Джаксън Пиърс
Червените шапчици (13)

Глава 11
Скарлет

Нещо у Роузи се е променило.

Нещо дребно, което надали някой, освен другата половина на сърцето й може да долови. Тя борави с пръчиците и похапва китайското с необичайна ведрост, която ме плаши. Как е възможно нещо у Роузи да ми е непознато? Седнала е на пода, придърпала е книга и я разлиства между хапките сладко-кисело пиле. Сайлъс вдига очи към нея от тома, който той самият за втори път преглежда. Но май само аз имам някакъв напредък, като гледам купчината бележки пред мен.

Поклащам глава и се връщам към книгата, която проучвам: „Митове! Легенди! Чудовища!“ от Доротея Силвърклоу. Съмнявам се това да е истинското й име^[1], както се съмнявам и че въобще има някакво понятие от фенриси. Тя ги нарича върколаци и ги описва като сладки малки вълци, които се превръщат в готини млади момчета. При нея всичко се върти около суеверията: чесънът спира вампирите, призраците не могат да прекосяват течаща вода, седмият син на седмия син е прокълнат, феите искат да откраднат дъщерите ви. Върхът си, Доротея. Смея да кажа, че нещата, които сме научили от стария Рейнолдс, са много по-полезни от всичко, което съм открила до момента в книгите за върколаци от отдела по митология в библиотеката.

Но макар със Сайлъс да сме записали всичко, което баща му някога ни е казвал за фенрисите, и да съм го комбинирала с всичко по-смислено, намерено в книгите, все още не можем да отсеем достатъчно информация за Потенциалния.

— Може би просто ни убягва — казва Роузи и затваря книгата си.

— Може би — въздишам и хвърлям поредните листове. — А може би цялата идея няма смисъл и трябва пак да ловуваме. Дори да не успеем да убием, може да подслушаме разговор, да съберем информация за… нещо. Каквото и да е.

Дори и аз усещам отчаянието в гласа си. Откриването на Потенциалния ме е обсебило като страст. Мисълта да се върнем с празни ръце ми причинява физическа болка.

— Не се тревожи, Скарлет — казва меко Роузи. Използвала е този тон десетки пъти по-рано, за да ме успокоява; когато за пръв път плаках при вида на обезобразеното си лице, когато останахме без пари и продадохме първите вещи на Ома Марч, когато бях сигурна, че без Сайлъс вълците ще завземат Елисън. Не онова, което казва, а начинът, по който го казва, ме кара да й вярвам, без да ме е грижа каква е истината. — Довечера ще излезем на лов — добавя тя.

Поглеждам очите й. Тайнствената промяна личи в тях, прикрита от нежно-утешителното изражение.

Гласът й е същият, но този поглед си остава нов и непознат. Трябва да отидем на лов, и не само защото се нуждаем от информация. Ловът ни връща онова усещане за единство, за сливане на разделеното сърце. Дори да не убием нищо, при положение че фенрисите сега са на друга вълна, нещата ще си дойдат по местата не само с Роузи, но и със Сайлъс връзката ни ще стане по-силна, независимо що за странно изражение се е появило в очите на сестра ми.

— Тогава днес ще тръгнем по-рано — казвам.

— Добре, но мисля, че може би трябва малко да променим стратегията — включва се Сайлъс и оставя празната си чиния до мивката. — Това няма да бъде обичаен лов. Информацията ни трябва спешно.

— Какво предлагаш?

Ето, нещата вече влизат в нормалното си русло: със Сайлъс планираме лова, готвим се за нощен тур.

Той свива рамене.

— Според мен ще е добре да се разделим. Така ще покрием повече територия.

Намръщвам се, но какво да кажа? „Не, Роузи е още малка да ходи сама“? Или че искам да излезем заедно, за да заздравим връзките помежду си? Изгарям от желание да възразя, но истината е, че предложението е разумно, а навън умират хора. Въздъхвам и кимам.

Няколко часа по-късно тримата стоим на входната площадка. Светлината от уличната лампа отвън се пръска по лицата на Роузи и Сайлъс и за момент ми се струва, че и те са наранени от белези като мен. Роузи изглежда притеснена, но знам, че никога няма да си го признае. Ти можеш да ловуваш сама в този град, Роузи. Вероятно дори по-добре от мен.

— Да се срещнем пак тук в колко… три през нощта? — предлагам, поглаждайки с пръсти дръжката на брадвичката.

