Нейъми Хортън
Сбъдната приказка (6)

Пета глава

— Кати? Катлийн?

Гласът я върна към действителността. Тя вдигна очи и срещна загрижения поглед на Дъг.

— О, здравей. Извинявай… сигурно съм задрямала…

По суровото му лице се изписа облекчение.

— Има ли нещо ново? Срещна ли се с лекаря?

Тя кимна уморено.

— В операционната е от няколко часа. — Гласът й прозвуча странно дори за нея самата. — Много е зле, Дъг — прошепна с насълзени очи. — Не… — Тя прехапа устни, за да не се разплаче. — Не се знае дали…

— Всичко ще бъде наред — прошепна Дъг и я притисна към себе си. — Той е Гейдж Рамзи, Кат! Наистина ли смяташ, че някаква незначителна автомобилна злополука ще го спре?

Тя опита да се засмее, но не успя. Дъг я пусна и сериозно се взря в очите й.

— Наистина, Кати, Гейдж не се предава лесно и ти го знаеш. По дяволите, та той е Рамзи! Лекарите няма да посмеят да го изпуснат.

Това най-сетне я накара да се засмее.

— Трябва да си тръгваш, Дъг. Стоиш тук от часове. Коледа е. Трябва да бъдеш при семейството си. Аз ще се оправя.

— Не се безпокой. Преди няколко минути говорих с Бет. Майка й вече е отишла при децата, а тя самата пристига с термос, пълен със супа и сандвичи с месо от пуйка. — Той се огледа. — Искаш ли нещо? Одеяло или възглавница?

Катлийн само поклати глава.

— Яде ми се нещо сладко — изправи се Дъг. — Видях автомат за сладкиши навън. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Добре съм…

Той се усмихна недоверчиво, кимна и тръгна към вратата.

Дъг беше прав. Гейдж наистина не се предаваше лесно, но всички чудеса на медицината бяха безсилни, ако човек няма желание за живот. Хирурзите щяха да направят каквото беше необходимо, но в края на краищата всичко зависеше от него самия.

— Бори се, проклетнико! — прошепна тя и насочи мислите си към него, сякаш можеше да влее жизнени сили в тялото му. — Бори се, Гейдж Рамзи! Ти никога не си бягал от трудностите. Не се предавай и сега!

Тя погледна малкото стъклено ангелче в ръката си и си припомни онези четири вълшебни коледни дни с Гейдж… Когато се събудиха на следващата сутрин бурята беше утихнала. Играха в дълбокия сняг като малки деца. Смяха се, гониха се и си разменяха закачки като всички влюбени. Вечер седяха пред запалената камина и просто разговаряха прегърнати, а после си лягаха и се любеха до зори.

Бяха опиянени един от друг и се любеха, когато и където ги завладееше желанието, въодушевени от свободата, която имаха, и от близостта, която бяха открили. Пред камината, на голямото твърдо канапе, в кабинета, на кухненския под пред смаяните погледи на двете големи сиви котки, в куп благоуханно сено в обора. Не можеха да откъснат ръце един от друг.

Веднъж се любиха дори в снега, обладани от безумна страст, докато се бореха с пластовете дрехи и се задушаваха от смях. Беше много бързо и много хубаво и когато лежеше в прегръдките на Гейдж, задъхана и с пламнало лице, тя разбра, че отношенията им са се променили безвъзвратно.

Замечтаната усмивка на Катлийн угасна и тя прокара пръст по едва забележимата пукнатина на крилото на ангела. Вълшебството, разбира се, не трая дълго. Скоро се появи Декър, а след него се върнаха работниците, Марта и всички останали и животът в „Тангълфут“ потече постарому.

Гейдж се промени за броени часове. Той отново стана хладен и недостъпен, угрижен от старите дрязги с Декър. Нежността и смехът си отидоха изведнъж. Онази нощ той дойде в стаята й и за момент Катлийн си помисли, че може би ще успеят да запазят атмосферата на изминалите четири дни, но и двамата се чувстваха неловко и накрая се скараха.

