Джаксън Пиърс
Червените шапчици (9)

Глава 7
Скарлет

Усещам присъствието на фенрисите навсякъде в този град, сякаш са докоснали всяка повърхност и са минали по всеки тротоар. Улиците представляват калейдоскоп от метал, стъкло и хора. Толкова невероятно различно е от Елисън. Хората не зяпат лицето ми. Тук никой никого не зяпа — всеки гледа право пред себе си и крачи устремно към целта си, сякаш гони ужасно важна задача. Предполагам, поне по това си приличаме.

Заложната къща е мрачна, претрупана с вещи, които носят мириса от жилищата на други хора: омекотител за дрехи, цигарен дим, подправки за готвене. Проправям си път до тезгяха, където отегчена жена с вид на мъжкарана гледа „Шоуто на Джери Спрингър“^[1] на мини телевизорче. Изваждам двете гривни, които нося, и минути по-късно излизам от магазина с няколко банкноти.

Здрачът сякаш продължава безкрай, след като слънцето залязва, безброй светлини превземат улиците. Всичко и всички са осветени от сиянието на неоновите реклами, ярките надписи на магазините и фаровете на колите. Губя представа за часовете, неспособна да отгатна по слънцето или луната кое време на вечерта е. Бродейки, се спускам в една от станциите на метрото, разглеждам завъртулките от графити по стените, ровя из джобовете си за монети, които да дам на възрастния чернокож мъж, който барабани на преобърнати кошчета. Лицето му е цялото в белези почти като моето, само дето се съмнявам неговите да са от вълци.

— Дявол го взел, момиче. Мъж ти ли те подреди така? — казва той, зяпнал белезите по ръцете ми, както и онези, които се подават от превръзката на окото и под косата ми.

Неговата прямота е някак успокояваща, съвсем различна от тайните погледи, които ми хвърлят повечето момичета, като докосват с ужасен вид собствените си красиви и гладки лица. Пред този човек нямаше защо да се притеснявам — каква полза да се криеш, след като някой вече е дал да се разбере, че те вижда.

— Не точно — отговарям и хвърлям малко дребни в кутията от кафе до нозете му. — А и аз си върнах тъпкано.

— Тъй, тъй, добре си направила, душко — казва той и подхваща нов заплетен ритъм на барабаните си.

Излизам от подлеза и най-сетне зървам последните златисти ивици светлина да се стопяват на хоризонта. Според картата на стената на метрото би трябвало да съм само на една-две пресечки от парка. Подминавам библиотеката. Огромна и внушителна, тя има странно класически вид сред целия сребристосив пейзаж и със съжаление разбирам, че вече затваря тази вечер. Харесвам библиотеките. Утешително е, че знанието може да се съхранява толкова дълго. Че можем да предаваме онова, което сме научили.

Продължавам нататък и не след дълго в края на улицата се появяват дърветата на парка Пиедмонт^[2].

Те изглеждат някак по-горди от онези у дома, сякаш се възхищават едно на друго, задето са успели да оцелеят толкова дълго в града. Точно преди да стигна до парка, взрив от оживена пулсираща музика бликва за миг и заглъхва — вратата на един клуб малко по-надолу по улицата се е отворила и затворила. Обръщам се и тръгвам към него покрай тухления зид, оградил някаква стара жилищна сграда, наблюдавам опашката от момичета, чакащи реда си да влязат.

Те са окичени с бляскави зелени камъчета и пайети, напудрени с брокатен руж, клепките им са очертани с тюркоаз и аквамарин. Момичета пеперудки. Косите на всичките са еднакви, дълги и боядисани на кичури, пуснати на спирали по голите гърбове, където стегнато са вързани тънките презрамчици, придържащи блузките им. Кожата им блести под неоновите светлини — сметанена, абаносова, кехлибарена, — безукорно гладка като полиран метал. Присламчвам се още по-близо до грапавата тухлена стена, придърпвам пурпурната наметка по тялото си. Когато се загръщам плътно, белезите на раменете ми прозират през тънкия плат. Грапави червени подути линии на равни разстояния една от друга.

Пеперудките се смеят сладко и звънливо, а аз стена от безсилен гняв. Те мятат коси, изпъват крака, кършат бедра, пърхат с клепки към охранителя на вратата, правят всичко, което примамва фенриса. Търсят си белята като някое глупаво малко сукалче, което блее с пълен глас. Гледайте ме, вижте как танцувам, забелязахте ли косата ми, погледнете пак, пожелайте ме, аз съм самата прелест. Глупави празноглави пеперудки. Ето ме мен, цялата изпохапана, белязана и издрана заради вас, тръгнала да ви спасява живота, а вие дори не подозирате. Защо ли не оставя фенриса да изяде някоя от вас.

