Дейвид Уебър
Гарнизон Василиск (14)

12.

Церемониалмайсторът отвори с поклон вратата на кабинета пред високия тъмнокос адмирал и я затвори зад него. Адмиралът на зелените, лорд Хамиш Алекзандър, пристъпи към огромния прозорец и се загледа в блестящите кули на град Ландинг, столица на звездното кралство Мантикора.

Тъмносините води на залива Джейсън — същинско вътрешно море, дълго стотици километри — се простираха до южния хоризонт и искряха под лъчите на Мантикора-A. Въпреки прохладата в кабинета Алекзандър усещаше топлината на тия лъчи дори през изолиращия пластик на прозореца. Навън времето беше приятно, макар и малко горещо за него, защото идваше от родовото си имение в херцогство Хай Слиго, а в северното полукълбо на Мантикора бе зима. Но Ландинг се намираше едва на хиляда и петстотин километра от екватора и пищната зеленина в парковете му се полюшваше под соления бриз откъм залива.

Алекзандър обърна гръб на прозореца и огледа кабинета на първия космически лорд. Стените бяха облицовани с местна дървесина в светли тонове, без излишна екстравагантност, каквато се срещаше по външните светове, а в единия ъгъл имаше камина. Личеше, че камината не е само за украшение, а редовно се пали и Алекзандър си помисли, че това вече е екстравагантно. Сградата на Адмиралтейството беше на сто и петдесет мантикорски години и имаше само стотина етажа — скромна структура за цивилизация, владееща антигравитацията, но коминът на това огнище си пробиваше път нагоре през вентилационните шахти на поне трийсет етажа. Незнайният проектант на сградата бе проявил удивително упорство, особено като се има предвид, че местният климат изискваше по-скоро охлаждане, отколкото отопление.

Алекзандър се разсмя тихичко и погледна часовника. Първият космически лорд закъсняваше — нормално за човек с неговото натоварване. Той бавно закрачи из познатия кабинет, оглеждайки макетите на звездолети и старинните маслени портрети, забелязвайки сред тях стари познати и съвсем нови лица.

Тъкмо се възхищаваше на еднометровия макет на крайцера „Мантикора“, гордост на кралския космически флот, когато вратата зад него се отвори. Той се завъртя и на грубоватото му лице грейна усмивка, докато адмирал сър Джеймс Боуи Уебстър влизаше в кабинета. Първият космически лорд имаше характерната мощна челюст на рода Уебстър. Широко усмихнат, той сграбчи с две ръце десницата на Алекзандър и я разтърси.

— Хамиш! Добре изглеждаш. Извинявай, че те повиках точно преди рождения ден на Емили, но трябва да си поговорим.

— Така и предполагах — каза сухо Алекзандър, когато Уебстър пусна ръката му и се тръшна в креслото.

Без да обръща внимание на предложеното кресло, посетителят седна на ръба на бюрото, напомнящо по размери писта за кацане на совалки.

— Как е Емили? А баща ти? — попита Уебстър и усмивката му поизбледня.

Алекзандър сви рамене.

— Сравнително добре са и двамата. Доктор Гагарян предлага на Емили да изпробва нова терапия, а на татко зимата му се отразява зле, но…

Той пак сви рамене като човек, който докосва стара рана и открива, че е все тъй болезнена. Уебстър кимна мълчаливо. Бащата на Алекзандър, дванайсетият граф на Белите заливи, беше почти на шейсет и четири години — над сто и десет земни — и спадаше към последното поколение преди откриването на животоудължаващата терапия. Не му оставаха много зими, а лейди Емили Алекзандър беше една от големите трагедии на Мантикора и Уебстър — както всички нейни познати и хиляди непознати хора — я чувстваше като своя лична трагедия. Всепризната за най-добра актриса в холодрамите, тя постепенно се нареди и сред най-обичаните автори и продуценти на жанра, но една катастрофа с въздушен автомобил я превърна в пълен инвалид и сложи край на блестящата й кариера. Увредените й нерви не се поддаваха нито на трансплантация, нито на регенерация, а дори и съвременната медицина не можеше да възстанови унищожените двигателни центрове.

