Камила Шамзи
Изпепелени сенки (25)

24.

До лагера пътуваха около час. До планинското плато водеше само тесният черен път, виещ се като змия от Пакистан към Афганистан и обратно. Трудният достъп се охраняваше лесно и спестяваше много неудобства — в местността, където се обучавал най-големият брат на Абдула например, се появили група номади, търсещи по-кратък път през скатовете, та се наложило на другия ден да преместят лагера.

Шофьорът на джипа, чието лице се състоеше само от нос и брада, посочи тясна пътека под билото и каза, че там обучавали араби. Думата „араби“ прозвуча като ругатня.

— Но не се безпокой — додаде той, обръщайки се към Раза с изненадващо детинска усмивка. При нас има само пащуни. Отначало може и да се държат по-грубо — не всички ще останат доволни да видят хазар. Но ти си афганистанец, мюсюлманин и приятел на Абдула. Ще спечелиш доверието им.

Той плесна Абдула по врата, който се усмихна весело и чак тогава Раза разбра, че това е брат му.

Раза чу лагера още преди да го види. Първо си помисли, че бучат морски вълни — спомни си илюстрованите географски списания, в които имаше снимки на фосилизирани рибешки кости, открити върху заснежени планински върхове. После шумът се усили — несъмнено ечаха гърмежи.

— Как успявате да запазите в тайна мястото? — опита се да надвика грохота.

Братът на Абдула — Исмаил — сви рамене.

— Заради ехото не се разбира откъде точно долита шумът.

Мъжът спря джипа и посочи виеща се пътечка.

— Вървете по нея. Аз ще дойда по-късно.

Пресегна се към задната седалка, взе две сиво-кафяви парчета плат и подхвърли по едно на Абдула и Раза.

— Това ви е половината екипировка. Другата половина — пушките — ще получите, когато стигнете.

— За какво служи? — попита Раза, щом джипът потегли бързо на заден ход. Вдигна квадратното парче за единия край и то се разгъна в правоъгълник с размерите на висок мъж.

— За всичко — отвърна Абдула. — Не използват ли хазарите патуси? — Той тръгна по пътеката и махна нетърпеливо на приятеля си да побърза. — Постеля за спане, одеяло да те топли, камуфлаж в планината и пустинята, бинт, ако те ранят, рогозка за молитви. Убият ли те в битка, ще те погребат в окървавеното патуси — телата на муджахидините не се нуждаят от измиване и пречистване, преди да ги положат в земята. Раят ни е гарантиран. — Усмихна се през рамо и добави: — Но раят ще почака. Да не прибързваме, братко, така че не стъпвай по ръба на пътеката.

Раза отскочи и притисна гръб до скалите. Не бе забелязал колко се е приближил до пропастта, вглъбен в гледката долу — палатките по платото, стадата, мъжете, от чиито тела струи светлина. „Създанията на тази планета са с ангелски криле“ — помисли си той, но след малко разбра, че всъщност автоматите на мъжете отразяват слънчевите лъчи.

Когато стигнаха платото — горещо и застинало като пещ — Раза се олюля. Устните му побеляха, зави му се свят. Не само от изтощение, но и от силното слънце. Как да избяга оттук? Дори да се върнеше незабелязано по пътеката, къде щеше да отиде? Какво си е представял? Понесен на вълните на двойствения живот, си бе въобразил, че може да контролира всичко. Глупостта и арогантността му се хилеха зловещо насреща му. Седна — по-скоро припадна — на една скала. Нямаше сили да обърне внимание на мъжете, пристигнали да поздравят Абдула с добре дошъл, а него да разгледат любопитно.

Искаше да е при родителите си. Искаше си леглото и познатите улици, по които беше отрасъл. Незнайно защо му се прииска и манго.

Един от мъжете го побутна с крак и попита:

— Упражняваш сливане с обстановката ли, младежо?

Въпросът му не прозвуча грубо. Раза вдигна поглед към зелените очи, изучаващи го с интерес, и всички истории, които бе чувал за слабостта на афганистанците към юноши с деликатни черти, се заблъскаха в ума му и го обездвижиха още повече.

— Не говори ли пащу? — попита мъжът Абдула.

Той плесна Раза по темето.

— Говори само пащу.

Разказа историята как Раза Хазара дал обет да не използва майчиния си език, докато не прогони Съветите от родината. Раза слушаше и се мъчеше да възкреси духа на Раза Хазара — представи си как опира автомата до рамото си, но сред тези мъже, свикнали до болка с оръжията, осъзна жалкото си позьорство.

Абдула се наведе, стисна го за рамото и му прошепна:

— Ако се разплачеш, ще те убия.

Раза го погледна, погледна зеленоокия, погледна планините и небето. Всичко се люлееше. Сложи длани върху земята и усети как острите камъни прорязват кожата му. Изправи се бавно, пред очите му се спусна бяла пелена, задиша бързо, едва удържайки се да не повърне. За пръв път го сполиташе такава жега, такъв ужас.

