Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (2)

2

Разстоянието от сградата на съда до училището се вземаше за петнайсет минути с колело, ако човек спазваше правилата за движение по улиците. Обикновено Тео се съобразяваше с тях, но сега закъсняваше. Той влезе в насрещното платно на Маркет стрийт, пресече пътя на една кола и се качи на тротоара. Прекоси близкия паркинг, провирайки се между плътните редици коли. После направи най-голямото нарушение, като мина между две къщи на Елм стрийт. Тео чу как някой вика на верандата зад него и скоро се озова на пътеката зад училището. Погледна часовника си. Девет минути. Доста добър резултат.

Той остави колелото на стойката до стълба със знамето, заключи го с верига и се сля с децата, току-що слезли от автобуса. Звънецът би точно в осем и половина. Тео влезе в класната стая и поздрави преподавателя господин Маунт.

— Току-що говорих със съдия Гантри — заяви Тео и се доближи до катедрата. Изглеждаше много по-малка от бюрото на съдията. В стаята се носеше обичайната сутрешна глъчка. Всички шестнайсет момчета бяха налице. Те си подхвърляха шеги, смееха се и се боричкаха.

— И?

— Погрижих се за местата. Нарочно отидох преди училище.

— Чудесно. Свършил си страхотна работа, Тео.

Господин Маунт въдвори ред, провери учениците по списък и им даде обичайните напътствия. Десет минути по-късно ги изпрати в стаята, където щеше да започне часът по английски с госпожа Ебърли. Докато вървяха натам, те се закачаха с момичетата по коридора. В часовете учениците бяха разделени „по полов признак“ според новите правила, приети от мъдрите хора, които отговаряха за образованието в града. Представителите на двата пола бяха свободни да общуват помежду си в останалото време. Както всички тринайсетгодишни обаче, момчетата предпочитаха да бъдат сами, а момичетата не се интересуваха от тях.

Тео беше решил, че харесва по-възрастни жени.

Госпожа Ебърли изглеждаше така, все едно не бе мигнала цяла нощ. Очите й бяха подпухнали. От няколко седмици се държеше странно и Тео предполагаше, че нещо я тревожи. Беше изнервена и често се караше на учениците. Сега обяви, че ще продължат с преговора на наречията и прилагателните, и часовникът на стената сякаш спря. Тео познаваше граматиката поне толкова добре, колкото госпожа Ебърли. Майка му бе учила литература в университета, а той самият четеше от тригодишна възраст, защото нямаше братя и сестри.

Мислите му постепенно се отнесоха в друга посока.

Отвори лаптопа си и затрака съсредоточено по клавиатурата. Създаваше впечатлението, че попива всяка дума и старателно си води записки. В действителност обаче проверяваше спортните резултати. Както винаги, първо се спря на бейзбола. Първенството във Висшата лига бе започнало преди седмица и любимите му „Туинс“ вече имаха четири загуби. Минесота се намираше далече и Тео никога не бе ходил там, но симпатизираше на „Туинс“, тъй като никой друг в Стратънбърг не се интересуваше от тях. Според него отборът заслужаваше поне един фен в града. Тео непрекъснато изтъкваше това пред своите приятели.

— Пак ли се разсейваш, Тео? — каза остро госпожа Ебърли зад гърба му. После го стисна за рамото, и то съвсем не приятелски.

Съучениците му замлъкнаха. Изключение правеше само Ноа, най-големият хулиган в класа, който се кикотеше от мястото си до вратата.

— Съжалявам — отвърна смутено Тео и погледна виновно учителката.

— Ще го взема — заяви тя.

Тео бързо изключи лаптопа и й го подаде. Госпожа Ебърли го занесе до катедрата и го остави малко по-грубо, отколкото бе подходящо за един чисто нов „Епъл Пауърбук“.

— Знаеш правилата — добави раздразнено тя. — Можете да ползвате компютрите само за да си водите записки. При нарушение трябва да останете два часа допълнително след училище.

В стаята настъпи още по-дълбока тишина.

— Ще изтърпиш наказанието си утре — обяви госпожа Ебърли.

— Аз… ъъъ… не мога тогава.

— Защо?

— Господин Маунт ще ни води в съда да гледаме процеса срещу господин Дъфи.

Тъй като напоследък целият град говореше за прочутото убийство, госпожа Ебърли се сепна. Тео реши да й нанесе смъртоносния удар.

— Съжалявам, но ще се наложи да изтърпя наказанието друг път — заяви той с възможно най-невинен тон.

— Ще го обсъдим след часа — отвърна рязко учителката и се върна към преговора на наречията.

