Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burnt Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Камила Шамзи

Заглавие: Изпепелени сенки

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Експреспринт“

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4505

История

  1. — Добавяне

3.

— Май няма да се получи с момичето, което ти бяхме избрали за жена — каза Кхадиджа Ашраф и се настани на дивана в двора до кръстосалия крака Саджад, който отпиваше от чашата с чай и се наслаждаваше на покоя на утрото.

Младежът положи ръка на рамото на майка си и прошепна:

— По-лесно ти е да го признаеш, докато другите още спят, нали? Смяташ, че в Дили няма момиче, достойно за любимия ти син?

Кхадиджа Ашраф изтупа нападалите бадемови листа от възглавничката, облегна се и отчаяно поклати глава, разочарована от безразличието на Саджад.

— Тези глупости за Пакистан провалят всичко.

— О, пак ли Пакистан? Мохамед Али Джинах е заменил Аллах като главния заподозрян за неволите в живота ти? Надминаваш дори най-заклетите привърженици на Мюсюлманската лига.

Майка му пооправи диплите на гарарата и отказа да се усмихне. Вложи цялото си старание да организира предбрачните формалности с дъщерята на Мир Юсуф — Шехербано — и всичко вървеше по мед и масло, докато бащата не обяви внезапно, че Пакистан скоро ще е реалност, той, разбира се, ще се премести там и очаква бъдещият му зет да го последва. Кхадиджа Ашраф недоумяваше защо Мир Юсуф не остави договорките на жените, но вредата беше нанесена. Започнаха нови разговори; момичето заяви, че ако и в Делхи организират пропакистански процесии като в Лахор, тя с радост ще последва примера на тринайсетгодишната Фатима Сугхра, която смъкнала британския флаг от сградата на пенджабския секретариат и го заменила със зеленото знаме на Мюсюлманската лига, ушито от собственото й було. Кхадиджа Ашраф не знаеше дали си е носела резервно по време на този безсрамен акт, а и не смееше да попита.

— Мила мамо — подхвана Саджад и трескаво се помъчи да намери точните думи, които ще разкрият позицията му, без да я обидят. — Моята съпруга ще дойде в нашия дом; аз няма да ставам част от семейството й. Няма значение дали баща й иска да замина за Пакистан или не. А за другото… винаги си казвала, че ми трябва жена със силна воля, иначе ще ми омръзне.

— Аз имам силна воля. Но булото ми не пада от главата.

— Искам модерна съпруга.

Изрече го рязко и неочаквано, понеже въображението му вече рисуваше романтичния образ на момичето, поискало да развее забрадката си на мястото на британското знаме. Саджад нямаше политически пристрастия, но за сметка на това имаше любими легенди — от историческите фигури го вълнуваха най-много две жени — принцеса Джанси и владетелката Разия от Робската династия. Могъщи жени, които предвождали воини и се съвещавали редом с мъжете. Майка му разказваше историите им така, че го накара да се влюби в тези символи на женствеността.

— Модерна?

Кхадиджа Ашраф повтори английската дума с отвращение и Саджад се опита да не си представя как Бъртънови биха се надсмели над произношението й: „маадерн“.

— За такива ли се смятат твоите англичани? За модерни? Говорят така, за да те откъснат от миналото и от близките ти.

Саджад се отмести и се наведе да се обуе. Мисълта, че нещо може да го откъсне от Дили бе не само нелепа, но и обидна, и майка му несъмнено го усещаше.

— Модерна Индия започва в мига, когато англичаните се оттеглят. Или вече е започнала, когато на техния собствен език им казахме да си вървят у дома. — Дълбоко в себе си се запита дали наистина го вярва. — Не, англичаните не притежават модернизма. Точно обратното. Тяхната история приключи. Ще се върнат на студения си остров и десет поколения напред ще бленуват изгубеното.

— Като мюсюлманите в Индия.

Саджад се засмя и стана.

— Когато се оженя, мамо, искам пак с теб да пия сутрешния си чай.

Целуна я по челото, взе си книгата и забърса от корицата мокрото кръгче от чашата. Когато отваряше тежката дървена врата, брат му Алтамаш излезе от една от стаите около двора, прозина се и каза:

— Защо е буден малкият англичанин толкова рано? Разходка по изгрев с губернатора?

