Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Medici Secret, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Майкъл Уайт
Заглавие: Тайната на Медичите
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Мариела Янакиева
ISBN: 978-954-655-032-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3154
История
- — Добавяне
Факти и измислици
Естествено „Тайната на Медичите“ е плод на измислица, но както и в първия ми роман „Равноденствие“ голяма част от разказа се основава на действителни факти. Това, което ви предлагам, е едно обобщение на тези елементи и истината, която се крие зад тях.
Древни ръкописи
Гърците и римляните са велики хронисти. За огромно съжаление на цивилизованите народи голяма част от написаното през античността е изгубено. Когато великолепното хранилище на познания, Александрийската библиотека, е подпалено, човечеството претърпява неизмерима загуба. Обаче има и много текстове, които изчезват по други и не толкова драматични начини.
Част от огромното литературно наследство на гръцката и римската цивилизация е съхранено в манастирските и кралските библиотеки в Европа и Мала Азия. Благодарение на това много документи оцеляват по време на Средновековието, известно и като Тъмните векове. Европейците откриват наново тези познания до голяма степен с помощта на флорентинците и ги използват за ускоряване на разцвета на епохата, която наричаме Ренесанс.
Великият италиански философ от четиринайсети век Петрарка събира около себе си група ученици и съмишленици, запалени по класическите традиции. Те смятат, че съществуват може би хиляди оригинални ръкописи на гръцки и латински, скрити в отдалечени манастири. Мнозина от тези хора превръщат това свое убеждение в задача на живота си и се отдават на търсене на подобни съкровища.
Само едно поколение след Петрарка се откриват някои от най-значимите находки в областта на античните научни изследвания. Една от най-важните фигури в тези търсения е Николо Николи. През второто десетилетие на петнайсети век Николи открива Astronomica на римския писател Манилий, заедно с De Rerum Natura на Лукреций, както и няколко книги за минното дело и селското стопанство, включително Silvae на Статий и De Re Rustica от Колумела. Няколко години по-късно Брачолини открива труда на Касио Фронтиний „За акведуктите“, който е крайъгълният камък на римската архитектурна техника. И освен това Цицероновия Brutus, която скоро предизвиква спорове, защото рисува достойнствата на монархическата форма на управление.
Важното в тези находки е, че са написани на оригиналния си латински и в по-голямата си част не са изменени. Това означава, че за първи път флорентинският елит от края на четиринайсети и началото на петнайсети вик е могъл да чете словата на великите мислители от класическия период точно както са били написали.
Случилото се представлява невероятен напредък. Обаче може би по-важен е фактът, че когато тези произведения са преведени и изтълкувани, става ясно колко много научното мислене на римските учени се основава на един по-древен източник: идеите на гърците и особено на такива значителни личности като Архимед, Аристотел, Питагор и Платон от златната епоха на гръцката наука между 500 и 250 г. пр. Хр.
Неизбежният резултат е подновено и още по-усилно търсене на оригинални гръцки източници на научни познания. Вдъхновени от вече намереното, много от най-богатите хора във Флоренция започват да изпращат емисари в чужбина, за да купят от тяхно име всичко, което могат да открият на гръцки.
До този момент единствените оригинални гръцки ръкописи в Западна Европа се състоят от няколко фрагмента от Аристотел, откъси от Платон, заедно с някои трактати на Евклид, ревниво пазени от монаси или намиращи се в ръцете на малцина ентусиасти. За Петрарка се говори, че е притежавал оригинален ръкопис от Омир, но не можел да прочете и думичка. Според авторитетното мнение на римските писатели, на което се осланял, Омир е велик поет, затова всяка вечер преди лягане целувал книгата.
През първите три десетилетия на петнайсети век няколкостотин оригинални ръкописи попадат във Флоренция. В голямата си част те пристигат от Изтока. Там, където някога кръстоносците се сражават за християнската вяра, сега западни пратеници разменят или изкупуват интелектуалния капитал от турците. През 1423 година един-единствен флорентински агент Джовани Ауриспа след едно особено плодотворно пътуване се завръща с 238 непокътнати ръкописа.
По този начин интелектуалната общност на Флоренция се сдобива с пълни версии на Аристотеловата „Политика“, „История“-та на Херодот, диалозите на Платон, „Илиада“ и „Одисея“, пиесите на Софокъл, както и медицинските съчинения на Хипократ и Гален.