Гласовете край него се усилваха и замираха на тласъци. Навярно не е тук, а в стаята си, вентилаторът на тавана се върти, тракането му заглушава долитащите от двора гласове и заличава всяка трета сричка от разговора на родителите му.

Топла вода плисна лицето му. Отвори очи и видя как зеленоокият накланя бутилка, отлива някаква течност в дланта си и леко пръска главата на Раза. Абдула го ритна отново, зеленоокият каза нещо, но заради вентилатора на тавана той не чу какво. Виждаше само зелените очи.

„Чичо Хари?“ — помисли си Раза, зелените очи се затвориха и се спусна мрак.

Свести се след няколко минути, патусито прислоняваше главата му, а планината хвърляше сянка върху му. Отпи жадно от бутилката с вода до ръката му, после се отпусна и заспа; изтощението най-сетне изтика на заден план всички други чувства, а тялото му поддаде под бремето на нощите, през които беше спал на твърдата седалка в шофьорската кабина или върху легло от автомати „Калашников“ в каросерията на камиона, когато щом се унесеше, и го събуждаха скърцащите спирачки или главоломните завои.

По-късно, много по-късно усети как сандалът на Абдула се забива в ребрата му. Приятелят му явно бе решил, че единственият начин да не споделя срама на това припадащо създание, е да се отнася с него като с животно.

Раза се събуди още от първия ритник, но не отвори очи. Когато Абдула понечи да го удари пак, той го сграбчи за стъпалото, изви го и събори момчето на земята. Абдула се изправи, но беше твърде късно — трима муджахидини, седнали наблизо в сенките на скатовете, вече се смееха с пълно гърло.

— Днес получи полезен урок от приятеля си — каза единият. — Не мисли, че мъжът е обезвреден, щом очите му са затворени.

Абдула си тръгна мълчаливо и този път не само изтощението накара Раза да се обърне на една страна и да се оттегли отново в убежището на съня.

Следващия път го събуди зеленоокият. Разтърси го и му посочи залеза. Раза стана и го изгледа учудено.

— Вече проспа две молитви — обясни мъжът. — Хайде, ставай! Може и да не си пащун, но все пак си мъж. Достатъчно!

Раза се изправи, олюлявайки се под тежестта, сковала крайниците и сърцето му. Видя как мъжът взе шепа пръст и я разтри по лицето и ръцете си. „Камуфлаж“ — помисли си Раза.

— Ние сме като първите мюсюлмани в арабската пустиня — каза мъжът, прокарвайки ръце през косата си, и Раза разбра, че се мие. Кимна и повтори действията му, изтиквайки от съзнанието си спомена как Хироко му заделяше купчина пепел всеки ден, докато работеше в завода за сапун. Едва сега осъзна, че е било проява на обич. Не, не трябваше да мисли за майка си. Нито за баща си. За да не го връхлети самота, по-силна от страха.

Когато си изтърка и краката, зеленоокият му махна с ръка да вземе патусито и да поеме към мястото за молитви — край безлисто дърво с клони в тон с нюансите на патусито, където се подреждаха всички обитатели на лагера. От клоните на дървото като метални плодове висяха автомати. Раза забеляза, че повечето момчета са по-малки от него, по-малки дори от Абдула. Залязващото слънце притъпяваше всички остри ъгли наоколо и светът засияваше меко или потъваше в сенките. Беше по-прохладно и тихо. Запленен от красотата на мига, той постели патусито и пристъпи върху него с истинско, непознато досега благоговение. Абдула го погледна и двете момчета се усмихнаха срамежливо, сякаш са се запътили на среща с бъдещите си невести. Всеки долови в очите на другия искриците на собствените си чувства, в които се преплитаха възторг и страх. Раза Хазара се събуди, погледна света и откри невиждана прелест.

Мъжът, водещ молитвата, извика „Бисмиллах“ и гласът му се понесе над планините. Дори небето бе по-различно тук, обагрено в странни виолетови нюанси.

Раза усети как думите на молитвата напират в устата му от място, приютило най-чистата вяра. И преди го беше изпитвал, но не толкова дълбоко. Най-често молитвата идваше от ума му като запаметени думи с непонятно значение. Но макар и сега да не разбираше изреченото, той откриваше смисъл във всяка прошепната на арабски сричка: „Милостиви Аллах, освободи ме оттук, спаси ме, спаси ме.“

После идваше ред на: „И благослови тези мъже.“

Молитвата свърши, Абдула дойде при него и го прегърна през рамо.

— Ядоса ме — каза той. — Може да съм споменал нещо нередно.

— Нищо не си ми казвал — отвърна Раза. — Само риташе.

Той побутна с върха на стъпалото глезена на Абдула в знак на прошка.

— Не, не на теб. На него — посочи Абдула към много висок мъж, който се взираше към Раза, скръстил ръце пред гърдите. — Той е командирът. Трябва да поговориш с него.

— За какво?

Но момчето се отдалечи, забило поглед в земята.