По-късно Тео я последва до малкия кабинет от другата страна на коридора. Госпожа Ебърли носеше лаптопа му. Тя затвори вратата и завъртя ключа. За миг Тео си помисли, че ще изяде някой шамар.

Но това беше невъзможно. Щатът бе приел закон против насилието над ученици много преди Тео да се роди. А и фактът, че неговите родители бяха адвокати, му даваше допълнителна увереност в общуването с възрастните.

Те седнаха на два дървени стола и коленете им почти се докоснаха. Госпожа Ебърли още не бе заговорила, а очите й се напълниха със сълзи.

— Нуждая се от помощ, Тео.

Учителката разтри очи с кокалчетата на пръстите си като малко дете. Прехапа устни и се опита да възвърне самообладанието си.

— Майка ти се занимава с бракоразводни дела, нали? — попита тя с дрезгав глас.

— Да, госпожо, може и така да се каже. Нейната специалност е семейното право: осиновявания, родителски права и разводи.

— Чух, че е много добра.

— Вярно е.

— И винаги представлява съпругите?

— Да.

— Не знам към кого да се обърна — продължи учителката. — Не е редно да говоря с теб.

Тя отново изтри сълзите си и Тео реши да се намеси.

— Случило ли се е нещо, госпожо Ебърли?

— Да, Тео. Нуждая се от помощ. Съпругът ми поиска развод. Бракът ни не върви от доста време. Той заяви, че ще ме напусне, за да започне нов живот. Имаме две прекрасни момчета и… Не биваше да обсъждам проблемите си с теб, Тео. Съжалявам.

— Не се притеснявайте, госпожо Ебърли. Майка ми със сигурност ще ви помогне.

— Не познавам закона. Никога не съм предполагала, че ще се стигне дотук.

— Вината не е ваша — успокои я Тео, макар да нямаше представа кой е отговорен за случилото се. Майка му често казваше, че повечето разводи могат да се избегнат, ако хората признаят взаимно грешките си.

— Той настоява да вземе децата — продължи госпожа Ебърли и очите й отново се насълзиха.

Тео се учуди на бързината, с която тя започваше и спираше да плаче.

— На колко години са?

— На четири и на шест.

— Съпругът ви няма да получи родителските права. Повярвайте ми.

Изведнъж учителката се съвзе и го погледна учудено.

— Сигурен ли си?

— Напълно, госпожо Ебърли. Когато става въпрос за децата, законът винаги е на страната на майката. Не се съмнявам, че сте прекрасен родител. Вие сте чудесна учителка и добър човек. Не се тревожете за синовете си, никой няма да ви ги отнеме.

— Благодаря ти, Тео — засия радостно тя и докосна ръката му.

— Съпругът получава родителските права в около десет процента от случаите. Но все пак трябва да се срещнете с майка ми.

— Мъжът ми вече се е свързал с адвокат. Той го е уверил, че няма да се наложи да плаща висока издръжка на мен и децата.

— Значи адвокатът не разбира нищо или съпругът ви не казва истината. Повярвайте ми, щатът ще ви осигури висока издръжка. Но първо говорете с майка ми.

— Не мога да си позволя адвокат, Тео. Учителската ми заплата не е достатъчна.

— Обърнахте ли се към брачен консултант?

— Не.

— Майка ми веднага ще ви посъветва да го направите. Тя отказва да поеме бракоразводно дело, ако съпрузите не са се опитали да спасят брака си.

— Не познавам брачен консултант.

Тео посочи към бюрото и попита:

— Може ли да ползвам лаптопа?

— Да, разбира се.

Той го взе и отвори някаква страница в интернет. Госпожа Ебърли го наблюдаваше съсредоточено, докато той натискаше клавишите.

— Ето на кого трябва да се обадите. Много е добър. Майка ми често го препоръчва на клиентите си.

Тео обърна екрана към учителката. Госпожа Ебърли записа името и телефонния номер на консултанта.

— Знаеш ли каква е тарифата му? — попита угрижено тя.

— Двеста долара за първия път. Препоръчвам ви да отидете със съпруга си. Така ще спестите едно посещение.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Тео.

— За мен е удоволствие да ви помогна.

— Много съм ти задължена.

— Няма проблем.

— Моля те, не казвай на никого.

— Не се тревожете, госпожо Ебърли. Разбирам колко важно е да се пази тайна. То е неизменна част от адвокатската професия.

— Сигурна съм, че ще станеш страхотен адвокат, Тео.

— Надявам се.