Уебстър потисна безполезното съчувствие, което само щеше да притесни Алекзандър, и се вгледа внимателно в офицера пред себе си. Хамиш Алекзандър беше на четирийсет и седем години — малко над осемдесет стандартни, — но изглеждаше три пъти по-млад от баща си. Сега обаче около очите му имаше нови тревожни бръчки и нови бели кичури на слепоочията.

— А брат ти?

— Почитаемият Уили? — В очите на Хамиш изведнъж грейна веселие. — Нашият благороден лорд на финансите е в отлична форма. И, между нас казано, наскоро ми три сол на главата заради най-новия бюджет на флота.

— Сигурно мисли, че е завишен?

— Не, мисли, че ще е адски трудно да го прокара през парламента. Но вече би трябвало да е свикнал с тия неща.

— Дано, защото догодина сигурно ще е още по-зле — въздъхна Уебстър.

— Предполагам. Но не вярвам да си ме извикал само за да чуеш мнението на Уили за бюджета. Какво има?

— Всъщност в известен смисъл наистина исках да сондирам — чрез теб — мнението на Уили за нещо, което изникна наскоро. По-точно не толкова на Уили, колкото на цялото правителство.

— Това ми звучи зловещо — каза Алекзандър.

— Може би не зловещо, но със сигурност неприятно. — Уебстър плъзна длан по косата си с необичайно тревожен жест. — Става дума за гарнизон Василиск, Хамиш.

— Охо!

Алекзандър преметна крак върху крак и се вгледа в излъскания до блясък връх на ботуша си. Василиск открай време беше горещ картоф в политиката, а при възгледите на сегашния пръв лорд по въпроса нямаше нищо учудващо, че Уебстър иска дискретно — и неофициално — да узнае мнението на правителството, без да замесва цивилното си началство.

— Охо — кисело потвърди Уебстър. — Знаеш ли какво става там?

— Чух, че имало леки вълнения. — Алекзандър сви рамене. — Нищо конкретно, само някакви нелепи слухове.

— В случая може и да не са нелепи. — Усещайки промяната в тона на Уебстър, Алекзандър вдигна вежди, а първият космически лорд се намръщи. Той бръкна в чекмеджето си и извади солидна купчинка инфочипове. — Това, Хамиш, са четиринайсет официални протеста от посланика на Хейвън, шест от техния консул на Василиск, шестнайсет от разни мантикорски и другопланетни търговски картели и девет клетвени декларации от капитани на хейвънски търговски кораби за тормоз и незаконно претърсване.

Докато Алекзандър слушаше този списък, веждите му плавно пълзяха нагоре. Накрая примига.

— Май е станало доста вълнуващо — промърмори той.

— И още как.

— Добре де, каква е причината за всички тия протести и декларации?

— Някоя си капитан Хонър Харингтън.

— Какво? — Алекзандър се изкиска. — Имаш предвид онази, дето опушка Себастиан с един изстрел?

— Същата — потвърди Уебстър и не сдържа усмивката си. После отново стана сериозен. — В момента капитан Харингтън временно изпълнява длъжността старши офицер на гарнизон Василиск.

— Какво? За Бога, кой е пратил на Василиск един офицер с тъй блестящи способности?

— Не беше моя идея — оправда се Уебстър. — Дойде отгоре, след като галеното дете на Соня се оказа малко невъзпитано.

— О, значи е решила да замете всичко под килима, каквото и да струва на офицера, който й е помогнал?

Презрението звучеше съвсем ясно в гласа на Алекзандър и Уебстър сви рамене.

— Знам, че не харесваш Соня, Хамиш. Между нас казано, и аз не си падам по нея, но не вярвам идеята да е била нейна. Мисля, че беше на Яначек. Знаеш как този дърт реакционер… — Уебстър не довърши. — Искам да кажа, знаеш как бди над семейните интереси.