Саджад не му обърна внимание и излезе, понесъл велосипеда. Глухото хлопване на вратата сякаш даде начален сигнал за сутрешната молитва на мюезина в Джама Масджид. Саджад извърна поглед към джамията на няколко минути път от дома им. Мраморните куполи и минарета изглеждаха като двуизмерни. Спомни си как една нощ седеше върху раменете на баща си пред варовиковите стъпала, отвеждащи към джамията, вперил очи в бялата постройка на фона на тъмното небе. Баща му разказа как една нощ император Шах Джахан дошъл тук с ножиците, принадлежали някога на Пророка, и изрязал къс от небето. На сутринта хората в Дили се събудили и съзрели, че пред тях се извисява Джама Масджид — дар от небесните архитекти.

От седмици Саджад не бе изкачвал варовиковите стъпала и не бе влизал в пълния с гълъби двор за петъчна молитва. Сега всички говореха само за Пакистан; имамът и най-консервативните членове на общността настояваха, че националностите не бива да разделят мюсюлманското братство, а привържениците на Мюсюлманската лига отвръщаха как поведението на индусите ясно подсказва, че няма да се съгласят да споделят властта с мюсюлманите в постбританска Индия, а потомците на Тиглаките и Лодхите не бива да търпят повече унижения; привържениците на Конгреса пък твърдяха, че партията им не е индуска, а индийска и хората в Дили нямат нищо общо с пенджабските феодали, които ще управляват Пакистан. И прочее, и прочее… Във всяка група имаше разумни оратори. Други обаче се палеха така, че на Саджад му се искаше да ги поръси с трохи, та гълъбите да се спуснат върху тях и плясъкът на криле да заглуши думите им.

В далечината някой го повика по име — пенсионираният професор от Алигархския университет, който преподаваше английски на него и на сестра му, докато братята му предпочетоха да изучат калиграфия от баща им. Макар обикновено да се отбиваше да поздрави стареца, този път се престори, че не го чува, и се запровира из лабиринта от разбуждащи се улички. Вместо по дългия маршрут край реката, се насочи право към Кашмирската порта към Сивил Лейн.

Тя му бе казала: „Колкото и рано да пристигнеш, аз ще съм будна.“ Не очакваше да е облечена и готова по това време, но в поканата — или предизвикателството — съзря подходящо извинение да изпълни отколешното си желание да види градината на Бъртънови по изгрев-слънце. Представи си, че стои на верандата и наблюдава как цветята изплуват от нощните сенки, докато всички в къщата още спят.

Ала когато влезе в Делхи, Хироко Танака вече седеше на верандата, наметнала шал на слабичките си рамене. Отпиваше от чашата с жасминов чай, благодарна, задето гледа света от вертикална перспектива. Рядко удоволствие от близо две седмици. Първата нощ спа в стаята за гости на втория етаж, твърде изтощена за самотни разходки в търсене на квартира, но решена още на другия ден да напусне дома, в който не откри никаква следа от Конрад. От единствения ден в компанията на Елизабет Бъртън разбра само как безрадостният живот би променил чертите му.

На следващия ден стана и се почувства като безнадеждно разлюляна от вълните лодка, запрепъва се по стълбите и припадна на площадката долу. Свести се в леглото в спалнята на първия етаж, изпълнена с аромата на афтършейва на Джеймс. Семейният лекар на Бъртънови доктор Агаркар пристигна след няколко минути и обясни, че се е заразила по време на пътуването към Делхи; нищо страшно, с медикаменти и почивка ще се възстанови напълно.

— След седмица, най-много десет дни ще се оправите — каза той на Хироко.

Въпреки безпомощното си състояние тя успя да го попита за място, където да отседне.

— Абсурд! — намеси се Елизабет с глас, прозвучал и строго, и мило. — Оставаш тук. Няма да го обсъждаме повече.

По-късно, когато доктор Агаркар стана да си върви, Хироко дочу Джеймс да му казва в коридора:

— Да, получихме телеграма от онзи Ватанабе — братовчеда на Джулиан Фулър от Нагасаки. Познаваш ли Джулиан? Беше тук през трийсет и четвърта или трийсет и пета. Бохем. Чичо му се оженил за японка. Оказа се, че наистина е имало нещо между нея и Конрад. И е изгубила всичките си роднини. Всичките. Клетото момиче! Чувствам се като истински негодник!

— Значи ще остане у вас, докато е в Делхи?

— Да. Поне докато закрепне. След това… е, не знам. Да видим дали ще се разбираме. На Елизабет ще й се отрази добре новата майчинска роля. И жена ти ли се промени, когато Рави замина за Итън?

Хироко заспа, преди да дочака отговора на лекаря. Когато се събуди, Елизабет седеше край леглото й. Отпуснатите й рамене говореха, че е там от доста време. Хироко се усмихна, Елизабет отвърна с усмивка. После болната заспа отново.

Два дни по-късно остана будна достатъчно дълго, за да се почувства отегчена.

