Джаксън Пиърс
Червените шапчици (12)

Глава 10
Роузи

За да вирее, на сестра ми е нужна цел. Системата с коланите в бойните изкуства й пасваше идеално. Да се цели първо в жълтия колан, после в зеления, кафявия, черния. Когато нямаше какво повече да научи там, продължи да тренира по същия начин — две мили бягане, после три, после четири. И сега с фенрисите изглежда щастлива, че отново има цел пред себе си: да открие Потенциалния.

— Трябва да започнем от града. Искам да кажа, мястото е подходяща отправна точка, защото в Атланта хората са по-нагъсто, отколкото в провинцията. А изглежда, че и глутниците се стичат насам — във всеки случай старите и големите… Вероятно скоро и по-малките ще се появят. И ако не друго, тук имаме повече достъп до информация — казва Сайлъс, когато се връщаме от кратко пазаруване навън.

— Добре — кимва Скарлет. — Започваме оттук. И как ще го намерим?

Настъпва кратка тишина.

— Нека помислим — прекъсва мълчанието Сайлъс и сяда на дивана до мен. — Те го издирват, следвайки някакъв зов или мирис, нещо такова, но в този човек трябва да има нещо характерно, което и ние да можем да открием.

— Като начало знаем, че е мъж. Знаем също, че е по-особен, с някаква отличителна черта.

— И не е дете — добавям аз. — Тоест Потенциалния няма как да се е родил вчера. За да се преобразят, трябва да са поне тийнейджъри. Не сме чували за по-млади фенриси, нали? — питам и Скарлет кимва.

— Чудесно. И тъй, каква е тази черта, която го прави Потенциален в точно определена лунна фаза? — продължава оптимистично Сайлъс, сякаш очаква, че една от нас на мига ще докладва отговора.

Отново тишина. На няколко пъти всеки от нас понечва да заговори, та другите двама го поглеждат обнадеждено, но напразно. Не разполагаме с нищо. Следващото пълнолуние, нашият краен срок, ще настъпи точно в единайсет часа и четирийсет и една минути вечерта след двайсет и осем дни.

На другия ден сестра ми се впуска във вихрени проучвания, нахвърля идеи, пише бележки, пилее ги навсякъде из апартамента. Не успява нищо да ни обясни достатъчно убедително, така че ни оставя, общо взето, да се оправяме сами.

Което е и добре, и зле.

Двамата посещаваме отново закусвалнята, след което се отбиваме в един магазин за стоки втора употреба. Когато се прибираме, Сайлъс ми помага да закача пердетата с тропически мотиви, които открих там. Другите ни придобивки са килим с наситен люляков цвят и доста прилично радио с часовник, което Скарлет веднага настройва на станцията с новините. Аз изчаквам трепетните ми чувства към Сайлъс да секнат, но те само леко се уталожват и продължавам да ги изпитвам всеки път, когато неволно ме докосне или доближи лице до моето.

Никога преди не съм имала тайни от сестра си, а сега имам цели две: брошурата от Центъра по изкуствата, която не спирам да разлиствам, и странното пърхащо усещане, когато Сайлъс е наблизо. Опитвам се да си внуша, че и двете са неща, за които тя бездруго не би искала да чуе, но те всъщност ме изпълват с безпокойство и страх. Вторникът след моята неуспешна изява като „десерт“ не прави изключение. В този ден започват курсовете и вълнението ме събужда много преди сестра ми. Или може би е бил тенекиеният звън на църковната камбана в шест сутринта.

Измъквам се от леглото и обувам пантофите — страх ме е да ходя боса из този апартамент. Спалната ни ниша е боядисана в бледолилаво, а хоризонтът е озарен от оранжеви ивици слънчева светлина. Минавам през завесата в основното помещение и очите ми се плъзват по очертанията на Сайлъс, който спи дълбоко, загърнат в одеяла. Неволно се усмихвам и се промъквам към кухнята, там отварям хладилника да взема няколко яйца.

Шумът събужда Сайлъс, който сяда рязко в постелята си. Разчорлената му коса пада върху очите и Душевадеца изсъсква по него изпод холната масичка.

— Добро утро — изломотва Сайлъс, поглежда ме и се усмихва, почесва се по тила.

И аз му се усмихвам и разбивам яйцата с вилица, преди да ги излея в тигана.

Докато Сайлъс е в банята, Скарлет също се надига и се показва от спалнята ни по тениска и долнище на пижама. Още преди да е отворила уста, знам, че има план. Очите й пак блестят въпреки тъмните кръгове под очите и още прясната рана на гърдите. Тя умее да крие болката си.

