Нейъми Хортън
Сбъдната приказка (2)

Първа глава

Телефонът иззвъня малко след осем.

Катлийн разопаковаше играчките за елхата. Понечи да се изправи, но Бет, застанала на кухненската врата с парче фруктов кейк в ръка, й махна да не мърда и Катлийн с облекчение се отпусна отново на колене.

Сигурно е поредният добронамерен приятел. Обажда се, за да я попита как е и да се осведоми със загрижен глас, който вече й беше омръзнал, дали има някакви планове. И ако няма, щеше да я увери колко щастливи ще бъдат всички да намине.

Бет заяви, че празниците са за това, а и приятелите също.

Но за разлика от всички други Коледи, на нея никак не й беше до празници. Не искаше да се сблъсква с изкуствени любезни усмивки и да слуша баналности, че „всичко е за добро“ и че сега „може да започне живота си отначало“.

Болеше я, по дяволите.

Но нима краят на всяка любов не беше болезнен?

Изобщо не възнамеряваше да празнува Коледа. Навяваше й прекалено много нежелани спомени. Бе решила да замине надалече, в някое топло и непознато кътче или просто да поработи през почивните дни.

За беда, Бет я познаваше прекалено добре. Тя беше предусетила всичко и само преди няколко часа се появи на вратата заедно с Дъг, една седемкилограмова пуйка, елха, кутии с подаръци, храна и двете деца, които кипяха от неизразходвана енергия и буквално взривиха малкия апартамент. Заявиха й мрачно, че ще я развеселят дори това да им струва живота.

Е, нямаше как, сега Катлийн трябваше да се усмихва. Подаде стъклената звезда на Джими — седемгодишния син на Бет. Той се усмихна срамежливо, постави й кукичката и я подаде на баща си.

— Същински конвейер — засмя се Дъг и разроши косата на сина си, но без да откъсва поглед от Кейт. — Как се чувстваш?

— Чудесно — излъга тя и продължи да се усмихва насила, за да потисне спомените. — Радвам се, че дойдохте.

— Лъжеш — подразни я той. — Иска ти се да си бяхме останали у дома. Но нали познаваш Бет…

Катлийн се разсмя от сърце.

— Как да не я познавам? Наистина се радвам, че сте тук. Знам, че на децата ще им бъде малко мъчно за баба и дядо и няма да им се спи на пода, но…

— Аз обичам да спя на пода — увери я Джими. — Все едно, че си на къмпинг. Пък и според татко Дядо Коледа знае, че сме тук. А утре веднага отиваме при баба.

Катлийн се усмихна и прегърна момчето. После, за да спре напиращите сълзи, посегна към кутията до себе си и извади следващата играчка. Тя се оказа кристално ангелче, с позлатени крила и къдрици. За секунда Катлийн се взря в него с примряло сърце. Не може да бъде, помисли си тя замаяна. Не може да е ангелчето, което Гейдж й подари на тяхната втора Коледа.

Естествено, не беше. Катлийн пое дълбоко въздух и продължи да разгъва малкото украшение, като се опитваше да обуздае издайническото треперене на пръстите си.

— Внимавай — прошепна тя и го подаде на Джими. — Много е нежно.

Като мечтите, като сърцето на влюбен…

— Катлийн…

Гласът на Бет бе странно напрегнат и тревожен. Тя стоеше на прага с пребледняло лице, сложила ръка на гърдите, сякаш не можеше да си поеме дъх. Катлийн почувства как ледени пръсти сграбчиха сърцето й.

В този момент Дъг се огледа и слезе от стълбата.

— Какво има, Бет? Какво се е случило? Баща ти ли е?

Бет поклати глава и прикова поглед в Катлийн.

— Обаждат се за… Гейдж.

Дъг стрелна с поглед Катлийн и изруга.

— Тя няма какво да му каже. Аз ще разговарям с него.

— Не. Не беше той, а баща му. Гейдж… е катастрофирал, Кати. Много тежко. Нуждаят се от подписа ти, за да оперират и за… формулярите за донорство.