 

 

Вторият час беше по геометрия с госпожа Гарман. Последва кратко междучасие на двора, след което класът се върна при господин Маунт. Това беше най-интересният час, поне според Тео. Учителят наближаваше трийсет — възраст, на която все още можеше да мечтае за юридическо образование. Баща му работеше като старши съдия във Върмонт, а брат му бе назначен в една кантора в Чикаго. Господин Маунт много искаше да стане адвокат. Беше му омръзнало да преподава.

Тъй като обичаше правото, часът по „Държава и право“ протичаше най-вече в обсъждане на различни съдебни дела — минали и настоящи.

— Добре, господа — започна господин Маунт, след като всички седнаха. Винаги се обръщаше към тях по този начин. За тринайсетгодишни момчета едва ли съществуваше по-голям комплимент. — Утре ще ви чакам тук в осем и петнайсет. Ще вземем автобус до съда, за да стигнем навреме. Директорът одобри посещението, така че сте извинени от другите часове. Носете си пари за обяд. Ще ядем в „Папис Дели“. Въпроси?

Господата слушаха съсредоточено, а лицата им сияеха от възторг.

— Да си носим ли раниците? — попита някой.

— Не — отвърна господин Маунт. — Нямате право да вкарвате чанти в съдебната зала. Ще има сериозна охрана. Все пак това е първото дело за убийство от доста време насам. Още въпроси?

— Как трябва да се облечем?

Учениците и господин Маунт бавно обърнаха очи към Тео. Всички знаеха, че той прекарва повече време в съдебните зали от самите адвокати.

— С костюм и вратовръзка ли, Тео? — попита господин Маунт.

— Не, не е необходимо. Носете нормалните си дрехи.

— Чудесно. Други въпроси? Добре. Помолих Тео да ни запознае с процеса. Ще ни опише съдебната зала, двете страни по делото и останалите подробности. Тео, имаш думата.

Тео вече бе свързал лаптопа си с мултимедийния проектор. Застана пред класа, натисна един клавиш и на интерактивната бяла дъска се появи огромна диаграма.

— Това е главната съдебна зала — започна той с най-сериозния си адвокатски тон. После насочи лазерната показалка към дъската и червената точка зашари по диаграмата. — В горната централна част се намира мястото, откъдето съдията води целия процес. Креслото му прилича на трон. Съдията по делото се казва Хенри Гантри. — Тео натисна друг клавиш и отпред се появи увеличена снимка на господин Гантри. Беше облечен в черна тога и изглеждаше много сериозен. Тео намали изображението и го постави на мястото на съдията. После продължи: — Работи като съдия вече двайсет години и разглежда само наказателни дела. Залата му винаги с пълна и повечето адвокати го харесват. — Тео премести показалката към средата на залата. — Тук е масата на защитата, където ще седи господин Дъфи, подсъдимият по делото. — След докосване на поредния клавиш се отвори черно-бяла вестникарска снимка. — Ето го и него. Той е на четирийсет и девет и е бил женен за покойната госпожа Дъфи. Както всички знаем, господин Дъфи е обвинен в убийството й. — Тео плъзна снимката към масата на защитата. — Адвокатът му се казва Клифърд Нанс и е може би най-добрият в тази част на щата. — В следващия миг на дъската се появи цветната снимка на Нанс, облечен в тъмен костюм. Устните му бяха разтеглени в хитра усмивка. Имаше дълга къдрава коса с посивели кичури. — До защитата се намира масата на обвинението, представлявано от Джак Хоугън. Той е окръжният прокурор. — Лицето на Хоугън се появи за няколко секунди, преди да бъде поставено на място.

— Откъде взе снимките? — попита някой.

— Всяка година Асоциацията на юристите публикува регистър на адвокатите, прокурорите и съдиите — отвърна Тео.

— И ти ли си включен в него?

Из стаята се разнесе смях.

— Не. Нека продължим. И на двете маси ще присъстват още юристи и асистенти. Тази част на залата обикновено е доста пренаселена. А тук, от другата страна на защитата, е ложата на съдебните заседатели. В нея има общо четиринайсет стола — дванайсет за редовните заседатели и два за заместниците. В повечето щати се избират по дванайсет съдебни заседатели, но се допускат изключения. Независимо от техния брой решението им трябва да бъде единодушно, поне по наказателните дела. Определят се и двама заместници, в случай че някой се разболее или отсъства по друга причина. Изборът на заседателите се състоя миналата седмица, затова няма да се спираме на тази процедура. Доста е скучна. Тео придвижи показалката и червената точка спря под мястото на съдията. — Стенографката седи тук. Използва специална машина, която на външен вид прилича на пишеща, но всъщност е съвсем различна. Работата й е да записва всяка дума, казана по време на делото. Вероятно ви звучи невъзможно, но тя се справя доста добре. По-късно изготвя протокол и го предоставя на адвокатите, прокурорите и съдията. Някои протоколи съдържат по хиляда страници. — Червената точка отново зашари по диаграмата. — Недалеч от стенографката, точно до съдията, се намира свидетелското място. Когато призоват някой свидетел, той се заклева да говори истината и сяда на стола.