— Аха — кимна Алекзандър и Уебстър пак сви рамене.

— Така или иначе той ми даде да разбера желанието му, а аз тъкмо се пазарях с него за новите инженерни войски на остров Саганами и нямаше как да откажа.

— Добре, но как един обикновен капитан изпълнява ролята на старши офицер? Трябва поне да е в адмиралтейския списък.

— Вярно. — Уебстър приведе назад облегалката на креслото си. — Какво знаеш за Павел Йънг?

— За кого? — изненада се Алекзандър от привидното отклонение на темата. — Имаш предвид наследника на Северните низини?

— Същият.

— Малко знам… и каквото съм чул, никак не ми допада. Защо?

— Защото капитан лорд Павел Йънг трябваше да е старши офицер на Василиск. За жалост корабът му се нуждаел от спешен ремонт и той решил, че поправките ще са твърде сложни, за да ги повери на помощника си. Затова сам повел кораба… и оставил Харингтън в гарнизона с един-единствен лек крайцер.

Алекзандър го изгледа смаяно и Уебстър се изчерви.

— Джим, познаваме се от години — каза най-сетне Алекзандър. — Хайде, кажи ми защо още не си го изхвърлил от флота?

— Заради политиката. — Уебстър въздъхна. — Би трябвало да го знаеш. Точно затова искам да разбера как би реагирало правителството. Господи, Хамиш! Проклетите хейвънити жадуват за кръв, половин дузина картели — начело с „Хауптман“ — са побеснели, графиня Ню Киев ще се бори с нокти и зъби против флотския бюджет, проклетите „Нови хора“ са в джоба й, а ти знаеш каква политическа тежест имат Северните низини. Правя какво ли не, за да държа Йънг на резервната скамейка. Мислиш ли, че херцогът ще ми благодари, ако точно сега ядосам Консервативната асоциация, като подгоня галеното синче на втория човек в Хай Ридж?

— Едва ли — потвърди Алекзандър, но думите оставиха в устата му неприятен вкус. Повечето мантикорски аристократи уважаваха старата традиция за служба на обществото, изразявана с поговорката „благородството задължава“; онези, които не споделяха този възглед, спадаха към най-деспотичните и егоистични особи в цялата позната вселена и се чувстваха превъзходно в Консервативната асоциация на барона на Хай Ридж. Асоциацията се бореше за „възстановяване на историческия баланс на властта, към който са се стремили нашите Основатели“ между благородниците и горните слоеве на простолюдието — баланс, какъвто всъщност никога не бе имало, освен в техните фантазии.

Той се позамисли над това, после се намръщи.

— Какво представлява Йънг?

— Високомерен, похотлив, некадърен и двуличен младок — отговори Уебстър тъй бързо, че устните на посетителя неволно трепнаха. — Типично доказателство, че крушата не пада далече от дървото.

— Мога да го повярвам, щом е пробутал задълженията си на един млад командир, за да духне назад към цивилизацията.

— Нещата са по-грозни, Хамиш. Много по-грозни. — Алекзандър пак вдигна вежди и Уебстър отчаяно махна с ръка. — Ако не греша, той нарочно е заложил капан на Харингтън.

— Защо смяташ така?

— Между тях има вражда още от Академията. Не знам подробности — по онова време комендант беше Хартли, а знаеш колко е трудно да се изкопчи нещо от него, — но Йънг получи официално мъмрене за недостойно поведение. Той налита на жените като мечок кодиак на беовулфски бизон, също като баща му и братята му, и не приема отказ. Доколкото чух, стигнало се до насилие.

— Искаш да кажеш, че той…

Свирепо навъсен, Алекзандър се надигна от бюрото, но Уебстър се усмихна и размаха ръка.

