Камила Шамзи
Изпепелени сенки (19)

18.

Отдалеч приличаха на приседнали за смирена молитва.

Хари Бъртън и Хироко Ашраф бяха коленичили от двете страни на каменно езерце, положили ръце на коленете, и не поглеждаха нито наляво към чайките, плъзгащи се над морската повърхност, нито надясно към оживения бряг — седнали върху одеяла семейства ядяха портокали да смекчат вкуса на соления въздух, група момчета търкаляха топка за тенис към няколко момичета (момичетата прочетоха написаното по залепената върху топката бележка и се разкикотиха), камили с тежки седла се изправяха, а младите им пътници викаха радостно, разлюлени върху гърбовете им, Раза строеше голям пясъчен замък, защото Хари каза, че на младини така се забавлявал най-много, а Саджад изписваше с пръчица стихове на урду по стените на крепостта.

— Понякога усещаш саламандъра само по раздвижването на пясъка. Камуфлажът им е по-сполучлив от твоя.

Хироко махна с ръка към къносаната коса на Хари, няколко нюанса по-светла от естествения му цвят.

— Не се подигравай — засмя се той. — Дори патханите ме вземат за един от своите, когато нося камиз и шалвари. Представям се за Лала Бухш и после неумението ми да продължа на пащу ме издава. Имаш ли представа какво е станало с него? С истинския Лала Бухш?

Тя поклати глава. Обърна се към морето, затвори очи и се усмихна.

— Толкова е приятно тук. Живеем далеч от водата и понякога забравям, че Карачи също е на брега на океана.

— Също?

— Като Нагасаки.

Хироко проследи с поглед трите дървени лодки, отплаващи към хоризонта — със спуснати платна и понеже шумът от моторите не долиташе до тях, сякаш движени от волята на морето. От Нагасаки до Бомбай. От Бомбай до Истанбул. От Истанбул до Карачи. Три морски пътешествия за една година, още по-необичайни, понеже никога преди това не бе напускала Япония, а след това никога не бе напускала Пакистан. Всъщност рядко пътуваше дори извън Карачи — понякога Саджад водеше Раза в Лахор при брат си Икбал или в Пешавар при сестра си, а веднъж на десет години минаваха границата да посетят роднините в Делхи, откъдето винаги се връщаха потиснати. Хироко не ходеше с тях. Саджад разбра, че японската му съпруга завинаги ще остане аутсайдер сред близките му, а присъствието й — повод за неудобство и у двете страни — и не настояваше да ги придружава. Останеше ли сама в Карачи, винаги тайничко си представяше как ще изтегли спестяванията им и ще отпътува със самолет за някъде — Египет, Хонконг, Ню Йорк, завръщайки се навреме да посрещне сина си и съпруга си.

— Често ли мислиш за Нагасаки?

Обикновено не би задал такъв въпрос на човек, с когото се познава едва от два месеца, но към Хироко изпитваше близост, сякаш открай време присъства в живота му.

Жената докосна гърба си точно над кръста.

— Той е винаги тук.

Хари кимна и сведе поглед към чистата вода в езерцето. Видя отражение, от което никнеха водорасли.

— Как го обясни на Раза? Когато Ким за пръв път попита за Конрад, аз набързо намерих повод да изляза от стаята. Майка ми й разказа нещо — и досега не знам какво — но като дойде при мен, изглеждаше много по-голяма. Беше на осем.

Хироко погледна към Раза, вглъбен в пясъчния замък. В този момент се бе превърнал в някогашното дете.

— Приказки — каза тя. — Съчинявах приказки.

Хари поклати неразбиращо глава.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ще ти обясня. — По тона й се досети, че ще чуе нещо, което би споделила само с малцина. — Приказки за момиче, чийто баща пълзи към нея, превърнал се в гущер. Ужасена от гротескния му вид, тя едва след много години осъзнава, че в последните си минути е пожелал да тръгне към нея — след цял живот отдалечаване. За виолетовите хартиени създания с прекършени гръбнаци, предпочели да бъдат принесени в жертва, вместо да съществуват в свят, опровергал всичко написано в тях. За жената, изгубила сетивата си, през чийто гръб влязъл огънят и опалил сърцето й. За мъже и жени, които бродят из селенията на сенките и търсят обичните си хора. За чудовища, разперили криле, които се спускат върху човешката кожа и остават завинаги там, разяждайки дните им. За армията от огнени демони, спуснала се на земята, за да убива с прегръдка. За учителката, пред чиито очи учебниците оживяват и тя не успява да откъсне поглед от анатомията, понеже илюстрациите я преследват навсякъде — тела без кожа, тела с извадени органи, тела, които показват нагледно какво се случва с телата, когато откажат да работят.