— Донорство? — Катлийн чу собствения си глас някак си изтънял и далечен. Стаята сякаш леко се наклони и тя се почувства неестествено и не на място. — Искаш да кажеш, че е мъртъв?

„Мъртъв“? Тази дума не означаваше нищо. Гейдж мъртъв? По-лесно й беше да повярва, че слънцето е угаснало. Нищо не можеше да сломи Гейдж. Той беше от семейство Рамзи. Синът на Декър Рамзи. Непристъпен. Идеален. Безсмъртен.

— Не — успокои я Бет. — Но е пострадал тежко и не се знае…

— Боже мой. — Беше по-скоро прошепната молитва, отколкото възклицание и Катлийн затвори очи. — Само не Гейдж!

Нечия силна ръка я подкрепи.

— Седни, Кати. — Гласът на Дъг бе напрегнат. — Ще отида дотам и ще се погрижа за всичко. Не е нужно да идваш. Аз ще им обясня. Ще им кажа, че ти не си му…

— Да, но аз съм — прошепна Катлийн и разсеяно се зачуди защо точно сега това изведнъж й се стори важно. — Аз съм негова съпруга, Дъг. Все още.

— По дяволите, Кати. От шест месеца сте разделени. Не му дължиш нищо! Не и след като се държа така с теб.

— Аз съм негова съпруга — повтори тихо тя и погледна Дъг, обзета от странно спокойствие. — Гейдж е мой мъж и аз трябва да отида.

— Кати… — започна отново Дъг.

— Дъг! — В гласа на Бет се доловяха метални нотки. Последва кратка суматоха и в следващия момент тя пъхна в ръцете й топлото яке. — Дъг ще те закара. Аз ще остана при децата, докато майка ми ги вземе и после ще дойда сама в болницата.

Вцепенена, Катлийн облече якето, оплете пръсти в ципа и машинално пое чантата от Бет. Изведнъж й стана студено и я полазиха тръпки. Зъбите й затракаха и тя прошепна:

— Мога да шофирам. Ще отида сама.

— Дъг, остани с Кати, докато пристигна. И не пускай никой от тях да припари до нея. Чуваш ли? Нито сестра му, нито проклетите му братя. Най-вече Декър. Те са като пирани. Цялото им семейство… Само да подушат кръв и жива ще я изядат.

— Не се безпокой. Ако Декър Рамзи поиска да се докопа до нея, ще му се изпреча на пътя.

 

 

Нещо не беше наред.

Намираше се на тъмно и студено и не можеше да се движи. Долавяше гласове в тъмнината. Неразбираем шепот, който ту се появяваше, ту изчезваше и той изведнъж се почуди дали не умира.

Спомняше си, че катастрофира. Ослепителните снежинки пред фаровете на камиона, поледицата и неочаквания блясък на стоповете пред него. После отвратителния страничен тласък, когато пикапът се завъртя и започна да се търкаля…

Може би това беше смъртта.

Мисълта нито го разстрои, нито му се стори особено ужасяваща. Тъй или иначе, без нея животът му губеше смисъл.

После тъмнината го обгърна. Внезапно, обхванат от ужас, той извика името й. Знаеше, че няма да го чуе, че няма да дойде, но имаше нужда от нея… желаеше я повече от собствения си живот…

 

 

Дъг не каза почти нищо по пътя към болницата. На Катлийн, сгушена в плътното си яке и трепереща от студ, също не й се говореше. Бяха израснали заедно — Дъг, Бет и тя. Заедно си бяха писали домашните, бяха ходили следобед на кино и бяха споделяли мечтите си. Но нито Дъг, нито Бет можаха да разберат защо точно Катлийн се омъжи за един от братята Рамзи.

В края на краищата тя беше дъщеря на Бру Лангфорд. Техните семейства враждуваха за земи, вода, жени и всичко, стояло между тях, от три поколения насам. Освен това всички знаеха, че братята Рамзи носят само неприятности. Те бяха в мечтите на всяка девойка и в ядовете на всеки баща. Репутацията им на скандалджии и женкари не беше съвсем неоснователна.

