Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (15)

15.

Венеция, днес

Еди и Джеф си бяха приготвили късна закуска в апартамента му. Днес беше свободният ден на Мария, а Роуз цяла сутрин отказваше да излезе от стаята си. След като се върна от палацото на Роберто, Джеф почти не я беше виждал. Докато раздигаха остатъците от истинската английска закуска, звънна телефонът.

— Рано тази сутрин ми хрумна — започна без предисловие Роберто, — че трябва да разширим малко хоризонта си. Който и да стои зад убийството на Антонио и опита за отвличането ни, следва същата следа като нас. Трябва да погледнем случващото се от друг ъгъл. Онзи човек, който дойде да разговаря с теб?

— Марио Спорани? Напълно го забравих, а му обещах да му се обадя в хотела. Отседнал е в „Бехер“.

Когато го чу да споменава името на Спорани, Еди вдигна очи и го изгледа въпросително.

— Искаш ли да се срещнем там?

— Не, Роберто, тази сутрин наистина не мога. Обещах на Роуз…

— Разбира се, Джеф. Не искам да заставам между баща и дъщеря. Еди стана ли?

— Да, ще ти я дам.

— Здрасти.

— Добро утро. Отпочина ли си добре?

Тя се засмя.

— Спах като покойниците на Сан Микеле.

— За малко наистина да свършим като тях — отговори Роберто. — Е, какво предпочиташ? Да обикаляш галерии и музеи с Джеф или да тръгнеш по следите с мен? Плюс обяд в „Грити“, когато ни писне да се правим на детективи?

— Трябва да си помисля — засмя се Еди и направи гримаса на Джеф, който въртеше очи.

 

 

Настроението на Роуз от вчерашния следобед не се беше подобрило. Когато пресичаха площад „Сан Марко“, Джеф усети направо физически бремето на мълчаливото й негодувание, но нямаше ни най-малка идея как да я накара да говори. Първата им спирка беше в базиликата „Сан Марко“, на пет минути пеша от апартамента. Роуз беше идвала тук преди, но тогава бе прекалено малка, за да я оцени. Сега нещата стояха другояче. През изминалите две години сякаш беше узряла с десет и не за първи път Джеф изстена безмълвно при мисълта какви ли вреди е нанесло настървеното скъсване между него и майка й. Докато я гледаше как зяпа нацупено гробовете и великолепния сводест таван, започна да му просветва на какво се дължи мрачното й настроение. Всичко беше наред, докато не се появи Еди. Нима Роуз си въобразяваше, че… Беше му толкова лесно да си мисли, че всичко е наред с дъщеря му, че е успяла блестящо да се справи с травмата от последните години, но как би могъл да знае със сигурност? Всички търпяха по някоя скрита болка. Защо при Роуз да е различно?

При олтара започнаха да разглеждат богатата каменна украса и забележителните мозайки, изобразяващи как през девети век тялото на свети Марко било откраднато от венециански търговци и донесено в града.

— Базиликата е построена специално, за да подслони костите на светеца — заговори Джеф, в опит да събуди малко интерес.

Роуз вдигна рамене.

— Какво толкова специално има в куп стари кокали?

Джеф се усмихна.

— Да, схващам какво имаш предвид. На нас ни се струва глупаво, но преди хиляда години са отдавали голямо значение на подобни неща.

— Не разбирам как са могли да бъдат сигурни, че това наистина са костите на свети Марко?

— Фактически не са могли, но са искали да вярват, че не са сбъркали. Освен това не е имало начин да се докаже противното.

Тя отново вдигна рамене.

— Повечето реликви са били фалшификати, но търговията с костите на светци и други свети люде е процъфтявала. Във Византия дори се провеждали търгове. Нещо като ибей от първото хилядолетие.

Роуз пусна лека усмивка.

Джеф въздъхна.

— Ела, смятам, че трябва да поговорим.

Прекосиха базиликата, следвайки тълпата, завиха надясно и влязоха в хаоса от улички откъм северната част на „Сан Марко“, минаха покрай бутиците с дизайнерски дрехи и магазинчетата за сувенири и стъклените дрънкулки, произвеждани масово в Мурано. Оттам поеха обратно към Рива дели Шиавони, бреговата линия на лагуната, близо до двореца на дожите. Когато стигнаха до водата, седнаха на високата стена. Сега водата в канала се плискаше под краката им и те започнаха да зяпат гондолите, които се полюшваха върху вълните.

— Добре — подхвана нежно Джеф, — ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Кое?

— Роуз, моля те.

Неочаквано тя вдигна очи.

— Тази жена.

Джеф я погледна неразбиращо.

— Гаджето ти, Еди.

— Гаджето? О, значи това е причината.

— О, татко, моля те, не ме подценявай. Зная всичко за теб и нея. Знам го от много отдавна.

Джеф поклати глава и се усмихна.

— Не се дръж покровителствено с мен! — избухна Роуз.

— Роуз, моля те, престани. Просто престани. Приела си нещата погрешно. — Той я сграбчи за рамото и тя се обърна към него с разкривено от ярост лице.

— Така ли?

— Да, така. С Еди сме приятели. И винаги сме били такива.

— Не това чух.

— От кого? О, разбирам…

— Тя ми разказа всичко.

— Виж, каквото и да ти е разказала майка ти, просто не е истина.

