион долара бройката.

— В такъв случай — обърна се Хонър към Исварян — бих искала да оставя въздушния транспорт в ръцете на АЗМН и да организирам център за контрол на космическия транспорт, обслужван от наши хора. — Тя се замисли, въртейки в ръка чашата с какао. — Мисля, че наземна станция е за предпочитане, ако случайно възникне проблем и бъдем повикани извън системата. Всъщност можем да я построим в съседство с вашия въздушен контрол, за да има по-добра координация. Как мислите, капитан Маккиън?

— Мисля, че ще извадим късмет, ако накрая останем боеспособни поне наполовина — отговори Маккиън, пресмятайки нещо в електронния си бележник. — За да обслужваме тези совалки и катери, ще трябва да пратим още четирийсет души от екипажа, госпожо. За инспекторските екипи вероятно можем да използваме космически пехотинци, но ако отделим и хора за контролния център…

Той сви рамене.

— Разбирам, но мисля, че е необходимо — тихо каза Хонър.

Продължаваше да гледа Маккиън право в лицето, но за миг се озърна към Исварян, напомняйки, че не са сами. Маккиън кимна. Неохотно и не твърде доволно, но все пак кимна.

— Все още разполагаме с разузнавателния спътник, който трябваше да наблюдава Медуза в наше отсъствие — продължи Хонър. — Ограниченият срок на годност няма да представлява проблем, ако го включим в постоянна експлоатация. Можем да го поставим на геоцентрична орбита от другата страна на планетата, а от тази страна да подаваме информация на наземния център чрез корабната апаратура. Ако се наложи да напуснем, сателитната мрежа за наблюдение на въздушното пространство може да бъде пренасочена към космическия транспорт в нашия сектор.

— Кого смятате да изпратите в наземния център, госпожо? — попита Маккиън.

— Мммм…

Хонър потропа с пръсти по масата, доволна да го види най-сетне ангажиран с проблемите. Искаше й се обаче да бе поел отговорността да предложи някого. Той познаваше офицерите от месеци, дори от години. Но засега реши да се задоволи с онова, което вършеше първият помощник след тъй трудното начало на отношенията им. Тя сбърчи чело, замисли се и накрая каза:

— Мисля да е Уебстър или Стромболи. — Усети как Маккиън понечи да възрази, но се въздържа, явно обмисляйки други възможни кандидати. — Бих предпочела да пратя Уебстър — добави тя, сякаш разсъждаваше на глас. — Той е по-млад, но мисля, че е по-агресивен и самоуверен. За жалост ни трябва човек с познания по астронавигация и контрол на транспорта, значи Стромболи.

— Какво ще кажете за редник Тремейн? — попита Маккиън.

Тремейн отговаряше за хангара на „Безстрашен“ и вършеше истински чудеса в поддръжката на поверената му техника, но Хонър поклати глава.

— Не и за контролния център. Трябва ни някой с повече авторитет, който да поеме общия контрол, ако се наложи „Безстрашен“ да напусне планетата. Предпочитам да ударя с един куршум два заека и да натоваря с тази задача някого от офицерите. Освен това мисля, че Тремейн ще ни бъде необходим за поддръжка на инспекторските полети.

— Значи Пановски поема функциите на астронавигатор — каза замислено Маккиън, почуквайки с пръст по електронния си бележник. После изненадващо се усмихна. — Всъщност би му се отразило добре, госпожо. Той е склонен да се отпуска, ако не го наглеждат, а Макс се държи твърде меко с него.

— В такъв случай избираме Стромболи — каза Хонър — и Тремейн за негов помощник. Трябват ни няколко добри офицери за командири на малките машини и по възможност бих искала да имат известен опит в митническата работа.

Маккиън се завъртя към един от терминалите на заседателната маса и влезе в базата данни. След малко поклати глава.

— Съжалявам, госпожо. Старшина Килиън е бил пилот на инспекторски катер, но нямаме друг като него.

— А аз няма да се лиша от Килиън. — Хонър се намръщи, после се усмихна. — Мисля обаче, че имам идея.

Тя натисна бутона за свръзка и от таблото долетя гласът на лейтенант Стромболи:

— Дежурният офицер слуша.

— Говори капитанът. Помолете боцмана да дойде в заседателната зала.

— Слушам, госпожо.

Хонър отпусна бутона и се облегна назад, прикривайки задоволството си зад безизразна физиономия, докато Исварян и Маккиън се споглеждаха озадачено. После тихо затананика и ги остави да се чудят. След малко люкът се отвори с тихо съскане.