— Сигурно е опитал, но Харингтън е от Сфинкс. — Очите на Алекзандър заблестяха и Уебстър кимна. — Освен това е била номер две в демонстрационния екип по бойни изкуства. Доколкото знам, вероятно той е започнал, но краят със сигурност е бил неин. — Усмивката му посърна. — Затова й е тръснал на гърба целия гарнизон Василиск и много се боя, че може най-сетне да я погуби.

— Как така? За какво са тия протести?

— Изглежда, никой не е казал на капитан Харингтън, че гарнизон Василиск е мястото, където пращаме глупавите и некадърните. Макар да разполага само с един кораб, тя налага там изпълнение на търговските правилници. И не само това. През последните три седмици е разположила разузнавателни роботи за стотици милиони долари, за да следи цялата планетна система; установила е военен контрол на движението около Медуза и е поела митническите функции от АЗМН. Всъщност забъркала е такава каша, че както чух от адмирал Уорнър, Йънг вече не се радва на цивилизацията, а гледа да ускори ремонта, за да се върне там и да я спре. Сигурно се бои, че е създал чудовище, което може да го завлече подир себе си в гроба въпреки всичките му връзки. За жалост в момента юнаците на Уорнър от „Хефест“ са разпорили кораба му като вехта консервна кутия. Не съм сигурен, но имам чувството, че Уорнър се мотае нарочно, за да гледа как Йънг подскача, а няма начин лордът да напусне, без да признае, че се е скатавал от служба.

— Мили Боже! — тихо въздъхна Алекзандър. — Нима искаш да кажеш, че най-сетне имаме на Василиск офицер, който си върши работата? Невероятно!

— Да, тя си върши работата, и то адски добре, доколкото мога да преценя, но точно оттам идват всички неприятности. — Уорнър потупа инфочиповете. — Пуснала е патрули из цялата система, а човекът, когото е натоварила с инспекциите, изглежда свирепо псе. Затапва всекиго с параграфи и алинеи от търговския правилник и не вярвам да го прави без категоричната подкрепа на Харингтън. Разбира се, хейвънитите пищят на умряло, но той притиска по същия начин и нашите кораби. Само това стига, за да вбеси всяка търговска къща в кралството след досегашната слободия по онези места, но нещата не спират дотам. Помниш ли слуховете за контрабандни канали през Медуза? — Алекзандър кимна и Уебстър се усмихна кисело. — Е, орбиталните инспектори на Харингтън заловиха контрабанда за над деветстотин милиона долара — засега — и я пратиха за оценка и конфискация. И покрай другото спипаха „Хауптман“ да прекарва през Медуза кожи от кодиак. Задържали са чартърен кораб на „Хауптман“ с маса четири и половина милиона тона — „Мондрагон“ — и го върнали под стража, за Бога!

— Олеле!

Алекзандър се хвана за ребрата в напразен опит да удържи смеха, като си представи какви поражения е нанесъл тайфунът на име Харингтън.

— Може да ти се струва смешно — изръмжа Уебстър, — но Клаус Хауптман лично дойде тук да се кълне, че неговите хора са чисти като сълза, всичко бил сторил капитанът на „Мондрагон“, а онази Харингтън им съсипвала законната търговия. Иска главата й на тепсия, а хейвънитите му пригласят с протестите си! Сама по себе си тази история с техните пратки през Възела е достатъчно неприятна за тях, но нали знаеш официалната им позиция по претенциите ни за власт над Медуза? Консулът им направо се е разпенил заради нейните „нагли и незаконни претърсвания на превозни средства при техните почтени търговски отношения с независима планета“. Случаят има всички признаци на дипломатически инцидент от първа величина и не се очертава да спре дотук.

— Майната им на хейвънитите — отсече Алекзандър, вече без да се смее. — И на Хауптман също. Струва ми се, че тя върши точно това, което ние трябваше да направим преди години, Джим!

— О? И мислиш ли, че сър Едуард Яначек ще е на същото мнение?