— Тя ми каза, че ти си разрушил брака ви, защото си имал връзка с Еди.

Джеф не знаеше какво да каже. Той загледа дъщеря си, без да каже и дума, а тя внезапно разбра напълно ясно, че е била лъгана.

— О, тате — протегна ръце към него Роуз. Джеф я придърпа плътно до себе си и за миг се върна обратно във времето, когато Роуз беше малка и плачеше на рамото му след падане от колелото или уплашена от кучето на съседа. Той се дръпна назад и погледна лицето й, големите влажни очи, пълните й устни. Изпита невероятен гняв срещу лъжливата кучка, която му беше някога жена. Та тя нямаше никакви задръжки. Беше лъгала и мамила по време на брака им и сега… Трябваше да потисне горчилката, или поне за момента. Той прегърна Роуз и те останаха известно време така, потънали в мълчание, загледани в пътническите корабчета.

— Защо мама лъже така? — попита Роуз.

Това не беше въпрос, на който можеше да отговори. Джеф погледна дъщеря си и направи съзнателно усилие внимателно да подбере думите си.

— Е, предполагам, че майка ти не е могла да приеме вината, която е изпитвала. Роуз, всички сме хора. Майка ти и аз бяхме изложени на голям натиск. Беше болезнено както за нас, така и за теб. Може би е сметнала, че това е най-лесното. Наистина не знам… — думите му останаха да висят във въздуха.

— Защо изобщо се разделихте с мама?

Джеф си пое дълбоко дъх.

— Трябва да знаеш, че човек трудно приема изневярата. След подобно нещо връзката вече не може да е същата. — Той я погледна настойчиво. — Всичко наред ли е? Имам предвид у вас.

— С мама? О, да. Но не е както преди.

— Знам. Съжалявам, скъпа.

Те отново потънаха в мълчание. След известно време Роуз попита:

— Липсва ли ти?

— И на мен ми липсват някои неща от миналото. Точно както на теб.

— Не харесвам твърде Каспиън.

— Така ли?

— Опитва се да ми казва какво да правя. Мисли се за мой баща — тя нарочно се вторачи във водата.

— Е, сега той ти е нещо като пастрок и съм сигурен, че ти иска само доброто.

— Тате, нали се забавлявахме от време на време? Обичах да идвам тук по време на по-дългите уикенди и през ваканциите. Ти, аз и мама. Двамата ме взимахте от училище и отивахме право на летището. През онези дни никога не успявах да се съсредоточа върху домашните. Когато пристигахме тук, хващахме водно такси от летището „Марко Поло“. Първата гледка към „Сан Марко“, когато прекосявахме лагуната, винаги беше вълнуваща.

Тя не вдигна очи към него, а продължи да гледа втренчено във водата. Накрая промълви:

— Помниш ли скривалището?

— Разбира се.

Когато Роуз беше на пет, той и Имоджин смениха обзавеждането на апартамента на „Сан Марко“. Строителите направиха специално малко помещение за Роуз. Скрито в единия край на апартамента, в него се влизаше през тайна врата от най-малката спалня. Тя много го обичаше.

— Все още си е там — добави Джеф. — Ще го запазя завинаги.

Внезапно Роуз избухна в сълзи и го прегърна през врата. Той я остави да си поплаче, като я галеше нежно по косата.

Няколко мига по-късно тя се откъсна от него, изведнъж почувствала се неловко, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Той повдигна леко брадичката й с пръст и я целуна по челото. След това избърса сълзите от бузите й с опакото на ръката си.

Тя се насили да се усмихне.

— Зная със сигурност от какво имаме нужда в момента — решително заяви той, докато дърпаше Роуз да се изправи на крака.

— От какво?

— От огромен троен сладолед с парченца шоколад плюс всички екстри. А най-хубавото е, че знам къде има.

 

 

Току-що бяха излезли от сладоледения салон, когато мобилният телефон на Джеф започна да звъни.

— Здрасти, Еди — каза той, когато разпозна телефонния й номер на екрана.

— Джеф — тя звучеше развълнувана, — веднага щом можеш, трябва да дойдеш тук.

— Аз съм на разходка с Роуз, забрави ли?

— Знам.

— Всъщност, къде си?

— В хотелската стая на Марио Спорани. Моля те, ела веднага… сам.

Той погледна към Роуз, която закръгли устни в безмълвно съгласие.

— Добре — рече Джеф уморено в телефона. — Ще бъда там след петнайсет минути.

 

 

Джеф изпрати Роуз до апартамента и след това забърза към хотела на Спорани. „Бехер“, който се намираше на Кампо Сан Фантин, беше среден клас хотел с малко занемарена външност и доста клаустрофобичен. Входната врата беше открехната. Във фоайето имаше шестима униформени полицаи. Единият разговаряше със служителя зад рецепцията и си водеше подробни бележки в малко тефтерче с кожени корици. Други двама преглеждаха документите, струпани на лавиците по задната стена на рецепцията. Четвърти стоеше до вратата на асансьора, а останалите двама се въртяха около подножието на тясно стълбище. Джеф се приближи към единия от полицаите пред стълбището.

— Какво става?

— А вие кой сте?

— Джеф Мартин. Получих обаждане по телефона да се срещна с приятели тук.

— Съжалявам, господине, но никой не може да се качва.

