Камила Шамзи
Изпепелени сенки (20)

19.

Звъня три пъти, докато вдигне тя, а не майка й.

— Здрасти, Фатима — каза тя. — Записките са готови. Почакай да отида в другата стая.

Той постоя мълчаливо няколко минути. Усмихнат до уши, прокарваше пръсти по неотворения пакет с американски бонбони. Когато я чу отново, гласът й прозвуча гърлено и саркастично, коренно различно от спокойния тон преди малко.

— Колко мило, че отдели време да ми се обадиш въпреки напрегнатото си ежедневие, Раза.

— Салма — подхвана той с обожание, от което знаеше, че тя се разтапя. — Не се дръж така. Бях на плажа с чичо Хари, току-що се прибрах.

— Е, щом ти е по-приятно да си с твоя американец… — отговори тя, но пролича, че е впечатлена.

— Помолих го да ти донесе подарък от Ню Йорк.

Той натисна мекия бонбон през пакета и се запита дали гърдите на Салма създават същото усещане.

— Занасяш ме! — възкликна тя. После гласът й се промени: — Казал си му за мен?

— Не, разбира се. Обясних му, че е за мен. Искаш ли да видиш какво е? Ако искаш, трябва да се срещнем. Както си му е редът.

— Какво означава „както си му е редът“?

Той се поколеба. Деликатна тема. Но всеки американски университет би се гордял да го приеме! Ким Бъртън също се е страхувала от изпити! Изведнъж се почувства значим, самоуверен.

— Означава… знаеш какво означава. Омръзна ми да ме отбягваш, когато идвам у вас.

Което се случваше рядко напоследък, но понесен върху гребена на въодушевлението, нямаше да се остави този факт да го тласне към униние.

— И какво ще си помисли брат ми, ако разбере, че приятелят му се среща с мен за… знаеш какво.

— Не го казвам в този смисъл, Салма! Вече цял месец си говорим всеки ден. Как можа да се усъмниш, че не те уважавам?

Репликата нямаше по-голям успех от предишните десетки пъти, когато я бе произнасял. Очевидно трябваше да прибегне до друга тактика.

— Когато замина, ще съжаляваш, че си се държала така.

— Къде? В завода за сапун!

За пръв път спомена, че знае къде отива с баща си всяка сутрин. Във всеки друг ден това разкритие щеше да го сломи. Но сега само се усмихна.

— Ще уча в американски университет. Чичо Хари обеща да ми помогне, дори ще се погрижи да ми плащат. Така правели там.

— Не ти вярвам.

— Истина е. Да се срещнем и ще ти разкажа всичко.

— Защо продължаваш? Няма начин. Какво ще стане с репутацията ми, ако някой разбере?

— Какво да направя? Да изпратя майка с официално предложение? Добре. Знаеш, че няма да се поколебая. Хайде, Салма, омъжи се за мен и ще заминем заедно за Америка.

Искаше само да я увери, че никога не би се отнесъл пренебрежително към нея и не я смята за лекомислена, но в последвалото мълчание осъзна — и му прималя — че тя приема думите му много сериозно.

— Раза, родителите ми няма да позволят да се оженим — най-сетне отвърна Салма, докато той се мъчеше да измисли начин да се измъкне от капана, който сам си постави.

Усмихна се с облекчение и простря ръка върху облегалката на дивана с изражение, съперничещо на самодоволството на Джеймс Бъртън в делхийския му дом.

— Не разбирам какво значение има разликата във възрастта. Ти си само две години по-голяма. Но традицията е всесилна.

— Проблемът не е възрастта. А майка ти. Всички знаят.

— Какво?

— Нагасаки. Бомбата. Никой не би ти дал дъщеря си, Раза, ако не е съвсем отчаян. Може да си увреден. Как да сме сигурни, че не си?

Раза се изправи, стиснал трескаво слушалката.

— Увреден? Не съм. Баща ти ми е лекар, Салма. Нищо ми няма.

— Външно може би да. Но няма гаранция. Може да го предадеш на децата си. Виждала съм снимки. На бебета, родени в Нагасаки след бомбата.

— Никога не съм стъпвал там. Роден съм двайсет години след бомбата. Моля те. Ако не искаш повече да говориш с мен, кажи го направо. Не казвай, че съм увреден.

— Трябва да знаеш. Така мислят всички. Върви в Америка, скъпи — гальовното обръщение, произнесено на английски, прозвуча грубо. — И не казвай на никого там. Сбогом, Раза. Не се обаждай повече.