— Ще ти почета — предложи Елизабет. — Някакви предпочитания?

— Ивлин Уо.

— Нима? Колко странно!

— И на Конрад му изглеждаше така. Казваше, че Уо е за читатели, които познават англичаните и разбират сатирата. Аз пък му обяснявах, че може би е по-добре да четеш Уо не като сатира, а като комедия.

Елизабет се замисли.

— Навярно си права. Аз го намирам за прекалено жесток. И почти непоносимо тъжен.

Пръстите на Хироко се раздвижиха леко на милиметри от ръката на другата жена върху одеялото. Жестът изрази толкова деликатно съчувствие, че Елизабет неволно си представи как Конрад довежда Хироко в дома им като нейна снаха.

— Сигурно като поживееш сред нас, ще проумееш сатирата.

— О, вече разбирам — кимна Хироко и бързо притисна с длан устата си.

Ала Елизабет се засмя. Отдавна не се бе смяла така. Хвана ръката на Хироко и я стисна силно.

— Забрави глупавите пансиони. Оставаш тук. Та ние сме почти сестри!

Застанал на прага, Джеймс Бъртън видя как смехът озарява лицето на съпругата му и кимна. Хироко далеч не бе убедена, че гостуването й у семейство Бъртън е идеална ситуация, но изтощена от болестта, почувства само благодарност към Елизабет.

Преди няколко сутрини усети как силите й се възвръщат и изпита огромно облекчение, което не сподели с никого. Опасяваше се да не би лъчевата болест, омаломощила я през 1945, да се е завърнала или просто да се е събудила от дрямката, както я предупредиха лекарите. Но щом силите й се върнаха, отхвърли тревожните мисли също тъй енергично, както опровергаваше съмненията на Конрад, че не е разумно да се среща с германец в Нагасаки. Реши, че е време да намери с какво да запълва дните си. Привърза се към семейство Бъртън повече, отколкото подсказваше първият й ден в Делхи, но общуването с тях не й беше достатъчно.

Сметна, че е измислила отлично разрешение на проблема, но Бъртънови не посрещнаха с ентусиазъм настояването да й намерят работа в Делхи като преводачка от немски, английски и японски. Извикаха доктор Агаркар, който я информира, че не се е възстановила достатъчно „да се щура насам-натам“. Лекарят навярно чисто и просто изпълни приятелския си дълг към Бъртънови, които смятаха, че ако си намери работа, Хироко ще постави гостоприемството им под въпрос.

Затова тя прибягна до следващия вариант.

— Искам да науча езика, който се говори тук.

— Не е необходимо. Английският е достатъчен. Ще се срещаш или с местни възпитаници на Оксфорд и съпругите им, или с персонал като Лала Бухш, а те поназнайват английски, стига да вмъкваш тук-там по някоя дума на хиндустани. Елизабет ще ти обясни — каза Джеймс.

Не бе чувала по-странна идея.

— Въпреки това искам да се науча да чета и да пиша — настоя тя. — Дали някой…

— Саджад — намеси се Елизабет. — Той преподаваше на Хенри — сина ми.

„Не прехапа устни“ — помисли си Хироко, но деликатните бръчици в ъгълчетата на устата издадоха потиснатата болка по детето, заминало преди година в пансион в Англия, откъдето пращаше писма до родителите с молби да се върне „у дома, в Индия“.

— Той няма време — възрази Джеймс. — Знаеш, че няма как да работи на половин ден. Вече не разполагам с офис, пълен със служители.

— Имаш офис, Джеймс. Просто предпочиташ да се преструваш, че кракът ти не е добре, за да не ходиш там. И във всеки случай със Саджад по цял ден играете шах.

„Нека момчето заработи заплатата си“ — помисли си Елизабет. В началото на месеца кипна от гняв, когато младежът прие повишението — несправедливо и неблагоразумно според нея — предоставено му щедро от Джеймс.

Хироко стана от дивана и заоглежда рафтовете с книги, надявайки се движението да напомни на Бъртънови, че е в стаята, преди да подхванат поредния си неприятен спор. Почуди се дали на Саджад ще му хареса да изпълнява ролята на учител. Осъзна, че е трябвало да попита първо него. От Бъртънови щеше да го възприеме като нареждане, а не като молба. За нейно облекчение обаче, когато на другия ден Джеймс неохотно повдигна въпроса пред Саджад, лицето на младежа грейна от удоволствие.

— Ще те науча на чистия като капка роса урду на Галиб и Мир, за да се запознаеш с делхийските поети — рече той и заради мрачния поглед на Джеймс добави: — И понеже твърдиш, че ставаш рано, най-добре уроците ни да започват преди работния ми ден с господин Бъртън.