Досега тя не им беше обяснила. Как да каже дори на най-добрия си приятел, че се е омъжила, за да изпълни последното желание на баща си? Че всичко беше фалшиво — фиктивен брак, чист бизнес.

Дъг намали на светофара и Катлийн се взря в приказната нощ. Градските улици бяха окъпани в светлини, накичени с гирлянди и разноцветни коледни украшения. Продължаваше да вали и снежинките танцуваха пред фаровете на колите, които пълзяха по кишавите улици и заледените кръстовища през тълпите от закъснели купувачи.

Суетнята и светлините на града все още я удивляваха. Тя беше дъщеря на фермер и градът й беше чужд. И все пак той я приюти, когато напусна дома на Гейдж преди шест месеца. Тук тя се изгуби и престана да бъде съпругата на Гейдж Рамзи.

А преди това беше дъщерята на Бру Лангфорд. Негово притежание, заедно със земята, добитъка, конете и наемните работници.

Като дете тя не виждаше нещата по този начин. Израсна на ранчото „Хай Мейса“ върху конско седло. Предпочиташе да язди на воля навън, отколкото да говори по телефона с връстничките си и да споделя през смях тайни за момчета и първи целувки.

Едва по-късно, когато истински започна да се интересува от същите тези момчета, постепенно разбра какво означава да си дъщеря на Бру Лангфорд.

— Това значи, че всеки нехранимайко ще те задиря — разясни недвусмислено баща й, когато тя беше на четиринайсет. — Но няма да е заради теб, а заради земята. Моята земя. „Хай Мейса“ струва милиони, момиче, и ти ще се омъжиш само за този, който аз ти посоча. Да ти е ясно още отсега.

Тогава не й се стори чак толкова важно. Имаше много фермерски синове наоколо и с малко късмет все щеше да намери в кого да се влюби.

Катлийн се взря през прозореца в блесналите светлини и за пореден път се запита какво ли щеше да се случи, ако баща й не се беше разболял и бе изпълнил заканата си да я омъжи за човек, избран от него. Ако ранчото не беше докарано до разруха от немарливост и високи лихви. Ако сушата не беше унищожила съседните ранча, включително и „Тангълфут“ на Рамзи. Ако Гейдж не се беше отбил онзи следобед с предложението си за идеалната „сделка“…

Толкова много „ако“, помисли си тя тъжно. Нещата можеха да се развият съвсем различно. И все пак това беше единственият изход. Защото любовта дойде твърде лесно.

Тя все още си спомняше деня, дори секундата, в която се случи всичко, там, край рекичката Файъруийд, три седмици след шестнайсетия й рожден ден.

Загледана в пищните коледни гирлянди, Катлийн се усмихна на спомена…

 

 

Първо чу мученето на кравата някъде долу откъм реката. Заинтригувана, тя докосна Ред с пети и едрият кон заслиза през ниските храсти.

Съвсем скоро откри проблема. Кравата и телето се бяха отклонили от стадото заедно с още няколко животни, за да пият вода. Стотици копита бяха превърнали речния бряг в огромна кална яма. Точно в средата, затънало до корем в гъстата лепкава кал стоеше едноседмичното теленце.

С усилията си да се измъкне от капана то само беше утежнило положението си и сега пръхтеше, изтощено и уплашено, въртеше очи и едва-едва измучаваше. Една крава — очевидно майката — тичаше напред-назад по брега. Краката й бяха полепнали със спечена кал, хълбоците й се издуваха като мехове, когато викаше отчаяно затъналото си теленце.

Катлийн погледна с отвращение към калта, въздъхна и скочи от коня. Ако теленцето беше по-голямо и по-силно, можеше да го върже с въже и да го изтегли с Ред, но то беше толкова малко и така здраво нагазило, че рискуваше да го нарани. Тя стъпи на едно паднало дърво и събу ботушите и чорапите си. После нави джинсите до коленете и запристъпва внимателно към телето.

