Нейъми Хортън
Сбъдната приказка (4)

Трета глава

— Ще те оставя пред отделението за спешна помощ и ще потърся място за паркиране. — Гласът на Дъг изтръгна Катлийн от унеса и очите й срещнаха тревожния му поглед. — Май е по-добре да влезем заедно.

— Не ставай глупав. Достатъчно възрастна съм, за да мога да се справям сама.

Но вътрешно беше ужасена. Не искаше да влиза в болницата. Или поне не сама. Не желаеше да се среща с тях. Не можеше да отиде там без подкрепата на Дъг и да чуе от някой преуморен лекар…

— Не се безпокой — каза тя и отвори вратата. — Не е нужно да оставаш, Дъг. Не трябваше майката на Бет да идва чак дотук…

— Оставам. Ще се върна след минута.

Зад големите стъклени врати имаше коридор, който водеше към ярко осветеното бюро за информация. Токчетата на ботушите й кънтяха по голата настилка. Докато вървеше, Катлийн усети как сърцето й заби като лудо, а в гърлото й заседна тежка буца.

Страх, помисли тя. Не от Декър, нито от останалите, а от това, което щеше да чуе. Или от това, което може би се беше случило през дългия половин час, докато пристигнат. Може би вече беше прекалено късно…

Освен сестрата на информацията, в залата имаше още двама души. Млад хирург със зелени дрехи и изнурено, посивяло лице разговаряше с висок, широкоплещест мъж с кожено яке и избелели джинси — без съмнение, представител на семейство Рамзи.

Нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере кой е. Легендарният Декър. За момент силата, която се излъчваше от него, я порази. Това беше арогантност, породена от факта, че името му все още караше всички, дори силните мъже, да преглъщат мъчително. Той говореше с младия лекар с присъщия си заплашителен маниер. Катлийн със задоволство забеляза, че атаката му среща добър отпор.

Точно тогава Декър я видя. Той срещна погледа й и отметна побелялата си глава като тревожен кон. Искрящите му сини очи се присвиха яростно. Но Катлийн знаеше, че тук не е място за сблъсъци. Имаше прекалено много чужди, доста любопитни уши. Семейните проблеми се решаваха зад затворени врати, ако е възможно. Нямаше защо простолюдието да разбира, че дори знаменитостите имат слаби места.

— Не мислех, че ще дойдеш — каза той, ала думите всъщност означаваха: „Как посмя?“

За своя изненада тя не изпита обичайния смут от срещата с него. Изведнъж установи, че той е стар, изтощен и… уплашен. Прочете го в погледа му.

Сърцето й примря. Онемяла, тя се втренчи в набразденото му от бръчки лице.

— Той…

Устата на мъжа се сгърчи и той най-после успя да изрече:

— Не.

— А вие коя сте? — попита младият хирург.

— Катлийн Рамзи. Аз съм съпругата на Гейдж Рамзи и искам да зная как е той.

В този момент старецът стана излишен. Тя почувства неговата омраза и гняв. Лекарят я погледна изпитателно и, както й се стори, с известно облекчение.

— Аз съм доктор Хейнс. Бих искал да разговарям с вас, госпожо Рамзи.

— Само в мое присъствие — изръмжа Декър. — Тази жена няма…

— Извинете ни, господин Рамзи. Ако искате, можете да се присъедините към останалите. С вас ще се видим по-късно. Точно сега трябва да поговоря със съпругата на вашия син — каза спокойно Хейнс.

Той заведе Катлийн в малък уютен кабинет и кимна към едно кресло. После отиде до машината за кафе и повдигна въпросително вежда, докато си наливаше от смъртоносната на вид течност. Тя поклати глава и попита.

— Много е зле, нали?

Той я погледна за момент и кимна.

— По-лошо не може да бъде. — Отпи глътка горещо кафе и присви очи, сякаш размишляваше как да й поднесе останалото. — Ударът е бил челен. Вашият съпруг очевидно е изгубил контрол над пикапа.