Старши сержант Сали Макбрайд влезе и козирува. На левия й ръкав блестяха пет златни нашивки, всяка от тях за три мантикорски години служба (над пет земни години), а скоро щеше да получи и шеста. Тя беше едра, спокойна жена и с най-старши чин сред подофицерите на „Безстрашен“.

— Викали сте ме, госпожо.

— Да, благодаря, боцман. Свободно. Трябват ми хора с по-особени качества и мисля, че можете да ми помогнете.

— Както наредите, госпожо.

Макбрайд беше родом от Грифон, както и изненадващо голям процент от редниците и подофицерите на „Безстрашен“, като се има предвид сравнително малкото население на планетата. Единствената обитаема планета на Мантикора-B беше най-негостоприемната и най-слабо населената от трите планети от земен тип в системата Мантикора. Злите езици твърдяха, че родените там смятат за своя божествена мисия да поддържат във форма слабаците от Мантикора-A. Понякога разногласията по този въпрос водеха до „дискусии“ с нестандартни средства, но Хонър се радваше, че може да разчита на Макбрайд. Боцманът осъществяваше необходимата връзка между офицерите и редниците на всеки военен кораб, а Макбрайд притежаваше увереност и богат опит от дългогодишната си служба.

— Не искам да издавате нечии тайни, боцман — каза Хонър, — но търся хора, които… нека да кажем… от личен опит познават отблизо най-добрите начини за укриване на контрабанда в совалка или звездолет. — Тук Макбрайд леко повдигна вежда; но изражението й не се промени. — Трябват ми, за да оформя ядрото на екипа за митническа инспекция, който изпращам на Медуза, тъй че освен… хм… опитни, трябва да бъдат инициативни и дискретни.

— За колко души става дума, госпожо?

— Да речем петнайсетина — каза Хонър, без да обръща внимание на изненадващото веселие в сивите очи на Маккиън. — Ще използваме три катера и две совалки, и бих искала във всяка смяна да има поне по един от тези хора.

— Разбрано. — Макбрайд се замисли и кимна. — Да, госпожо. Мога да ги намеря. Ще желаете ли още нещо?

— Не, боцман. Предайте списък на първия помощник до края на вахтата.

— Слушам, госпожо.

Макбрайд козирува, завъртя се и излезе. Люкът се затвори зад нея.

— Извинявайте, капитане — обади се предпазливо майор Исварян, — но правилно ли разбрах, че току-що поръчахте на боцмана да ви намери петнайсет контрабандисти за инспекторските полети?

— Не, разбира се. Това е кораб на Нейно Величество. Какво ще търсят контрабандисти на борда? От друга страна обаче, съм сигурна, че през годините някои хора от екипажа са наблюдавали как други хора се опитват да вкарат забранени стоки. Колкото и да е тъжно, може би дори са познавали личности, опитващи да въртят черен пазар на борда. Просто помолих боцмана да ми намери неколцина от тези наблюдатели.

— Разбирам — промърмори Исварян. Той отпи дълга глътка кафе и остави чашата. — Наистина разбирам.

 

 

— Капитане.

Хонър вдигна глава. Военен медик Съчън надничаше през открехнатия люк на заседателната зала. Лекарката на „Безстрашен“ изглеждаше по-кисела от обикновено и носеше инфочип в дясната си ръка. Държеше го като умряло животинче и Хонър почувства остър пристъп на неприязън.

— Да, докторе?

— Може ли да поговорим? — попита Съчън. Всъщност изхленчи, помисли си Хонър.

— Заповядайте, докторе.

Хонър се постара да не въздъхне и натисна бутона за затваряне на люка. Съчън пристъпи към масата и седна — без покана. Това раздразни още повече Хонър и тя решително стисна зъби, за да овладее гнева си.

Съчън седеше мълчаливо и по гримасата й личеше, че се чуди как да започне. Хонър изчака, после вдигна вежди.

— Какво има, докторе?

— Ами… става дума за тия заповеди, капитане.

Съчън вдигна инфочипа и Хонър кимна.

— Какво по-точно?

— Капитане, не мисля, че е добра идея… разбирате ли, вие изпращате в инспекторските екипи лейтенант Монтоя и четиримата ми най-добри санитари, а те са потребни тук, на „Безстрашен“. Не гарантирам, че без тях ще мога да изпълнявам лекарските си задължения.