— Божичко… Хироко!

Когато кандидатства за работа в ЦРУ, очакваше детството му в чужбина да му създаде проблем. Годините в Индия и Англия почти не бяха споменати по време на интервюто. Единственият критичен момент настъпи, когато го попитаха какво мисли за бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Наясно, че няма как да подведе полиграфа, Хари предпазливо отвърна: „Смятам като президента Айзенхауер, че не биваше да правим това.“

Сега Пакистан развиваше своя ядрена програма. От ЦРУ знаеха това. И доколкото му бе известно, в отговор само събираха данни, потвърждаващи информацията им, и продължаваха да насочват средства към страната, с които тя компенсираше огромните си разходи по програмата. Хари не си спомняше Конрад, но въпреки това редовно сънуваше атомни гъби, откакто през четирийсет и пета видя в списанието на майка си снимките на жертвите на атомната бомба. Помнеше как вдигна поглед от списанието към снимката на Конрад — малко по-голям от него по онова време — който се усмихваше срещу камерата с неговата усмивка.

Не психолозите в ЦРУ, а Илзе Вайс предположи, че решението на Хари да започне работа в ЦРУ в кулминацията на Студената война се корени в заплахата от ядрена война, която може да бъде елиминирана само ако битката между Америка и Русия приключи. Той се засмя пренебрежително — така и не призна пред майка си, че е агент на ЦРУ, макар тя да разбра още докато го обучаваха във фермата. Откакто прочете обаче доклада на един от колегите си до „Лангли“ за пакистанския ядрен проект, понякога, когато седеше срещу местните агенти, го обземаше гняв, по-дълбок от обичайните недоверие и раздразнение, които съпътстваха сътрудничеството между Вътрешното бюро по разузнаване и ЦРУ. Тогава се питаше дали майка му не е била права.

— Не съм разказвала тези приказки на Раза — промълви Хироко. — Нито една. Все отлагах момента. Но защо трябва детето ми да си го представя? — Тя гребна вода от езерцето и напръска почервенялото теме на Хари. — Знае, че са хвърлили бомба. Знае, че е било ужасно, че баща ми и годеникът ми са загинали. Веднъж за рождения ден му подариха историческа книга. На Хирошима беше посветена цяла страница; на Нагасаки — един параграф. Имаше снимка на японски старец с тъжни очи, който притиска превръзка към окървавената си глава. Изглеждаше сякаш е паднал от дърво и се е ожулил. Раза ми я показа, кимна и повече не заговори за това.

— А белезите по гърба ти?

Не беше подготвен за гнева, който изкриви мигом лицето й, както и за резкия й тон:

— Не е влизало в работата на майка ти да разказва това!

— Съжалявам.

Усети, че наистина е уплашен от яростта й и е потресен колко чуждо изглежда лицето й без обичайната си ведрост.

Тя прокара ръце през лицето си, сякаш да изтрие неприязънта, пресегна се и потупа ръката на Хари.

— Прости ми суетата. Саджад е единственият на този свят, на когото позволявам… — Замълча и се усмихна деликатно на Хари, подсказвайки му, че нататък започват моментите на съпружеска близост. — Всъщност Раза не ги е виждал.

— Не ги е виждал? — възкликна изненадано той.

— О, знае за тях. Знае къде са безчувствените места. Като малък се промъкваше зад гърба ми, боцваше ме с химикалка или вилица и се смееше, че не усещам нищо. Саджад се ядосваше, но аз се радвах, че го приема толкова леко. — Удивеното изражение на Хари явно я развесели. — В нашия свят момчетата не виждат голите гърбове на майките си. Не съм крила белезите съзнателно, просто не смятах за необходимо да му показвам какво са ми сторили. Така е, Хари Бъртън, те са грозни. А аз съм суетна.

Прииска му се — неочаквано, горещо — да й се извини, да помоли за прошка. Възпря го само мисълта, че думите му ще й прозвучат нелепо и ще й стане неудобно.