С точните преводи на все по-нарастващата сбирка от гръцки текстове флорентинците остават смаяни, когато осъзнават, че всичко, което са постигнали досега в културната област, е надминато още преди две хиляди години от гърците. Но това откритие не започва да действа като разрушителна сила. То ги вдъхновява не само да им подражават ревностно, но да се осмелят да пристъпят към подобряване на достиженията на древните.
През 1428 година се създава комитет, който да предложи промени в образователната система на Флоренция. Един от членовете на управителния съвет на университета, разположен в културното сърце на града, е Козимо де Медичи, по това време млад банкер, живеещ в Рим. Той убеждава клерикалните институции във Флоренция да предоставят годишно по 1500 флорина, за да се добавят две нови катедри към образователната програма. Съществуващата учебна програма включвала медицина, астрология, логика, граматика и право. Към тях прибавят етика и катедра по реторика и поезия. Така студентите във Флоренция се сдобиват с нова учебна програма, която ляга в основата на образователната система, приета в Европа, и е действаща до осемнайсети век в университетите в Англия, Франция и Италия.
Биохимически оръжия
Биохимическото вещество, което играе централна роля в романа „Тайната на Медичите“, е ропрактин. Той е измислен, но неговият строеж и свойства са много близки до тези на един истински нервнопаралитичен агент, наречен зарин. Този биохимически агент е известен и със своето натовско обозначение GB. Заринът е силно отровно вещество и се прилага като средство за въздействие върху централната нервна система. Според класификацията на ООН заринът е оръжие за масово поразяване и неговото производство и съхранение са забранени от Договора за химическите оръжия от 1993 година.
Заринът придоби световна известност, когато през 1994 японската религиозна секта „Аум Шинрикьо“ и фанатизираните й привърженици използваха непречистена форма на веществото и го пуснаха на няколко места в токийското метро, причинявайки смъртта на дванайсет пътници и обгазяването на над пет хиляди души.
Биохимическите и биологичните оръжия са известни от векове. Най-ранният пример за биологично оръжие идва от времена преди епохата на Козимо и неговите другари от „Тайната на Медичите“. През 1346 година труповете на войници татари, умрели от чума, са хвърлени през стените на обсадения град Кафа (днес Федосия в Крим), за да се заразят защитниците. Четири века по-късно, през 1760 година по време на войната между французите и индианците в Северна Америка, англичаните раздават на местните жители одеяла, заразени с вируса на едра шарка.
По време на Първата световна война на няколко пъти се използват химически оръжия, а съвсем наскоро бившият диктатор на Ирак Саддам Хюсеин изби хиляди кюрди с отровен газ и използва биохимически оръжия по време на продължилата осем години война с Иран, която започна през 1980.
Днес големият страх на човечеството е, че терористи може да използват биохимически и биологични оръжия. Големи средства и ресурси се влагат в усилията да се попречи тези вещества да попаднат в ръцете на фанатици, но мнозина смятат, че е въпрос само на време, преди някой нихилистично настроен индивид или група радикали да се сдобият с достатъчно количество от някое смъртоносно вещество, с което да се изтреби цял западен град. Много е отрезвяващо, когато човек си представи, че има хора като Люк Фурние, които може би точно в момента участват в кроежите на подобен план.
Допълнителна информация по темата може да намерите в Biochemical Weapons: Limiting the Threat, Joshua Lederberg, MIT Press, Boston, 1999.
Джордано Бруно
Джордано Бруно е мистик и философ, който захвърля монашеството и отрича ортодоксалната религия. Това го превръща в омразен за Инквизицията човек. Роден е през 1548 година в Нола, близо до Неапол. Той влиза в Доминиканския орден, но след като придобива по-широка философска гледна точка с помощта на трудовете на Николай Коперник и други разкрепостени мислители, обръща гръб на религиозната догма. Пише много книги, пълни с радикална философия, като най-прочутата е „Пир върху пепел“.
Известно време Бруно живее в Лондон и се смята, че е работил като шпионин за кралица Елизабет I. Той дружи с много от съвременните му мистици, включително Джон Дий. Може да се е срещал и с Уилям Шекспир, за когото е известно, че се е интересувал от идеите му.
В началото на 1592 години Бруно се връща в Италия по покана на благородника Джовани Мочениго. Привидно причината е да стане учител на своя богат покровител. Докато е във Венеция, преподава в Падуа и се запознава с Галилео Галилей и други мислители от онова време. Обаче поканата на Мочениго се оказва капан и през май 1592 Бруно е арестуван във Венеция и изправен на съд пред Венецианската инквизиция. По-късно е прехвърлен в Рим. Там прекарва седем години затворен в килия и изтърпява ужасяващи мъчения от дясната ръка на папата Робер Белармин. На 17 февруари 1600 година е изгорен на кладата на Кампо де Фиори в Рим.