След края на изречението Съчън се облегна назад. Изглеждаше леко самодоволна, като човек, който е поставил ултиматум на началника си. Хонър спокойно се вгледа в нея за няколко секунди.

— За жалост ще трябва да се справите без тях, докторе — каза накрая тя и Съчън едва не подскочи.

— Не мога! Ако ги вземете, работата в лечебницата ще стане невъзможна, а Монтоя е единственият ми асистент.

— Знам това. — Хонър продължаваше да говори с умерен тон, но кафявите й очи бяха станали недружелюбни. — Знам също, че флотът е длъжен да осигури медицински персонал за проверка на здравето и имунизационните документи на всички посетители на Медуза. Всички други отдели на кораба дадоха своя принос за инспекторските екипи, докторе. Боя се, че и медицинският сектор ще трябва да поеме част от товара.

— Но не мога да го направя, казвам ви! — кресна Съчън. — Може би не разбирате каква отговорност носим, госпожо. Ние не сме като дру…

— Достатъчно, докторе.

Хонър не повиши глас, но в тона й звучеше тъй хладно и отровно спокойствие, че Съчън отметна глава. Студените кафяви очи я гледаха с убийствена безучастност и тъмното й лице пребледня.

— Всъщност, докторе — продължи след миг Хонър все тъй хладно, — вие искате да кажете, че ако командировам ваши сътрудници — особено Монтоя, който върши две трети от вашата работа, откакто дойдох на борда, — ще се наложи вие да станете от удобното си кресло и сама да изпълнявате задълженията си.

Пребледнялото лице на Съчън изведнъж потъмня от нахлулата кръв. Тя отвори уста, но Хонър вдигна ръка и се усмихна язвително.

— Преди да ми обясните, че не разбирам тънкостите на вашата професия — тихо каза тя, — може би трябва да спомена, че родителите ми бяха лекари. — Съчън пак пребледня. — Всъщност баща ми беше главен военен лекар, преди да се пенсионира. Доктор Алфред Харингтън… може би сте чували за него?

Усмивката й стана още по-язвителна, когато Съчън разпозна името. Алфред Харингтън бе ръководил неврохирургията в медицински център „Бейсингфорд“ — главната военна болница на Мантикора.

— Затова, докторе, мисля, че имам сравнително ясна представа какви са вашите задължения на борда. И като стана дума, бих добавила, че не съм твърде доволна от начина, по който ги изпълнявате, откакто поех командването.

Усмивката й изчезна и Съчън преглътна с усилие.

— Ако обаче петимата, които споменахте, наистина са крайно необходими за медицинския сектор на „Безстрашен“ — продължи Хонър след кратка, мъчителна пауза, — сигурно има начин да ги задържа на борда. Разбира се, в такъв случай ще се наложи да намеря човек с достатъчно медицински опит, за да замени и петимата в инспекторската група. Например вас, доктор Съчън.

Тя се вгледа в очите й и Съчън наведе глава.

— Има ли друго, докторе? — тихо попита Хонър.

Съчън с усилие поклати глава и Хонър кимна.

— В такъв случай няма да ви задържам.

Тя насочи вниманието си към терминала, а доктор Съчън стана и мълчаливо напусна залата.

 

 

Лейтенант Андреас Венизелос стоеше с инфоплочка под мишницата и любезно се усмихваше на изчервения търговски капитан от Хейвън.

— … и да вървиш по дяволите с целия си скапан „митничарски екип“!

Капитанът приключи многословната си реч и огледа свирепо слабичкия офицер.

— Боя се, че е невъзможно, капитан Меркер — отговори лейтенантът с безупречна учтивост. — Според център Василиск вие сте натоварили стока от… — той погледна инфоплочката — орбитален склад ВТ-14. Както несъмнено знаете, сър, това представлява стокообмен в мантикорско пространство. При това положение според параграф десет, раздел три на Търговския правилник, одобрен от парламента през 278 година, старшият митнически служител е длъжен да инспектира товара, преди да ви допусне за транзит през Възела. Боя се, че трябва да настоя да изпълня задълженията си. Разбира се, искрено съжалявам за причинените неудобства.

Капитан Меркер бе придобил застрашително морав цвят и бълваше нечленоразделни звуци. Венизелос наведе глава настрани и все тъй любезно го изчака да си възвърне дар слово.

— По дяволите! — изрева капитанът. — От пет земни години пътувам по този маршрут, но за пръв път някакъв униформен педал се качва на моя кораб и заповядва на мен да спра за проверка. Да пукна, ако се съглася!