Джеймс се усмихна широко и Елизабет се обърка накъде да насочи гнева си — към Саджад, Джеймс или към себе си — от лекотата, с която индиецът успяваше да зарадва съпруга й.

Хироко сведе лице към парата над чашата с чай — приятен полъх на фона на хладния утринен въздух на делхийската зима. Надяваше се Саджад да не пристигне скоро, за да се наслади на рядкото в дома на Бъртънови — и затова още по-приятно — уединение. Сега не се налагаше да внимава изражението й да не даде повод за притеснение или обида. Когато Джеймс или Елизабет бяха наоколо, винаги гледаше да се задълбочи в нещо, за да не предизвика припряна бъбривост или трескава дейност. Двамата се държаха, сякаш едва вчера е изгубила Нагасаки и техен дълг е да я отвличат от скръбта — мило, но изморително.

Тя прокара палец по ръбовете на бамбуковия стол. И този свят си отиваше. След година-две, обясни й Джеймс, британците си тръгват. Каква привилегия — да бъдеш предупреден за обрата на съдбата, за да осмислиш бъдещето. Тя самата нямаше представа какво ще прави след Делхи. След седем дни. А и защо да планира? Такова чистилище бе оставила зад гърба си. Засега й бе достатъчно да е тук, в градината на Бъртънови, да се наслаждава на покрова от тишина, обагрен от жизнерадостните птичи гласове; достатъчно й бе да знае, че тук няма нищо, за чиято загуба да съжалява.

Беше преполовила чашата с жасминов чай, когато видя Саджад да влиза в страничния двор. Той сякаш се изненада — почти разочарова — че я сварва тук, но го издаде само едно леко трепване на окото, преди учтивата му усмивка да изтрие емоциите от лицето му. Хироко се запита дали и нейното изражение е разкрило и прикрило същото.

— Тази сутрин има много роса — каза тя, наблюдавайки как стъпките му превръщат сребърната трева в зелена.

— Да — отвърна той.

После почувства необходимост да добави нещо по-интелигентно и рече:

— Паяците я харесват. Плетат красиви мрежи, когато сутрин има роса. Или мрежите се виждат по-ясно, когато нишките им уловят росата.

— Мюсюлманите обичат паяците.

— Да. — Той се усмихна доволно, че събеседничката му го знае.

Седна на масата за бридж и зачака Хироко да стане и да дойде при него.

— Конрад ми разказа.

В деня, когато стояха на моста и сърцето му скочи в нейното като сребърна искра. Сетеше ли се за това, винаги си припомняше как рибката изплува в съзнанието й, когато лежеше в болницата и Йоши й каза, че никой около катедралата не е оцелял.

— Господин Конрад беше… — Саджад подръпна ухото си, търсейки точните думи. — Харесвах го много.

Хироко се усмихна и седна до масата за бридж. От пръв поглед ставаше ясно защо Конрад смяташе Саджад за единствения човек в Делхи, с когото си струва да я запознае.

— И той те споменаваше. Каза, че си чудесен.

— Чудесен?

— Да. — Саджад прие комплимента, сякаш вкусва изискано ястие. — Защо не искаше да го споменавам пред Бъртънови онзи ден, когато пристигнах?

Младежът остави на масата учебника, който лично бе купил за урока, и избърса петното от чай с ръкава си.

— Не знаех какво се каниш да кажеш. Но ми се стори неуместно.

— Защо?

— Работя за господин Бъртън — отвърна и бързо добави: — Не като Лала Бухш. Не съм слуга. Но съм… ти…

— Да?

— Ти току-що се бе появила. Отглас от покойния й брат. Не бе време да разговаряш с мен.

Искаше да каже: „Разбрах, че ще ме заговориш като равен. И те щяха да го използват срещу двама ни. Нямаше да те поканят да останеш.“

— Да започваме урока. — Саджад разтвори учебника. — Като начало трябва да забравиш предразсъдъка, че писането започва от лявата част на листа и продължава надясно.

Хироко се засмя. Притесни се да не го нагруби, но видя, че Саджад не е смутен и не смята, че му се подиграва — той наклони леко глава и с любопитен поглед зачака смехът да отмине и да му обясни. Хироко обърна тетрадката към себе си и написа нещо от горе на долу.

— Това е японски — каза.

Саджад се ококори.

— След урду ще трябва да научиш диагонално писмо.

Тя пак се засмя; двамата се погледнаха и сведоха едновременно очи. Бяха решили — всеки поотделно — че непознатите черти са извор на желанието да се взират в другия, породило се още при първата им среща.

