Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (3)

3

Адвокатската фирма „Буун и Буун“ се помещаваше в стара къща на Парк стрийт, на три преки от Мейн стрийт и на десет минути пеша от съда. В квартала имаше много юристи и повечето сгради на Парк стрийт бяха превърнати в адвокатски кантори и офиси на архитекти, счетоводители и инженери.

Във фирмата работеха двама адвокати — господин и госпожа Буун, които бяха равностойни партньори във всеки смисъл на думата. Господин Буун, бащата на Тео, беше малко над петдесет, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Поне в очите на Тео. Първото му име беше Уудс, но според сина му то звучеше по-скоро като фамилно. Тайгър Уудс — голфър, Джеймс Уудс — актьор. Тео продължаваше да издирва друг човек с малко име Уудс, въпреки че не губеше много време в разрешаването на този нищожен проблем. Опитваше се да не се тревожи за неща, които не зависеха от него.

Уудс Буун. Името на бащата бе изписано с черни букви на вратата на кабинета му. Той се намираше на втория етаж, докъдето водеха скърцащи стълби, покрити с износен мокет. Господин Буун работеше сам, откакто дамите го прогониха от долния етаж. Последното се случи по две причини. Първо, той беше много разхвърлян и в кабинета му винаги цареше хаос. (Тео обожаваше тази атмосфера.) Още по-непростим обаче се оказа вредният навик на господин Буун да пуши лула. Обикновено го правеше при затворени прозорци и изключен вентилатор. Ето защо въздухът в стаята се изпълваше с натрапчивия мирис на ароматизиран тютюн. Димът не пречеше на Тео, но той се тревожеше за здравето на баща си. Господин Буун изобщо не спортуваше. Почти не се движеше и бе започнал да пълнее. Работеше усилено, но винаги оставяше проблемите си в кантората, за разлика от своята партньорка, майката на Тео.

Господин Буун се занимаваше с недвижими имоти — най-скучната област от правото според Тео. Баща му не стъпваше в съда, не излагаше случаите си пред съдия и не се обръщаше към заседатели. Можеше да се каже, че никога не напускаше кантората. Всъщност той самият често се наричаше „офисен адвокат“ и, изглежда, се задоволяваше с подобно звание. Тео се възхищаваше на баща си, но не смяташе да прекара целия си живот, затворен в някаква стая. В никакъв случай. Момчето мечтаеше за съдебната зала.

Тъй като господин Буун работеше сам на втория етаж, кабинетът му беше огромен. Дълги, овехтели рафтове с книги заемаха две от стените, а на останалите висяха множество снимки на Уудс в компанията на политици и колеги от Асоциацията на юристите. Тео бе посещавал доста кантори в града — от любопитство винаги надникваше през отворените врати — и знаеше, че адвокатите обожават да украсяват стените си със снимки, дипломи и удостоверения за членство в различни клубове. Майка му се присмиваше на тяхната суета. Нейният кабинет беше почти празен, ако не се брояха няколко странни модернистични картини.

Тео почука на вратата и влезе. Отбиваше се при родителите си всеки ден след училище, в случай че нямаше други ангажименти. Баща му седеше зад старото си бюро, отрупано с купища документи. Винаги беше сам, тъй като неговите клиенти рядко минаваха през кантората. Обаждаха се по телефона или изпращаха запитвания по пощата, факса и имейла, но не беше нужно да посещават лично фирмата, за да получат правен съвет.

— Здравей — каза Тео и седна на един стол.

— Как мина в училище? — попита баща му както обикновено.

— Много добре. Директорът одобри посещението ни в съда. Тази сутрин се срещнах със съдия Гантри. Обеща ни места на балкона.

— Чудесно. Имате късмет. Половината град ще бъде там.

— Ти ще ходиш ли?

— Аз ли? Не — отвърна баща му и посочи документите пред себе си, сякаш незабавно трябваше да се заеме с тях.

Тео бе дочул как двамата му родители се заричат, че няма да идат в съда, за да наблюдават процеса. Те самите бяха твърде заети адвокати и не можеха да си губят времето с чужди дела. Тео обаче знаеше, че им се иска да присъстват.

Господин Буун, а донякъде и съпругата му винаги се оправдаваха с работата си, когато се стараеха да избегнат нещо.

— Колко време ще продължи делото? — попита Тео.