— Не, но това не е причина да я наказваме, задето си върши работата. По дяволите, ако правилно те разбирам, Йънг е сторил всичко възможно да й забие нож в гърба. Нима искаш да го завъртиш в раната?

— Знаеш, че не искам. — Уебстър пак зарови пръсти в косата си. — Дявол да го вземе, Хамиш, братовият ми внук е на „Безстрашен“. Ако сваля Харингтън от длъжност, ще му дам абсолютно погрешен урок за офицерския дълг. И не само той — всеки офицер от флота ще си направи съответните изводи!

— Именно.

Уебстър въздъхна.

— Дявол да го вземе. Аз съм пръв космически лорд, не ми е работата да решавам какво да се прави с някакъв си второстепенен капитан.

Алекзандър навъсено се вторачи в ботуша си, а Уебстър избута облегалката още по-назад. Познаваше това изражение.

— Виж, Джим — каза накрая Алекзандър. — Знам, че стоиш по-горе от мен, но мисля, че дължим на онази Харингтън публична благодарност, а не юмрук в зъбите. За пръв път имаме на Василиск офицер, готов да срита нечии задници, за да си свърши работата. Това ми харесва. И още повече ми харесва резултатът от нейните действия. Вярно, тя смущава спокойствието и ядосва някои хора. Чудесно. Нека ги ядосва. Дори и Яначек не може да промени мисията на флота — и слава Богу, иначе отдавна да сме се пръждосали от Василиск. Но щом сме й наредили какво да прави, не можем да й дръпнем килимчето изпод краката, когато започне да изпълнява. — Той помълча. — Ти вече ми каза кой се оплаква от нея, но какво мислят хората от Василиск?

— Мишел Рейно и хората от АЗМН са във възторг — призна Уебстър. — Имам два-три блестящи доклада от Рейно за онзи лейтенант Венизелос, когото му е изпратила. Имай предвид, Венизелос трябва да е някакъв луд, ако приемем и половината жалби на хейвънитите, но Рейно го харесва. Колкото до Естел Мацуко, тя май вярва, че Харингтън е способна да пресече залива Джейсън, без да си намокри краката. Дотолкова беше отвратена от предишните старши офицери, че дори спря да се оплаква; сега получавам благодарствени писма за нашето „великолепно сътрудничество“!

— Е, това трябва да ти подсказва нещо, нали?

— Значи смяташ, че трябва да стоя настрани — каза Уебстър. Не питаше, а констатираше.

— Адски си прав, точно така смятам. Василиск е позор още от деня, когато стъпихме там. Крайно време е някой да го изтъкне. Тогава може би ще преосмислим цялата си политика.

— Време ли е?

Гласът на Уебстър звучеше тревожно и Алекзандър сви рамене.

— Ако искаш, ще поразпитам Уили и ще ти се обадя, но мисля, че Кромарти би одобрил. От години само въртим и сучем, а проблемът се задълбочава. Не се съмнявам, че консерваторите ще нададат вой до небесата, както и либералите, но не може да искат и така, и така. Консерваторите няма как да получат мечтаната изолация, ако не стискаме с две ръце онзи възел, а либералите няма как да опазят медузанците от другопланетни влияния, ако не контролираме орбиталния трафик. За пръв път в гарнизон Василиск имаме офицер, на когото му стиска да им докаже това, и ако се опитат да пречат, Камарата на представителите ще ги отреже. Аз казвам: действай, и мисля, че Уили ще каже същото.

— Дано да си прав. — Уебстър стана и върна чиповете в чекмеджето, после потупа Алекзандър по рамото. — Искрено се надявам да е така, Хамиш, защото в политическо отношение може и да грешиш, но от гледна точка на флота си абсолютно прав. — Той погледна стенния часовник и се усмихна. — Виждам, че наближава време за обяд. Ще дойдеш ли в адмиралската столова? Мисля, че две-три питиета ще прогонят от устата ми вкуса на политика.