Камила Шамзи
Изпепелени сенки (27)

26.

Хироко поклати неодобрително глава. Във всяка бразда върху напуканите му стъпала се беше набила кал от пристанището.

— Директор на завод! — укори го тя и прокара мокрия парцал по цялото му стъпало, преди да се заеме с браздите по петата. — Виж докъде стигнах — да мия краката на съпруга си. Лошо, Саджад Али Ашраф, много лошо.

Едва прошепна последната дума, сякаш и гласът й реши да се оттегли, за да не присъства на тази сцена.

Положи нежно стъпалото върху дивана, пренесен в средата на стаята, за да й е по-лесно да измие тялото на съпруга си. Вече свърши. Оставаше да направи само едно — да го увие в белия чаршаф и да извика опечалените да го погледнат за последен път, преди мъжете да го отнесат към гробището.

Саджад обаче мразеше да се завива плътно, усетеше ли, че краката му се заплитат с одеялото, започваше да рита и да се върти. Колко ли пъти я беше будил така?

Толкова много, толкова много неща бяха станали неотменима част от живота й с него, че се бяха превърнали в неотличими ручеи в реката на съществуването. Мислеше си, че Нагасаки я е научил на всичко за загубата, но всъщност бе почувствала до дъно само страха. На двайсет и една няма как да осъзнаеш напълно края. Нямаше как да узнае какво е да изгубиш мъжа, когото си обичала трийсет и шест години.

Хироко седна на дивана и докосна с пръст малката рана в гърдите му. Как беше възможно от нея да е изтекла всичката тази кръв, просмукала дрехите и кожата му, докато я е чакал в болницата да го прибере. Обясниха й, че смъртта е настъпила мигновено, сякаш това щеше да я успокои. Тя не искаше смъртта да е мигновена, искаше поне да е успяла да подържи ръката му и да се сбогува другояче, а не с думите, с които го изпрати тази сутрин: „Защо отиваш пак? Нищо няма да намериш. Остани. О, добре, върви, върви…“

Остани. Остани. Остани. Трябваше да го повтаря като обезумяла, да си удря главата в стената, да го налага с юмруци, да се облива в сълзи. Трябваше да го повтори още веднъж, малко по-настойчиво. Трябваше да обгърне скъпото му, мило лице, да целуне очите и челото. Остани.

След нощта в моргата кожата му беше твърда, неподатлива. По гърба й се стичаха струйки, въпреки че над главата й вентилаторът се въртеше с пълна сила, но той, който винаги се потеше повече от нея, лежеше сух на дивана. Като изсъхнала кост. Потръпна.

Не събра сили да докосне корема му, някога толкова нежно мек. Вдигна ръка към косите му — само те сякаш още живееха. Затвори очи, погали го, зашепна мило на японски — единствените думи от родния си език, на които го научи, бяха любовни.

Нито затворената врата и спуснатите капаци на прозорците, нито всепоглъщащата й мъка успяваха да заглушат шумовете на околния свят. Зет й Икбал, долетял от Лахор снощи, след като му обеща да плати билета, беше изнесъл телефона в двора и тя го чуваше как крещи на Сикандър в Делхи:

— Как така не са ти дали виза? Той е мъртъв. Ти си единственият ми жив брат. Какво ще правя без Саджад?

Икбал, а не Раза, щеше да слезе в гроба и да затвори очите на Саджад.

Всяка мисъл за сина й я изпълваше с гняв.

Откъм двора долетя друг глас и Хироко се изправи. Беше дошъл Хари Бъртън. Хари, чийто шофьор Шер Мохамад бе застрелял Саджад. Кранистът, откарал Саджад в болницата, описа сцената на Хироко — как Саджад повикал мъжа с разкъсаното ухо, той стрелял, извикал на капитана: „Този е агент на ЦРУ“, и хукнал да бяга. Полицията информира Хироко, че двамата сигурно вече са прекосили океана.

Тя метна чаршафа върху тялото на Саджад и отвори вратата. Хари приличаше на изгубено дете. Хората в двора я видяха и се изправиха на крака — мъжът до дървото, жената под сянката на стряхата. Хироко не откъсваше очи от Хари, махна му да влезе, после се загледа в картината с двете лисици, докато той шепнеше на Саджад нещо, което тя не се опита да чуе.

— Благодаря, че дойде — каза Хироко, когато го чу да спира до нея.

Прииска му се да я прегърне, но се възпря. След като обаждането й го събуди призори, той позвъни на познатите си в Бюрото за вътрешно разузнаване и на шефа на ЦРУ в Карачи и преди да излети от Исламабад, вече бе сглобил почти напълно картината на случилото се на Западния кей.