Катлийн слушаше, без да го чува. Жив е. Тя непрекъснато си го повтаряше като заклинание. Жив е!

— Ударила го цистерна. Цяло чудо е, че не избухнала, но… Мъжът ви е в критично състояние. Все още не сме напълно сигурни до кои органи се простират нараняванията. През последните два часа се борихме за живота му.

Тя едва събра сили да кимне.

— По телефона ми казаха… че се нуждаете от моето съгласие, за да оперирате.

Той се усмихна.

— Технически. Всъщност вие сте тук, защото аз ви извиках. Той има нужда от вас.

— Гейдж? — примига смаяно Катлийн.

— Дойде в съзнание малко след като го докараха. Успя единствено да извика вашето име. Според баща му вие вече не сте женени.

Неудържим пристъп на гняв обзе Катлийн.

— С Гейдж сме разделени от шест месеца, но все още сме женени. Подозирам, вече сте разбрали, че неговото семейство и аз не сме… близки.

— Имах известни съмнения. Знаете ли, те не желаят да поддържаме изкуствено живота му.

— Какво?

Катлийн подскочи в креслото. Гласът й прокънтя в стаята.

— По принцип това не би трябвало да зависи от тях, но семейство Рамзи дава много пари за тази болница. Това означава, че ако старецът реши да се наложи, никой няма да му се опре.

— Само през трупа ми — отсече Катлийн със студен, равен глас.

— Надявах се, че ще реагирате така. Малко хора могат да се опълчат срещу тях. Не бях сигурен дали вие ще го направите.

— Не ме е страх от Декър Рамзи — излъга тя. — Нито от останалите. Те искат единствено земята. Ранчото. Състоянието на Декър се влоши преди около шест години и той остави Гейдж да ръководи „Тангълфут“. Оттогава не е минал ден, без да съжалява за това. Двамата с Гейдж наистина имат съвсем различен подход, но най-големите неприятности идват от страна на братята му.

Катлийн стана и закрачи из стаята. Беше й ясно, че това не влиза в работата на лекаря, но вярваше, че той трябва да знае какво се крие зад плановете за смъртта на Гейдж.

— Убедили са Декър, че времето на големите стопанства е отминало, че „Тангълфут“ трябва да се продаде на някаква банда инвеститори, които искат да превърнат цялата долина в курорт.

Хейнс подсвирна тихичко.

— Тази земя струва цяло състояние, въпреки сушата.

— Осемцифрена сума — каза Катлийн спокойно. Те искаха да продадат не само „Тангълфут“, но и „Хай Мейса“ — особено „Хай Мейса“ с безценните артезиански кладенци. И макар непрекъснато да си повтаряше, че не я интересува, това не беше вярно.

— А Гейдж не иска да продава. Той е стопанин, а не инвеститор. На него не му трябват парите, а земята. Никой не го поддържа.

Освен мен, каза си тя.

— Разбирам. Значи ако успея да го измъкна, те ще загубят милионите си.

— А вие ще загубите скъпоценната си болница — рече с мрачна усмивка Катлийн. — Мога ли да го видя?

— Не бих ви препоръчал — намръщи се лекарят. — Целият е нарязан от натрошено стъкло. Подготвят го за операция.

— Какви са шансовете му? — Тя трябваше да знае истината.

— Не са добри — промълви той. — Състоянието му е тежко. Още не се знае на какво може да се натъкнем. Истината е, че е останал жив по чудо, но… нали точно тази вечер ще удари часът на чудесата? — добави с усмивка той.

След като излезе от кабинета на лекаря, Катлийн за момент щеше да изгуби самообладание. Прииска й се да крещи, да плаче и да удря по стените с юмруци…

Но не го направи.

Не можеше да си позволи този лукс. Точно сега те я очакваха, наточили зъби като кръвожадни акули.