— Не бива обаче да оставаш с впечатление, че в живота ми витаят призраците на миналото — продължи Хироко. — Споменавали са ми, че повечето хибакуша изпитват чувство за вина, задето са оцелели. Повярвай ми, мен не ме измъчват такива угризения. Ето ме, вдъхвам морския въздух и търся саламандри и раци-пустинници с племенника на Конрад Вайс, а синът ми и съпругът ми правят пясъчен замък. Вчера вдигнах телефона и за пръв път от трийсет и пет години чух гласа на старата си приятелка Илзе.

Хироко се усмихна доволно. Колко странно как отминалите години се стопиха в небитието и двете разговаряха цял час. В гласа на Илзе се долавяше щастие, каквото не познаваше от времето на брака й с Джеймс.

— А утре сутрин ще вляза в училището със скъпата ми приятелка Билкиз, която преподава на съседния клас, и учениците ми ще се стълпят край мен да ми разкажат как е минал излетът в зоопарка; ще говорят един през друг и нищо няма да разбирам. Да, знам, че само в миг всичко може да изчезне. Но това не го обезценява.

Тя се наклони назад и потопи крака в езерцето. Не знаеше как да му каже — без да го постави в неудобно положение — че и той е сред всичко скъпо в живота й. Колко удивително бе как прекрачи прага на дома им в Назимабад и се превърна в част от ежедневието им. По-рано, докато гледаше как Раза и Хари играят крикет с по-малки момчета, осъзна как докато Конрад се е разхождал из кварталите, избягвани от сестра му, той все пак е усещал, че е натрапник. А Илзе, въпреки всичките години в Ню Йорк сред „хора от всякакъв сорт“, както се бе изразила, все още не би могла да възприеме Саджад извън ролята му на подчинен — усети го при единствения неловък момент от разговора им, когато Илзе Вайс попита „а как е съпругът ти?“. А у Хари долавяше само благодарност за радушния прием.

„Американци!“ — помисли си тя, наблюдавайки как Хари изважда плажно масло от джоба на шортите и маже темето, където косата му беше най-оредяла. В Токио преди трийсет и пет години тя реши, че страдат не от класов, а от национален снобизъм. („Бомбата спаси много американци!“ Дори сега, дори след толкова години по лицето й изби червенина.) Но Хари Бъртън я умилостиви. Работеше в консулството, отговаряше за визите — истински племенник на Конрад. Струваше й се съвсем логично той да пази ключовете за портата между две нации, а това, което виждаше, я навеждаше на мисълта, че държи дверите широко разтворени.

— Разделянето на Индия и бомбата — прекъсна размислите й Хари. — Вие двамата сте доказателство, че човек може да преодолее всичко.

„Преодолявам“. Колко американско! Какво всъщност означава? Но знаеше, че го е казал от благородство и не би било редно да го полива със студения душ на историите за „ненормалния“ зародиш, който тялото й отхвърли, за сълзите, които Саджад изплака след първото си посещение в рухналия му делхийски свят. Вместо това каза:

— Понякога гледам сина си и си мисля, че колкото по-малко се налага да „преодоляваме“, толкова по-тъжни ставаме.

Безнадеждността, завладяла Раза след втория неуспешен опит на изпита през последните дни, се задълбочи в самосъжаление, откакто всяка сутрин Саджад го отвеждаше в завода за сапун, докато приятелите на момчето се качваха на автобуса за университета.

— Поне го остави да работи в офиса — помоли Хироко първия ден, когато Раза се прибра, изцапан с машинно масло, и отказа да си измие ръцете, защото му прилошаваше от миризмата на сапун.

— Казах му, че ще работи в завода, докато не реши отново да се яви на изпита. Не разбираш ли, че искам да го намрази, за да избере единствения изход? Ти твърдеше, че му трябва време. Е, получи го. Сега ме остави да опитам по моя начин. Изпитът е само след няколко седмици.

Разтревожена от апатията на сина си, Хироко отстъпи и само поклащаше глава, когато Раза я умоляваше да се застъпи пред баща му, макар винаги да приготвяше купчина пепел и лимонови резени до чешмата, за да ги използва момчето вместо сапун. Ясно си спомняше как по цели дни усещаше противната миризма на военния завод.

— Не разбирам — каза Хари. — Той е невероятно умен. Какъв е проблемът?