Макар Джордано да е убит от Инквизицията, днес той се счита за първия мъченик на науката и философията, човек, който отказва да отстъпи от мнението си за природата на вселената. Галилео много добре вижда какво е отношението на Римската курия към Бруно и не иска да сподели неговата съдба. Наследството на Бруно расте, докато католическата църква се свива, но въпреки това той си остава анатемосан за правоверността. Дори и сега, повече от четири столетия след неговата смърт, той не е помилван за така наречените си еретически убеждения.
Допълнително четиво: The Pope and the Heretic, Michael White, Abacus, London, 2002.
Козимо и Медичите
Опитах се да представя колкото се може по-точно образа, характера и ранната биография на Козимо де Медичи, които описвам в „Тайната на Медичите“. Роден е през 1389 година във Флоренция. Семейството му живее в къща на Пиаца дел Дуомо. Баща му Джовани ди Бичи де Медичи основава банка, която през 1410 година вече е сред най-големите.
В действителност Козимо има двама по-малки братя — Лоренцо и Пиерфранческо. През 1410 Лоренцо е на шестнайсет, а доведеният брат на Козимо Пиерфранческо се ражда едва към 1431 година или двайсет и една години след събитията, описани в книгата. Основният факт, по който измисленият Козимо се различава от действителния, е, че той никога не предприема откривателско пътуване до Македония или някакво друго място. Интересното обаче е, че едва не го прави. Неговият близък приятел Николо Николи се опитва да го убеди да дойде с него за едно пътуване на изток, но бащата на Козимо не разрешава и той се подчинява на бащината воля.
Козимо е хуманист и силно се интересува от културата и науката. До голяма степен той е причината за началото на Ренесанса. Макар сам да не предприема далечни пътешествия, плаща на други да откриват каквото могат в далечни земи, включително Македония.
Подобно на баща си, Козимо е голям бизнесмен и прави много, за да разшири още хоризонта пред семейната банка. Най-важното е, че ръководи финансите на папата. Това е от съществено значение за развитието на династията на Медичите и го превръща в най-богатия мъж на своето време.
Естествено, че Медичите са имали и неприятели и между тях и останалите известни италиански фамилии има съперничество. Семейство Томазини обаче не е сред тях. Една от тези фамилии дори се опитва да го убие, опитът се проваля, но през 1433 година успяват да уредят да бъде затворен. Ала само след година Козимо се връща във Флоренция и се сдобива с още по-голяма власт и влияние. През следващите трийсет години той е фактическият управник на Флоренция.
През 1416 Козимо се жени за Контесина де Барди. Тя му ражда две деца — Пиеро и Джовани. До смъртта си през 1464 година Козимо действително е титулуван Баща на отечеството. Тогава неговият най-голям син Пиеро става управител на Флоренция. Известен като Пиеро Подаграта, той е болнав и умира само пет години след прочутия си баща, през 1469 година. След Козимо неговият син Лоренцо става най-почитаният и преуспял Медичи. Известен е като Лоренцо Великолепни и по подобие на своя дядо и баща е първият гражданин на Флоренция. В продължение на двайсет и три години е политическият ръководител на града държава. Управлението му осигурява на Флоренция невиждана стабилност и икономически растеж.
Образът на Контесина, както е представен в романа, няма почти нищо общо с действителната съпруга на Козимо де Медичи. Според официалната историография тя не притежава специални физически сили и не е била образована от маг като Валиани. Но със сигурност е била много интелигента и вярна жена, изцяло отдадена на Козимо и неговите начинания.
Допълнително четиво: The Rise and Fall of the House of the Medici, Christopher Hibbert, Allen Lane, London, 1974.
Да Понте
Антонио да Понте е архитектът на моста „Риалто“ във Венеция, чийто строеж е завършен през 1591 година. Историята за дявола и съпругата на Да Понте е преработена стара венецианска легенда, според която началникът на строежа Себастиано Бартолони е човекът, посетен от Луцифер.
Голем Кораб
Това не е индийски пудинг, а най-високата планина в Македония, издигаща се на почти три хиляди и двеста метра над морското равнище. Районът гъмжи от езера, но Ангя не съществува, както няма и манастир на върха. Ако някога е имало някакъв дворец или замък по тези места, той е напълно изчезнал.