Извитата слушалка сграбчи Раза под брадичката, а сигналът „свободно“ запулсира върху ухото му. В здрачината клоните на дървото хвърляха сенки по прозореца, нарушавайки симетрията на желязната решетка.

Той избърса сълзите по слушалката и внимателно я остави. Разбра колко отдавна очаква потвърждението, че не е просто аутсайдер, не, не точно аутсайдер. Нали целият му живот е минал в тази мохола, нали е жулил коленете си и насинявал глезените си на всяка улица в радиус от един километър? Не е аутсайдер, а само тангента. Допрян до света на родната мохола, ала без да го пресича. Защото сеченията се раждат от споделени истории и общо минало, от бракове и възможни бракове по съседски — Раза-Конрад Ашраф нямаше място в този свят.

Излезе в двора и вдиша дълбоко вечерния въздух. Поклати отрицателно глава, когато баща му го подкани да седне до него и да чуе писмото на Сикандър от Делхи. Излезе на улицата — напълно безлюдна с изключение на един пухкав котарак, който се сви нападателно и му изсъска. Раза тръгна в другата посока, сякаш да покаже на котарака, че го възприема като пътепоказател, а не като заплаха.

Би се омъжила за сина на Сикандър, ако й предложи.

Идеята — макар абсурдна и невярна — му се стори неопровержим факт. Да, родителите на Салма биха й позволили да се омъжи за братовчед му Алтамаш — най-малкия син на Сикандър — кръстен на най-големия от братята Ашраф. Биха й позволили да се омъжи за Алтамаш, макар да е беден индиец и не знаят нищо за него, освен че е племенник на Саджад Ашраф и братовчед на Раза. Той отпусна рамене и надникналата от балкона си жена се почуди дали болки в корема измъчват странно приведеният младеж.

В квартала хората още питаха за Алтамаш, въпреки че им гостува преди цели пет години с майка си, която се надяваше да намери съпруга с щедра зестра за най-големия брат на Алтамаш. Момчето бе единственият му връстник сред делхийските роднини и двамата веднага си допаднаха. Но когато излизаха заедно, всички вземаха Алтамаш, а не Раза за син на Саджад.

Помнеше петъчния следобед, когато с група момчета се отправиха от джамията към тенискорта и Билал подвикна на един водач на рикша да се опита да познае кой от двамата братовчеди не е пакистанец — игра, с която се забавляваше от няколко дни. Алтамаш гневно го сряза: „Не е смешно. В Индия наричат мюсюлманите пакистанци, за да ги обидят.“ Билал се засмя гръмогласно: „В Пакистан обиждат преселниците, наричайки ги индийци.“ Двамата се потупаха приятелски по раменете, а Раза пристъпваше от крак на крак и плъзгаше шапката си с козирка по темето, чудейки се какво й е смешното на тази несправедливост.

Досега не бе разбрал какво точно го притесняваше в играта на Билал, както и никога не се беше запитвал защо крие, че знае японски. Но сега, разтърсен от съжалението в тона на Салма, нямаше как да си затвори очите — в този квартал нямаше място за него. Провал, работник в сапунена фабрика, белязан от бомбата мутант. Изплю думите: „Раза-Конрад Ашраф“. Отново и отново. Конрад. Венците му се оголиха. Прииска му се да протегне ръка и да изтръгне от името си мъртвия мъж, вклинен като чуждо тяло между двете пакистански криле.

Стиснал юмруци, той сви по търговската улица, където се натъкна на позната гледка — момчета играеха крикет насред платното и тържествуващо поздравяваха капитана на отбора. Задалата се кола заобиколи момчетата и вратичките. От спуснатите й прозорци се носеше гласът на красивата тийнейджърка, изпълняваща най-новия хит „Бум, бум!“. Преди няколко месеца той и съучениците му щяха също да тичат по импровизираното игрище или някое друго до него. В същия момент зърна двама от бившите си съученици.

Идваха към него, смъквайки хартията от завитите питки с кебап. Учеха за инженери и от жестовете им разбра, че обсъждат наученото през деня, а храната заместваше — какво? — самолети, електрически стълбове, релси… не знаеше езика, който изпълваше дните им сега. Едно от момчетата погледна към него и Раза се отдръпна в сенките. Или си бомбен мутант, или провал. Не и двете. Нито за секунда и двете.

И тогава в ума му изплува една-едничка дума — Америка.

Издиша бавно, свитите му юмруци се отпуснаха. Да, щеше да замине за Америка. Чичо Хари щеше да му помогне. Всичко друго бледнееше пред обещаната нова земя.