— Нека да е в два — казва Сайлъс. — Хайде, Лет, някои от нас имат нужда от сън. То ако дотогава не сме намерили нищо, няма и да намерим.

Поглеждам го навъсено, но се съгласявам.

— Добре, в два. Освен ако не сме по дирите на някой вълк, да кажем. В такъв случай продължаваме. Роузи, ако попаднеш на група…

Тя прави кисела физиономия. Не искам й да го казвам, знам, че мрази да го чува, но…

— Внимавай, Роузи, моля те. — И ми става малко по-добре, когато и Сайлъс подкрепя молбата ми с поглед.

— Добре, ще внимавам — отвръща с въздишка тя, докато намества колана с ножовете си.

— Така… аз ще поема парка, където ми избягаха онези тримата — едва прикривам нетърпението в гласа си. Тримата… само да можех да ги видя пак. Този път хич не бих ги чакала да се преобразят. — Роузи, ти защо не се спуснеш по Седемнайсета улица?

— Това е в бизнес квартала, какъв е смисълът? Няма да срещна жива душа по това време — мърмори тя, обаче се съгласява намусено.

— А ти, Сайлъс…

— Аз ще поема северния край на града. Може би е малко шикозно, за да е пълно с фенриси, но поне ако ги има, но ще се набиват на очи — казва той, проверява брадвичката на гърба си и оправя ремъците на раницата.

— Добре тогава, значи до два — казвам.

Те кимват. За момент се споглеждаме, очите на Сайлъс се задържат върху Роузи. Дали и той се тревожи за нея като мен?

После се разделяме. Сайлъс тръгва в противоположна посока, а в края на улицата с Роузи докосваме пръсти за миг, преди да поемем на различни страни. Чувствам как пулсът й се учестява, докато се отдалечава от мен. Общото ни сърце, което се надявах да обединим по време на лова.

Но не тази вечер. Не бъди егоистична, Скарлет. Пеперудките се нуждаят от теб.

Крача с наведена глава и захлупена качулка. Нещо в парка ме предизвиква. Той е свидетел на моя провал и аз сякаш трябва да му докажа, че умея да ловувам. Този път се насочвам към далечния му край, където зад дърветата има разпръснати бунгала и пътища. Следвам носещия се ритъм на музика и глъчка от разговори, докато не стигам до къща, превърната в клуб.

Едната страна на клуба, наречен „Мансардата“, е цялата изрисувана с графити. Щом се отвори вратата, навън се изливат звуците на китари и барабан, които прелитат през улицата и се забиват в мен. Отпред има дълга опашка от чакащи. Сенките им се открояват ясно на тухлената стена зад тях. Те мислят, че това е реалността, че светът е само хора с хубави коси, красиви дрехи и лъскави коли. Не с видели слънчевата светлина.

Странно как виждането на светлината може да накара човек да се чувства толкова самотен в мрака, размишлявам, спотаена зад нелепо огромен джип. Оттук е перфектното място да ги наблюдавам, да дебна кой ще последва някоя групичка момичетата, които се движат отделно от останалите. Присядам на бордюра и си придавам отегчен вид, сякаш очаквам някой да ме хване за ръка и да ме вкара в клуба. Няколко души ме заглеждат, но бързо отвръщат очи.

Наблюдавай. Само наблюдавай. Минават десетина минути. Повечето от момичетата, които излизат, явно имат коли наблизо и никой не се прокрадва след тях. Може би около този клуб няма фенриси — дали да не опитам другаде? Понечвам да се изправя, но точно в този момент на вратата изникват три момичета. Едното очевидно е пияно и се препъва надолу по стълбите, краката му са като гумени. Другите две се смеят и го крепят, макар и те да не изглеждат много по-добре. На ъгъла се спират и си говорят, сочейки на различни страни. Накрая явно се разбират накъде да поемат и тръгват по улицата в посока, обратна на моята. Тъкмо се каня да пренасоча вниманието си, когато виждам как от далечната стена на „Мансардата“ се отлепя силуетът на мъж с тъмно палто. Досега се беше слял с останалите, но обръща гръб на гърмящата музика и гълчавата и тръгва след трите момичета.