Джеф точно се готвеше да възрази, когато от първата площадка се чу глас:

— Пусни го да се качи.

Джеф започна да взима стъпалата по две наведнъж. Алдо Кандоти го посрещна пред стая №6. Вратата се отваряше към тесен мрачен коридор, от който се влизаше в стаята.

— Какво се е случило? — попита той Кандоти.

— А аз се надявах, че вие и вашите приятели ще ме осветлите по въпроса, господин Мартин — отговори той и постави ръка на кръста на Джеф, побутвайки го лекичко да влезе.

От тесния прозорец с изглед към задния двор, застлан със сиви, мокри от водата плочи, която извираше от спукания канал, влизаше слаба светлина. Стаята беше препълнена. Близо до прозореца бяха застанали Еди и Роберто и разговаряха с двама униформени мъже. До тясното легло беше оставена носилка на колелца. Върху нея лежеше тяло, покрито с чаршаф, но Джеф зърна снопче бяла коса, което се показваше под него. След това забеляза парче разръфано въже, увиснало на голяма кука, забита високо на стената над вратата на банята. На пода, близо до леглото, беше изправен стол.

Джеф усети гадене и отстъпи назад, когато фелдшерите едва не минаха с количката по краката му. Мъжете ловко я завъртяха край острия ъгъл и поеха по тесния коридор, отвеждащ към стълбищната площадка, и бързо изчезнаха от погледа му.

Еди прекоси стаята, хвана Джеф за ръка и го поведе към другия край. Той успя за миг да зърне отражението си в огледалото на евтината тоалетна масичка, опряна в стената. Беше много блед. Подът бе осеян с дрехи и документи. Куфарът на Спорани стоеше изправен на тясната си страна, а всички неща от гардероба бяха разхвърляни по пода. В края на леглото лежеше калъп сапун, на пода се търкаляше строшена бутилка бренди, а стъклата бяха пръснати по износения шарен мокет. Стаята вонеше.

— Смятат, че Спорани е мъртъв от най-малко двайсет и четири часа — тихо обясни Еди. — Роберто и аз дойдохме да се срещнем с него. Човекът на рецепцията ни каза, че не го е виждал от вчера сутринта. Той ни доведе тук. Когато никой не отвори, използва резервния ключ. Веднага извикахме полицията.

Роберто гледаше настойчиво Кандоти.

— Господин заместник-префект, имате ли някаква представа кой може да е извършил това?

Кандоти даде знак на двамата полицаи да излязат. Когато напуснаха стаята, той започна да крачи между леглото и стената с бавни стъпки и ръце, скръстени на гърба.

— Господин Арматовани, Роберто — отговори той, — започвам да се тревожа за теб и твоите приятели. Смъртта изглежда ви преследва. От колеги във Флоренция научих, че доктор Грейнджър може да е свидетел на убийство в параклиса на Медичите.

— Аз не съм свидетел… — възкликна Еди, но Кандоти вдигна ръка.

— Моля, никого не обвинявам. Просто казвам, че където се появите, хората започват да умират.

— Убитият във Флоренция беше мой чичо.

— Зная това.

— Какво точно искаш да кажеш? — попита Роберто с необичайно твърд тон.

— Нямам достатъчно хора, за да разпитам теб и твоите приятели както трябва — продължи Кандоти. — Освен това нямам доказателства, които да свързват някого от вас с внезапните смъртни случаи, които сега запълват работното ми време. Роберто, познавам те от много години, познавах много добре и баща ти, но те моля да не злоупотребяваш с нашите взаимоотношения. Ако има нещо, което да свързва смъртта на професор Макензи, твоя шофьор Антонио Чатони и Марио Спорани, аз ще го науча. Смятам, че ще е по-добре за теб и твоите приятели — той стрелна очи към Джеф и Еди, — ако решите да ме посетите. Знаеш къде можеш да ме намериш. — Той се завъртя на пети и излезе от стаята.

Миг по-късно двамата униформени полицаи се върнаха, за да ги съпроводят надолу по стълбите.

 

 

Роберто седна между Джеф и Еди на дървената маса в задната част на бар „Венис“, малка тиха винарна близо до хотел „Бехер“. Той плъзна чаша червено към Еди и едната от двете пино гриджо към Джеф.

— Аз наистина не смятам за разумно да кажем всичко на Кандоти — заяви той.

— Не, разбира се — бързо кимна Еди. — Роберто, той може да е стар приятел на вашето семейство, но от него ме побиват тръпки.

— Подозирах, че Спорани знае много повече, отколкото ми съобщи — замислено рече Джеф и отпи глътка вино.

— И състоянието на стаята — подхвърли Роберто. — Защо някой ще потроши всичко, преди да се обеси? Вероятно съдебномедицинският екип на Кандоти ще намери някои полезни следи, но ние няма да научим за тях. Това е сигурно, но все пак разполагаме с малко предимство пред полицията. — Роберто извади нещо от джоба си и го остави на масата. — Аз прибрах това, преди да пристигнат хората на Кандоти.

Беше моментална снимка, направена в хотелската стая. На нея Спорани държеше в лявата си ръка правоъгълна бяла картичка, приблизително с големината на снимка. В дясната ръка стискаше странен, приличащ на писалка предмет, с който сочеше към картичката.

Еди плесна с ръце.