То ставаше все по-неспокойно, очевидно не по-малко ужасено от нея, отколкото от калта и Катлийн започна да го успокоява. Зад нея кравата побесня още повече и Катлийн й хвърли тревожен поглед с надеждата, че няма да бъде нападната.

— Идеята наистина е твърде тъпа — приятелски се обърна тя към телето.

Вече беше нагазила до коляно в лепкавата кал. Тъкмо наближи, когато телето подскочи отчаяно и успя да се измъкне наполовина. След това цопна обратно с мучене и изплиска Катлийн от глава до пети. Тя ахна и изруга изумено, мокра до кости.

— Ах, ти, проклет малък…

Избърса очи с ръкав и изгледа отмъстително телето. Козината му беше покрита с изсъхнала кал, а самото то беше съвсем шашнато. Опита се отново да го успокои и пъхна едната си ръка в калта при предния му крак, а с другата го обгърна.

После го хвана здраво за коляното и дръпна внимателно, докато слабичкото краче се освободи с отвратителен засмукващ звук. Насочи се към задния крак и стисна зъби, защото телето започна да се мята и да скача в ръцете й, а едно малко, остро копито се вряза в крака й.

— Както изглежда, нямаш нужда от помощ — дочу се тих присмехулен глас.

Точно в този момент телето реши да подскочи здравата, след което и двамата се пльоснаха. То измуча ужасено, а Катлийн изплю шумно калта, която беше нагълтала, закашля се, пусна животното и се изправи с усилие. Обърна се и видя златокос Адонис, който я наблюдаваше от брега с ленива усмивка.

Гейдж Рамзи. Цял-целеничък, близо метър и деветдесет, яхнал дългокракия си кестеняв жребец, пословичен владетел на женските сърца. Дори на осемнайсет той имаше ръста и широките рамене на мъжете от семейство Рамзи, а също и техните класически черги — правилни, но достатъчно мъжествени, гъста и непокорна меденоруса коса, очи с цвят на лятно небе и типичната безцеремонна, самоуверена усмивка. Ако беше някой друг — ако тя беше някоя друга, ефектът щеше да бъде унищожителен.

Но Катлийн не помръдна. Само стисна юмруци и го изгледа кръвнишки.

— Тази земя е владение на Лангфорд — изрече тя бавно. — Нарушаваш границите.

Забележката й не постигна желания ефект. Той се ухили още по-широко, а небесносините му очи се впиха в нейните с обезпокоителна настойчивост.

— Чух врявата чак горе на билото и реших, че няма да е лошо да сляза и да хвърля един поглед. — Той я изгледа от глава до пети с интерес, който накара стомахът й да се свие от непозната тръпка. — Дяволски добре си се подредила.

Силно раздразнена, Катлийн усети, че се изчервява. Стана й неловко и срамно, щом осъзна каква картинка представлява — цялата в кал и мръсна вода, косата на кичури, а дрехите — полепнали по нея.

— Ако не ти харесва как изглеждам, върви си — каза тя враждебно.

Неизвестно защо Гейдж вече не се усмихваше. На лицето му се беше появило странно изражение, което тя не можа съвсем да си обясни, а когато погледът му улови нейния, стомахът й отново се сви от същата лека тръпка.

— Не съм казал такова нещо — рече той тихо. — Изведнъж забелязах… че май вече не си толкова малка, нали?

Изглежда глупостта на въпроса го порази, защото той избухна в смях, килна назад каубойската си шапка и я натисна здраво върху русата си коса.

— Исках да кажа, че…

 

 

— Изпускаме го! Изпускаме го!

— Дишането спря… Няма пулс.

— Дайте дефибрилатора. Подайте 200. Да опитаме пак.

— Стоп. Има пулс.

— Налягане?

— Да… да! Стабилизира се. Върнахме го.

— Той сам се справи. Този приятел не се предава лесно.

— Това е може би единственото в негова полза.

