Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (21)

21

Хенри Гантри изчака да се стъмни, преди да излезе на дълга неделна разходка. Живееше на няколко преки от съда, в стара къща, наследена от дядо му — известен съдия в миналото. Той често обикаляше улиците в центъра на Стратънбърг рано сутрин или късно вечер. Сега се нуждаеше от глътка свеж въздух, за да обмисли ситуацията. Процесът срещу Пийт Дъфи не му бе позволил да си почине през уикенда. Съдията бе прекарал часове над правните томове в търсене на отговор, който все още му убягваше. Бе изправен пред сериозна дилема. Налагаше ли се наистина да прекъсва дело, протекло според всички изисквания? Трябваше ли да обяви за невалиден процеса, при положение че не бе допуснато нарушение? Правилата и етичният кодекс бяха спазени. Нямаше нищо нередно. Всъщност благодарение на отличната работа на адвоката и прокурора делото бе преминало доста гладко.

След дълги проучвания той не успя да открие друг подобен случай.

В кантората на „Буун и Буун“ светеше. Както бе обещал, в седем и половина съдия Гантри се качи на малката веранда и почука на вратата.

Марсела Буун му отвори с думите:

— Добър вечер, Хенри. Заповядай.

— Здравей, Марсела. Не съм стъпвал в кантората от поне двайсет години.

— Значи трябва да се отбиваш по-често.

Те отидоха в библиотеката, където ги чакаха Уудс Буун, Айк и Тео. Дългата маса в средата на стаята бе отрупана с книги, карти и бележници. Очевидно вътре кипеше усилен труд. Всички поздравиха съдия Гантри и размениха с него обичайните любезности. Скоро преминаха към по-належащи въпроси.

— Едва ли е нужно да ви напомням — започна съдия Гантри, след като присъстващите седнаха по местата си, — че срещата ни е неофициална. Не правим нищо нередно, тъй като вие не сте замесени в делото. Въпреки това съм сигурен, че хората ще започнат да задават въпроси, ако научат за разговора ни. Ясно ли е?

— Разбира се, Хенри — увери го госпожа Буун.

— Няма проблем — заяви Айк.

— Ще пазим тайна — обеща господин Буун.

— Да, сър — добави Тео.

— Добре. Споменахте, че искате да ми покажете нещо.

Тримата по-възрастни представители на семейство Буун погледнаха към Тео, който веднага скочи от стола. Беше оставил лаптопа на масата пред себе си. Докосна един клавиш и на интерактивната бяла дъска в ъгъла се появи огромна снимка. Тео насочи лазерната показалка към нея.

— Това е шестият феъруей на трасето „Крийк“. Ето го дома на семейство Дъфи. А тук, сред дърветата, е обядвал очевидецът в деня на убийството. — Той натисна друг клавиш и показа ново изображение. — Тази снимка е направена вчера на голф игрището. Свидетелят е седял върху един дънер близо до пресъхнал поток. Мястото е напълно изолирано. — Тео премина към следващата снимка. — Но както виждате, от там се разкрива идеална гледка към къщите от другата страна на феъруея, на стотина метра разстояние.

— И ти знаеш със сигурност, че той е седял там?

— Да, сър.

— Можеш ли да докажеш кога се е случило?

— Да, Ваша Чест.

— Нека забравим официалните обръщения, Тео. Поне засега.

— Дадено. — Тео премина на следващото изображение и насочи лазерната показалка към една сграда. — Това е къщичката за персонала в голф клуба. Както виждате, намира се недалеч от дърветата до шестия феъруей. Обедната почивка на работниците е започнала в единайсет и половина. Нито минута по-късно, тъй като началникът на смяната е много дисциплиниран. Очаква от служителите да излизат навреме в почивка, да обядват набързо и да се върнат на работа в дванайсет часа. Свидетелят предпочита да се изолира от останалите и да гледа снимки на своето семейство. Изпитва силна носталгия по дома. Скривалището му се намира сред дърветата. Той твърди, че е забелязал как непознатият мъж влиза в дома на семейство Дъфи към средата на обедната почивка.

— Към единайсет и четирийсет и пет? — попита съдия Гантри.

— Да, сър. А патологът установи, че смъртта на госпожа Дъфи е настъпила около единайсет и четирийсет и осем.

— Знам. И мъжът е излязъл от къщата, преди свидетелят да приключи с обяда си?

— Да, сър. Обикновено той се отбива в къщичката за персонала малко преди дванайсет часа. В деня на убийството е видял как мъжът напуска къщата преди края на почивката. Предполага, че е бил вътре за по-малко от десет минути.

— Хрумна ми един важен въпрос — каза съдията. — Мъжът имал ли е чанта или торба със себе си, в която да носи откраднатите вещи? Според показанията на свидетелите от къщата са били взети оръжия, бижута на жертвата и три скъпи часовника. Очевидецът забелязал ли е непознатият да измъква вещите?

— Не мисля, господин съдия — отвърна мрачно Тео. — Разсъждавах дълго над този въпрос. Предполагам, че е пъхнал оръжията в колана, след което ги е скрил под пуловера си. Останалите неща е сложил в джобовете.

— Какъв вид са оръжията? — попита господин Буун.

— Деветмилиметров пистолет и револвер трийсет и осми калибър с рязана цев — обясни съдия Гантри. — Не е трудно да ги пъхнеш под дрехите си.