Катлийн му изкрещя да се маха. Той излезе с побеляло от гняв лице. Последното, което си спомняше от тази вечер, беше как хвърли стъкления ангел след него и чу звъна на строшено стъкло.

На сутринта потърси парчетата с мисълта, че може би ще успее да ги залепи, но не ги откри и реши, че Марта ги е изхвърлила.

Но явно Гейдж ги беше събрал. Беше ги взел и ги беше залепил несръчно, опитвайки се да поправи непоправимото. Беше запазил счупените парченца стъкло, сякаш те наистина означаваха нещо…

Катлийн долови движение и вдигна глава. Декър стоеше на вратата на чакалнята. Лицето му беше набръчкано и посивяло. Тя изведнъж осъзна колко е стар. Стар и уплашен. За част от секундата това дори не беше Декър Рамзи, а просто един баща, чийто син може би щеше да умре.

Но после погледът му стана отново суров и съчувствието на Катлийн се изпари. Тя се изправи. В ръцете си продължаваше да стиска якето на Гейдж.

— Има ли нещо ново?

— Не предполагах, че все още си тук.

— Искаш да кажеш, че си се надявал да не съм — поправи го Катлийн.

Кога двамата с Декър бяха станали такива врагове? Вероятно от самото начало. Декър управляваше клана Рамзи с желязна ръка, изискваше абсолютно покорство, а тя беше рисковата карта в едно иначе послушно тесте. Противопоставяше му се при всеки удобен случай. Беше прекалено свикнала с пристъпите на гняв на баща си, за да се впечатли от неговите. Нейното непокорство, както и увереността на стареца, че тя стои зад бунтарските настроения на Гейдж бяха достатъчни, за да я намрази.

— Докторът казва, че ти трябва да подписваш документите.

— Аз съм му съпруга.

Декър изсумтя.

— Струва ми се, че ти се отказа от това право, когато си отиде преди шест месеца, госпожичке.

Нямаше смисъл да спорят. Защо да му обяснява, че е напуснала Гейдж не защото не го обича. Беше точно обратното.

— Лекарят не каза ли нещо друго? Той е в операционната от часове…

Декър поклати неохотно глава. За момент й се стори някак неуверен, почти уязвим. После той се окопити, изправи рамене и изгледа Катлийн е познатата неприязън.

— Ти обърна момчето ми срещу мен — изграчи той. — Една жена не трябва да застава между баща и син.

— Ти сам обърна Гейдж срещу себе си. — Катлийн изведнъж го съжали. — Ти му даде ранчото, а след това не го остави да го ръководи. Той е мъж, Декър, не е момче. Време е да го разбереш.

— Той не знае как се ръководи ранчо! Докара ония компютри, преговаря с японски банкери. На човек не му трябва компютър, за да види дали свети слънцето и кладенецът пресъхнал ли е.

— Светът се променя — отвърна Катлийн уморено.

През изминалите шест години Гейдж водеше тази битка и се мъчеше да издърпа „Тангълфут“ в двайсет и първи век, но трябваше да се бори с Декър за всеки сантиметър.

— Хей, татко, какво…

Горд Рамзи замръзна на вратата. Червендалестото му лице с изразени челюсти помръкна, когато погледът му спря на Катлийн. Както всички останали членове на семейство Рамзи и той беше висок и широкоплещест, но от редовното преяждане и алкохола беше напълнял и придобил нездрав вид.

— Какво търсиш тук? — запита той враждебно. — Мислех, че Гейдж се е отървал от теб веднъж завинаги. — Приближи се, за да я изгледа отблизо. Дъхът му вонеше на бърбън. — Знам защо си дошла. Не си точи зъбите да продадеш „Тангълфут“, когато Гейдж умре. Това ранчо е на Рамзи и ти няма дори да го помиришеш. Сега то е наше заедно с „Хай Мейса“. Няма да видиш и пени от него!

— Твоят брат е мой съпруг — напомни му Катлийн, прикривайки непоносимата болка. „Когато Гейдж умре…“ Не „ако“, а „когато“…

Горд се усмихна широко.

— Може все още да си омъжена за него, но само на хартия, а тя гори, миличка. Хартията гори.