— Как по-точно си виновен, че едно безотговорно хлапе решило да избяга, а някакво си крадливо копеле се паникьосало и дръпнало спусъка? — попита го Стив по пътя за летището. Хари разбра, че колегата му не съзнава как тъгата, чистата тъга, а не угризенията са го променили до неузнаваемост.

— Смяташ, че не бих могъл да го обичам, понеже е пакистанец? — изкрещя той.

Стив възкликна „по дяволите“ и не обели нито дума повече.

Сега обаче Хари осъзна, че донякъде Стив има право. Именно чувството за вина го възпря да прегърне Хироко, макар да не разбираше защо тъкмо сега го загложди съвестта, заспала иначе при много други случаи, за които според обичайните житейски нравствени стандарти би трябвало да лее сълзи в някой бар или друга светска изповедалня.

— Защо го застреля твоят шофьор? — попита тя. — Защо му е трябвало да застрелва Саджад?

— Не знам.

Не само приятелските чувства, но и необходимостта да му припомни, че не бива да издава излишна информация, бе подтикнала Стив да го придружи до летището.

— Сметнал Саджад за агент на ЦРУ. — Тя докосна бенката върху скулата си, останала забравена цял ден. — Заради теб, предполагам.

На Хари му се прииска Хироко да прозре истината, но тя се отклони.

— Със Саджад се шегувахме понякога, че си агент на ЦРУ. Всички в Пакистан смятат американците за шпиони. — Тя сепнато закри устата си с длан. — Мислиш ли, че Саджад се е шегувал и с Шер Мохамад? И затова…

Гласът й отново замря, тя поклати глава и погледна към мъртвеца, когото Хари нарочно бе загърбил.

— Може би. Може да е така — изплъзна се от устата му.

В двора разговорите между мъжете и молитвите на жените стихнаха; монотонният шум се промени. Хироко не обърна никакво внимание.

Беше пристигнал Раза. Той отвори със замах входната врата, за да почувства как думата „дом“ го прегръща за пръв път, после видя хората и веднага усети, че вече няма никакъв дом.

Чичо му Икбал го прегърна и му прошепна „баща ти си отиде“, всички се стълпиха около него и заобясняваха несвързано, понеже още никой не знаеше истината. Ала Раза чу думите „и тогава изкрещял: Той е от ЦРУ“ и разбра кого трябва да вини — Хари Бъртън.

Разблъска множеството и влезе в стаята, където лежеше тялото на баща му.

Първо го напуши смях. Сигурно беше шега. Смъртта не можеше да наподобява толкова точно съня. Но после хвана Саджад за рамото, почувства ледената кожа и видя раната над сърцето.

— Раза — каза Хари, понеже Хироко сякаш нямаше сили да пристъпи напред и да прегърне хлипащия си син.

Коленичил на дивана, Раза не отлепяше пръсти от рамото на баща си. Гласът на Хари обаче го застави да се изправи. Втурна се напред, размахал юмруци. Хари го събори на пода за секунди.

— Ти си виновен! — изкрещя младежът. — Ти уби татко!

— Раза-Конрад Ашраф! — Хироко блъсна назад Хари и дръпна сина си да стане. — Що за маниери?

— Мамо, ти не знаеш. — Той сграбчи Хари за ризата. — В лагера ми разказаха всичко за теб. Той работи за ЦРУ, мамо. Лъжеше ни през цялото време. Татко е мъртъв заради него.

Хари хвана юмрука на младежа и го стисна болезнено.

— Мъртъв е, глупако, защото те е търсел на пристанището.

Раза се олюля назад. Беше пропуснал тази част от обясненията на двора. Погледна към майка си и Хироко разбра, че отсега нататък тази мисъл ще го преследва до края на дните му. Беше твърде млад за такава болка. Малко момче, нейното малко момче. Той не биваше, не трябваше да й се изплъзва като баща си, обсебен от всепоглъщащата скръб. Тя разтвори ръце и Раза се втурна към нея.

Чу Хари да произнася името й, но поклати глава и се обърна, за да не вижда дори сянката му. Той погледна към Саджад — в този дълъг миг видя най-хубавата част от детството и от самия него да лежи мъртва — и си тръгна.

Хироко галеше косите на сина си с вперени в Саджад очи. Наближаваше залез-слънце. Скоро щяха да го отнесат. Оставаха й само няколко минути да запомни всичко — извивката на ключицата му, малкия белег на ръката, вените по китката.