— Просто върви и си поприказвай с него.

Командирът му кимна властно с глава и Раза разбра, че няма избор.

Мъжът безмълвно го стисна за врата и го блъсна в една палатка. Раза отново си спомни историите за патханците и техните слабости. После видя, че в палатката има друг мъж, който изобщо не е патханец. Мургав и по-нисък от всички в лагера, с тънък мустак, той старателно бършеше ръце в розова кърпа.

— Този ли е? — попита на развален пащу командира, който кимна и излезе от палатката.

— Име?

— Раза.

— Бащино?

Раза Хазара от години не бе изричал името на баща си. Беше дал обет да не го произнася, докато и последният руснак не напусне Афганистан.

— Саджад Али Ашраф — отвърна той.

— Хазар ли е?

— Не. Роден е в Делхи. Майка ми е японка.

Мъжът вдигна вежди и се облегна назад.

— Името на американеца, с когото си бил на пристанището? — попита мъжът на урду.

— Хари Бъртън.

Мъжът поклати отвратено глава.

— Как да работим заедно, като си нямаме доверие?

— Аз ви имам доверие — избърбори Раза, а мъжът се изсмя неприятно.

— Кой си ти? Какво ме интересува дали ми имаш доверие или не? Хари Бъртън, Хари Бъртън… — Поклати отново глава. — Не го познавам, но зная историята. Ти знаеш ли я? Как си боядиса косата, сложи си чадор и си въобрази, че може да влезе в лагера ни, без да разберем, че ЦРУ се е появило там, където собственото му правителство забранява да стъпва.

Чичо Хари?

— Дай му съвет от мое име. Кажи му, че ЦРУ трябва да обучава агентите си как да ходят. Американската походка се различава отдалеч.

Мъжът протегна розовата кърпа и Раза автоматично пристъпи напред и протегна ръка да я вземе. Това очевидно развесели мъжа.

— Защо те е изпратил? Изглеждаш напълно некомпетентен.

— Никой не ме е изпращал.

— Лъжите само усложняват положението — меко каза мъжът. — Вече си признал, че работиш за ЦРУ. Има ли смисъл да твърдиш, че не са те изпратили тук?

— Мога да си тръгна, ако искате — отвърна Раза и веднага му се прииска да се зашлеви за идиотското предложение.

Този път мъжът се разсмя по-искрено.

— Да, искам. Върви при твоя господин Бъртън и му съобщи, че не бива да се шпионираме взаимно. Стига ми посредничеството между афганистанските командири и политиците, чиято омраза един към друг засенчва омразата им към Съветите, а омразата им един към друг засенчва омразата им към арабските ни братя, дошли да ни помогнат в този джихад. Прекалено е. Стомахът ме мъчи вече месеци наред.

— Много съжалявам — каза Раза.

Този път мъжът се развесели от сърце.

— Не знам какво си мисли ЦРУ, че ще постигне с някой като теб. Имаш ли пари?

Младежът бръкна в джоба на ризата си и извади шепа банкноти.

— Ето, сър.

— Наясно съм, че само се преструваш на идиот — усмихна се мъжът. — Тръгваш с мен. На секундата. Ще те заведа на гарата. Парите ще стигнат за билет до Карачи. И, Раза Али Ашраф, ако още веднъж опиташ нещо такова, няма да съм толкова щедър. Предай на Хари Бъртън, че всяко приятелство си има граници.

— Да, сър, непременно.

Раза излезе от палатката след мъжа и двамата се запътиха по планинската пътека към джипа, който щеше да го отведе до гарата. През цялото време се взираше в небето с дълбока благодарност за сбъднатата молитва.

По средата на пътя обаче чу някой да го вика и видя втурналия се след него Абдула.

— Къде отиваш? — попита той.

Преди да отговори, мъжът се обърна към Абдула и властно вдигна ръка.

— Идва с мен. Върви долу.

Обаче момчето не помръдна.

— Отпращате го заради това, което ви казах? — Очите му се разшириха ужасено и той сграбчи Раза за ръкава. — Не, сбърках! Той не работи за ЦРУ! Дойде да се бие с нас. Афганистанец е, иска да бъде муджахидин. Бях ядосан и ви излъгах.

— Връщай се обратно — повтори мъжът, а тонът му накара Раза да потрепери. Абдула обаче не помръдна.

— Не може да го отпратите. Дойде да се бие с нас. Само затова е тук. Аз излъгах. Наистина излъгах.

Мъжът погледна спокойно към Раза и кротко му нареди:

— Продължавай.

Раза внимателно разтвори пръстите на Абдула, неспособен да погледне в очите момчето, по чието лице се стичаха едри сълзи.

— Съжалявам — прошепна Абдула. — Раза Хазара, братко…

Раза поклати глава и тръгна. Всяка крачка го отдалечаваше от Абдула и усилваше скръбта и самотата, сграбчили го като физическа болка.

— Те наистина са купчина орехи — каза мъжът, побутвайки го към джипа.