— Е, какво измисли? — питам.

Тя се ухилва и се качва на едно от високите столчета пред бар плота, които Сайлъс е домъкнал отнякъде, потръпва от течението заради липсващите стъкла.

— Ще се върнем назад. Ще разберем какви са били, преди да станат фенриси. Както и защо тези, които вече са станали фенриси, са били подходящи за целта.

— Не и преди да съм си изял яйцата — провиква се излизащият от банята Сайлъс. Той изглежда малко по-избръснат, но всъщност никога не успява да премахне изцяло четината си. Кой знае дали изобщо се опитва. — Да ти помогна ли за закуската, Роузи?

— Не, вече е почти готова — отговарям.

— Е, другия път тогава — казва Сайлъс с кадифения глас, с който обикновено ми говори, когато Скарлет я няма. До този момент дори не съм си давала сметка за този особен глас, но сега поглеждам неспокойно към сестра си. Тя обаче явно не е обърнала внимание. — Добре, сержант, какви са заповедите за днес? — продължава той, възседнал столчето до Скарлет.

Тя го поглежда кръвнишки, но въодушевлението й надделява.

— Така. Онзи, който се беше лепнал за Роузи, каза, че е на четиринайсет години, и мисля, че не лъжеше. Естествено, възрастта му като фенрис е по-голяма, но вероятно наистина е бил на четиринайсет, когато се е преобразил. Каза също, че е от Саймънтън. Не може да има толкова много четиринайсетгодишни момчета, които да са умрели или изчезнали в Саймънтън — градчето е не по-голямо от Елисън. Ще го пише във вестниците, дори да е било преди десетилетия.

— Ами ако е излъгал? — пита Сайлъс.

— Възможно е — свива рамене Скарлет. — Но не виждам причина да лъже, а и… няма за какво друго да се хванем.

— Добре… къде са тези вестници? — питам аз, плъзвам пържените яйца в обща чиния и слагам три вилици: не виждам смисъл да мия три чинии, след като и върху една има достатъчно място, за да се разделят яйцата на три порции.

— На микрофилми в библиотеката — отговаря Скарлет.

 

 

Стаята с микрофилмите е леденостудена, сякаш библиотекарите нарочно не са я отоплявали от грижа за хартиените книги. Тук сме от часове и ми се вие свят от вестникарските статии дори когато машината не е пусната на ускорено превъртане. Днес трябваше да бъде първият ден от моите курсове, но вече почти съм зарязала тази идея в името на ровенето из старите страници на „Саймънтън Банър Хералд“. Въздъхвам, преглеждайки поредната страница с некролози.

„Джоузеф Удлийф 8 април 1973 — 23 юни 1987 Джоузеф Удлийф, син на Рут и Екънър Удлийф, почина в дома си на 23 юни вечерта. Джоузеф беше активен член на папството и се открояваше с любовта си към учението. Наскоро беше приет в престижното учили ще за момчета «Сейнт Мартин». Той беше отличен гребец и запален любител на класическата музика.

Джоузеф остави родители Рут и Екънър, три лели, седем чичовци, баба и дядо по майчина линия, осем братя и сестри — Стюарт, Катрин, Фарли, Брадли, Дейвид, Тод, Бенджамин и по-малката си сестра Абигейл.

Службата ще бъде в тесен кръг; семейството ще приема съболезнования вечерта на 30 юни от седем часа.“

— Това интересува ли ни? — питам с прозявка и соча екрана. — Бил е на четиринайсет.

Снимката е избеляла и неясна, освен това изглежда така, сякаш е правена, когато момчето е било много по-малко, на не повече от пет или шест години.

Скарлет се отблъсва с крак от стената и пристига със стола си на колелца при мен. Преглежда внимателно съобщението, изчита всяка дума.

— Възможно е да е той. Лицето е подобно — казва над рамото ми Сайлъс.

Настръхвам от неговия дъх във врата ми.

— Това „службата ще бъде в тесен кръг“ също изглежда съмнително, защото, ако се е превърнал във фенрис, не са имали тяло, което да погребат — добавя Скарлет.

Сайлъс кима.

— Чакайте малко, как беше името? Джоузеф Удлийф? Мисля, че преди малко го видях. — Той се мести със стола си обратно до другото бюро. Превърта датите, после посочва екрана. — Няколко месеца преди смъртта си — всъщност точно след рождения си ден — е бил арестуван за… — той превърта отново копчето, за да види следващата страница — за посегателство срещу момиче по време на пикник. Момичето се измъкнало и съобщило в полицията.