— Кога успя?

— Когато излезе с мъжа от рецепцията и се обади на Джеф, останах за няколко минути сам. Сложих си ръкавиците и набързо прерових нещата му. Това беше в джоба на сакото. Който го е убил, е пропуснал да го пребърка.

— Какво е това в дясната му ръка? — Джеф взе снимката.

— Виждаш ли какво пише отстрани?

— Penna Ultra Violetto? Това е нещо като играчка. Помня, че преди години и Роуз имаше такава. Но какво…

— Казва ни да използваме ултравиолетова светлина. Тези моливи играчки карат невидимото мастило да се покаже, нали? — Еди се изправи.

Роберто пресуши чашата си и също стана.

— Сега се връщам.

Всъщност му бяха нужни двайсет минути. Когато се върна във винарната, стовари на масата някакъв предмет в яркорозово и виолетово.

— Трябваше да обиколя четири магазина за играчки, докато намеря тази простотия!

Приличаше на дебел флумастер за десетгодишно момиченце, но когато Еди го взе и завъртя долния му край, на повърхността на масата се появи кръг розова светлина.

— Страхотно — усмихна се тя.

— Джеф, ще ми дадеш ли снимката? — попита Роберто.

Той я извади от джоба си и я сложи с лицето върху масата. След като доближи молива на няколко сантиметра от снимката, Роберто го включи и в средата се показаха два ситно изписани реда:

msporani.com.it

Thethreeofus

На връщане към палацото на Роберто се отбиха да вземат Роуз. Не искаха да рискуват. Някой се беше опитал да ги убие. Беше очевидно, че Марио Спорани е убит, може би от същия човек. Роуз беше доволна, че може да гледа телевизия в гостната, докато тримата възрастни се събраха в библиотеката.

Еди и Джеф застанаха от двете страни на Роберто, който седна зад своя „Макинтош“ и набра интернет адреса, изписан на гърба на снимката. Миг по-късно изскочи искането за парола. Той набра „Thethreeofus“ и на екрана се появиха две папки, наименувани просто „1“ и „2“. Когато натисна върху папка 1, се появи файл, наречен „Бележки“. След като го отвори, се показа текст на италиански. Роберто започна да превежда на глас.

БЕЛЕЖКИ:

Козимо де Медичи: От дневника научих много малко. Знам, че Козимо е предприел пътуване на Изток през 1410 година; местоназначение: Гърция или Македония. Зная, че там е намерил нещо много важно, но остава загадка какво точно.

Контесина де Медичи: Съпругата на Козимо. Ходила е на Сан Микеле скоро след смъртта на мъжа си. Смятам, че е било, за да разговаря с учениците на отец Мауро и да им поръча да нарисуват карта.

Джордано Бруно: През 1592 великият мистик и окултист е прекарал известно време във Венеция и Падуа. Пътувал е из Европа и трябва да е чул нещо важно за Козимо де Медичи и неговия кръг. Мисля, че във Венеция е създал група, за да скрие тази информация, така наречената Тайна на Медичите. По някакъв начин групата на Бруно е свързана с ранните розенкройцери, по онова време много известна в Европа окултна група. Почти съм сигурен, че Бруно е бърникал следата, оставена от Контесина, и е създал втора. Тя се намира в градските архиви и представлява интригуващо четиво.

Параклисът на Медичите: Центърът на всичко. Смятам, че там има нещо, но не зная какво е то. Тайните във Венеция водят до тайните във Флоренция, които водят до тайните… къде? Македония? Става дума за нещо много важно. Достатъчно важно, за да вършиш убийства.

— Джеф, ти излезе прав. Той е бил на няколко крачки преди нас — викна Еди. — Знаел е нещо за тайната, която оставените следи са пазели.

— В това има логика. Намирането на дневника на Козимо де Медичи преди повече от четирийсет години е променило живота на Спорани. Очевидно, намереното е много важно. Защо иначе някой ще праща двама биячи, които са го заплашили, че ще избият семейството му?

— Значи смяташ, че през цялото време се е опитвал да разкрие тайната?

— Защо не?

— Аз си мисля, че Спорани е следвал същата следа като нас — отбеляза Роберто. — Той не е разполагал с плочката, открита във Флоренция. Всъщност, той дори не е знаел за съществуването й, но някак си е научил за картата на Мауро.

— Откъде?

Роберто вдигна рамене.

— Джеф, както сам каза, след като Спорани е намерил дневника на Козимо в криптата, животът му се е променил. Той очевидно се е заел с проучвания и е тръгнал по следа, която го е убедила, че жената на Козимо е идвала във Флоренция през 1464 и е повикала учениците на Мауро. От това трябва да е направил заключение, че е оставила в „Сан Микеле“ следа, за да опази скрито онова, което той нарича Тайната на Медичите.

Джеф кимна.

— Да, но я почакай малко. Козимо умира през 1464 година, а следата насочва към моста „Риалто“, който е завършен през 1591.

— Значи — обади се Еди — или сме разбрали следата напълно погрешно, или стихът, който прочетохме в библиотеката на „Сан Микеле“, не е оригинален.