Не, не го мисля наистина. Въздъхвам и продължавам към другия край на зида, прокарвам пръсти през гъстите листа на бръшляна, който го обвива. Става по-тъмно, неоновите светлини от улицата не стигат дотук. Дишам бавно, клоните на дърветата се поклащат над мен, очертани на фона на небостъргачите. Разбира се, че не го мисля. Незнанието не е основание да умреш. Те няма как да бъдат други в своето щастливо неведение в пещерата с измамните сенки. Те съществуват в свят, който е красив, нормален, в който хората ходят на работа и имат мечти, не включващи кървава сеч. Моят свят е паралелна вселена на техния — същите гледки и хора, същият град, но в него се спотайва фенрисът, прокрадва се злото, съществува познанието, което не мога да отрека. Ако не бях захвърлена в този свят, сигурно и аз щях да съм пеперудка като тях.

Приближават се стъпки — стъпки, които познавам, шумолящи тихо през тревата на парка.

— Здравей, Сайлъс — поздравявам го, без да поглеждам.

Той поспира.

— Знаеш ли, като за момиче, което не вижда отдясно, не е лесно да те изненада човек. Какво е това, някаква пиратска свръхсила? — подкача ме той.

Ако друг ме вземе на подбив заради липсващото око, бих го ударила, но на Сайлъс му е простено.

— Да — отвръщам с усмивка. — Всички пирати имаме супер слух. Това е страничен ефект от носенето на очна превръзка.

Той застава до мен в сянката на стената и заглежда момичетата. Очите му се присвиват в нещо средно между отвращение и интерес, все едно не е сигурен дали ги харесва, или не. Ще ми се да кажа нещо, но си мълча. Струва ми се някак важно да изчакам реакцията му. Накрая той се обръща и ме поглежда.

— Сякаш направо си просят да бъдат изядени, нали? — подхвърля. — Нямаш представа колко се радвам, че с Роузи не сте като тях.

— Без майтап — усмихвам се с облекчение аз. — Макар че Роузи би могла, ако поиска. И тя е хубава като тях.

— Хубостта няма нищо общо. Роузи никога не може да стане една от тях. Смяташ ли, че щяха да се обличат и държат по този начин, ако знаеха, че така привличат вълците?

— Не бях се замисляла — намръщвам се аз. — Но мисля, че си прав. — Познанието има свойството да те прави отшелник. Или ловец в нейния случай.

— О, да, Скарлет Марч, кралицата на черно-бялата перспектива. Значи според теб няма средно положение между ловеца и тези момичета? — пита Сайлъс.

Поклащам глава, облегнала гръб на зида, после хвърлям поглед наоколо.

— Няма значение. Кажи ми само как бих могла да примамя някой фенрис при такава конкуренция?

Предната част на опашката от пеперудки влиза в клуба, на нейното място се придвижва нова партида лъскави девойки. Трябва да превъзмогна лекото бодване на жал към самата себе си и осакатеното си тяло. Самосъжалението е безполезно чувство — напомням си веднага.

— Хайде стига, знаеш, че фенрисът никога няма да нападне сред такава тълпа. Просто бъди единственото момиче, откъснало се от групата — отвръща твърдо Сайлъс.

Той никога не ме е жалил заради белезите, за което ще съм му вечно благодарна.

— Така е — казвам с половин уста. — Но Роузи ще трябва да ловува повече. Тя поне може да се мери с тях.

— Щом казваш — отвръща неубедено Сайлъс. — Все още ли си против да излиза на лов сама?

Той се обляга до мен с ръце в джобовете. Над нас е надвиснала натежалата пълна луна, достатъчно ярка, за да хвърля сенките ни върху стената въпреки всички светлини на града.

— Нали я знаеш. Просто се притеснявам за нея… — не искам да го казвам, но освен притеснението, че може да остави фенрис да се измъкне, се тревожа и да не завърши някоя поредната своя битка като мен. Или още по-зле, като Ома Марч. — Но все пак и тя трябва да ловува, иначе сме за никъде.

— Може би. А може би тя не е чак такъв ловец като теб — отвръща Сайлъс.

Аз вдигам вежда.

— Тя е страхотен ловец и ти го знаеш. Само не й казвай, че съм го споменала.

— Имам предвид, че е възможно това просто да не е за нея.

— Това не е за никого — въздъхвам аз. — Но… какво друго да сторим? Да седнем и да чакаме някой друг да избие фенрисите? Наша отговорност е да вършим добро, ако е по силите ни. А сама не мога да се справя. Достатъчно трудно ми беше, когато те нямаше. Ако загубя и нея…

— Мислила ли си някога да станеш проповедник? — клъвва ме Сайлъс.

— Нас, пиратите, не ни пускат в църквите, страхуват се, че ще плячкосаме всичко — не му оставам длъжна аз.

Той се засмива доста гръмогласно, та си спечелва няколко закачливи погледа от страна на пеперудките.

— Хайде, Лет. Да отидем да поспим. И да се уверим, че Роузи не е отвлечена от изперкалия наркоман.

