Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (1)

1

Теодор Буун нямаше братя и сестри и обикновено закусваше сам. Всеки ден твърде заетият му баща излизаше рано от къщи, за да се срещне с колеги адвокати в едно кафене в центъра. Виждаха се точно в седем и обсъждаха най-новите клюки. Майката на Тео, също адвокат, вече десет години се опитваше да отслабне и пиеше само кафе със сутрешния вестник. Ето защо Тео седеше без компания в кухнята и довършваше закуската си — овесени ядки и портокалов сок — като не откъсваше очи от часовника. Домът на семейство Буун бе отрупан с часовници — красноречиво доказателство за дисциплинираността на членовете му.

В осем часа Тео изми купичката и сложи млякото и сока в хладилника. После отиде в дневната при майка си, целуна я по бузата и каза:

— Тръгвам за училище.

— Имаш ли пари за обяд? — поинтересува се тя. Задаваше му този въпрос по пет пъти на седмица.

— Разбира се.

— Написа ли си домашните?

— Да, мамо.

— Кога ще се видим?

— Ще се отбия в кантората след училище.

Тео го правеше всеки ден без изключение, но госпожа Буун винаги питаше.

— Пази се — добави тя. — И не забравяй да се усмихваш.

От две години Тео носеше шини на зъбите и отчаяно искаше да се отърве от тях. Междувременно майка му непрекъснато го подканваше да се усмихва, за да разпръсква добро настроение.

— Няма, мамо.

— Обичам те, Теди.

— И аз теб.

Тео се усмихна, въпреки че току-що го бяха нарекли „Теди“, прехвърли раницата през рамо и излезе през кухненската врата. Скочи на колелото и се спусна с висока скорост по Малард Лейн, тясна улица в най-старата част на града. Помаха на господин Нънери, който седеше на верандата и се подготвяше за пореден път да съзерцава оскъдното движение в квартала. В следващия миг Тео прелетя покрай госпожа Гудлоу, но не я поздрави, тъй като тя бе изгубила слуха си и голяма част от своя разсъдък. Все пак той й се усмихна и не получи отговор. Възрастната жена бе забравила зъбните си протези вкъщи.

В началото на април въздухът беше свеж и хладен. Тео въртеше бързо педалите, а вятърът брулеше лицето му. Часът на класния ръководител започваше в осем и половина, но той трябваше да свърши нещо важно преди училище. Сви рязко в следващата пряка, набра скорост, проправи си път сред колите и профуча край знака „стоп“. Познаваше добре маршрута, тъй като минаваше по него всеки ден. След четири преки къщите отстъпиха място на офис сгради и магазини.

Окръжният съд се помещаваше в най-голямата сграда в центъра на Стратънбърг (на второ място се нареждаше пощата, а на трето — библиотеката). Издигаше се величествено в северната част на Мейн стрийт, между един от мостовете над реката и градския парк, който бе осеян с беседки, фонтани и паметници на загинали войници. Тео обичаше сградата на съда — тържествената атмосфера, забързаните хора, които тичаха по важни задачи, сериозните съобщения и графиците, закачени на информационните табла в коридорите. Но най-вече харесваше съдебните зали. В по-малките се уреждаха дребни спорове, без да е необходимо присъствието на съдебни заседатели, но в главната зала на втория етаж адвокатите се бореха като гладиатори, а съдиите властваха като истински крале.

Тео беше на тринайсет и все още не бе решил какъв ще стане, когато порасне. Понякога мечтаеше за кариера на известен адвокат, който печели важни дела и винаги успява да убеди съдебните заседатели. Друг път копнееше да бъде велик съдия, уважаван заради своята мъдрост и чувство за справедливост.

Любимият му съдия беше почитаемият Хенри Гантри. Тео влезе в приемната на кабинета му в осем и петнайсет. Никой не идваше на работа толкова рано, но Тео знаеше, че Гантри отдавна е заел място зад бюрото си.

— Добро утро, Тео — поздрави го госпожа Харди, която разбъркваше кафето си и се подготвяше за деня.