— Да се надяваме, че ще му стигне. Бързо, да спрем кръвоизлива. Той не може да свърши всичко сам…

 

 

Сънуваше. Сега си спомни. Преди тъмнината да се стовари върху му отново със своя пронизващ студ и онези далечни шепнещи гласове. Гейдж опита да ги пренебрегне, да не им обръща внимание. Желаеше единствено да събере отрязъците от разбитата мечта… Струваше му се особено важно, сякаш сънят му осигуряваше безопасност. Той се понесе без посока в тъмнината, далеч от студа, болката и страха, обратно към рекичката, където чакаше Кати…

 

 

Точно в този момент търпението на кравата се изчерпа и тя реши да атакува. Измуча гневно и се понесе в тромав галоп, всред пръски от кал и вода, право към дъщерята на Лангфорд. Гейдж реагира инстинктивно.

Той срита коня в хълбоците и грабна въжето, закачено за седлото.

Жребецът нямаше нужда от повече обяснения. Майсторски пресече пътя на животното и отби атаката, като разпени водата в краката си. Накрая кравата се предаде и се насочи към възвишението с пръхтене. Гейдж я последва, метна въжето около рогата й и къде с дърпане, къде с увещания, я заведе до едно дърво и я завърза здраво. После захвърли шапката и ботушите настрани, нави ръкави и нагази в калта, за да помогне на момичето.

На жената, поправи се той, искрено заинтригуван от гледката. Последния път, когато беше виждал малката Кати Лангфорд, тя беше само колене, лакти и невъздържан кикот. Как така е успяла да порасне пред очите му, без да я забележи?

Може и да не беше чак толкова чудно. Катлийн Лангфорд винаги е била извън обсега му само заради баща й. Сигурно затова не е искал да я забележи.

Но сега нямаше как. Тя беше висока, гъвкава като тръстика, а подгизналата джинсова риза и панталони очертаваха съблазнителни женствени форми. Под калта и ядната гримаса се виждаше лице, което би накарало всеки мъж да се обърне два пъти и той се почуди дали тези сочни малки устни бяха дори наполовина толкова апетитни, колкото изглеждаха.

Развеселен установи, че неприкритият му оглед не е останал незабелязан. Катлийн се беше изчервила яростно под калните петна. Но не се предаваше. Вирнала нападателно брадичка, тя го изпепеляваше с поглед.

Това го заинтригува още повече. Макар и осемнайсетгодишен той никога не беше имал проблеми с жените. Напротив. Името, което носеше, имаше своите предимства, както и недостатъци.

Не можеше да си спомни друга жена да го е гледала така, както го гледаше сега Катлийн Лангфорд. Развесели го мисълта, че по-скоро би му зашлевила плесница, отколкото да се хвърли в обятията му. Тя не би позволила на някакви женски задръжки да й попречат да постигне своето.

Решил, че нито времето, нито мястото са подходящи, за да се увери в това, той се наведе, обгърна телето с ръце и дръпна.

Отначало не се случи нищо, после телето изплашено измуча, отметна глава назад и улучи Гейдж точно по скулата. Той изруга и почти го пусна, ослепен от болка и кални пръски, а телето започна бясно да се съпротивлява, почувствало, че хватката се разхлабва. Тогава Катлийн се притече на помощ, заклещи главата на животното подмишница и се опита да издърпа предните копита от лепкавата кал. Заедно двамата успяха да го освободят.

Тутакси телето започна да се мята като диво. Катлийн загуби равновесие в гъстата тиня и падна. Гейдж се спъна в нещо и се намери до нея, с телето в ръце. В следващия момент на повърхността се подаваха само главите им.

Телето се изтръгна от хватката му и се хвърли към брега с неистово мучене. Гейдж стана, плюейки кал, подаде ръка на Катлийн и я изправи на крака.

От дрехите й се стичаше мръсотия. За момент остана неподвижна, примигвайки през калната маска, с протегнати ръце, сякаш не можеше да повярва, че това е самата тя. После бавно вдигна глава и погледна Гейдж. Секунда по-късно избухна в смях.