— А къде ще бъдем ние?

Тео премести лазерната показалка в средата на диаграмата.

— Зад масите на защитата и обвинението с поставена дървена преграда, която отделя зрителите от юристите. Там са разположени десет реда пейки, а в средата минава пътека. Обикновено пространството с достатъчно за зрителите, но този процес е различен. — Червената точка се премести в дъното на залата. — Отгоре, над последните редове, се намира балконът, където има три дълги пейки. Ние ще седим там. Не се притеснявайте, ще успеем да видим и да чуем всичко.

— Някакви въпроси? — попита господин Маунт.

Момчетата се втренчиха в диаграмата.

— Кой ще започне пръв? — поинтересува се един ученик.

Тео закрачи из стаята.

— Щатът трябва да докаже наличието на вина. Ето защо прокурорът представя становището си преди защитата. Утре сутринта той ще се приближи до съдебните заседатели и ще произнесе встъпителната си реч, за да изложи своята позиция по случая. Адвокатът на подсъдимия ще направи същото. После прокурорът ще извика свидетелите един по един. Както знаете, по презумпция господин Дъфи е невинен. Затова е необходимо щатът да докаже противното, и то извън всякакво основателно съмнение. Не се случва често подсъдимият да пледира „невинен“. Около осемдесет процента от обвиняемите по дела за убийство признават, че са извършили престъплението. Останалите двайсет биват изправени пред съда и почти винаги отиват в затвора. В изключително редки случаи ги оправдават.

— Баща ми смята, че го е направил — каза Брайън.

— Много хора са на това мнение — отвърна Тео.

— На колко дела си присъствал, Тео?

— Не знам. На десетки.

Другите момчета в стаята дори не бяха влизали в съдебна зала и твърдението на Тео им се стори невероятно. Той продължи:

— Онези от вас, които обичат да гледат филми на подобна тематика, ще останат разочаровани. Един истински процес далеч не е толкова вълнуващ. Обикновено не се появяват неочаквани свидетели, няма драматични признания или схватки между адвокати и прокурори. В този случай дори липсват очевидци. Следователно всички доказателства, използвани от обвинението, са косвени. Ще чуете тази дума доста пъти, особено от господин Нанс, адвоката на защитата. Той ще изтъква по всякакъв начин факта, че щатът разполага само с косвени доказателства.

— Не съм сигурен какво означава това — заяви едно от момчетата.

— Означава, че не са преки. Ще ти дам пример. С колело ли дойде на училище?

— Да.

— Заключи ли го на стойката до знамето?

— Да.

— Ако след часовете откриеш, че някой го е откраднал, и на негово място завариш само отрязаната верига, ще имаш косвено доказателство, че са ти задигнали колелото. Никой не е видял крадеца, така че не съществуват преки доказателства. Нека предположим, че на другия ден полицията намери колелото в заложната къща на Рали стрийт. Собственикът дава някакво име на полицаите, те разследват случая и стигат до млад мъж, който се занимава с кражби от много години. Тогава ще разполагат с убедителни доказателства, че той е извършил престъплението. Не преки, а косвени.

Господин Маунт кимна одобрително. Той ръководеше отбора по дебати на осмокласниците, а Теодор Буун беше една от звездите. Учителят не познаваше по-умно момче от него.

— Браво, Тео — каза господин Маунт. — И благодаря, че ни осигури места за утре сутринта.

— Няма защо — отвърна Тео и гордо зае мястото си.

Класът на Тео бе сред най-добрите в престижното държавно училище. Джъстин беше първокласен атлет, но не можеше да плува толкова бързо, колкото Брайън. Рикардо побеждаваше всички на голф и тенис, Едуард свиреше на виолончело, Уди на електрическа китара, Дарън на барабани, а Джарвис на тромпет. Джоуи имаше най-висок коефициент на интелигентност и винаги получаваше отлични оценки. Чейс беше смахнатият учен, който често правеше опасни експерименти в лабораторията по химия. Арън говореше испански, немски и, разбира се, английски. Брендън разнасяше вестници преди училище, търгуваше с акции в интернет и беше на път да стане първия милионер в групата.

Естествено, сред момчетата се открояваха двама безнадеждни зубрачи и поне един потенциален престъпник.

Класът си имаше дори собствен адвокат — нещо, което господин Маунт не бе виждал досега.