— Добро утро — отвърна той и се усмихна.

— На какво дължим тази чест? — попита тя.

Госпожа Харди беше по-млада от майка му и изключително красива. Тео я харесваше най-много от всички лични асистентки. А любимата му секретарка беше Джени от Семейния съд.

— Трябва да се срещна със съдия Гантри — отговори той. — Тук ли е?

— Да, но е ужасно зает.

— Моля ви. Ще отнеме само минута.

Тя отпи от кафето и попита:

— Свързано ли е с големия процес утре?

— Да, госпожо. С моите съученици искаме да присъстваме на първия ден от процеса, но трябва да съм сигурен, че ще има места.

— Не знам, Тео — каза госпожа Харди, намръщи се и поклати глава. — Очакваме много хора. Едва ли ще има свободни места.

— Ще ме пуснете ли при съдията?

— Колко човека сте в класа?

— Шестнайсет. Можем да гледаме от балкона.

Госпожа Харди продължи да се мръщи, вдигна телефонната слушалка и натисна някакъв бутон. После каза:

— Господин съдия, Теодор Буун е тук и държи да се срещне с вас. Обясних му, че сте зает. — Госпожа Харди изчака за миг и остави слушалката. — Побързай — заяви тя и посочи вратата на кабинета.

Секунди по-късно Тео се озова пред най-голямото бюро в града. Беше покрито с купища документи и папки и символизираше огромната власт на съдия Гантри.

В момента той не се усмихваше. Не изглеждаше особено щастлив от факта, че са го прекъснали. Тео обаче се усмихна широко, а металните му шини проблеснаха на светлината.

— Изложи си молбата.

Тео чуваше тази заповед не за пръв път. Неведнъж бе виждал как добри адвокати се изправят в залата и смутено търсят подходящите думи, докато съдия Гантри ги гледа навъсено от мястото си. Сега той не се мръщеше, нито носеше черна тога, но все пак всяваше страх. Тео се изкашля и забеляза блясъка в очите на своя приятел.

— Да, сър. Учителят ни по „Държава и право“ се казва Маунт, господин Маунт. Той ще поиска разрешение от директора да гледаме откриването на процеса утре. — Тео замълча и си пое дълбоко въздух. Повтори си наум, че трябва да говори бавно и отчетливо като всички големи адвокати в съда. — Но за тази цел се нуждаем от сигурни места. Бихме могли да наблюдаваме от балкона.

— Така ли?

— Да, сър.

— Колко човека сте общо?

— Шестнайсет плюс господин Маунт.

Съдията взе една папка, отвори я и се зачете, сякаш изведнъж бе забравил, че Тео седи срещу него. Изминаха петнайсет напрегнати секунди, след което съдията внезапно заяви:

— Седемнайсет места на предния балкон вляво. Ще помоля съдебния пристав да ви настани там в девет без десет. Очаквам да се държите прилично.

— Няма проблем, сър.

— Ще кажа на госпожа Харди да изпрати имейл на директора.

— Благодаря, господин съдия.

— А сега тръгвай, Тео. Съжалявам, много съм зает.

— Разбира се, сър.

Тео се втурна към вратата, но съдията го спря с въпроса:

— Според теб господин Дъфи виновен ли е?

Момчето се обърна и без колебание отговори:

— По презумпция е невинен.

— Знам. Но какво мислиш ти?

— Смятам, че го е направил.

Съдията кимна едва забележимо, но не стана ясно дали е съгласен.

— А вие? — поинтересува се Тео.

Най-сетне Хенри Гантри се усмихна.

— Аз съм честен и неутрален съдия, Тео. Не си създавам предварително мнение за вината на подсъдимите.

— Очаквах, че ще го кажете.

— Ще се видим утре.

Госпожа Харди стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше двама разтревожени адвокати, които настояваха да се срещнат със съдията. Всички замлъкнаха, когато Тео излезе от кабинета. Той се усмихна на госпожа Харди, докато минаваше покрай нея.

— Благодаря.

После отвори вратата и изчезна.