— Е, това е още по-съмнително от службата в тесен кръг — оживява се Скарлет. — Душата не умира веднага, това отнема известно време. Обзалагам се, че вълчата същност е започнала да обсебва тялото му поне няколко месеца преди семейството да публикува официалната жалейка.

Една библиотекарка надниква в стаята и ни поглежда с топла усмивка. Скарлет се завърта към стената, за да скрие белезите си. Жената си отива и тя се обръща отново към нас, обляга се на стола, мисли.

— И така… той е бил Потенциален, защото… какво? — и тримата поглеждаме пак към екрана и четем съобщението отново и отново, докато накрая Скарлет въздъхва. — Надявах се, че ще открием нещо, някаква насока…

— Да, обаче нямаме база за сравнение — обаждам се аз. — Ако имахме информация за още един фенрис… — и веднага разбирам, че не трябваше да го казвам, защото лицето на Скарлет помрачнява от яд.

— Откъде да вземем такава информация! Този беше достатъчно млад, за да е възможният случай, освен това ни каза откъде е. Другите са просто обикновени мъже, неизвестни и анонимни. И ако тепърва тръгнем да ги гоним, лунната фаза на този Потенциален ще свърши.

— Знам ли, Скарлет… може пък да не е нищо конкретно — казва Сайлъс. Скарлет го поглежда изпод вежди и той свива рамене. — Може би не е строго научно знание кой да стане Потенциален? Може да е просто орис или нещо от този род?

— Не. Трябва да има причина. — Тя блъсва стола си назад.

Хващам я за ръката. Не бих я упрекнала. И на мен нямаше да ми хареса идеята, че съм изгубила окото си заради някаква „орис“.

Сайлъс поглежда часовника си.

— Тук сме от пет часа — той ми хвърля многозначителен поглед, който в превод гласи: „Вече трябваше да си тръгнала“.

Откога със Сайлъс сме се научили да си говорим без думи? Надявах се, че е забравил за курса и ще ме остави на мира.

— Аз не мога да си тръгна — казва Скарлет. — Интересно… дали има някаква истина в този мит, че сребърен куршум убивал върколаците? Или… дали няма нещо общо това, че е нападнал момичето точно след рождения си ден… — тя става от стола си и излиза бързо от стаята в посока към тоалетните.

— Имаш урок — пошепва Сайлъс веднага щом вратата се затваря след нея.

— Стига, Сайлъс, нека си вършим работата.

— Стига, Роузи, имаш урок.

— Това тук е по-важно — изсъсквам аз.

— Можем да го свършим и само двамата със Скарлет. Върви. Разнообрази се. Опознай живота извън лова.

— Ако още веднъж кажеш „опознай живота извън лова“, ще те намушкам с ножа.

Сайлъс се ухилва.

— Тръгвай. Аз ще замажа положението. Дори ще дойда да те взема, ако открием нещо, което налага да се действа бързо. Не се оставяй да бъдеш прикована към това, освен ако ти самата не го искаш.

Поглеждам към екрана, после към Сайлъс, после към стола на Скарлет. Наистина искам да отида на курса. Искам, и още как, поне за час да разкарам фенрисите от ума си, да видя какъв щеше да бъде животът, ако бях обикновено шестнайсетгодишно момиче.

— Ако Скарлет разбере…

— Няма да разбере, освен ако ти не й кажеш. Върви де. — Той слага ръка върху моята и с усмивка гледа върховете на пръстите си, докоснали моите.

Господи, как искам да обърна длан и да вплета пръсти в неговите.

Той е прав. Трябва да отида. Стискам устни, за да скрия усмивката си, после скачам, докосвам го по рамото и изхвърчам от стаята с микрофилмите. Изнизвам се като престъпник от библиотеката, докато не се уверявам, че няма да чуя гневния глас на Скарлет да ме вика.

След четвърт час и доста тичане се втурвам запъхтяна през вратата на Центъра по изкуствата, обирайки нервните погледи на група бременни жени, които довършват урока си по йога в танцовия салон срещу регистратурата.

Не мога да повярвам, че го правя. Оглеждам таблото с курсовете, макар че няма нужда, отдавна съм запомнила всичко, което пише на него. Нещо малко, Роузи. Нещо скромно, елементарно. Недей да се увличаш прекалено, това е просто урок.

Подавам картата си на възрастната жена на гишето, мъча се да дишам спокойно.