— Не смятам, че сме разбрали погрешно следата — възрази Роберто. — Просто тази история не е недвусмислена, както изглежда на пръв поглед. Контесина може наистина да е посетила учениците на Мауро и да е оставила следа, но след години Джордано Бруно научава за тайната, обгърнала Козимо де Медичи. Той организира група, която да защитава тази тайна, независимо каква е. По някаква причина се заема да подмени следата, оставена от Контесина, поне според Спорани следата на Бруно води до друга, също нарочно създадена от него.

— Защо му е на Бруно да прави това? Защо ще я променя? — попита Еди.

— Това е типично за него. Джордано Бруно е бил изключително самовлюбено копеле. Смятал се за нещо като пророк и обичал да мисли за себе си като за създател на нова религия. Планирал да я разпространява, когато го хванали във Венеция. Изобщо не ме изненадва, че се е набъркал. Вероятно се е наслаждавал на мисълта, че е надцакал Медичите.

— Тогава какво всъщност ни казва Спорани? — попита Джеф.

— Съдържа се в частта за Бруно. Ако Спорани е знаел за следата от Сан Микеле, щеше да разполага със същия стих като нас. Той казва, че Джордано Бруно е бърникал следата и е оставил втора. Очевидно тази в „Сан Микеле“ е негова. Подсказва ни го времето. Мостът „Риалто“ е завършен през 1591. Скоро преди Бруно да дойде във Венеция. Знаем, че това е така, защото през май 1592 е арестуван тук и съден от Инквизицията.

— Значи сме сбъркали, когато сме посетили моста — прекъсна го Джеф. — Следата се съдържа в градските архиви.

— Тя е „скрита там с линии отвъд водата, зад ръката на архитекта“ — цитира Еди. — Сигурно има предвид рисунките на архитекта. Колко хитро!

— А плочката в камъка на моста е зелен хайвер — Джеф погледна часовника си. — Дали архивът работи още?

— Не ни трябва — каза Роберто. — Мисля, че Марио Спорани е нашият ангел хранител и вече е свършил това вместо нас. — Той се върна към архива на Спорани и отвори папката, наименувана простичко „2“. Когато кликна върху нея, се показаха два нови документа. Това бяха сканирани пергаментови листове, покрити със ситно изписан текст. Под всеки имаше набрана разпечатка на италиански и английски. Първият документ започваше така:

Петък, 2 май, лето Господне 1592

Палацо Мочениго, Кампо Сан Самуеле.

Аз съм Джордано Бруно, наричан от мнозина Ноланеца. Това е предназначено за братята Последователи и съдържа моята история.

Сега се намирам в къщата на благородника Джовани Мочениго, един доста неприятен тип. Противно на здравия разум, се оставих на Мочениго да ме убеди да се върна в Италия. В продължение на години бях преследван от римската Инквизиция. Мочениго, моят покровител с благородна кръв, ми обеща защита, но аз зная, че силите, надигнали се срещу мен, се готвят да нанесат смъртоносен удар и моите дни на свобода вече се броят на пръсти. Страхувам се, че няма да си тръгна жив от Венеция. Мочениго пожела да изучи тайните изкуства, в които съм вещ, както съм доказал в много от моите възторжено приемани трудове. Но сега този човек, който няма ум за херметичните изкуства и се оказа измамник, ме е затворил тук, в своя дворец, а градските порти са поставени под наблюдение. Враговете ми чакат да направя опит да избягам.

Това е послание до бъдещето, послание на надеждата.

Преди двайсет години попаднах на един смайващ документ. Подробностите за това как се сдобих с него няма да се отразят добре на името ми, но се налага да разкажа всичко. Спечелих това съкровище при игра на карти в задната стая на една кръчма във Верона. Моят противник беше изгубил всичките си пари и настояваше, че пергаментът, който ми предлага, е истинска антика и че е писан от личност като Контесина де Медичи, съпругата на великия флорентински управник Козимо Старши. Първоначално сметнах, че пергаментът няма никаква стойност. Едва не го хвърлих в лицето му, но когато го разгледах по-внимателно, той ме заинтригува и аз го приех за залог.

По-късно успях да проуча документа много подробно. Той представляваше част от лично писмо, което намекваше за някакво голямо съкровище. В края имаше гатанка, дълга два реда. Първоначално следата изглеждаше безсмислена, но аз постепенно успях да разбера част от нейното значение и това откритие ме доведе във Венеция. По-точно в дома на монасите от „Сан Микеле“, на Острова на смъртта. Там намерих карта, която монасите много почитаха. И отново след значителни усилия и използвайки всичките си познания, открих още една следа. Оказа се стих, който ме отведе до следващия етап.

Но всичките ми усилия бяха напразни. Макар че беше истински, документът водеше само до сляпа улица. Следата в писмото и втората, която открих в „Сан Микеле“, ме отведоха до гробница в центъра на острова. Там с помощта на моя доверен слуга Албертус изкопах голяма кожена касетка. Вътре имаше едно-единствено нещо: метална плочка, на която бяха гравирани думите: ВСИЧКИ ХОРА СА ПРЕДАТЕЛИ.

В началото предположих, че това е някаква сложна измислица. Но с течение на времето и когато научих повече за онова, което дори сега не смея да спомена, разбрах, че макар да не съм успял в усилията си, Контесина де Медичи е скрила голяма тайна. Казано с други думи, не съм бил достатъчно мъдър, за да я открия. Продължих издирванията още двайсет дълги години. Научих много, но не и най-важното. Моят провал ми причинява такава болка, че направо не мога да понеса мисълта, че някой друг ще успее в търсенето. Затова ще скрия писмото на Контесина де Медичи. Само най-решителният ще успее да разкрие скритата истина. Притежавам достатъчно смирение, за да призная, че който успее да открие същността на тайната на Медичите, е действително велик човек. Дано да се окаже също така честен и мъдър.