Катлийн се отдръпна. Повдигаше й се от вонята на алкохол и от неговата лакомия. Той се захили и малко след това заговори с Декър. После двамата излязоха и тя остана сама.

Пръстите й се вкопчиха в коженото яке на Гейдж, след това се отпуснаха и тя пое дълбоко въздух. Той няма да умре, каза си сковано. Няма да умре!

 

 

Гласовете бяха все още там — досаден шепот в периферията на съзнанието му, но той не им обръщаше внимание, искаше да изчезнат. Сънуваше ангели и се бореше да задържи ефирните видения, които се носеха в тъмнината наоколо. Но те му убягваха и се стопяваха в далечината.

Изведнъж се сети за стъкленото ангелче, което купи за Кати онази Коледа, която прекараха сами на ранчото. Спомни си радостта, изписана на лицето й, когато го разопакова. Спомни си как се върна в стаята й в нощта, в която се скараха, и го видя да лежи строшено на пода. Той самият не знаеше защо се върна тогава. Искаше да поговорят. Да й се извини за обидните думи и нетърпението, да я прегърне и да съживи мимолетното вълшебство от изминалите дни.

Но си тръгна, без дори да я събуди и взе счупеното ангелче. Нямаше смисъл да опитват да върнат нещо, което вече не съществува. Онези четири дни, изпълнени със смях, взаимност и любов не са били реалност.

Тъмнина и болка сякаш започнаха да го обгръщат отвсякъде. Той изведнъж се уплаши. Смъртта — винаги толкова абстрактна, сега му се стори реална и близка, мамеща със съблазнителното обещание за спокойствие. Но той не искаше да слуша. Опита да си припомни усмивката на Кати, блясъка на очите й в онези редки моменти на непресторен смях, аромата на кожата й…

А тъмнината се сгъсти и болката се усили. Тогава той извика името й. Кати, имам нужда от теб! Къде си, Кат? Къде си…

 

 

Катлийн трепна и се събуди. Гласът на Гейдж все още ехтеше в ушите й. Тя се огледа, объркана и смутена, и разбра, че е сънувала.

Погледна големия часовник над вратата и с изненада установи, че е спала само няколко минути. Невъзможно беше времето да тече толкова бавно. Дъг се върна и остана при нея за малко, после пристигна Бет с горещата супа и кафето. Приятелката й беше все още там, заспала в голямото кресло. Катлийн реши да не я безпокои.

По-лесно й беше да не говори и да не се усмихва насила. Самообладанието й се беше изчерпало. Просто не й стигаха сили да се хвърли на пода и да заплаче като малко дете. Освен това лекарите не трябваше да допускат, че тя не е в състояние да взима решения. Тя беше всичко, което Гейдж имаше, и нямаше да го изостави.

Също както през онова лято, когато той реши да обязди дорестия жребец и едва не си счупи врата.

Тя се усмихна, придърпа якето на Гейдж около раменете си, затвори очи и си припомни…

 

 

Беше в кухнята, когато двама работници го внесоха. Тя зърна кръвта и счупената кост на крака му и за малко да припадне. Но не припадна. Извика бърза помощ, направи каквото можа, за да облекчи болката му, а сърцето й се свиваше от страх. Лицето му беше бледо, пот бе избила по челото му, но той продължаваше да се усмихва смело, вплел изцапаните си с кръв пръсти в нейните.

— Не е чак толкова страшно, Кати — успокои я той с оголени в болезнена гримаса зъби. — Бил съм и по-зле. Скоро ще се изправя на крака.

Но продължи много по-дълго. На хирурзите им трябваха четири часа, за да наместят счупените кости и да зашият раните. След това шест дни престой в болницата, докато лекарите се уверят, че всичко е наред. Най-после у дома той трябваше да лежи, за да се възстанови натрошеният му крак.

Макар и прикован на легло, той е все така непокорен, мислеше Катлийн с известно раздразнение. Тя трепна, когато чу нетърпеливия му рев да кънти откъм стълбите. Размени многострадален поглед с Марта, която донареждаше подноса с обяда на техния неволен и нещастен инвалид.