Хуманизъм
Когато Европа започва да се измъква от мрака на Тъмните векове, съзнанието, че може да се постигне повече, и вярата, че човечеството може да се справи по-добре, отколкото до момента, дават огромен тласък на предприемчивостта в словото и делата. Така се стига до века на великите географски открития и се слага началото на модерното научно мислене. Тази готовност да се действа подготвя почвата за плодотворните артистични прояви, които са толкова емблематични за Ренесанса.
Важността в тази промяна във възприятието на света не може да бъде достатъчно високо оценено. С малки изключения, като Роджър Бейкън например, след падането на Римската империя хората са парализирани от дълбоко вкорененото усещане за своята незначителност. Централно място в тяхното мислене заема идеята, окуражавана от християнската догма, че хората са само Божии създания, пионки в един свят, където природните стихии и волята Господна са всичко. Това е свят, в който индивидуалното няма никакво значение. Подобно мислене може да доведе единствено до застой на общественото развитие и макар повсеместно да се вярва, че Бог управлява всички страни на човешкото съществуване, която вяра продължава чак до появата на Дарвиновата теория, има ренесансови личности, които не мислят по този начин.
Някои от най-големите ренесансови умове от все сърце вярват в идеята, че човешкият интелект трябва да се цени и подхранва. В тази промяна на ценностната ориентация можем да съзрем въздействието на платоновата философия, която се развива в онова, което се нарича човешка добродетел и е основната ценност в действения хуманизъм. В основата на платоновата философия лежи идеята, че човечеството може да открие Бог чрез разкриването на тайните на природата. За Платон това е основата на „вдъхновението“ и се превръща в съществен елемент в мисленето на много от най-добрите умове по време на Ренесанса. Голям брой велики и влиятелни личности като Леонардо да Винчи, Джордано Бруно, Макиавели и Козимо де Медичи разбират този платонов идеал.
Много хуманисти се придържа към гледището, че добродетелта е встрани от конвенционалната религия и я разглеждат като чисто човешко качество, което може да доближи индивида до същността на Природата. Ранният учен хуманист Леон Батиста Алберти пише, че онези, които притежават добродетел, са „способни да се изкачат на всеки висок и предизвикателен връх“.
Този начин на мислене представлява революционно възприятие на света, предизвикано от великото преоткриване на ценността на човека и намиране на нова роля за човечеството в Божията вселена. Това е един от най-съществените елементи на Ренесанса.
I Seguicamme (Последователите)
Това е измислено тайно общество, но венецианската история е осеяна със странни секти и тайни общества. Джордано Бруно участва в различни отцепнически групички на европейските розенкройцери в републиката, а Венеция в продължение на векове е притегателен център за магове и окултисти.
Венецианските власти са известни с това, че гледат снизходително на онези, които католическата църква смята за еретици, и дълго време остава убежище за хората с крайни гледища. Във Венеция са разрешени и процъфтяват много алтернативни философии, а венецианските издатели често прекрачват границите на онова, което е разрешено в Европа на господстващата католическа догма.
Mappamundi (картата на света) на Мауро
Отец Мауро е картограф, живял и работил в манастира на Сан Микеле в Изола, гробището на Венеция. В „Тайната на Медичите“ подробностите от неговия живот са доразвити, но тази част от романа се основава на действителни факти. Между 1457 и 1459 година по поръчка на краля на Португалия Алфонсо V отец Мауро изработва с помощта на своя помощник Андреа Бианко, моряк и картограф, една много красива карта на света. Те я завършват през април 1459, само няколко месеца преди смъртта на Мауро. Изпратена е в Португалия, но не е оцеляла до наши дни. Копие на тази карта е изложено в Националната библиотека „Марчиана“ във Венеция.
Николо Николи
Описанието на Николо Николи в „Тайната на Медичите“ се покрива почти напълно с онова, което знаем за действителния човек. През 1410 година, когато тази история се случва, той е на четирийсет и четири години. Николи е флорентински благородник, който на младини е славен кондотиере. Той е корав, вещ в битките и добър познавач на военното дело. Но Николо Николи е много повече от войник. Той се прочува в Италия като човек с висока култура, с големи заслуги за подпомагането на образованието и откритията. Самият той е голям пътешественик и притежава най-голямата и ценна библиотека във Флоренция. Неговият най-голям принос е в областта на класическата литература като преписвач и колекционер на древни ръкописи. Сред тях има произведения на светила като Лукреций и Плавт. Той се прочува и като изобретател на курсивния шрифт. Обаче аз промених някои подробности. Николо умира през 1437 година, така че не би могъл да си кореспондира с Контесина през 1460.
Палеопатология
Това е науката, която изучава заболяванията в древността, а клонът от тази наука, известен като човешка палеопатология, става все по-търсен като важен инструмент в криминалните разследвания.
