Нейъми Хортън
Сбъдната приказка (7)

Шеста глава

Отнякъде се разнесе сигналния звън на асансьор. Катлийн трепна и се огледа. Щом осъзна къде се намира, изпита страх и отчаяние.

Спомените бяха толкова ярки. Можеше да се закълне, че все още усеща сладостта на целувката и допира на Гейдж до кожата си. Изненадана установи, че тялото й е реагирало така, сякаш самият той е бил при нея.

От очите й бликнаха горещи сълзи и притиснала лице в грубото му кожено яке, тя почувства болезнена празнота. Вината беше изцяло нейна. Ако беше удържала обещанието си, сега той нямаше да лежи на операционната маса, увиснал на ръба между живота и смъртта. Само да не се беше влюбвала в него!

Но това се случи. Обичаше го още преди онази Коледа, в която бяха за първи път заедно, и с всяка изминала седмица любовта й ставаше все по-силна. Трябваше да разбере, че това може да донесе само неприятности. Лекотата, с която се намери в леглото му след злополуката, беше показателна. Достатъчни бяха само една закачлива усмивка, една целувка и тя беше негова. И въпреки че следващите седмици бяха незабравими, те предвещаваха последвалото нещастие.

През онези две седмици те се смяха, разговаряха, играха на карти, редиха мозайки и се любиха като щастливи съпрузи, каквито се предполагаше, че са. За момент Катлийн си помисли, че ще успеят.

Но трябваше да бъде по-прозорлива.

Докато Гейдж се възстановяваше, Декър видя възможност да си възвърне положението в „Тангълфут“. Разногласията между нея и стареца постепенно се превърнаха в открита война. Тя се опита да спести на Гейдж най-лошото и това се оказа най-голямата й грешка. Защото когато играта загрубя, Декър започна да я използва като оръдие срещу Гейдж и тя се превърна в пионка между двамата мъже. Накрая Гейдж се изправи на крака. Цялата нежност, смеха и любовта бяха забравени и старата къща отново се изпълни с гняв и омраза.

Тогава Катлийн разбра, че е време да си тръгне. Обичаше Гейдж прекалено силно, за да остане. Беше се надявала и той да я обикне поне малко и когато осъзна безсмислието на надеждите си, опита да си внуши, че всъщност любовта му не е толкова важна. Стигаше й, че е близо до него.

Но и това се оказа заблуда. През есента реши, че когато му дойде времето, ще затръшне вратата след себе си и ще остави „Тангълфут“, а с него и Гейдж Рамзи в миналото.

Но едва смъртта на баща й през идната пролет я освободи от обещанието, довело я в „Тангълфут“.

Гейдж сякаш предусещаше, преди да му е казала. През месеците след смъртта на баща й той стана затворен, мълчалив и мрачен. Държеше се необичайно лошо с работниците и Марта, а с Катлийн почти не разговаряше и дори не я поглеждаше, сякаш самото й присъствие го вбесяваше.

Отношението му не трябваше да я впечатлява, разбира се. Ако не друго, поне задачата й се облекчаваше. Но не се оказа точно така. Тя плачеше почти всеки ден по най-незначителни поводи или лежеше сама в стаята си и се молеше той да дойде, да легне до нея, да я прегърне и да я помоли да остане. Не беше нужно да й казва, че я обича… Просто, че има нужда от нея. Това би било достатъчно.

Но и това не стана. Накрая един ден тя разбра, че не може да живее повече в очакване на невъзможната любов и му каза, че си тръгва.

Катлийн потрепери и притисна до себе си якето на Гейдж. В далечината се долавяше тих шепот и приглушен смях. Но те сякаш не бяха реални. Тя погледна неохотно часовника на стената и си пое дъх на пресекулки. Вече пет часа никой нищо не й беше съобщил. Това беше хубаво, нали? Ако нещата по време на операцията се бяха развили лошо, лекарите щяха да й кажат веднага.

Не искаше да мисли за това. Всичко щеше да бъде наред… Трябваше да вярва. Гейдж беше прекалено силен и жизнен, за да се даде лесно. Би трябвало да се бори за живота си със същата упоритост, с която се беше опитал да я задържи — с предизвикателно вирната брада, изправени рамене и присвити сини очи, непоклатим като камък.

Картината, изплувала пред очите й, я накара да се усмихне. Не! Гейдж Рамзи от нищо не се отказваше лесно. Тя разсеяно погали пухкавата яка на дрехата, затвори очи, отпусна глава на възглавницата и отново се върна в миналото.

— Не!

Гласът му разцепи тишината като изстрел и Катлийн трепна. Присвитите му очи сякаш хвърляха искри. Реакцията му я смути и тя вдигна поглед.

— Не можеш да се измъкнеш от този брак, без аз да съм напълно готов да те освободя — натърти той. — Ти подписа договор, помниш ли?

Тя преглътна и го погледна предизвикателно, за да прикрие страха си. Боеше се не от него, а от това, което би могъл да направи.