— Роузи може да се справи с него със затворени очи. И освен това не ми се спи. Трябва… да се движа, да върша нещо. Хайде, Сайлъс, ела на лов с мен — произнасям по-умолително, отколкото бих искала.

Ловът ще подреди нещата, ще превърне този град от съвсем чужд в поне донякъде свой.

— Ще прощаваш, Лет, но не възнамерявам да се лишавам от сън — казва категорично той. — Надявам се, няма да кажеш сега, че съм те изоставил, нали? Защото, ако пак ми се нацупиш, задето си тръгвам и те оставям сама, вече няма да мога да го понеса.

— Върви да поспиш — усмихвам се аз. — Кажи на Роузи, че сигурно ще закъснея. И ми дай ключа. — Протягам ръка и Сайлъс пуска в шепата ми ключа от апартамента. — Ето и нашата част от наема — пъхам в ръката му стодоларова банкнота.

— Всъщност не е нужно вие двете да плащате — казва делово Сайлъс. — Наемът не е висок, явно ползваме голяма отстъпка за живеене в наркоманско свърталище.

— Не, моля те — възразявам веднага и пъхам ръце в джобовете си, преди да е успял да ми върне парите.

— Ами добре — свива рамене той. — И умната по време на лова. Тук вълците не са единаци, а дори ти не можеш да се справиш с цяла глутница.

— Ще видим тая работа — заяждам се аз, но после кимвам, като виждам киселия му поглед.

Той си тръгва, а аз обръщам гръб на пеперудките, загръщам наметката на раменете си и влизам в парка.

Паркът Пиедмонт изглежда малко зловещ през нощта с дългите сенки, които от светлината на лампите хвърлят величествените дървета. Просто сенки, докато не си въобразиш, че са истински… Нарочно минавам през тях, вътрешно се надсмивам на себе си. Размахвам леко шумолящата наметка и се взирам през оформените редове от цветя и храсти за някакъв признак на живот.

Чакай… ето.

Да, да! Познатият прилив на адреналин във вените ми. От другата страна на алеята, скупчени до леха с розови хортензии, се спотайват трима мъже. Фенриси са, усещам ги още оттук. Прокашлям се леко, привличайки вниманието им. Трима още от първата вечер? Сърцето ми трепва — това е моята стихия.

Преценявам ги през кичурите на спуснатата си коса. Никога по-рано не съм се била с трима наведнъж, но единият изглежда млад — всъщност на вид е стар, но фенрисите, които са чудовища отскоро, винаги се различават по движенията си, сякаш тялом все още се опитват да бъдат хора, ала душите им вече са отлетели. С тях се справям лесно.

Най-едрият ми се ухилва изпод рошавата си черна коса и тримата се извъртат зад мен, а аз ускорявам крачка. Стискам здраво дръжката на брадвичката и поглеждам през рамо, надявам се да имам уплашен вид. Налагам си да дишам равномерно, за да не допусна нетърпението да надделее над разума. Хайде, хайде…

Те спират.

Обръщам се, предполагам, че просто изчакват удобен момент, за да ми се нахвърлят едновременно. Но не, те са се събрали и преспокойно си говорят. Присвивам очи, за да видя знака на китката на най-близкия. Камбана. Какво чакате, Камбаните винаги са били агресивни. Завъртам се кокетно и се правя, че съм особено заинтригувана от близкия фонтан с бронзови лебеди.

Но те не ме поглеждат. Напротив, обръщат се и си тръгват с едрите пружиниращи крачки на вълците, които са в тях.

Аз изстивам. Стискам още по-силно дръжката на брадвичката в желанието си да я запокитя след техните отдалечаващи се гърбове. Прехапвам устна. Не е нормално. Аз ги бях примамила. Бяха мои! Всичко в мен трепери, белезите ми горят като шевове, които ще се пръснат всеки момент.

Не, не. Никога не съм губила фенрис по този начин, след като е бил мой. Не и аз.

Втурвам се след тях като обезумяла, но въпреки че пулсът бумти в ушите ми, а по гърба ми се стича пот, знам, че това е загубена кауза. Те са бързи, много по-бързи от хората. И все пак продължавам да тичам, докато стигам изхода на парка. Там забавям крачка, изпепелявам с гневен поглед опашката от пеперудки пред себе си с техните руси коси, бели зъби и идеална кожа, гладка като мрамор. Как въобще ми е минало през ума, че ще мога да подмамя трима фенриси, когато наоколо има такава плячка? Гледам как момичетата блещукат, искрят, сияят в нощта.

Аз съм ловец. Ако не мога да ловувам… значи съм нищо. Извъртам се в пристъп на безсилна ярост и запращам свистящата брадвичка във въздуха. Тя улучва ствола на едно дърво и разпръсва късчета кора по тревата, забита на няколко пръста в дънера. Две-три пеперудки забелязват и ме поглеждат мрачно, преди да се върнат отново към разговорите си. Аз отивам гневно до дървото, изтръгвам брадвичката си от него и се запътвам към къщи с натежало сърце.