Вторият документ беше по-кратък. В него пишеше:

Четвъртък, 28 февруари, лето Господне 1593, Венеция

Казвам се Албертус Якоби. Моят господар, великият учен Джордано Бруно беше откаран в Рим, окован с вериги, и се страхувам, че скоро ще бъде убит. Господарят ми повери много документи и писма, включително ръкописа на последната си книга. Но най-ценният сред всички е документ, който откри преди двайсетина години, горе-долу по времето, когато започнах работа при него. Само великият ще успее да го види и само той ще разбули тайните му.

Близнаците, бащите основатели.

На улицата, където се отървават от хора като мен,

пет прозореца над един балкон.

Точката, която докосва небето;

полушарие отгоре и полушарие отдолу.

Тази вечер Еди, Джеф и Роуз останаха в двореца на Роберто. Роуз беше заспала пред телевизора. Джеф нежно я събуди и съпроводи до стаята на първия етаж, приготвена за нея. След това Винсънт отведе Джеф и Еди до техните стаи по-надолу по широкия, покрит с портрети коридор, започващ от голямата стълбищна площадка, до която водеше огромно мраморно стълбище. Роберто остана в библиотеката, за да се постарае да измисли нещо.

От прозорците на стаята си Еди имаше прекрасна гледка към Канале Гранде. Водата приличаше на сироп. Откъм лявата й страна каналът завиваше в южна посока. Гондола, осветена с фенери, тихичко се плъзгаше в сенките. Наоколо бавно се спускаше мъгла. „Скоро Венеция щеше да потъне във влажна плащеница, разкривени сенки и забързани звуци“, помисли си тя.

Трудно й беше да повярва, че все още има хора, които живеят толкова разточително. Леглото имаше четири колони, покривката беше копринена. В камината горяха дебели пънове, каменният под беше покрит със старинни килими. Всеки от тях беше разположен на мястото си с голяма грижа. От стените висяха стъклени абажури, които хвърляха мека светлина. Таванът беше висок и покрит с ръчно изработени корнизи и сводове.

Тя напълни ваната с гореща вода и дълго време остана да лежи в пяната, попивайки цялата романтика на мястото. След като се избърса, си сложи копринената нощница и кимоното, оставени на леглото. Седна на пода срещу камината и се загледа в пламъците, като остави мислите си да се реят свободно. През последните няколко дни й се бяха случили толкова много неща, а беше разполагала с толкова малко време, за да ги осъзнае.

Преди по-малко от четири дни тя работеше в криптата в параклиса на Медичите, отдадена на изследванията, които й доставяха такова удоволствие. И изведнъж всичко излезе извън контрол. Беше уплашена. Едва не ги убиха. Горкият старец Марио Спорани, горкият Антонио. А какво да мисли за Роберто? Той беше умен и красив, богат и обаятелен. Наистина, прекалено много хубавини на едно място, за да е вярно. Но беше и приятел на Джеф, а той му имаше доверие. Джеф й беше по-близък от брат. Тя скочи на крака, пристегна колана на кимоното и тръгна към вратата.

На стълбищната площадка беше тъмно, но от библиотеката идваше слаба светлина. Тя чу звуците на соната за пиано. Роберто седеше на писалището, чийто плот беше тапициран с кожа, и преглеждаше огромна, древна на вид книга. Еди лекичко се изкашля и той се обърна.

— О, и ти ли си бухал като мен? — Изненаданото му изражение бързо се замени от топла усмивка.

— Обикновено не — усмихна се тя. — Какво четеш? — Тя надникна през рамото му в тома с кожена подвързия. Страниците бяха покрити със ситни букви в странен шрифт. Хартията беше суха и пожълтяла.

— Опитвам се да разбера с какво се е заловил Джордано Бруно. Няма да откажа малко помощ. Искаш ли да пийнем по едно бренди?

— Само ако е „Пуле Лалик“ — засмя се Еди.

Лицето на Роберто дори не трепна.

Няколко минути по-късно Винсънт остави върху кръглата масичка до бюрото две тумбести чаши и бутилка от един от най-скъпите коняци на света.

— Коя е книгата? — попита Еди, докато Роберто наливаше коняка.

— Това е един от седемте тома „Архив на венецианската инквизиция от 1500 до 1770 година“. Отдавна е притежание на моето семейство. Точно четях за Андреа ди Угони, писател и приятел на Тициан, съден за ерес през 1565, но успял да избегне наказанието. Тук е и случаят на Казанова, който бил арестуван почти двеста години по-късно и затворен заради „презрение към религията“. Сметнах, че можем да намерим нещо, което да ни помогне да разберем какво е искал да каже Бруно в оставената от него следа.

— Значи Бруно е съден от Венецианската инквизиция?

— Посланието трябва да е написано непосредствено преди да го арестуват. Със сигурност го е предал Мочениго. Посред нощ наемни биячи го измъкнали от стаята му в палацото и го хвърлили в затвора на дожите.

