Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (20)

20

Тео гледаше филм в дневната, когато мобилният телефон започна да вибрира в джоба му. Беше 20:35 ч., събота. На дисплея се изписа номерът на приюта. Той прие разговора.

— Тео, ти ли си? — прозвуча познатият глас на Хулио.

— Да. Какво става?

Тео изключи звука на телевизора. Баща му четеше книга в кабинета си, а майка му лежеше в спалнята, пиеше зелен чай и преглеждаше купчина правни документи.

— Чух се с Боби — заяви Хулио. — Много е уплашен. Днес в квартала му било пълно с полиция. Проверявали документи и създавали проблеми. Арестували двама нелегални имигранти от Гватемала. Боби си мисли, че са дошли заради него.

Докато говореше, Тео влезе в кабинета на баща си.

— Виж, Хулио. Ако полицаите преследват Боби, това няма нищо общо с процеса. Повярвай ми.

Тео застана до господин Буун, който затвори книгата и се заслуша внимателно в разговора.

— Отишли и до неговата къща, но братовчед ми успял да се измъкне навреме.

— Каза ли му за онова, което обсъждахме по време на мача?

— Да.

— Той как реагира?

— В момента е твърде уплашен, Тео. Не познава законите тук. Щом види полицай, си мисли най-лошото. Страхува се, че ще отиде в затвора и ще загуби работата си. А после ще трябва да се прибере обратно в Ел Салвадор.

— Слушай, Хулио — каза Тео и погледна разтревожено баща си. — Не е нужно да говори с полицията. Ако се довери на мен и родителите ми, ще бъде в безопасност. Обясни ли му го?

— Да.

— А той разбра ли?

— Не съм сигурен, Тео. Но иска да се срещне с теб.

— Чудесно. Да действаме. — Баща му кимна и Тео продължи. — Кога и къде?

— Братовчед ми ще обикаля из града. Не иска да остава на едно място. Опасява се, че полицаите ще се върнат през нощта и ще го арестуват. Но аз мога да се свържа с него.

Тео реши да не пита как възнамерява да го направи.

— Хубаво е да се видим още тази вечер — заяви той.

Баща му кимна отново.

— Добре. Какво да му предам?

— Предложи му място за среща.

— Къде?

Тео не се сещаше нищо подходящо. Господин Буун реагира по-бързо.

— В Труман Парк, до въртележката — прошепна той.

— Какво ще кажеш за Труман Парк?

— Къде се намира?

— В края на Мейн стрийт. Големият парк с фонтаните и статуите. Всички го знаят.

— Добре.

— Нека се видим там след около час, в девет и половина. При въртележката.

— Дадено.

— До скоро.

Въртележката работеше въпреки късния час. От старите високоговорители се носеше гръмко „Светът е малък“, а няколко деца се возеха с майките си на червени и жълти кончета. Наблизо имаше павилион за захарен памук и лимонада. Мястото беше пълно с тийнейджъри, които пушеха и кръстосваха наоколо с нахакан вид.

Уудс Буун се огледа наоколо и прецени, че обстановката е безопасна.

— Ще те чакам тук — каза той и посочи към високата бронзова статуя на забравен герой от войната. — Няма да ме виждате.

— Ще се оправя — отвърна Тео. Не се тревожеше за сигурността си. Паркът беше добре осветен и кипеше от живот.

Десет минути по-късно Хулио и Боби Ескобар излязоха от сенките и зърнаха Тео, преди той да ги забележи. Боби изглеждаше доста нервен. Не искаше да рискува да бъде заловен от полицията. Затова тримата се насочиха към другия край на парка и се усамотиха в една беседка. От там Тео не виждаше баща си, но беше сигурен, че той ги наблюдава.

Попита Боби дали е бил в голф клуба днес и каза, че двамата с баща му са играли на трасето „Крийк“. Боби не бе ходил на работа. Вместо това бе прекарал времето в опити да се скрие от полицията. Като чу последното, Тео реши да премине по същество. Обясни на английски, че Боби има шанс да предприеме драстична промяна в живота си. От незаконно пребиваващ чужденец той можеше да се превърне в легален имигрант с американски настойници. Впоследствие щеше да получи всички необходими документи.

Хулио преведе думите на испански. Тео далеч не разбра всичко.

Той допълни, че родителите му предлагат на Боби невероятна възможност — по-добро място за живеене, перспектива да си намери по-квалифицирана работа и безпроблемен начин да узакони престоя си в страната. Така щеше да се сложи край на бягството от полицията и страха от екстрадиране.

Хулио преведе казаното на испански. Боби го слушаше с безизразно лице.

След като не забеляза никаква реакция, Тео продължи да го убеждава. Беше важно да не спира да говори. Боби изглеждаше така, сякаш всеки момент се готви да избяга.

— Обясни му, че е изключително важен свидетел по делото за убийство — каза Тео на Хулио. — Няма нищо лошо в това да се яви в съда и да сподели с всички какво е видял въпросния ден.

Хулио предаде информацията. Боби кимна. Беше чувал тези думи и преди. Той промълви нещо, а Хулио го преведе:

— Не иска да се забърква. Процесът не е негов проблем.

В този миг до парка спря патрулна кола. Не се намираше близо до беседката, но се забелязваше от там. Боби се взря в нея уплашено, сякаш бе хванат в капан. Двамата с Хулио си размениха няколко реплики.

— Полицията не преследва Боби — заяви Тео. — Може да се успокои.

От колата слязоха двама полицаи, които тръгнаха към централната част на парка по посока на въртележката.

— Погледнете ги — каза Тео. — Дебелият е Рамзи Рос. Раздава единствено глоби за неправилно паркиране. Другият не ми е познат. Май изобщо не се интересуват от нас.

Хулио преведе думите и Боби си отдъхна.

— Къде ще остане тази вечер? — попита Тео.

— Не знам. Мислеше да нощува в приюта, но там няма място.

— Нека дойде у нас. Може да спи в стаята за гости. Ти също си поканен. Ще бъде забавно. Баща ми ще вземе пица по пътя. Да тръгваме.

В полунощ трите момчета седяха в дневната, погълнати изцяло от някаква игра с коли на гейм конзолата. Казваше се „Сан Андреас 5“. Из стаята бяха разхвърляни възглавници и одеяла. На пода се въргаляха две празни кутии от пица.

От време на време Марсела и Уудс Буун надникваха през вратата. Забавляваха се, когато чуваха как Тео говори испански. Понякога той се колебаеше какво да каже, но упорито се стараеше да поддържа разговора.

Господин и госпожа Буун бяха мечтали да имат още деца, но опитите им бяха безуспешни. Понякога си мислеха, че грижите за Тео и бездруго им отнемат много време.