Тя се опита да му предаде обясненията на Раза как думите изчезвали в неразгадаеми лабиринти, как химикалката се изплъзвала от пръстите му и най-лошото — мигновените проблясъци, когато отговорите пробягвали през съзнанието му и първият водел неизбежно до втория, а останалите ги следвали като преплели ръце танцьори. Ала някъде по пътя между главата и химикалката се разбягвали невъзвратимо напосоки.

— Това ли е? — възкликна Хари. Изправи се и разтърка коленете си там, където се бяха отбелязали камъните. — Искам да поговоря с него.

Хироко проследи с поглед как Хари се отправя към Саджад и Раза, поставя ръка върху рамото на момчето и го дръпва настрани. Искаше й се да вярва в рая, за да е сигурна, че Конрад вижда това. Вгледа се в другите семейства по брега. Групата заядливи деца, които по-рано заобиколиха Раза, дърпаха кожата край очите си и пееха: „Китайци, японци, какво ще ни дадете…“, докато Хари не се разкрещя и те се разбягаха. Притесняваха я не толкова децата, колкото неспособността на Раза да приеме подигравките им като незлобливо детинско невежество. Питаше се дали за изострената му чувствителност не са причина собствените й безпокойства по време на бременността, „заразили“ го, докато е растял в нея.

Очите й се насочиха към жените на плажа. Толкова много ръкави чак до китките, а тук-таме и забулени глави. Не виждаше смисъла. Всички възприемаха думата „ислямизация“ като диктаторско политическо оръжие, но въпреки това позволяваха то да променя живота им. Не се тревожеше за себе си, но Раза тепърва щеше да се формира. Какво ли ще му причини лутането на едва прохождащата нация?

— Ще се разходиш ли по залез със съпруга си? — попита Саджад. Хироко пое протегнатата към нея ръка, благодарна, че е прекъснал мислите й, и стана точно когато Раза и Хари се отправиха в обратната посока — където вълните миеха брега.

— Не намерих време да ти го дам — каза Хари, отвори раницата си и бръкна вътре. — Макар и да не разбирам защо ти е.

Извади прозрачна торба и я пъхна в ръцете на Раза. Момчето погледна към посмачканите топчета, направени сякаш от памук, и внимателно ги натисна с пръст през найлона.

— Това ли е машмелоу?

Една вълна се разби на няколко метра от него, но фонтанът от студени пръски не му направи никакво впечатление. Само вдигна ръка да предпази торбата.

— Аха. А сега ще ми обясниш ли защо ги мъкнах чак от Ню Йорк — в ръчния си багаж, между другото, за да не се смачкат съвсем.

— Просто се чудех какво представляват — заобръща Раза чантата. — Все ги споменават в американските комикси. Благодаря, чичо Хари.

Хари се взря в лицето на момчето, на което се четеше неподправено обожание. Никой досега не го бе наричал „чичо Хари“ и преди да срещне Раза, никога не го беше смятал за пропуск.

— Ще почерпиш ли приятелката си?

Раза се усмихна широко и потиснатото момче се превърна в трепетна, ярка, красива искра. Единственият лъч светлина през последните седмици — освен чичо Хари и възторжения поглед на Абдула — бе телефонният му романс със сестрата на Билал — Салма. Пазеше го в тайна от всички, но тази сутрин го сподели с чичо Хари.

— Знаеш ли кой ме попита дали си имаш приятелка? — ведро попита Хари, вдигна камъче и го подхвърли към водата. — Дъщеря ми Ким. Сега, когато бях в Ню Йорк.

Видя как Раза се изчерви и се опита да си представи дали Ким с черното й червило и изпокъсана тениска би могла да намери общ език с това момче, дошло на плажа с белия си екип за крикет. Попита го дали си има приятелка, вярно, но зададе въпроса, предвкусвайки отрицателния отговор, за да омаловажи похвалите на Хари за възпитания и умен Раза.

— Как е тя? Добре ли е? — попита момчето както очакваше Хари. Ким щеше да прихне от смях, ако го чуеше. Ако беше тук, дъщеря му вече щеше да плува сред вълните, презрително пренебрегнала всички, дошли тук заради въздуха и пясъка, но невежи как да използват крайниците си във водата. Липсваше му до болка, въпреки че срещата им в Ню Йорк премина в мълчаливо цупене и спорове на висок глас. Постави го на подсъдимата скамейка, задето вместо на Коледа, е дошъл след празника, а същевременно му повтаряше колко обича да ходи на училище и затова нямало как да се виждат за по-дълго. Опита се да изтъкне тази противоречива логика пред Илзе, която не му помогна никак, констатирайки само как вече не знае кой от двама им се държи по-детински. Самодоволните обаждания на бившата му съпруга от Париж, където отдъхваше с годеника си, също не подобриха положението.