— Винаги съм смятала, че е бил затворен в Рим. Нали там са го екзекутирали?

— Но първо е бил разпитан във Венеция. Венецианската инквизиция била много по-либерална от римската си посестрима. Шефът на Римската инквизиция, дясна ръка на папата и много краен кардинал, се казвал Робер Белармин. Прякорът му бил Смъртта на еретиците…

— За Смъртта на еретиците. — Еди вдигна чашата си и отпи с наслада малка глътка от прочутия коняк. Беше прекрасен и стопли цялото й същество.

— Били ли са готови венецианците да пуснат Бруно?

— Не зная дали биха отишли толкова далеч. Не обичали папата да се бърка в по-либералното им общество. В течение на вековете градът е бил отлъчван няколко пъти от църквата. Венецианската инквизиция проявявала много по-голяма търпимост към окултисти като Бруно. Но за негово нещастие дожът се поддал на натиска на папата и след няколко месеца във венецианския затвор, властите го екстрадирали в Рим, където накрая бил изгорен на клада.

— Смяташ ли, че когато Бруно казва „На улицата, където се освобождават от хора като мен“, той има предвид мястото, където са екзекутирали осъдените?

Роберто внимателно прелисти няколко страници.

— Любопитното е, че през двата века на процеси срещу вещиците по-малко от двеста случаи са разгледани от тукашната Инквизиция. Съдени са само девет души и никой от тях не е бил екзекутиран. Имало е и други нарушители: шпиони, политически активисти, прелъстители. От това, което разбрах от този архив, във Венеция е имало две места, където са се провеждали екзекуциите. Погледни.

Еди се наведе и Роберто й показа подборка от записки. Между 1550 и 1750 година шестстотин и седем граждани, определени като „опасни“ от градската полиция, или Съветът на десетмината, били екзекутирани. Били са бесени далеч от очите на гражданите или на Кале дела Морте, „Улицата на смъртта“, или на Кале Санти.

Еди неволно потрепери.

— Май ти е студено — усмихна се Роберто и я прегърна през рамо. — Ела да седнем по-близо до огъня.

Те седнаха на старинния персийски килим един срещу друг с кръстосани крака. Покрай големия панорамен прозорец над Канале Гранде се носеха валма мъгла.

— Не мисля, че някой ти е казвал какъв страхотен дом имаш — подхвърли Еди.

Роберто се засмя.

— Всичко се крие в гените — отвърна той. — Предполагам, че родителите ти са археолози.

— Добрият стар Джеф.

— На твое място не бих се сърдил. Той много ти се възхищава.

— Каза ли ти, че бяха убити по време на разкопки в Египет?

— Съжалявам.

— Беше много отдавна. — Тя отново отпи с наслада от брендито. — Не ми е разказвал много за теб. Как се срещнахте?

— Преди около пет години. Той беше още в Кеймбридж. Беше дошъл сам за няколко седмици, за да направи проучвания за една книга. В „Киприани“ ме блъсна и аз си разсипах питието.

Еди се разсмя.

— Започнахме да си говорим, харесахме се и така… А ти?

— В университета. Джеф беше от една година преди мен в Кингс Колидж и вече доста известен. Бях на осемнайсет и изпитвах благоговение към него. И сега чувствам същото.

— А бяхте ли… — подхвана Роберто след малко.

Еди се ухили.

— Когато се запознахме, Джеф имаше гадже. А като скъсаха, аз пък имах приятел. След това Джеф се запозна с Имоджин. Не знам, никога не ми е минавало през ума. Все едно да се чукаш с брат си. Е, а при теб, Роберто? Сигурно жените стоят на опашка?

Той, изглежда, се притесни.

— Я — възкликна Еди, — ама ти наистина се изчерви! Е?

— Е, какво?

— Жените.

— Имал съм две връзки. И двата пъти свършиха със сълзи.

— Такъв е животът.

Роберто я помилва по бузата. Еди се наведе и го целуна леко по устните. Никой от тях не видя Роуз, която ги гледаше от прага, но чуха как се блъсна входната врата.

 

 

Високият чернокос мъж запали цигарата си от фаса на предишната, след това го стъпка на мраморния под и погледна в бинокъла, монтиран на здрав триножник.

Гледката от прозореца беше изключително красива, от онези, които могат да се видят по цял свят на пощенските картички и кутиите шоколадови бонбони във витрините на туристическите бюра, но него не го интересуваше тя. Беше съсредоточил вниманието си върху сградата от другата страна на Канале Гранде, червеникавото палацо, дом на Роберто Арматовани. Беше видял как пристига баржа, за да разтовари продукти. После дойде телефонен техник и скоро си тръгна. И толкова. Три часа минаха ужасно бавно. Започна да чувства умора и раздразнение. Предния ден на катера сякаш извади късмет, но след това насмалко да се прости с живота. Случилото се го научи на нещо много важно. Тези хора може да изглеждаха аматьори, но не биваше да ги подценява.

Внезапно входната врата на палацото се отвори и Роуз Мартин изскочи от сградата. Малко по-късно се показа Арматовани, но във Венеция човек може да изчезне, докато премигнеш. Роберто се прибра. Обаче чернокосият мъж беше видял накъде поема момичето и я проследи с бинокъла. Скоро тя стигна до Понте дела Академия и той направо не можа да повярва на късмета си, когато започна да пресича моста към неговата страна на канала.