Такива моменти се случват прекалено рядко, за да бъдат пропуснати. Широко ухилен, той протегна ръка и леко я бутна назад. Катлийн се олюля, по лицето й пробяга силно смайване. После краката й потънаха в тинята и тя отново пльосна.

Гневното й изражение беше абсолютно неподправено. Гейдж продължаваше да се подсмихва, когато й подаде ръка, за да стане. Тънките й, хлъзгави пръсти се вкопчиха в неговите и той внезапно загуби равновесие. От устата му се изтръгна вик на изненада, преди да цопне по корем до нея.

Той седна, като опитваше да изчисти калта от очите си, а Катлийн се надигна. В същия миг Гейдж се хвърли към нея с триумфален крясък.

— За нищо на света, сладурче!

— Не!

Тя опита да се измъкне, но беше прекалено дълбоко и тинята прекалено хлъзгава. Той я хвана с две ръце през кръста и двамата се стовариха в калта всред фонтан от пръски.

Катлийн беше хлъзгава като змиорка, но Гейдж успя да я задържи. Двамата се смееха и се мятаха, вкопчени един в друг, докато се опитваха да намерят опора под краката си. Прекрасното й гъвкаво тяло непрекъснато се извиваше в ръцете му и Гейдж усети как устата му започна да пресъхва, а дланите му се изпълниха с апетитни меки форми и женска топлина.

Тогава и тя го усети. Загубила дъх от смях, изведнъж притихна, вкопчила здраво пръсти в ризата му, за да не загуби равновесие. Когато погледите им се срещнаха, очите й бяха леко разширени и озадачени.

В този момент той можеше да я целуне. Ако го беше сторил, тя най-вероятно нямаше да го отблъсне. Но изведнъж реши да не бърза. Вместо това я притисна към себе си и й се усмихна.

— Така ли ще ме изпратиш у дома, кално кутренце, или ще ме поканиш за едно къпане?

Тя му се усмихна в отговор. Малките й бели зъбки рязко контрастираха на фона на калното лице.

— Татко ще припадне, ако научи, че съм пуснала един Рамзи да плува във вира.

— Не е нужно да му казваме.

Тя се засмя щастливо със закачлив поглед и в този момент Гейдж разбра, че трябва да бъде негова. Без значение как щеше да стане, въпреки съпротивата на бащите им, той щеше да има Катлийн.

Двамата се изправиха, смеейки се като две деца и започнаха да газят ръка за ръка нагоре по реката към дълбокия вир, който се беше образувал под малък водопад. Там измиха калта и пясъка от косите си в смях и закачки. Тогава Гейдж свали джинсите и ризата си. След малко, потопена във водата, Катлийн също се съблече по бельо.

Останаха там близо час. Плуваха спокойно под ярките слънчеви лъчи, струящи през зелените листа на дърветата и когато накрая той я обгърна с ръце и сведе устни към нейните, и двамата знаеха, че точно това са очаквали.

Целуна я леко и тя срамежливо, почти колебливо, му отвърна. Кожата й беше като мокра коприна. Краката й, движейки се леко във водата, предизвикателно се сплетоха с неговите. Той плъзна ръце по голия й гръб. Изпитваше луда жажда да я докосва и в същото време не искаше да я плаши.

В нея имаше нещо вълшебно, свян и непохватност, които бяха истински и неподправени. Доверието в очите й, неумелите й целувки и ласки го плениха.

— Търсим си белята — промърмори той. Гърдите й леко докоснаха неговите. Той стисна зъби — допирът на мокра дантела и гореща плът бе влудяващ. Притисна я още по-плътно към себе си. Коремът й беше плосък и гладък, бедрата невероятно дълги и съблазнителни.

— Не мислех, че мъжете от семейство Рамзи се боят от неприятности — прошепна тя.

Той си играеше с огъня и го знаеше. Чувстваше, че ако продължат със закачките, накрая ще я обладае… Дали тя го съзнаваше? Дали имаше представа какво му причинява, докъде щяха да доведат все по-интимните ласки? Имаше различни степени на невинност, но той беше дяволски сигурен, че нейната е истинска. Да се любиш с жена е едно, а с момиче — нещо съвсем друго.