Трябваше да се приготви за срещата с тях, да се овладее и да им покаже, че животът на Гейдж и цялото ранчо сега са в нейни ръце.

Не че това щеше да ги възпре. При тази мисъл тя потръпна от гняв. Нека опитат, по дяволите! Нека само опитат.

— Госпожа Рамзи?

Тихият глас я накара да се обърне. Една сестра й подаде изтъркано кожено яке.

— Полицаите са успели да измъкнат само това от пикапа на съпруга ви.

Катлийн го пое сковано. То натежа в ръцете й и познатият мирис на кожа я обгърна. В този момент осъзна, че през цялото време се е самозаблуждавала и дълбоко в себе си не е вярвала, че всичко това е истина. Очаквала е Гейдж да се появи в коридора всеки момент, с енергичната си походка, с бляскавата си златисторуса коса, жизнен, жив, несломим.

Тя тихо благодари, преглъщайки сълзите си. Сестрата се усмихна съчувствено и й подаде още нещо.

— И това. Отгоре е написано името ви. Мисля, че той би желал да го получите.

Катлийн погледна тънката кутия в ръката на жената. Очевидно имаше някаква грешка. Подаръкът беше опакован в металносиня хартия и вързан с блестяща сребриста панделка. На малкото етикетче Гейдж наистина беше написал „Кати“. Но сигурно това беше някоя друга Кати, с която се е срещал напоследък. Вероятно е отивал при нея, когато…

Тя усети втренчения поглед на сестрата.

— Благодаря ви — рече отново.

— Онази врата е към чакалнята. Там е тихо. Може би ще искате да останете сама за няколко минути, преди семейството на съпруга ви да дойде.

— Да — прошепна Катлийн.

Тя седна сковано, притиснала якето до гърдите си. Сега идваше най-лошото — пълното безсилие. Трябваше само да седи тук безпомощно и да чака.

Трябваше да ме пуснат вътре, помисли си тя. Той ми е съпруг. Познавам го най-добре от всички и само заради мен би се борил за живота си.

Ако не за друго, то поне за да ме накара да изпълня всички условия на брачния ни договор до горчивия край.

Няма да ме оставиш да се измъкна толкова лесно, нали, Гейдж? Ти никога не се отказваш от нещо, което си решил да задържиш. Тогава се бори за мен, по дяволите! Бори се!

Лицето й бе обляно в сълзи. Тя ги избърса с ръка и започна да търси из джобовете си носна кърпа. Гейдж се дразнеше, когато тя плачеше. Сълзите го измъчваха и той заявяваше, че не са честно средство за борба.

Тя се засмя през сълзи, като си помисли какво би казал, ако можеше да я види сега.

„И ти не се отказваш лесно от нищо, Кати. Само не ми казвай, че си се отказала от мен. Ти си достатъчно силна и аз имам нужда от теб, скъпа.“

Катлийн се намръщи и продължи да търси носна кърпа. Странно какво прави човешкото въображение в такива моменти. Чуваше гласа на Гейдж така, сякаш беше до нея и все пак не можеше да си го представи да моли за помощ. Да спори с нея и да й се подиграва — да, но да й каже, че има нужда от нея — никога.

Празни надежди, каза си тя мрачно.

Търсенето се оказа безрезултатно и тя изруга изморено. Тогава й хрумна да претърси джобовете на Гейдж. В единия успя да намери кърпа и я измъкна. В нея имаше нещо. Тя я разтвори и в дланта й падна малко стъклено ангелче.

Нейното ангелче. Гейдж й го беше подарил за Коледа, година след като се бяха оженили. Не може да бъде! Тя самата разби онова ангелче в пристъп на ярост и видя парчетата пръснати по пода на спалнята си.

И все пак беше то. Тя забеляза местата, където късчетата бяха слепени и прокара пръст по нащърбения край на едното крило.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя дори не се постара да ги избърше. Защо, Гейдж? Защо…

Спомените отново я връхлетяха…