— Носят се слухове, че ще приключи след около седмица.

— Ще ми се да го изгледам докрай.

— Дори не си го помисляй, Тео. Вече говорих със съдия Гантри. Ако те види в залата по време на училище, ще спре заседанието и ще нареди на съдебния пристав да те арестува. А аз няма да платя гаранцията ти. Ще лежиш дни наред в затвора с всички останали пияници и гангстери.

След тези думи господин Буун взе лулата си, запали я и издиша дима. Погледите им се срещнаха. Тео не знаеше дали баща му се шегува, но определено изглеждаше сериозен. Съдия Гантри беше негов стар приятел.

— Майтапиш ли се? — попита накрая Тео.

— Донякъде. Едва ли бих те оставил в затвора, но наистина говорих със съдия Гантри.

Тео вече обмисляше как да присъства на процеса, без да бъде забелязан от съдията. Бягството от училище щеше да бъде детска игра.

— А сега изчезвай — нареди господин Буун. — Трябва да си напишеш домашните.

— Ще се видим после.

До входната врата на долния етаж седеше жена, стара почти колкото самата кантора. Казваше се Елза Милър, но никой не се обръщаше към нея с фамилното й име. Независимо от възрастта й, която оставаше неизвестна, тя държеше всички да й викат Елза. Дори тринайсетгодишният Тео. Елза бе започнала да работи за семейство Буун много преди той да се роди. Беше рецепционистка, секретарка, офис мениджър и правен асистент при необходимост. Тя управляваше кантората и често трябваше да помирява двамата адвокати.

Елза заемаше много важна роля в живота на семейство Буун. Тео я възприемаше като близка приятелка.

— Здравей, Елза — поздрави я той, спря до бюрото й и разтвори ръце, за да я прегърне.

Както винаги Елза скочи енергично от стола и притисна Тео към себе си. После го огледа и попита:

— Не носеше ли същата риза вчера?

— Не.

Тео казваше истината.

— Напротив.

— Бъркаш, Елза.

Тя често коментираше облеклото му, което за едно тринайсетгодишно момче беше доста отегчително. Тео обаче беше нащрек. Знаеше, че някой винаги го наблюдава и си води бележки. Ето защо често мислеше за Елза, докато подбираше дрехите си сутрин. Не успяваше да се отърве от този досаден навик.

За нейния собствен гардероб се носеха легенди. Елза беше ниска и много слаба — според майката на Тео „всичко й отиваше“. Тя предпочиташе прилепнали дрехи в ярки цветове. Днес носеше черни кожени панталони и яркозелен пуловер. Късата й посивяла коса беше лъскава и разрошена. Както обикновено очилата й бяха в тон с облеклото. Елза не беше скучен човек. Наближаваше седемдесет, но определено не водеше еднообразен живот.

— Мама тук ли е? — попита Тео.

— Да, вратата е отворена.

Тя седна отново на стола, а Тео се отдалечи.

— Благодаря.

— Обади се един твой приятел.

— Кой?

— Санди. Каза, че ще се отбие по-късно.

— Добре.

Тео тръгна по коридора, спря пред първата врата и поздрави Дороти. Секретарката на господин Буун бе симпатична и почти толкова скучна, колкото шефа й на втория етаж. Тео надникна в следващия кабинет и помаха на Винс, правния асистент, който работеше отдавна за госпожа Буун.

Марсела Буун говореше по телефона, когато Тео влезе и седна срещу нея. Бюрото от стъкло и хром изглеждаше много подредено и нямаше нищо общо с бюрото на господин Буун. Папките с делата, по които работеше в момента, се намираха на един рафт зад гърба й. Всичко беше на мястото си, с изключение на обувките й, които бяха хвърлени встрани. Бяха с висок ток — следователно майката на Тео бе ходила в съда. Днес тя носеше тъмночервена пола и сако. Госпожа Буун винаги изглеждаше безупречно, но полагаше допълнителни усилия, когато присъстваше на заседания. „Мъжете са толкова небрежни — повтаряше непрекъснато тя, — а жените са длъжни да се грижат за външния си вид. Не е честно.“

Обикновено Елза се съгласяваше.

В действителност госпожа Буун обичаше да харчи пари за скъпи дрехи. Господин Буун изобщо не се интересуваше от модните тенденции и обличаше каквото му падне. Той беше само с три години по-възрастен от съпругата си, но с далеч по-остарели разбирания.