По дяволите, беше ли готов за това…

Бедрото й се плъзна между неговите и го докосна. Гейдж се отдръпна и пое дълбоко въздух. Желаеше я, до болка искаше да я люби и в същото време жадуваше да продължи агонията на очакването. Разкъсваше се между грубото първично желание и проклетото досадно чувство, което замъгляваше разсъдъка му.

Тя беше само едно дете! Дъщерята на Бру Лангфорд, девствена до мозъка на костите си.

— На колко години си все пак?

Зъбите й спряха на долната му устна и веднага се отдръпнаха, на тяхно място бавно се плъзна езика й.

— На достатъчно — усмихна се тя, без да отделя устни от неговите. — Шестнайсет.

Шестнайсет! Той простена. Катлийн започна отново да се движи и да възбужда и без това пламналото му тяло и той усети как волята започна да му изневерява.

— Кати… сладурче, не съм сигурен…

— Аз съм сигурна — прошепна тя. — Ти не си като другите, Гейдж. Ти винаги си бил… различен.

— Баща ти ще припадне, ако научи…

— Той никога няма да разбере — засмя се гърлено тя. — Аз няма да му кажа. А ти?

Отговорът оправда очакванията й.

Той впи устни в нейните, отхвърляйки доводите на здравия разум и задръжките. Ласките му станаха по-жадни. Тя му отвърна също тъй страстно. Ръцете и устните й се движеха с изненадващо умение.

— Хей, вие там! Какво правите, по дяволите! Веднага пусни дъщеря ми или ще те застрелям на място!

Гласът разцепи тишината като изстрел. За секунда Гейдж си помисли, че баща й е изпълнил заканата си.

Катлийн се изскубна от ръцете му и той се обърна. Погледът му срещна гневното изражение на Бру Лангфорд, яхнал едра сива кобила, която мяташе глава и пръхтеше.

— Гейдж Рамзи! Как не се сетих!

Лангфорд вдигна пушката и стреля на сантиметри от главата на Гейдж. Катлийн изпищя ужасено.

— Татко! Господи, татко, спри! Ще го убиеш!

— Да го вземат дяволите, наистина ще го убия! — изгърмя баща й и скочи от кобилата.

— Недей! Аз съм виновна! Той ми помогна. Телето беше затънало в тинята и Гейдж ми помогна да го извадя.

— Не виждам никакво теле в тинята — изкрещя Лангфорд със зачервено лице. — Виждам малкото си момиче в ръцете на този Рамзи.

— Бяхме целите в кал и дойдохме да се измием!

Очевидно разкъсвана между срама и яростта, Катлийн изплува на плитчината, излезе на брега и дръпна полусухата си риза от храстите.

— Какво, по дявол… Какво правиш във вира полугола! За Бога, Катлийн Лангфорд, ще те…

По лицето на баща й избиха петна. Той гневно пристъпи към нея, но в този момент Гейдж изскочи от водата и се изпречи пред него.

— Тя не е направила нищо, Лангфорд — рече тихо и спокойно. — Бяхме кални и решихме да поплуваме, за да се измием, точно както каза тя. Опитах се да я целуна, но тя ме отблъсна. Това е всичко.

— Гейдж! — опита да се намеси Катлийн.

— Не се интересувам от дъщеря ти, Лангфорд — продължи Гейдж невъзмутимо.

Това беше абсолютна лъжа. Дори в момента, в който я изрече, той знаеше, че желае Катлийн Лангфорд така, както не е желал нищо друго в живота си, но не можеше да го признае. Не и пред Лангфорд.

— Мога да имам всяка жена в окръга. Какво бих могъл да желая от една мършава, уплашена малка девственица като нея?

— Ако още веднъж докоснеш дъщеря ми, ще те убия. Ясно ли е, Рамзи?

Гейдж изсумтя и тръгна към джинсите и ризата си.

— Не се тревожи, Лангфорд. Не се интересувам от деца.