— Таз сутрин се качи и слезе поне сто пъти, госпожо Рамзи. Ако искате, аз ще му занеса това и ще му дам да се разбере.

Катлийн не можа да сдържи усмивката си.

— И по-лошо ще стане, Марта. Тази сутрин се опита да стане два пъти. Накрая скрих патериците, така че очаквай буря до края на деня.

— Това е то — хормони! — промърмори Марта, докато слагаше каничката с кафе на подноса. — На тая възраст им идват множко на мъжете, а мозък не им достига.

Катлийн се усмихна, взе таблата и тръгна по стълбите. До известна степен раздразнението му може би наистина се дължеше на излишък от хормони, но главното беше, че той просто не можеше да си намери място. Гейдж беше човек на действието, свикнал да бъде винаги в центъра на събитията и сега му беше трудно да преглътне факта, че трябва да лежи и да не мърда.

Пак беше изритал завивките, а списанията, които му беше дала, лежаха разхвърляни на пода. Щом влезе в стаята, той вдигна глава като жребец, душещ вятъра с разширени ноздри и я изгледа враждебно.

— Няма защо да си даваш зор да се качиш, нали? Викам от петнайсет минути. Човек може така да си умре, преди някой в тази къща да си направи труда да го види.

— Гласът ти беше доста жизнен — рече тя спокойно и започна да оправя чаршафите. — Седни, за да оправя възглавниците.

— Те не ме интересуват, искам си патериците.

Катлийн го погледна изпитателно. Лицето му беше бледо и изпито, косата на слепоочията му беше залепнала от пот.

— Пак си се опитвал да станеш, нали? По дяволите, Гейдж, знаеш, че лекарят каза…

— Тъкмо се опитвах да стигна до тая идиотска баня — изкрещя той.

— Ще ти донеса подлогата — отвърна Катлийн спокойно.

Гейдж горещо запротестира и тя си пое дълбоко въздух.

— Много добре. Щом не искаш аз да ти помагам, ще повикам Марта и…

— Не! — Той я улови за ръката и я погледна паникьосан. — По дяволите, Кати, не ми причинявай това.

В тона му се долавяше молба и тя спря, осъзнала колко мъчително беше за него да зависи от нея и Марта.

— Добре. Ще докарам инвалидния стол — омекна тя.

Не беше лесно, но най-после успя да му помогне да се прехвърли от леглото на стола, закара го до просторната баня и зачака отвън. Оттам се разнесе серия от шумни удари, трясъци и ругатни, но след няколко минути, на излизане, той изглеждаше много по-щастлив и дори успя да измърмори едно нацупено „благодаря“, когато тя го настани обратно в леглото.

Катлийн подпъхна възглавниците зад гърба му, после му сервира обяда. Той гневно изгледа чиниите.

— Пак супа! Все тая супа ли ще ми носиш? Ще умра от глад преди този…

— Достатъчно! — Преди да осъзнае какво прави, тя грабна подноса и го тресна на масата до леглото. — До гуша ми дойде! Мога да понеса лошото ти настроение и изблиците на гняв от време на време, но няма да търпя това непрекъснато мрънкане и тормоз! Ти не си единственият в тази къща, както знаеш. Работата на ранчото не е спряла само защото ти си пострадал. Знам, че се тревожиш за ранчото, но ние правим всичко възможно. Отсега нататък обаче те оставям сам, господине, защото няма да позволя да се държат с мен като с някаква… някаква робиня!

За момент настъпи неловко мълчание, после тя се обърна и закрачи към вратата с изправен гръб.

— Почакай, Кат, почакай! — Нещо в гласа му я накара да се обърне. Той се усмихна тъжно. — Хей, извинявай… знам, че съм ужасно досаден. Този гипс ме подлудява и… — Той сви рамене и се усмихна умолително. — Хайде, Кат, не си отивай. Моля те! Остани да си поговорим.

— За какво? — Умилостивена до известна степен, тя пристъпи неохотно към леглото.