Преди години лекарите бяха уверили госпожа Буун, че не може да има деца. Но на трийсет и осем тя бе получила радостната новина, че е бременна. Скоро след това се бе появил и Тео.

В момента адвокатката спореше с някакъв съдия по телефона. Най-накрая остави слушалката, смени тона и заяви с усмивка:

— Здравей, миличък. Как мина денят ти?

— Чудесно, мамо. А твоят?

— Както обикновено. Случи ли се нещо интересно в училище?

— Утре с класа ще гледаме началото на процеса. Ти ще дойдеш ли?

Госпожа Буун поклати глава.

— В десет часа имам изслушване пред съдия Санфорд. Твърде заета съм, за да присъствам на чужди дела, Тео.

— Татко каза, че е говорил със съдия Гантри. Двамата са се разбрали да ме държат настрана от процеса. Вярваш ли, че наистина ще го направят?

— Надявам се. Училището е по-важно.

— Там е скучно, мамо. Само един предмет е интересен. Останалото е загуба на време.

— Не мисля, че образованието е загуба на време.

— Бих научил повече в съдебната зала.

— Възможно е, но някой ден и без друго ще прекарваш достатъчно време в съда. Сега трябва да завършиш осми клас. Ясно ли е?

— Смятам да се запиша на курс по право в интернет. Открих страхотна уеб страница. Предлага доста интересни неща.

— Теодор, скъпи, не си готов да учиш право. Вече го обсъдихме. Нека напредваме с малки крачки. Първо изкарай осми клас, после ще те запишем в гимназията. Още си дете. Наслаждавай се на свободата.

Тео сви рамене и не отговори.

— А сега е време за домашните.

За миг Тео си спомни за госпожа Ебърли и семейните й проблеми. Понечи да каже нещо, но реши да замълчи. Беше обещал да пази тайна.

Телефонът иззвъня и Елза прехвърли на майка му поредното важно обаждане.

— Извини ме, Теди. И, моля те, не забравяй да се усмихваш — не пропусна да му напомни госпожа Буун.

Тео взе раницата си и излезе. Прекоси стаята с ксерокса, която винаги беше разхвърляна, и мина през две складови помещения, отрупани с огромни кашони със стари документи.

Той беше единственият осмокласник в Стратънбърг със собствена адвокатска кантора. Кабинетът му се помещаваше в малка стаичка, пристроена към къщата преди десетилетия. В миналото фирмата я бе ползвала за съхраняване на ненужна юридическа литература. Бюрото беше всъщност сгъваема маса и далеч не изглеждаше толкова подредено, колкото това на майка му. В сравнение с баща си обаче, Тео беше доста по-организиран. Той седеше на стар въртящ се стол, който родителите му бяха изхвърлили след ремонта на библиотеката в своята кантора. На едната стена висеше голям плакат на „Туинс“ с програма на мачовете за сезона. В дъното имаше врата, водеща към малка веранда. От нея се излизаше в задния двор, който беше покрит с чакъл и се ползваше за паркинг.

Тео извади тетрадките от раницата и се зае с домашните. Според едно строго правило, наложено от родителите му преди години, трябваше да е приключил с тях до вечеря. Тео страдаше от астма и не присъстваше на спортните занимания в училище. Затова си осигуряваше отлични оценки по всички предмети. Постепенно бе приел неохотно факта, че академичните успехи са добър заместител на пропуснатите мачове. Все пак му разрешаваха да играе голф и всяка неделя в девет сутринта двамата с баща му се отправяха към игрището.

Някой почука на задната врата.

Санди Коу учеше във випуска на Тео, но в друг клас. Двамата не се познаваха добре. Санди беше симпатичен, но доста мълчалив. Сега явно имаше нужда да поговори с някого и Тео го покани да влезе. Санди взе сгъваемия стол от ъгъла. Когато момчетата седнаха, вътре не остана много място.

— Може ли да обсъдим нещо насаме? — попита Санди. Изглеждаше смутен и разтревожен.

— Разбира се. Какво се е случило?

— Нуждая се от съвет. Не съм сигурен какво точно става, но искам да го споделя с някого.

Адвокатът Тео отвърна:

— Обещавам да пазя тайна.

— Добре. Преди няколко месеца уволниха баща ми от работа. Атмосферата вкъщи е доста напрегната.