Фенрис е, мога да се обзаложа. Има нещо първично в тези дълги, стелещи се крачки. Тръгвам по успоредна алея, за да го наблюдавам, без да усети. Защо трябва да го чакам да се преобрази, да му давам шанс да се измъкне? Сега няма нужда да бъда примамка, мога да го убия когато си поискам. Правя голяма крачка към него, като котка, дебнеща мишка, и стисвам дръжката на брадвичката.

В този миг еква смехът, проклетият звънлив, влудяващо писклив смях. Тези момичета са поне на моята възраст, защо се смеят като деца? Те не са лъскавите пеперудки пред клуба в центъра, те са нещо като не чак толкова пъстрокрили пеперудки с тениски и дънки и се движат посред улицата, хванати за ръце, с подскачащи конски опашки. Фенрисът ги наблюдава с гладни очи, души въздуха и се хили гадно, щом долови аромата на техните коси и парфюми. Какво значение има, че наоколо е пълно с хора? Мога да посека чудовището и да избягам, преди да са разбрали какво става. Нуждая се от това.

Само че има значение. Да видиш фенриса, да разбереш какво е той всъщност… това те променя. Променя всичко, дори и да не останеш с избодени очи или с раздрана кожа. Тези пеперудки никога вече няма да бъдат същите. Ще са видели тъмнината, ще знаят, че тя съществува въпреки лъскавите сенки за очи и блясъка за устни. Никога повече няма да слушат по същия начин новините, нито да възприемат по същия начин непознатия, който гледа краката им, никога няма да се чувстват същите. Ще съм убила не само фенриса, но и тяхната глупава, сляпа наивност.

Хайде, гадино. Преобрази се. Предизвикай ме. Промени се още тук, пред погледите на всички. Накарай ме да те убия.

Но фенрисът не се променя. Той само се приближава към тях и хвърля фаса си на тротоара. При този жест неоновите надписи осветяват китката му и зървам сред дебелите вени знака — черна стрела.

Стисвам брадвичката толкова здраво, че ръката ми изтръпва, и усещам как кръвта ми бушува. Господи, вълк от глутницата на Стрелата. Отмествам очи към пеперудките от страх, че ако продължа да го гледам, у мен може да надделее някакъв животински порив и да го нападна. Когато фенрисът тръгва към тях, момичетата започват да мятат коси и да престъпват от крак на крак като дресирани кобилки, красота и изящество, остри обувчици и блестяща кожа. Той се усмихва широко и любезно, ръкува се, прокарва пръсти през лъскавата си коса, която знам, че след малко ще се превърне в мазна козина.

Не се подлъгвайте. Вижте му очите. Това в тях е глад, а не желание. Искам да извикам, да ги предупредя, но… не. Те само ще ме помислят за луда и ще изгубя предимството на изненадата, което имам пред вълка.

Момичетата и фенрисът продължават вкупом сред хор от приказки и смях. Аз се промъквам след тях, но те се движат бързо и ми е трудно да ги следвам незабелязано. Неочаквано на един ъгъл свиват надясно по улица, която е толкова ярко осветена, че се боя да ги следвам. Спокойно. Концентрирай се. Притичвам до алеята, която върви успоредно на улицата, с надеждата до следващата пряка да ги изпреваря и да ги проследя отново. Подминавам разклонението на алеята и нервно поглеждам.

Улицата е празна. Къде…

Пронизителен ужасен писък на момиче разцепва нощта.

Затичвам се натам, макар че писъкът отеква в остъклените сгради и ми е трудно да определя посоката. Нов болезнен вопъл, последван от писък на друго момиче. Къде са те? Продължавам да тичам и от лявата ми страна се появява пресечка, толкова тясна, че е почти незабележима. В дъното й се мержелеят фигури, две вкопчени едно в друго момичета и гигантски вълк със зинала паст, който пристъпва към тях. Момичетата бяха три, не две. Стомахът ми се свива. Изтръгвам брадвичката от пояса си и с яростен вик се втурвам напред. Дръжте се. Все още мога да ви спася.

Вълкът изръмжава сърдито, оголва лъщящи жълти зъби към мен. Вдигам брадвичката… Няма шанс да го достигна навреме, ще трябва да я хвърля. Челюстите му щракват и закачат бедрото на едното от момичетата, което изпищява. Запращам брадвичката с толкова сила и омраза, че тялото ми се засилва след нея и падам върху паважа.