— Не страдам от липса на памет — заяви тя хладно, — но ми се струва, че твоята се нуждае от опресняване. Договорът беше с определен срок — докато „Тангълфут“ се изправи на крака финансово или баща ми умре. И двете условия са изпълнени, а така също и моето задължение към теб.

— Не. — Гейдж поклати глава и смело срещна погледа й. — Срокът беше за три години с евентуално продължение. Ние сме женени от две и половина. Дължиш ми шест месеца, Кати.

— Нищо не ти дължа! — За момент се поддаде на гнева, но успя да се овладее. — Защо правиш това, Гейдж? Знаеш, че се омъжих за теб само за да може татко да задържи Хай Мейса. Сега това е без значение. Ако искаш ранчото, ще го получиш на разумна цена и след това всеки ще тръгне по своя път.

Паника завладя Гейдж, но той я превъзмогна. Няма да загуби Кати, по дяволите! Не и без съпротива. Изминалите две и половина години не бяха идеални, но имаше толкова красиви мигове, в които си бе помислил, че всичко ще потръгне…

— Забрави това. — Той тръгна към голямото бюро до камината. — С теб имаме уговорка и аз няма да те освободя.

— Гейдж!

Устоя с усилие на болката в гласа й, седна зад бюрото и се престори, че преглежда разпръснатите документи. Не беше справедливо и той много добре го знаеше. Беше се съгласил отношенията им да бъдат чист бизнес, без други отговорности, ала вече не му бе достатъчно. Знаеше само, че още не е готов да приключи. Нуждаеше се от Катлийн, и то до болка. Само да успее да я задържи още малко и ще я накара да го заобича. Беше сигурен.

Ако се предаде сега и я пусне да си отиде, ще загуби единствената жена, която някога е искал.

Той усети леките й стъпки зад гърба си и се стегна.

— Гейдж? — Гласът й беше нежен, възбуждащ. — Моля те, Гейдж, не виждаш ли, че само се измъчваме един друг с тази лъжа? Ти трябва да се ожениш…

— Аз съм женен!

— Искам да кажа наистина. — В тона й се четеше отчаяние. — Ти искаш деца, Гейдж. Веднъж ми го каза, и една любяща, истинска съпруга… Такава, която…

— Ти си моята истинска жена. Това свидетелство за брак е съвсем законно, мила.

— Гейдж, моля те! — Тя застана до него е умоляващ поглед. — Защо ми причиняваш това? Ние не се обичаме. Ти знаеш…

Прииска му се да извика: „Ти ще ме обикнеш. По дяволите, някой ден това ще стане“. Но единственото, което каза, беше:

— Ти си моя съпруга и ще останеш такава, докато аз пожелая.

— Но защо точно аз? Има хиляди жени, които са готови на всичко, за да се омъжат за теб, Гейдж. Защо е толкова важно да…

— Защото ти не искаш нищо от мен — заяви съвсем откровено той. — Знаеш ли колко са малко такива като теб? Ти си единствената жена в живота ми, на която не й пука кой съм. — Той се усмихна мрачно. — Може би ми харесва честността ти, скъпа.

— По дяволите, Гейдж Рамзи, трябваше да знам, че ще ме измамиш! Баща ми винаги казваше, че не можеш да се довериш на един Рамзи и беше прав! — С яростен поглед Катлийн се завъртя и тръгна към вратата. — Ако мислиш, че ще можеш да тормозиш и мен като всички останали, много се лъжеш. Задръж „Хай Мейса“. Нали това искаше? Проклетото ранчо е твое. Искам си само свободата.

Гейдж завъртя стола и се облегна удобно назад, после вдигна крака върху бюрото.

— Опитай се да напуснеш „Тангълфут“, сладурче — посъветва я той приятелски. — Уверявам те, няма да стигнеш далече.

Тя спря, обърна се и го изгледа с подозрение.

— И как по-точно ще ме спреш?

Той сви рамене.

— Първо, нямаш превоз. Всички коли навън са на ранчото. Това означава, че са мои. Вземи само една и ще наредя да те арестуват.

Очите й се разшириха от възмущение.

— Няма да посмееш! — Но страхът, че наистина би го направил, се четеше в погледа й. — Ще си повикам такси.

Гейдж се усмихна лениво.

— И с какво ще му платиш? Със сладки приказки? Човекът ще иска пари, скъпа. А ти ги нямаш.

— Имам пари в банката. — Гласът й беше груб.

— Моите пари в моята банка.

Тя беше в ръцете му и го знаеше. Той разбра от болката в очите й, че се усеща притисната до стената, без изход. Всичко беше толкова лесно, че почти се намрази.

— Както казах, Кат, ти си моя и ще бъде така, докато аз реша.

— Ще намеря изход — дрезгаво прошепна тя. — Върви по дяволите, Гейдж Рамзи! Аз ще се измъкна!