— Кой курс, миличка? — пита тя; ръката й трепва, сякаш картата ми е невероятно тежка.

— Оригами за начинаещи.

Жената ме гледа малко учудено, после прокарва картата ми през четеца. Оригами. Простичко и невинно. Няма начин Скарлет да се вбеси прекалено много от нещо толкова тривиално като оригами, нали?

Бременните жени освобождават салона след безброй поклони към преподавателя си, после няколко доброволци на центъра вкарват вътре сгъваеми масички и столове. С още седем-осем други курсисти сядаме. Жена с посребрена кестенява коса вдига ръка пред нас.

— Днес виждам нови лица — казва с мек глас тя, тонът й е плавен и спокоен.

Раздава ни листове ярко оцветена хартия, безупречно гладки, квадратни.

Прекарвам следващия час в изработване на роза, жерав, балерина. Бях очаквала да е глупаво и отегчително, обаче… нещо ме изпълва. Не непременно любов към оригамите, а по-скоро удивителното чувство да съм нормална.

Слушам приятния глас на преподавателката — сгънете тук, отгърнете там — и хартията се плъзга между пръстите ми без никаква друга причина, освен че аз така искам. Изпитвам усещането, че сега съм нещо повече, отколкото преди да вляза тук, нещо повече от ловец. А също така, че съм ефирно, лекомислено, безцелно същество, което върши неща, дето не са негова отговорност, а просто негово желание. Някак чезна в гънките на хартията, всяка от тях отчупва по късче от коравината, която годините ловуване са натрупали у мен, докато накрая се чувствам пречистена и обновена.

Когато се връщам в апартамента, погледът ми почти моментално среща очите на Сайлъс като привлечен от магнит. Той ми се усмихва едва забележимо, повече с очи, отколкото с устни. Скарлет вдига глава от купчината книги и бележки пред себе си.

— А, Роузи — казва тя. — Разбрах, че си отишла да пазаруваш, но бях огладняла, така че… ами поръчахме си китайско — тя посочва с химикалката към кухненския плот, където са строени пет-шест малки картонени кутии. — Извинявай. Но… чакай, пазарувала ли си? — махва въпросително към мен поради очевидната липса на покупки.

— Ами — мисли бързо, Роузи — всъщност забравих да взема пари. На касата се изложих като идиот.

Скарлет подбелва очи, но се усмихва и пак се заравя в бележките си.

— Да пазарувам? — казвам на Сайлъс само с устни.

Той свива рамене и пуска радиото, върти копчето, докато накрая намира станция с поп музика. Аз вдигам вежди, а Скарлет изпръхтява. Песента е блудкава, но мисля, че и тримата я приемаме като благодатно разнообразие от новинарските канали, които бълват съобщения за нови и нови убити момичета, та се чувстваме задължени да бързаме, непрестанно да бързаме.

— Нищо по-умно не можах да измисля — прошепва ми той на музикалния фон, докато сипва бял ориз в чинията си, застанал с гръб към Скарлет.

— И какво трябваше да кажа, като си идвам без покупки? — питам, но всъщност не мога да се разсърдя, в сърцето ми сигурно има още от радостта на шарените листове хартия.

— Ти си умна. Знаех си, че ще се справиш — отвръща с лъчезарна усмивка той. — Е, как беше?

— Беше… хубаво. — Поглеждам към Скарлет, за да се уверя, че не ни гледа, и слагам червена хартиена роза в джоба на ризата му.

Задържам пръсти върху гръдния му кош и усещам как бие сърцето му. После се усмихвам и дръпвам ръката си.

— Какво е това? — изважда цветето той и го оглежда.

— Записах се на оригами — ухилвам се и се навеждам над кутията със сладко-кисело пиле.

Сайлъс се смее безмълвно.

— Оригами? И пак ли ще отидеш? — прошепва.

— Не.

Той се дръпва и смръщва вежди. Леко се изчервявам.

— Тоест мисля следващия път да отида на нещо друго. По този начин ще мога да пробвам от всичко по малко.

— Видя ли — сръчква ме леко той. — Малко свобода не вреди. — После мушка цветето обратно в джоба на ризата и тръгва към Скарлет.

Гледам го и превъртам отново в ума си този толкова чудноват ден, който сега си отива с яркия блясък на залеза в прозорците на апартамента. Излъгах сестра си. Научих се да правя хартиена балерина. И не съм съвсем сигурна, но си мисля, че може би окончателно се влюбих в Сайлъс Рейнолдс.