Камила Шамзи
Изпепелени сенки (30)

29.

— Разказвала ли съм ти как пристигнах в Ню Йорк, решена да захвърля оковите и задръжките на госпожа Бъртън. Зарекох се нищо в живота на братовчеда Уили да не ме шокира, макар в писмата си да ме предупреждаваше, че социалният му кръг е коренно различен от този, с който съм свикнала?

Илзе се изтегна удобно сред възглавничките на дивана, притиснала едната към корема си. Толкова дълги нощи в Делхи започваха така — тя в същата поза на кушетката в дневната, Хироко седнала на фотьойла до нея отпива от чашата с жасминов чай, а разговорът се лее свободно като река. И тогава Хироко се преструваше, че за пръв път чува познати вече истории, понеже се наслаждаваше на артистизма, с който Илзе разказваше любимите си анекдоти.

— Та на втория ден в Ню Йорк влязох в кухнята на Уили посред нощ да си налея вода и ги сварих с онзи красив младеж — гол! — да правят нещо, което не бях виждала дотогава. Дори на снимка! Така се парализирах, че не успях да овладея краката си, извиних се, заобиколих ги и отидох до хладилника. Горкичкият Уили едва не припадна от смущение, а на сутринта младият хубавец си хвана автобуса за Айова и така и не се завърна.

— Нищо чудно, че започнаха да спират писмата ти точно по онова време — засмя се Хироко. — Ако си ми разказвала подобни случки, цензорите сигурно са ги слагали в рамка над бюрата си!

— Ах, толкова се нуждаех от тази свобода! — възкликна приятелката й. — Ню Йорк след войната. Най-вълшебната лудост! Как мечтаех да сме заедно!

— Бях там, където исках да бъда — тихо отрони Хироко.

Илзе протегна ръка и улови китката й.

— Знам. Аз мечтаех заради себе си, не заради теб. — Помълча и добави: — Е, добре. Може би малко и заради теб. Открай време държа твърде много на материалните удобства. Не притежавам стоическия ти японски дух.

— Говориш глупости! — сряза я Хироко и рязко, и нежно.

Хлопването на входната врата и гласът на Ким прогониха бездънното спокойствие в стаята.

— Илзе! Чувала ли си се с татко! Не мога да се свържа с него!

— Какво има, Ким?

Баба й се опита да се изправи, но тялото й бе потънало сред възглавниците и успя само да надигне глава, но и тя се отпусна назад, съпроводена от възглас на досада.

— Не чу ли новината? В самолета някакъв мъж се опитал да взриви бомба, скрита в обувката му. Самолета за Маями! И не мога да се свържа с татко.

Тя помогна на Илзе да се изправи и реши, че старческата сенилност най-сетне е надвила баба й, понеже Илзе само я потупа по бузата, сякаш успокоява изгубило играчката си дете.

— Всеки ден до Маями има стотици полети, а баща ти почти никога не е на борда.

— И всички пътници са добре — додаде Хироко. — Освен онзи глупак. Дали е свалил обувката, преди да се пробва да я запали? По новините не казаха нищо по този въпрос.

Ким изгледа Илзе, после Хироко. Как беше възможно да са толкова нехайни?

— Станало е в самолет. Поредният самоубийствен атентат.

— Ела тук — придърпа я Илзе на дивана до себе си и я прегъна през рамо. — Престани! Престани да си представяш какво ще се случи, ако в самолет избухне бомба?

Внучката й затвори очи.

— Не се опитвам да си представя, бабо. Образите изплуват сами.

Стана инженер-проектант, защото открай време се стремеше да узнае как да предпазва нещата да не рухнат, да не се разпаднат. Едва през последните месеци разбра колко много има още да учи за разпадането, за рухването, за да успява да ги предотврати.

— Да пробваме да се обадим на баща ти — каза Илзе и набра сателитния номер на Хари. Той отговори почти на мига.

— Да си се навъртал край горящи самолети напоследък? — попита го майка му.

— Какво? — изкрещя Хари, за да надвика шума, най-вероятно от хеликоптер. — Имаш предвид онзи с обувката ли? Не, разбира се. Затова ли е звъняла Ким? Тъкмо си погледнах телефона и видях, че ме е търсила три пъти.

Илзе подаде телефона на Ким, която извика в слушалката:

— Когато видиш три пропуснати обаждания, не е ли редно да провериш какво става?

— Тъкмо се канех!

„Започна се“ — помисли си Илзе и погледна с отчаяние Хироко, която каза само:

— Поздрави на него и на Раза.

После се запъти към кухнята да приготви чай с мед и лимон за Ким.

— Мразя да се чувствам така! — възкликна Ким, когато остави слушалката.

Отпусна глава върху рамото на Илзе, ала внимателно, защото знаеше колко крехки са костите на старицата.

— Напомни ми за единайсети септември, когато часове наред нямах връзка с теб!

— Минути, не часове… — поправи я Илзе. — Гледай, кожата ти е толкова млада в сравнение с моята. Все едно сме от различни породи.

Тя потупа нежно Ким по главата.

— Искам светът да е като преди.