— За каквото пожелаеш. — Той протегна ръка и се усмихна още по-широко. — Хайде, Кат, поседни при мен за малко. Толкова се отегчавам тук с тия сладникави филмчета, сам между четири стени. Може и да не говориш, ако не искаш. Просто ми прави компания.

— И край на виковете, крясъците и заповедите?

— Честна дума.

С известно колебание Катлийн се предаде и остави подноса.

— Като се нахраниш, може да те изкъпя с гъбата.

Той вдигна очи заинтригуван, бавно разтегна устни в закачлива усмивка и взе лъжицата.

— Звучи доста обещаващо. Я донеси две гъби. Аз също може да те изтъркам.

Катлийн се разсмя и започна да събира разпръснатите книги и списания.

— Първо трябва да оздравееш.

— Това, което имам предвид, ще повлияе много положително върху здравето ми — увери я Гейдж с усмивка. — Отдавна не сме се къпали заедно, Кат…

Катлийн си спомни с усмивка как думите му я накараха да се изчерви. За пръв път от шест месеца той споменаваше онези четири чудни дни по Коледа. За пръв път й показваше, че не е забравил как се бяха къпали заедно и се бяха любили след това.

 

 

— Хей, нещо става… Пулсът му се губи…

— По дяволите! Дайте ми…

— Не, почакай! Стабилизира се… Дишането и кръвното налягане се нормализират. Пулсът му е малко непостоянен…

— Нищо чудно, след такава загуба на кръв. Смятате ли, че мога да продължа?

— Да. Справя се. Показателите са добри. Може би сънува жена си… Такава жена може да накара всяко мъжко сърце да спре.

— Трябва да бъдем нащрек, колеги. Имаме още много работа…

 

 

Гейдж се вкопчи в съня като удавник. Страхуваше се, че ако го изпусне отново, ще потъне в тъмнина и ще изчезне завинаги. Всичко беше толкова истинско, като свеж пролетен полъх от отворения прозорец на спалнята. Като изненадата на Катлийн, когато й спомена за банята…

 

 

Катлийн се смути така, че на Гейдж му се прииска да умре. Човек би помислил, че вече се е научил да не отваря дума за онази проклета Коледа! Така се беше паникьосала, сякаш се ужасяваше Гейдж да не спомене нещо, което тя очевидно искаше да забрави.

— Как се погаждате с татко?

Знаеше отговора, но искаше да я задържи още малко.

— Мисля, че всичко е наред.

— Как не! Може да имам няколко пукнати ребра, но не съм глух. Чух ви да се карате тази сутрин.

Катлийн остави купчината книги.

— Той е невъзможен! Карл Шумейкър иска да купи два бика, за да си допълни стадото и Декър явно му е обещал Черния боец и Индианеца.

— По дяволите, това са най-добрите ми бикове!

— И аз му го казах — додаде Катлийн, не по-малко възмутена. — Съобщих му, че ще ги изпращаш на изложби това лято и после ще ги използваш за разплод. Но според него си вложил прекалено много пари в жива стока и рискът е твърде голям. Иска да продава и с парите да купи още земя.

Гейдж почувства познат пристъп на гняв.

— Точно това ни трябва — още земя! И тази, която сега имам, е ужасно много. Само данъците могат да ни довършат. Повечето от земята е толкова суха, че не може да изхрани и един заек, какво остава за цяло стадо. — Той ядосано махна с ръка, забравил за счупените ребра и острата болка го накара да изругае. — Тези два бика могат да донесат сто пъти повече само от таксите за разплод, да не говорим, че ще направят стадото на „Тангълфут“ най-доброто в страната. Проклетият дъртак живи ще ни закопае, ако го оставя — изръмжа той, отметна завивките и успя да се придърпа към ръба на леглото. — Дай ми джинсите и ризата… и онези патерици. Сега ще…

— Никъде няма да ходиш — натърти Катлийн и метна одеялото върху гипсирания му крак толкова рязко, че Гейдж примижа. — Честно казано и ти си вироглав като него! Можеше да загубиш крака си, Гейдж! Това нищо ли не означава за теб? Мислиш ли, че ще бъдеш много полезен, ако куцукаш на един крак из „Тангълфут“? Аз ще се справя с Декър.