Опирам се на длани, за да се изправя, но дясната ми ръка напипва нещо гладко и топло. Тъкмо преди да стъпя отново на крака, осъзнавам какво е — лакътят на млада жена. Той не е прикрепен към нищо, просто сгъвка от кожа и кости, захвърлена на улицата като боклук. Земята е оплискана в червено. Стоя посред локва кръв, наоколо са разпилени сплъстени коси и останки… Повдига ми се въпреки всичко, което съм виждала. Затварям окото си и си заповядвам да не рухна.

Затичвам се отново към двете оцелели момичета и с болезнено кухо чувство осъзнавам, че те са единствените живи същества, останали в пресечката — оръжието ми е подминало фенриса. Той се е стопил в нощта, още по-силен и концентриран, след като е утолил глада си. Гневът закипява в мен, езикът ми е прекалено скован от ярост, за да мога да говоря. Бързо грабвам брадвичката си от земята.

Момичетата пищят и се притискат едно в друго. От ужасените им изцъклени очи се стичат сълзи.

— Изчезнал е — казвам.

Виждам ги как оглеждат тялото ми, белезите, брадвичката в ръката ми. Не знам какво друго да им кажа. Приятелката им е мъртва. Дали са видели вълка да я разкъсва, или тъмнината е скрила гледката? Нечия приятелка, нечия дъщеря, внучка, нечия сестра — е станала храна за звяра. Стомахът ми се обръща отново и пробвам да повърна в канавката, но не успявам. Правя крачка към момичетата и те пак започват да пищят. Скривам белязаната страна на лицето си с качулката, за да пощадя нервите им.

— Елате да ви кача на такси. Трябва да се приберете у дома.

Те треперят, не смеят да се помръднат, не смеят дори да дишат. Знам как се чувстват, докато ги извеждам от тясната пресечка. Мислят си, че всичко е само ужасен кошмар. Дали и аз съм изглеждала по същия начин, застанала пред сестра си преди толкова години? Вече нищо не може да ви помогне, пеперудки. Кажете „сбогом“ на света, който сте познавали, и „здравей“ на входа за пещерата. Съжалявам, че не успях да ви опазя. Толкова много съжалявам.

Превеждам ги покрай разпръснатите късчета от тялото на мъртвото момиче към ярко осветената улица. Стигаме до едно такси и те потеглят в нощта. Не поглеждат назад, сякаш мислят, че аз също съм част от кошмара. И може би са прави.

Колебая се дали да не взема автобус до апартамента, но решавам да походя пеша, мъча се да потисна глождещото чувство, заседнало дълбоко в сърцето ми. Съзнанието ми превърта момента, в който напипах лакътя на момичето, толкова много пъти, че почти започвам да го усещам в ръката си. Сцената се смесва със спомена как излизам от залятата с кръвта на фенриса спалня на Ома Марч с надеждата да се втурна в прегръдките й, но виждам, че от нея не е останало нищо, освен разкъсаната окървавена престилка. Като че ли фенрисът винаги нарочно оставя късче от жертвата, късче, което се запазва завинаги в паметта и помрачава всички приятни спомени за мъртвия.

Отнякъде долитат звуци от силна уредба, изсвистяват автомобилни гуми, но като изключим това, улиците са пусти. Вървя напред като зомби, прекалено опустошена, за да чувствам нещо. Но не точно. Изпълва ме омраза към самата мен. Вълкът е на свобода, имах възможност да го унищожа, ала не успях.

Кой знае дали Роузи е имала повече късмет.

Мисълта, че сестра ми може да се е справила по-успешно, вместо да ме зарадва, разбужда и взривява в мен някакво тъпо, отвратително чувство на завист. Ловът винаги е бил песен за мен, успокоение, утеха. Аз съм ловец. Или бях. Сега съм пълен провал. Дръпвам превръзката от лицето си и смъквам рязко наметката.

Пред нашия вход дреме наркоманът, но когато се доближавам, вместо да изръмжи, той се вторачва в празното място, където е било окото ми, и се отмества от пътя с някакво достойнство, което ме тревожи. Бледата светлина на уличната лампа откроява татуировка черни сълзи на лицето му и имам чувството, че сенките, които белезите хвърлят върху моята кожа, също са татуирани. Изкачвам стълбите бавно, с натежали нозе, и отварям вратата на най-горния етаж.

— Не, всъщност до самото ми раждане са смятали, че ще съм момиче. Да си кажа право, мисля, че са останали разочаровани.