Той спря и изчака Тео да каже нещо.

— Съжалявам.

— Снощи родителите ми водиха сериозен разговор в кухнята и аз чух всичко. Не биваше да подслушвам, но не можах да се сдържа. Знаеш ли какво означава „изземване при просрочие“?

— Да.

— Ще ми обясниш ли?

— Напоследък този термин се среща често. Означава, че човек, който притежава дадена къща, спира да изплаща вноските по ипотеката си. Затова банката решава да му отнеме къщата.

— Не разбирам.

— Нещата стоят по следния начин. — Тео взе един учебник и го сложи в средата на бюрото. — Да приемем, че това е къщата, която искаш да купиш. Струва сто хиляди долара, но ти нямаш толкова пари и си принуден да ги вземаш назаем от банката. — Той постави една тетрадка до учебника. — Ето я и нея.

— Ясно.

— Тя ти дава сто хиляди, а ти купуваш къщата от продавача. Съгласяваш се да изплащаш на банката по петстотин долара на месец в продължение на трийсет години.

— Трийсет години?

— Да. Обикновено договорът се сключва за такъв срок. Банката ти начислява допълнителна такса за заема. Нарича се лихва. Всеки месец си длъжен да изплащаш част от стоте хиляди плюс съответната лихва. Сделката е добра и за двете страни. Ти получаваш къщата, която желаеш, а банката печели от лихвата. Нещата вървят добре до момента, в който поради някаква причина спреш да правиш месечните вноски по ипотеката.

— Какво е ипотека?

— Която споменах току-що ли? Банката притежава къщата, докато не изплатиш целия заем. Ако се забавиш с вноските, тя има право да ти я отнеме. Може да те изгони и да прибере къщата. Ето какво става, когато не можеш да си плащаш ипотеката.

Тео стовари тетрадката върху учебника.

— Майка ми се разплака, като разбра, че трябва да се изнесем. Живеем в къщата, откакто съм се родил.

Тео включи лаптопа си.

— Ужасно е — каза той. — И напоследък се случва доста често.

Санди сведе глава. Изглеждаше отчаян.

— Как се казва баща ти?

— Томас. Томас Коу.

— А майка ти?

— Ивлин.

Тео затрака по клавиатурата.

— Какъв е точният ви адрес?

— Улица „Бенингтън“ номер осемстотин и четиринайсет.

Тео натисна още няколко клавиша, изчака за миг и възкликна:

— Боже!

— Какво става?

— Банката е „Секюрити Тръст“ на Мейн стрийт. Преди четиринайсет години родителите ти са взели назаем сто и двайсет хиляди долара за период от трийсет години. Не са плащали месечните вноски от четири месеца.

— От четири месеца?

— Да.

— И цялата информация се намира в интернет?

— Да, но не всеки е в състояние да я открие.

— Ти как успя?

— Съществуват различни възможности. Много адвокатски фирми плащат специална такса, за да получат достъп до определена информация. А и аз знам къде да търся.

Санди оклюма и поклати глава.

— Значи ще загубим къщата?

— Не съвсем.

— Но баща ми е безработен.

— Има начин да отложите процедурата по изземването. Можете да запазите къщата, докато баща ти отново започне работа.

Санди го погледна недоумяващо.

— Чувал ли си понятието „фалит“? — попита го Тео.

— Да, но не знам какво означава.

— Това е единственият ви шанс. Родителите ти са принудени да подадат молба за обявяване на фалит. За тази цел трябва да се свържат с адвокат, който ще внесе документи в съда от тяхно име.

— Колко ще ни струва?

— Не се притеснявай за това сега. Важното е да се обърнете към адвокат.

— Не можеш ли ти да го направиш?

— Съжалявам. Моите родители не се занимават с фалити. Но през две къщи оттук работи Стив Мозинго. Страшно е добър. Мама и татко изпращат повечето клиенти при него. Наистина го харесват.

Санди си записа името.

— Мислиш ли, че ще успеем да задържим къщата?

— Да, но трябва да му се обадите възможно най-бързо.

— Благодаря ти, Тео. Не знам какво да кажа.

— Няма проблем. Радвам се, че ти помогнах.

Санди хукна към вратата, сякаш нямаше търпение да съобщи вкъщи добрите новини. Тео го наблюдаваше как се качва на колелото и изчезва през задния двор.

Още един доволен клиент.