Джаксън Пиърс
Червените шапчици (37)

Епилог
Приказка, седем месеца по-късно

Сестрите вървят бавно. Мъкнат багаж, а следобедното слънце напича безмилостно вратовете им. Скарлет спира, за да пусне няколко монети в кутията на уличен барабанист, а Роузи забавя крачка, за да преброи парите в джоба си. Двете мислят една за друга, както е почти винаги. Те стигат до крайните си цели едновременно: Роузи — до перона на гарата, а Скарлет — до апартамента.

Пред вратата на Скарлет има писма, някой май вече е преровил пощата й. Тя прибира останалото — важните писма по някаква причина винаги оцеляват. Писмата от Роузи. Тя отваря с крак тежката дървена врата, оставя торбите си на пода и къса нетърпеливо плика.

Ръкописният текст й разказва, че Сайлъс все още се учи да свири на китара, и то без особен успех, а Роузи се упражнява да готви всички стари рецепти на Ома Марч — също без особен успех. Скарлет се усмихва и оставя картичката на масата при останалите. Картичките са стотици, по една почти всеки ден, придружени от хартиени рози, лебеди и жаби. Те идват от различни градове — Сан Франциско, Финикс, Бостън, Ню Йорк. Сайлъс е продал къщата на баща си, за да пътуват двамата с Роузи, той да се види и сдобри с братята и сестрите си, да се губят умишлено по непознати места, да опитват местните блюда и да се държат за ръце, докато заедно проучват света. Техният живот е нетърпеливият въпрос „къде да отидем сега“, докато животът на Скарлет е категоричният „тук има нужда от мен“.

Сестрите рядко се чуват, защото всеки път повтарят едни и същи думи по телефона: обичам те, липсваш ми, дали не правим грешка? Но и двете знаят отговора. Не, не е грешка. Това е изстрадана и може би жестока необходимост.

Роузи се усмихва, когато Сайлъс я настига с два билета в ръка. Той оставя куфара си на земята и я прегръща. Двамата се целуват като любовници от стар филм, без да ги е грижа дали някой ги гледа. Роузи се усмихва радостно в отговор на неговия изпълнен с обожание поглед, в който се чете, че тя е най-красивото нещо на света и има опасност да изчезне, ако той примигне. Прокарва пръсти през косата на тила му, а очите й блещукат, докато влакът спира на перона.

Скарлет се изкачва по стълбите към наблюдателницата на покрива. Тази нощ ще е добра за лов. Желанието да излезе навън вече я притегля като стар приятел. Тя плъзва поглед над града. Къде да отиде днес? Кого да спаси, кого да закриля? Тя връзва косата си на стегната опашка, оглежда улиците долу. Нейните улици, нейната отговорност и страст. Вече се здрачава и тя слиза бързо, за да тръгне по-рано. Апартаментът сега е по-различен: Скарлет е окичила навсякъде стотиците декорации, рисунки и хартиени фигурки, изпратени от Роузи, и цялото място прилича на цветна градина, цъфтяща през всички сезони. Тя поглажда с ръка пурпурно-червената наметка, която виси на облегалката на стола.

Роузи се настанява на седалката, а Сайлъс качва багажа над главите им. Нейната наметка е в охлузения куфар, смачкана, отдавна неизползвана, но винаги присъстваща, подобно на мълчалив приятел, който изчаква удобен момент да се включи в разговора. Влакът бавно потегля, а тя се взира навън през прозореца, без да знае какво точно очаква да види.

Скарлет се загръща в наметката с бързо грациозно движение; Роузи се усмихва, когато пейзажът започва да прелита край прозореца. Скарлет излиза на улицата, а Роузи хваща ръката на Сайлъс. В съзнанието им изплуват еднакви спомени, спомени как са тичали през тревата, въртели са се в кръг и са се прегръщали в градината, спомени, в които губят представа коя коя е и усещат прекрасната златна нишка, която ги свързва. Тяхното общо и споделено сърце.