Илзе не отговори, само продължи да я гали. Само с баба й беше възможно това усещане — сякаш потъва в безкрайно спокойствие. Баща й би я засипал с политически анализи в стил ЦРУ за променящите се геополитически тенденции. А майка й с нейната елементарна психология би заобяснявала: „Е, Ким, скъпа, знаеш, че те преследва потиснатото чувство за загуба и уязвимост заради развода ни с баща ти. Избра тази професия, за да компенсираш въображаемата си неспособност да запазиш брака ни. Винаги, щом нещо е на път да рухне, те обзема познатото усещане за личен провал, което си изпитала, когато бракът ни се разпадна.“ Майка й по правило поставяше акцента върху думата „разпадна“, сякаш тя необоримо потвърждаваше мнението й, че увлечението на Ким по инженерството всъщност изцяло произтича от нея.

— Надживях Хитлер, Сталин, Студената война, Британската империя, сегрегацията, Апартейда и още бог знае какво. Светът ще надживее и това, ти също. Но вероятно няма да е зле да си починеш.

При последното изречение Илзе стисна здраво ръката на младата жена.

Ким беше обяснила, че идва в Ню Йорк само за уреждане на прехвърлянето й и после ще се отдаде на отдих до края на коледните празници, но всъщност веднага започна работа по проект в околностите на града.

Ким измърмори уклончиво.

— Не знам как изобщо не съм се тревожила за татко, докато беше в ЦРУ. Но сега…

Млъкна, защото Илзе я ощипа и кимна с глава към кухнята, където гласовете им се чуваха ясно. Без никакво предварително обсъждане двете бяха сключили негласен договор да поддържат за пред Хироко илюзията, че Раза и Хари работят в административната сфера на охраната.

Ким сниши глас и продължи:

— Всичко ме плаши, всичко. Измъчват ме догадки къде е, какво прави. Страхувам се през цялото време. И ненавиждам това чувство. Сигурно съм просто нетърпима.

— Напоследък говориш все за едно и също — призна баба й. — Понякога ми се иска да съм била в Лондон по време на войната, за да те поразсея с истории за Блиц Крига.

— О, не съжалявай! Нямаше да проработи.

Ким я целуна звучно по бузата.

— Но за почивката съм категорична — до този сериозен тон Илзе прибягваше само когато бе наистина загрижена за нея.

— Знам. Но точно сега имам нужда пет дни в седмицата да съм на място, където държа нещата под контрол.

Илзе познаваше внучката си по-добре, отколкото я познаваха родителите й, и отдавна бе прозряла, че именно нуждата да владее ситуацията, а не проваленият брак на майка й и баща й (на четиригодишна възраст!), я бе привлякла към инженерството. Още помнеше изражението на диво — почти предизвикателно ликуване — в деня, когато Ким се прибра от университета за зимната ваканция и обяви: „Научих се да правя устойчиви на земетресения сгради!“ Устойчиви на земетресения! Сякаш някой би съумял да устои, ако под нозете му зейне бездна.

Бедният Гари! Илзе неочаквано изпита съчувствие към мъжа, когото иначе не смяташе за достатъчно добър за внучката си. На първо място Ким го бе избрала, понеже нямаше никаква опасност да я изкара от равновесие. Напатила се беше покрай баща си — открай време се мъчеше да запазва хладнокръвие и при отсъствията, и при появите му, и се ядосваше, че изпитва всичко друго, но не и безразличие. И естествено, Ким винаги щеше да скъсва с всички като Гари, защото страстната й природа не би й позволила да е с някого, когото приема напълно равнодушно. „Един ден, един ден — мислеше си Илзе — ще се появи някой и ще я разтърси до дъно. И това ще бъде или най-хубавото, или най-злощастното събитие в живота й.“

— За какво си говорехте с Хироко, преди да влетя като банши?

Ким изрита ботите и се излегна на дивана, успокоена, че Хари е добре.

— Историята за Уили в кухнята — засмя се Илзе.

— Ако има рай, чичо Уили сигурно те гледа оттам — поклати укорително глава Ким, макар баба й да знаеше, че й допадат циничните й разкази.

— Глупости! Ако има рай, Уили прави същото, което правеше тогава в кухнята. Иначе няма да е рай. Не и за Уили — засия Илзе. — Представи си онези самоубийци-бомбаджии да отидат в рая на Уили. Представи си как само ще зяпнат!

— Бабо, не е смешно.

— Забавно е! Нали, Хироко?

Хироко влезе в стаята и подаде на Ким чаша, от която се издигаше гореща пара.

— Когато се запознахме, беше много възпитана — вметна Хироко. — Честна дума.

Илзе се засмя звънливо със смеха на жена, съзнаваща какъв късмет е извадила да заживее втори живот.

Този смях си припомни Хироко няколко дни по-късно, когато Ким се бе върнала в Сиатъл да опакова и донесе багажа си в Ню Йорк, а Илзе не отговори, докато блъскаше силно по вратата на стаята й и я питаше докога смята да се излежава. Спомни си смеха дори преди да отвори вратата и да види потвърждението на онова, което вече бе разбрала, че се е случило.

Отметна косата от спокойното лице на старата си приятелка и си помисли, че смъртта може да дойде и така… Не само люспи, сенки и огнестрелни рани. В края е възможен и покой.

Вдигна телефона от нощната масичка до Илзе и набра сателитния номер на Раза. Първоначалната му разсеяност се превърна в загриженост, когато долови тона й:

— Раза чан, днес трябва да бъдеш опора на Хари. Илзе почина в съня си.

Когато го увери, че няма да изгуби присъствие на духа и не е необходимо да праща някого да я успокоява, тя остави слушалката и постоя още няколко минути до Илзе, плачейки от мъка, но не от отчаяние.

После пое дълбоко дъх, помоли духа на Илзе да й даде сили да направи непосилното и се обади на Ким да й съобщи, че баба й си е отишла.