Най-очевидното доказателство по едно тяло е някакво тежко нараняване като строшен череп или отрязани крайници. Но има и едва доловими деформации, които могат да са резултат от остеоартрит или подагра. С помощта на относително прости химически анализи по оцелелите кости могат да бъдат открити различни заболявания, включително туберкулоза и сифилис.
С цел да научат повече за това как един човек е живял и починал, палеопатолозите използват генетиката. ДНК може да бъде извлечена от почти напълно разложени тела, а модерните техники за анализ позволяват постигането на резултати с помощта на много малки проби. Освен това с напредъка на генетиката като наука палеопатолозите получават все по-модерни инструменти за изучаването на хора, починали преди стотици и дори хиляди години.
Наистина съществува проект „Медичи“, в него участва и екип палеопатолози, които в момента изучават телата на членовете на фамилията, погребани в параклиса на Медичите в центъра на Флоренция. В действителност вдъхновението за „Тайната на Медичите“ дойде от статия в интернет страницата на новинарските емисии на Би Би Си, където се описваше работата на този изследователски екип.
Венецианските сгради
Много от местата, които се споменават в „Тайната на Медичите“ като „Барът на Хари“, „Грити Бадоер“ и „Оспедале Чивиле“ са действителни и се намират на описаните от мен места. Историческите подробности за тях също са верни. Понякога обаче съм си позволявал свободата да променям вътрешната топография на някои сгради, а в случая с „Ла Пиета“ — произведенията на изкуството, които се съхраняват вътре. Доколкото зная Габриел Фабачи не е съществувал, но има стенопис от Джовани Батиста Тиеполо.
Оригиналната „Ла Пиета“ е построена през петнайсети век. Съвременната църква е проектирана през 1755 година от Джорджо Мазари, но фасадата е довършена едва през миналия век. Вивалди наистина изпълнява някои от своите най-известни композиции в „Ла Пиета“ и в продължение на дълги години е диригент на хора.
Допълнително четиво: най-прекрасната книга, писана някога за Венеция (и една от най-забавните, които съм чел) е A History of Venice, John Julius Norwich, London, 1982.
Венеция и чумата
Подобно на много други европейски градове и Венеция е опустошавана много пъти от чумата. Всъщност, градът може да се счита като средище на много болести, защото лежи на кръстопътя между Изтока и Запада и още от най-ранните си дни е търговски център.
Най-тежката епидемия е през 1347 — 1348 година. Преживеният ужас става известен като Черната смърт, епидемия, за която се смята, че е унищожила една трета от европейското население. Дожът Стено има предвид тази чумна епидемия, когато за пръв път се среща с Козимо и неговите приятели.
Чумни лекари наистина е имало. Повечето от тях били карани насила, под страх от екзекуция, да остават в града, когато има чума. Костюмът, описан от мен, е точен. Смятало се, че характерната маска с клюн, която лекарите носели, ще ги предпази от инфекцията. Днеска подобни маски са много популярни по време на карнавала.
През четиринайсети и петнайсети век хората са се опитвали да се предпазват от чумата със средства, които ние бихме сметнали за нерационални. Те включват оръдейна стрелба, биене на камбани, заливане с парфюми и билкови отвари, както и паленето на мангали с дърва и ароматни растения.
Вивалди
Антонио Лучио Вивалди е роден през 1678 година във Венеция и днес е един от най-популярните композитори от епохата на барока. Освен това той е и един от най-плодовитите: на него се приписват повече от 450 композиции. Най-известната сред тях е, разбира се, „Годишните времена“. Концертите за цигулка са композирани във Венеция и описват с музикални форми смяната на настроенията на града през различните сезони.
Макар да няма доказателства, че той или някой негов близък е оставил следи в „Грити Бадоер“, наистина е роден съвсем наблизо. Семейството му е от скромен произход; той учи за свещеник и получава прякора Рижия абат заради огненочервената си коса. Наистина преподава на сираците в „Оспедале дела Пиета“ и много от композициите му са написани за представленията пред публика на младите музиканти аматьори, които обучава. Управата на сиропиталището уволнява композитора заради неизвестни негови простъпки, но на следваща година го назначава отново.
Вивалди прекарва по-голямата част от живота си във Венеция, но когато остарява, пътува доста из Европа и както съм описал, умира скоро след пристигането си във Виена, където е трябвало да получи друг пост. Той не отсяда в дома на семейство Николи, нито написва обстойна и богобоязлива изповед, каквато откриват Джеф и Еди.