— Първата буква е алеф — каза Саджад и урокът започна.

След няколко минути той установи това, което учителят й по немски в училище и свещеникът, преподавал им английски — узнаха по-рано: че езиците й се удават толкова лесно, сякаш не научава ново, а си припомня забравено познание. Преди да се усети, вече бяха стигнали до четиринайсетата буква от азбуката.

— Това е зал, първата от четирите букви на урду, които предават английския звук „зет“ — обясни Саджад и очерта завъртулка с точка отгоре.

— Защо има четири букви за един и същи звук?

— Не ми казвай, че си от хората, които не съзират красотата в излишеството — викна той и тя за пръв път долови пресилената му шеговитост.

— С други думи — не знаеш, сенсей.

— Какво означава това?

— „Учител“.

Изненада се колко червена може да стане кожата му. Той взе химикалка, завъртя я между пръстите си, притисна върха й към палеца и заоглежда съсредоточено синьото мастилено петно.

— Наричаш ги Джеймс и Елизабет. Трябва да ми казваш Саджад и само Саджад, госпожице Танака.

— А ти трябва да ми казваш само Хироко, Саджад.

У американците й допадаше най-много непосредствеността. Никакви сложни етикети не сковаваха общуването. Едва сред тях разбра колко абсурдно е било да нарича любимия мъж Конрад сан. Дори започна да си мисли, че ако бе пропускала формалното „сан“, той щеше да й предложи по-рано и събитията щяха да се стекат другояче. Освен бомбата, разбира се.

Саджад усети, че мислите й отлитат надалеч от Делхи и всички в него. Знаеше как биха постъпили Бъртънови в такъв случай — ще се разбъбрят, за да я върнат в настоящето. Доколкото знаеше, Елизабет бе споменала живота й преди Делхи само веднъж. Саджад минаваше край отворената врата на стаята й, когато Елизабет повдигна въпроса. Не успя да сдържи любопитството си и се заслуша. Стъписа го безпристрастният тон на Хироко.

— След бомбата се разболях. Радиационно отравяне, макар по онова време да не разполагахме с название. Приятелят на Конрад — Йоши Ватанабе — имаше роднина в Токио. Лекар. Болниците в Нагасаки бяха претъпкани. Йоши сан ме придружи до Токио. Чувстваше се отговорен; смяташе, че е предал Конрад. Единственият начин да изкупи вината си бе да се погрижи за мен. Уреди да ме приемат в болницата, където работеше братовчед му, и се върна в Нагасаки. Преглеждаха ме и лекари от американската армия. Бях любопитен обект. Говорех английски и единият ме попита дали искам да работя като преводачка. Да работя за американците! Сигурно се питаш как съм се съгласила след бомбата. Но човекът имаше толкова мило лице. Стори ми се невъзможно да му вменявам вина за случилото се. Всъщност… никого не можех да виня… бомбата беше толкова… нечовешка. Както и да е. Съгласих се. Работих като преводачка една година. Сприятелих се с една американска медицинска сестра, която ме заведе да ме подстрижат късо като нея, даваше ми назаем роклите си, посещавахме нощни клубове. Отраснах по време на войната; удоволствията ми бяха чужди. Не исках да се връщам в Нагасаки; чувствах се добре сред американците в Токио. И тогава един ден — към края на четирийсет и шеста — американецът с милото лице каза, че бомбата била ужасно нещо, но спасила много американци. Усетих, че повече не мога да работя за тях. Медицинската сестра разбра, че напускам. Попита ме какво смятам да правя. Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата ми — ще отпътувам надалеч. Спомена, че приятелят й от Канада също заминавал с кораб за Индия. Индия! Щом я чух да го произнася, веднага разбрах къде ще отида. Каза ми, че съм луда. „Но да видим дали някой ще се съгласи да ти прави компания.“ Харесвам това у американците — че възприемат лудостта като проява на характер. Същата вечер заведохме канадеца на вечеря, почерпихме го с много саке и накрая вдигахме тостове за спътниците. В случай че се питаш дали е имал скрити мотиви, Елизабет — как беше изразът, с който описваш чичо си Уили?… С Оскар-Уайлдовски наклонности?

По-късно, когато Елизабет повтори историята пред Джеймс — в присъствието на Саджад — той поклати глава и каза:

— Надявам се да си задоволила любопитството си. Но сега трябва да я оставим да забрави.

Оттогава Бъртънови никога не задаваха въпроси за Япония, не й позволяваха нито миг размисъл, който би могъл да породи спомени.

Сега Саджад видя как Хироко се пренася някъде надалеч. Облегна се назад, взря се в градината и я остави на мислите й.