— На единия от нас, Хари, се налага непрекъснато да се справя с конфликтната възраст, докато другият си играе на герой в екзотични кътчета на планетата — каза тя. — Заслужила съм си отдиха.

Сякаш не знаеше, че за Ким всъщност се грижи майка му, докато бившата му жена прелита от работата към социалните ангажименти. Понякога се питаше дали не се премести в Ню Йорк след развода просто заради удобството да използва Илзе като детегледачка на денонощно разположение, а чичо Уили — като заместник-гувернантка.

— Ким е добре — отвърна той на Раза. — По едно време се притесних за нея. Началото на пубертета, знаеш как е. На някои им излизат пъпки, други се сдобиват с големи гърди. — Забеляза с удивление как момчето отново се изчерви. — А Ким започна да се страхува от изпити.

Раза го погледна изпитателно, но той невъзмутимо продължи:

— Ужасно нещо! Веднъж ми разказа. Знаела отговорите до момента, в който сядала за изпит. За щастие една учителка се досети какво става. Госпожа О‘Нийл. Ангелът пазител на Ким. Тя я научи как да преодолява страха.

Само малко изкривяваше истината. Ким всъщност не страдаше от подобни страхове, но колегата на Хари в Исламабад — Стив — веднъж вдигаше тост след тост за учителката си в девети клас госпожа О‘Нийл и обясняваше досадно подробно как му помогнала да превъзмогне изпитните провали — вдъхнала му увереност, че всеки проблем е разрешим, стига да подходиш с правилната стратегия.

Значи и дъщерята на чичо Хари беше преживяла същото. Страх от изпити. Раза стисна ръката на Хари.

— Знаеш ли как е успяла?

— Ще те науча — кимна Хари. По-късно ще се обади на Стив. — Утре. Майка ти ще ти помага. И щом прескочиш това препятствие, светът е пред теб, Раза-Конрад Ашраф. Америка е пълна с университети, които с радост ще приемат интелигентен, любознателен пакистанец. Ако издържиш отлично тестовете, дори ще ти плащат, за да учиш там. Ще ти помогна да попълниш бланките за кандидатстване. Как ти звучи?

За секунда се замисли дали не трябваше първо да го обсъди с Хироко и Саджад, но нямаше начин да не са му благодарни, при условие че средната класа в Пакистан боготвори американските университети.

Раза кимна, опитвайки се да запази спокойствие.

— Страхотно! — каза той.

— Страхотно! — Хари вдигна длан, върху която момчето залепи тържествуващо своята. — И тогава ще ви запозная с Ким.

— Ким. — Раза никога не бе произнасял гласно името й, но страхът от изпити ги сближи. — Хубаво име.

— Да — съгласи се Хари. Много преди ЦРУ се бе запознал с Киплинг и момчето, яхнало оръдие. — Не знам дали бихте си допаднали с Ким, но съм убеден, че с Америка ще се харесате. Твърде слабо казано. Любов от пръв поглед — това бе Америка за мен. Пристигнах там на дванайсет и веднага разбрах, че съм намерил дом.

— Татко казва, че си обичал Делхи.

— Вярно е. Обичах го. Но в Индия винаги си оставах англичанин. Не го разбирах като малък, но е така. В Америка всеки може да е американец. Това й е чарът.

— Не и аз — отвърна момчето. — Ти приличаш на Клинт Ийстуд и Джон Фицджералд Кенеди. Естествено, че можеш да си американец. Аз не приличам на никого.

— Всички — повтори твърдо мъжът, но възпря смеха, усетил, че Раза ще се обиди, ако прихне от абсурдните му сравнения. — Всички могат да бъдат американци. Дори ти. Заклевам се.

— Америка — Раза произнесе името, сякаш да почувства вкуса му.

Хари се вгледа в младежа с мечтателни очи и дарба за езици, болезнена нужда да вярва в нещо и черти, с които би се слял с местните в много централноазиатски държави — и афганистански райони — и му хрумна една идея.

Само за миг, преди да я пропъди.