Джаксън Пиърс
Червените шапчици (26)

Глава 24
Роузи

Примамка.

Отново съм примамка. И преди ми се е случвало, разбира се, обаче този път е съвсем различно. Те имат нужда от мен, но за какво? Може би, за да примамят Скарлет, да й отмъстят, задето е погубила толкова много от техните? Във всеки случай смятат да ме убият. „Мъртва не ни върши работа, има време за това“ — отекват в съзнанието ми думите на Водача. Значи няма да ме убият. Засега.

Потривам ударената си глава и оглеждам своя затвор. Помещението явно представлява някакво съоръжение, но в мрака не мога да различа почти нищо, освен очертанията на огромна машина, които се мержелеят пред мен. През тънките пролуки на вратата се процежда съвсем слаба светлина, ала не е достатъчна, за да видя каквото и да било.

Отвън фенрисите сумтят, ръмжат, викат, бият се помежду си. През първия час не помръдвам от страх, че ако ме усетят, ще ме нападнат въпреки заповедта на Водача. Но накрая мускулите ми започват да се схващат и запълзявам около машината, опипвам я с ръце и се мъча да отгатна предназначението й.

Почти сигурна съм, че както се прокрадвам на четири крака, мачкам с ръце изпражнения на плъхове, но предпочитам да не мисля за това. Машината е масивна, заварена за пода, направена е от гладък студен метал — стомана, ако се съди по бледите отражения на идващата от вратата светлинка. Отстрани има вратичка, нещо като табло с предпазители. Не я отварям от страх да не вдигна шум; кой знае колко им трябва, та да решат, че мъртвата стръв е също толкова добра, колкото и живата. Струва ми се, че съоръжението е нещо като генератор. Усеща се тежък мирис на гориво и смазка.

Едната стена е преградена с рафтове, повечето празни. Единствените предмети, останали по тях, са няколко кутийки от тютюн за дъвчене, две бутилки с почистващ препарат, стари парцали, няколко гвоздея, парчета гумен маркуч, три бояджийски четки и една запалка. Когато я щраквам, виждам на светлината на пламъка също кофа и бърсалка за под с дълга дръжка. Виждам, че газта на запалката почти свършва, и я угасявам, за да я пестя.

По стените няма никакви прозорци, решетки или вентилационни отвори. Единственият изход е през вратата, зад която дебне най-мощната глутница фенриси, която съм виждала.

Въздъхвам и сядам на пода, облягам гръб на бетонната стена. Челото ми е омазано с лепкава полузасъхнала кръв. Смъквам наметката от раменете си и се завивам с нея като с одеяло. Може и да съм стръв за сестра си, но това, което те не знаят, е, че не е толкова сигурно дали тя изобщо ще тръгне да ме спасява.

Обръщам се отново на колене и тръгвам да обикалям помещението, запаметявайки всеки ъгъл, всеки остър ръб, всеки рафт. Трябва да се спася сама. Или да се подготвя да умра.