— Може би, сър — каза Венизелос и усмивката му изчезна, — но ако не разрешите проверката, ще ви бъде отказано правото на транзит.

— И как си въобразяваш, че ще ме спреш, момченце? — ухили се Меркер.

— С обстрел на кораба ви, ако се опитате да преминете — каза Венизелос и леденият му глас не оставяше място за съмнения.

Лицето на търговския капитан замръзна и той се вгледа смаяно в дребния лейтенант.

— Това ще бъде военна агресия!

— Напротив, сър, ще бъде местна полицейска акция в мантикорско пространство, в пълно съответствие с общопризнатите междузвездни закони.

— Няма да посмееш — изрече колебливо Меркер. — Блъфираш.

— Аз съм офицер от Мантикорския кралски космически флот, сър — Венизелос усети как из тялото му плъзва вълна адреналин, — а кралският флот не блъфира.

Той гледаше хейвънския капитан право в очите и онзи явно омекна. За момент сведе поглед към палубата, после гневно сви рамене.

— Добре де, прави каквото искаш!

— Капитан Меркер — обади се ковчежникът на товарния кораб, който бе проследил целия разговор мълчаливо и много тревожно.

— Какво? — изръмжа Меркер.

— Ами, сър, мисля си… тоест боя се, че може да има някои дребни… ъъъ… неточности в товарителницата. — По челото на ковчежника бликна пот, когато озверелият капитан насочи поглед към него. — Сигурен съм, че става дума за… ъъъ… недоглеждане. Мога… тоест аз и хората ми можем да коригираме грешките и ще бъдем готови за инспекция след… два или три часа. Сър?

Той изгледа умолително капитана и лицето на Меркер отново се изкриви от ярост. Венизелос сдържано се изкашля и заговори:

— Извинявайте, капитан Меркер. — Капитанът се завъртя към него със стиснати юмруци и лейтенантът съчувствено сви рамене. — Разбирам, че се случват грешки, сър, и охотно ще дам на ковчежника ви време да коригира документацията. За жалост това означава, че корабът ви ще загуби мястото си в транзитния списък и вероятно ще можем да ви включим отново едва утре сутрин.

— Утре сутрин! — избухна Меркер. — Искаш да кажеш, че трябва да кисна в тая затънтена дупка… — Той не довърши и изгледа кръвнишки нещастния ковчежник, после се озъби на Венизелос. — Добре! Щом трябва, така да бъде, но посолството ни на Мантикора ще узнае какви ги вършите тук, лейтенант!

— Разбира се, сър.

Венизелос козирува, кимна любезно и се върна по преходния тунел към катера. Люкът изтрака, тунелът се отдели и пилотът включи ракетната тяга, за да се отдалечи на безопасна дистанция, преди да задейства импулсора.

Венизелос остави инфоплочката, отпусна се в креслото и започна да си подсвирква, когато катерът пое към следващата точка от списъка — грамаден и стар товарен кораб от Силезия. Вторият катер висеше на почтително разстояние от хейвънския търговец, докато Меркер включваше двигателите и напускаше зоната за транзит.

— Божичко, Андреас! — Хейн Дювалие, свръзката на Рейно с митническата група, гледаше смаяно лейтенанта. — Всъщност нямаше да стреляш по него… нали?

— Щях — отсече Венизелос.

— Но…

— Просто си върша работата, Хейн.

— Знам, но за Бога, Андреас! Тук не сме прилагали сила от… по дяволите, не знам дали изобщо се е случвало някога! Нямаме нито достатъчно хора, нито въоръжение.

— Знам. — Венизелос завъртя креслото към него. — Всъщност, откакто попаднах тук, взех да разбирам колко много неща не се вършат както трябва. Не обвинявам капитан Рейно и хората му. Това не е ваша работа — наша е и ние не си я вършим. Е, положението се промени.

— Не ми се вярва вашият капитан да ти благодари за цялата шумотевица — каза със съмнение Дювалие.

— Може би, но тя ми даде заповед, а поне едно нещо знам със сигурност за капитан Харингтън — даде ли заповед, очаква да бъде изпълнена. Точка.

— Май е голям звяр — промърмори Дювалие.

— О, такава е — отвърна с усмивка Венизелос. — Честно казано, едва сега почвам да разбирам какъв звяр е. И знаеш ли, Хейн? Харесвам я.