— Наистина? Това обяснява много неща. — Сестра ми се кикоти точно като пеперудките, усещам как лицето ми пламва от яд заради този смях и заради гледката, която се разкрива пред мен.

Роузи се е изтегнала на дивана, а Душевадеца се е свил на кравай върху корема й. Сайлъс е люшнал назад стола си и е метнал крака на изрисуваната с графити маса. И двамата са по пижами. И двамата имат топъл, уютен, дори скучаещ вид. Не изглеждат така, сякаш са гонили, дебнали, преследвали чудовища, за да защитят невинни жертви, сякаш са напрягали сетни сили, за да направят света малко по-добро място. Или сякаш са се занимавали с разкъсани момичета.

— Скарлет. — Сестра ми произнася името ми така, сякаш е разтревожена и учудена да ме види.

Пускам превръзката и наметката си на пода, обръщам се, бясна, и заключвам, без да бързам, вратата след себе си. Дишай бавно, Скарлет. Недей да крещиш.

— Лет? Добре ли си? — пита Сайлъс.

Краката на стола му тропнат на пода и чувам стъпките му зад гърба си.

— Една девойка умря. Не стигнах навреме, за да го предотвратя, и тя умря. Фенрисът я разкъса. — Обръщам се към тях, скърцам със зъби.

Образите на момичето, звяра, Ома Марч проблясват в съзнанието ми.

— Скарлет — произнася отново Роузи с увиснало от ужас чене.

— Сигурен съм, че си сторила всичко по силите си — казва твърдо Сайлъс.

Вдигам вежди.

— Разбира се, че сторих всичко по силите си — отсичам. — Защото бях навън, на лов. А не стоя да си бъбря на топло вкъщи.

— Чакай, Лет, нали се разбрахме да се видим в два часа тук.

— Е, и — съскам аз.

— Вече е четири сутринта, Скарлет — казва Роузи, пуска Душевадеца на пода и шляпа към мен с боси крака.

Поглеждам часовника на радиото. Прави са. Четири часът и три минути. Тръсвам глава и отивам в банята, врътвам крана и плискам лицето си с вода. Когато излизам, Роузи и Сайлъс ме наблюдават внимателно, застанали един до друг. Роузи продължава да изглежда различно и това ме плаши.

— Ела, Скарлет — обажда се тя. — Направих сладки с фъстъчено масло, докато те чакахме. Поседни за малко.

— Да поседна? — почти пръскам слюнки аз. Отвътре всичко ми ври и кипи, вълна ме облива от ходилата до главата, дори започва да ми се струва, че виждам двойно и тройно. — Идвам тук с мисълта, че ще поспя два часа и ще изляза отново навън, за да се опитам да направя нещо, и какво да видя? Моят партньор и сестра ми просто… си седят. Как можете да седите тук със скръстени ръце, като знаете, че на този свят съществуват чудовища, чудовища, които имате силата да спрете?

Говоря високо, по-високо, отколкото си спомням да съм говорила някога, и си давам сметка, че тази тежка буца, която е заседнала в гърлото ми, е от сълзи. А аз не плача. Никога. Но бих искала.

Нима не ги е грижа? Мислех, че всички сме тук с една и съща цел. Тя ми е сестра — как може да не я засяга? Аз застанах между нея и вълка, пресрещнах нападението му и срещу това сега имам нужда да я засяга.

— Недей, Лет — казва меко Сайлъс. — Никой не може да прекара целия си живот в битки. Хайде, седни с нас. — Той пристъпва към мен с протегната ръка.

Понякога умее да говори така, че ме кара да се чувствам, сякаш в стаята няма друг, освен него и мен. Иска ми се да поема ръката му. Повече от всичко желая да седна и поне за миг да разкарам лова от мислите си, да пренебрегна отговорността си така, както те толкова лесно успяват. Те — двете красиви същества от привилегирования клуб на необезобразените. Естествено, че ще предпочитат да седят и да си приказват цяла нощ, вместо да ловуват.

Сайлъс и Роузи са застанали един до друг, сякаш всеки от тях иска да предпази другия от мен, като че ли съм външен човек, а не сестра и партньор. Поклащам горчиво глава и се вмъквам обратно в банята, оставям вратата с трясък да се затвори зад мен. Пускам леденостудена вода от душа, за да удавя звука на техния шепот, на сирените долу в града и на приглушените задушаващи ридания, които се изтръгват от нараненото ми грозно гърло.