Гневът й го накара да се усмихне. Докато отново поставяше възглавниците зад гърба му, той усети аромата на парфюма й.

— Ако не те познавах, скъпа, щях да си помисля, че се тревожиш за мен.

— Разбира се, че се тревожа. На кого са му притрябвали еднокраки каубои?

Гейдж се подсмихва, хвана я през кръста и я дръпна към себе си. Тя извика и цялата се стегна, но той не я пусна, въпреки болките, които явно го измъчваха.

— Внимавай, скъпа, ребрата ми вече не са толкова издръжливи.

Тя тутакси спря да се съпротивлява и загрижеността, изписана по лицето й, странно го развълнува. Завладяха го спомени, които се беше заклел да забрави.

— По дяволите, Кати, липсваше ми.

Думите му се изплъзнаха някак неволно, но това вече не го безпокоеше. Мислеше само за сочните, топли устни на сантиметри от неговите и за големите сини очи, меки като кадифе… Тогава всички добронамерени обещания се изпариха и той я целуна. За него най-важно сега бе да я държи в прегръдките си, да вкусва нектара на устните й и да си припомни, макар и за момент, как са се любили…

Затова остана малко изненадан, когато тя не се възпротиви. Необходими му бяха една-две секунди, за да възприеме факта, че тя отвръща на целувката му. Истинско вълшебство. Това сложи край на добрите му намерения. Той забрави болките и жадно впи устни в нейните.

Обзе го неудържимо желание и той заизмъква памучната риза от джинсите й. Започна да се бори с копчетата, но последното му се опря. Той просто го скъса и разголи раменете й. Когато сграбчи закопчалката на сутиена и рязко я отвори, Катлийн изстена и се притисна към жадните му ръце.

Гърдите й бяха все така пищни и тежки. Погали ги с грубите си длани и чу как тя леко простена. Устните й потърсиха неговите. После тя сякаш изведнъж разбра какво ще се случи и се отдръпна.

— Гейдж, какво правим…

— Обичаме се — изръмжа той и я притегли отново към себе си.

— Невъзможно е! Гейдж, това е лудост! Кракът ти…

— Изобщо няма да ни пречи, ако внимаваме. Заключи вратата, Кат. Бързо… Заключи вратата!

— Няма да стане — закачливо се усмихна тя.

— Ще стане. Заключи вратата и се върни тук. Сега ще ти покажа на какво са способни еднокраките каубои.

Той не можа да разбере кой от двамата се изненада повече, когато тя го послуша и след това се съблече. Без да се изчерви дори. В следващия момент беше в ръцете му — гола, с кожа като сатен. Оказа се, че дори гипсът и превързаните ребра не могат да им попречат.

Той й обясни какво и как да направи и Катлийн го послуша с готовност. И двамата бяха твърде възбудени. Тя едва сподави своя вик на удовлетворение, когато Гейдж я последва, опитвайки се да заглуши собствените си стонове. Дълго време след това останаха в леглото. Дори задрямаха за малко. Най-накрая Катлийн седна, усмихна се и отметна назад разрошената си коса.

— Не бързаш много, нали? — Гейдж погали голите й рамене. — Рано е.

— Трябва да тръгвам. Нямах намерение да остана толкова.

— Харесва ми, когато оставаш в леглото, мила. Прекалено дълго чакахме, Кат. Можеше да бъде съвсем различно.

— Беше наистина трудно след Коледа да се преструваме, че сме само бизнес партньори.

— Не ми казвай, че и ти си спала неспокойно — прошепна той и я целуна.

— Донякъде. — Катлийн се изчерви. — Имах сънища… Доста красноречиви.

— Надявам се, че си сънувала мен.

— О, да… — отвърна тя леко задъхана. — Наистина те сънувах.

— Трябвало е само да отвориш вратата и аз щях да ги превърна в реалност.

— Това покана ли е?

— Не, мила. Заповед. Знаеш ли, в такива моменти ми е много трудно да си спомня защо не се разбираме. Може би трябва да направим опит да забравим повода за нашия брак и да се съсредоточим върху възможностите, които ни предоставя.