— А часовниците и бижутата?

— Става дума за няколко пръстена и колиета, както и за три часовника с кожени каишки. Всички вещи могат да се поберат в джобовете на панталон.

— И до момента не са открити? — попита госпожа Буун.

— Не.

— Сигурно се намират на дъното на някое езерце в голф клуба — каза Айк и се усмихна лукаво.

— Може би си прав — заяви съдия Гантри за изненада на останалите.

Хладнокръвният юрист, който обикновено заемаше неутрална позиция, изведнъж бе изказал мнение. Очевидно смяташе Дъфи за виновен.

— Къде са ръкавиците? — попита той.

Тео извади малка кафява кутия, сложи я на масата и измъкна отвътре найлоновия плик с двете ръкавици за голф. Постави ги пред съдия Гантри и за миг всички се втренчиха във вещественото доказателство, сякаш наблюдаваха окървавен касапски нож. Тео натисна един клавиш и на екрана се появи нова снимка.

— Това е четиринайсетата площадка на южното трасе. Свидетелят поправял пръскачката на близкия хълм. Тогава забелязал как мъжът, излязъл от къщата по-рано, изважда двете ръкавици от сака за голф и ги хвърля в кошчето за боклук.

— Имам въпрос — намеси се съдия Гантри. — Мъжът носил ли е ръкавици в мига, в който е хвърлил другите?

Присъстващите бързо разбраха, че съдията е обмислил всяка подробност от историята.

— Така и не го попитах — обясни Тео.

— Вероятно — заяви Уудс. — Голф играчите обикновено разполагат с резервен чифт в сака си.

— Какво значение има? — попита госпожа Буун.

— Не съм сигурен. Просто ми е любопитно, Марсела.

Настъпи дълго мълчание. Изглежда, всички в стаята си мислеха за едно и също нещо, но никой не смееше да го изрече на глас. Накрая Тео предложи:

— Господин съдия, защо не попитате самия свидетел?

— Той тук ли е?

— Да, сър.

— В момента чака в моя кабинет, Хенри — добави госпожа Буун. — Отсега нататък ще бъде представляван от адвокатска кантора „Буун и Буун“.

— Това включва ли Тео? — попита съдия Гантри и накара другите да се усмихнат.

— Хенри, трябва да ни обещаеш, че свидетелят няма да бъде арестуван или даден под съд — каза господин Буун.

— Имате думата ми — отвърна съдия Гантри.

 

 

Боби Ескобар зае място срещу съдията. От лявата му страна седна Хулио, който бе поел ролята на преводач, а от дясната — Карола, неговата леля. Останалите членове на семейството също присъстваха в кантората. Хектор и Рита гледаха телевизия в кабинета на госпожа Буун.

Тео започна прекия разпит, като отново показа снимката на шестия феъруей от трасето „Крийк“. С помощта на лазерната показалка двамата с Боби определиха точното място, на което той бе обядвал в деня на убийството. Тео смени снимките, зададе старателно въпросите си и остави достатъчно време на Хулио да преведе думите му. Постепенно историята бе разплетена до последната подробност.

Уудс, Марсела и Айк наблюдаваха случващото се с нескрита гордост, но следяха внимателно да не се допускат грешки.

След като фактите бяха установени и Боби доказа, че е надежден свидетел, съдия Гантри заяви:

— Добре, нека преминем към идентифициране на извършителя.

Тъй като никога не бе виждал отблизо Пийт Дъфи, Боби не знаеше със сигурност дали подсъдимият е мъжът, влязъл в къщата. Той потвърди, че непознатият е носил черен пуловер, бежов панталон и кафява шапка за голф — същите дрехи, с които Пийт Дъфи е бил облечен по време на убийството. Тео показа няколко снимки на Дъфи, сканирани от местния вестник. Боби потвърди, че мъжът на тях прилича на този от голф игрището. Тео натисна друг клавиш и пусна три кратки видеозаписа, на които се виждаше Пийт Дъфи пред сградата на съда. Боби отново идентифицира мъжа.

Накрая дойде и решаващият аргумент. Обвинението бе приложило към доказателствата двайсет и две снимки от местопрестъплението, къщата и квартала. Една от тях, доказателство номер петнайсет, бе направена близо до феъруея. Тя показваше задната част на дома на семейство Дъфи, двора, прозорците и вратата. В десния ъгъл на изображението се виждаха двама униформени полицаи, застанали до количка за голф. В нея седеше Пийт Дъфи. Изглеждаше зашеметен и объркан. Снимката бе направена няколко минути след като той бе прекъснал обяда си в ресторанта на клуба и се бе втурнал към къщи.

Тео бе свалил снимката от уебстраницата на съда. Ако съдия Гантри го попиташе как се е сдобил с нея, Тео имаше готов отговор — тя вече бе представена в открито съдебно заседание и едва ли беше конфиденциална.

Но съдия Гантри не му зададе такъв въпрос. Беше разглеждал снимката стотици пъти и не се изненада особено. Боби обаче я виждаше за пръв път. Той заговори бързо на испански.

— Ето го — преведе Хулио и посочи Пийт Дъфи. — Мъжът в количката. Несъмнено е той.

Заел безупречната роля на адвокат, Тео обяви:

— Господин съдия, моля да бъде записано в протокола, че свидетелят току-що идентифицира подсъдимия Пийт Дъфи.

— Добре, Тео — каза Гантри.