— Роуз трябва да ни е видяла — каза Еди на Джеф. Тя се тръшна на креслото, разположено под огромното огледало в позлатена рамка и се вторачи в черния, мраморен под. — Целувахме се.

— Прекрасно. — Лицето на Джеф беше мрачно.

— Ще изпратя хора да я търсят. Винсънт също може да помогне. Смяташ ли, че е тръгнала към апартамента?

— Бог знае. Обади се на Мария, но така или иначе аз трябва да ида там.

Нощният въздух беше леден. Джеф се затича по тротоара край канала и след това зави наляво в плетеницата от пасажи около „Сан Самуеле“. Мъглата беше станала по-гъста и скриваше всичко, намиращо се на повече от няколко метра пред него. Фенерчето, което Роберто му даде, не вършеше кой знае каква работа. Когато излезе от един пасаж на Кампо Франческо Моросини, той знаеше, че вляво от него лежи Кампо Сан Анжело. Вдясно се намираше Понте дела Академия. Той се спря, за да си поеме няколко пъти дълбоко дъх, и се опита да овладее паниката, която постепенно го обземаше.

 

 

Чернокосият мъж видя как момичето се отдалечава от Канале Гранде и завива наляво покрай галерията. Беше напуснал наблюдателния си пост и я последва, но се държеше на разстояние, понеже знаеше, че всеки звук в мъглата се усилва многократно.

Видя я как завива в една алея. За миг намали крачка, защото не беше сигурна за пътя. После се спря, за да се ориентира. Той се вмъкна в един вход, когато тя плъзна поглед назад, за да огледа улицата, и след това едва не я изпусна, като хукна в сумрака надолу по тесен пасаж. Беше поела към върха на Дорсодуро, ивица земя, която беше така извита, че почти се опираше в района на „Сан Марко“, където най-южната част на Канале Гранде се разширяваше в Басино ди Сан Марко.

Тук мъглата беше по-гъста и той за малко пак да я изгуби, когато излязоха на Догана е ла Салуте, широка улица, която вървеше по протежение на южния край на Дорсодуро. От лявата им страна се редяха работилниците на майсторите на гондоли. Сега всички бяха затворени и наоколо беше пусто.

От дясната им страна водата се плискаше в камъните. Улукът, който се спускаше от ниския покрив на една от работилниците, се беше спукал и водата беше замръзнала в предателски тънък слой, покриващ целия тротоар. Момичето намали ход, внимателно премина препятствието и после ускори, изчезвайки зад завоя на самия връх на полуострова, край Догана ди Маре, старата митница, сграда с много колони, на чийто връх имаше две огромни статуи на Атласи, всеки вдигнал по едно голямо земно кълбо.

Той продължи бавно напред и я видя да намалява ход, когато зави откъм задната част на сградата. Тя внезапно спря и седна на края на тротоара, скръсти ръце и впери поглед към водната повърхност, стигаща до „Сан Марко“. Той беше толкова близо, че я чу как хълца. Направи една безшумна крачка към нея и почувства познатата прекрасна тръпка на очакването.

 

 

Джеф мина тичешком покрай малко безформения музей „Гугенхайм“ и започна да криволичи из уличките, без да обръща внимание на болката в гърдите си; опитваше се да намери най-късия път до вкъщи. Сега вече беше доста сигурен, че знае къде би могла да отиде Роуз. Тя обичаше това място и те винаги се връщаха там. Отляво на него от мъглата се издигаше дворецът „Дарио“ и той излезе на Кампо Салуте, чиято северна част беше последният бряг, преди Канале Гранде да се разшири в Басино. След още няколко десетки метра от сивата мъгла изплуваха стъпалата на църквата „Санта Мария дела Салуте“. Носещата се на талази мъгла обвиваше колонадата на старата митница. Сърцето му заби по-бързо, когато видя Роуз да седи, кръстосала крака и вторачена към „Сан Марко“.

— Ей.

Тя рязко се завъртя, а очите й бяха пълни с ужас. Но щом видя баща си, тялото й се отпусна.

Джеф седна до нея. За момент не можа да продума, защото дишаше тежко и се опитваше да си поеме дъх. Тогава изведнъж почувства как Роуз го прегръща и заравя глава в гърдите му. После момичето заплака толкова горко, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— Роуз, всичко това не е заради Еди, нали? — попита Джеф след малко.

Тя се отдръпна, за да може да погледне баща си в лицето.

— Теб те е яд на Еди, но всъщност тя е само изкупителна жертва.

Роуз поклати глава.

— Аз не…

— Ти правиш Еди да изглежда лоша, но в действителност те е яд на майка ти и на мен. Обвиняваш ни, че сме ти объркали живота и си права. Хората не трябва да имат деца, ако не са достатъчно зрели, за да не провалят брака си. Съжалявам, скъпа. Ужасно се издъних.

— О, татко… — Роуз отново заплака.

За секунда Джеф се загледа в загърнатото от мъглата великолепие. Венеция лежеше някъде там. Можеше да стигне до нея, както човек можеше да си спомни онова, което е било някога, но винаги ще вижда само през гъста мъгла.

— Хайде да се връщаме, искаш ли? — Джеф се изправи.

 

 

Чернокосият мъж извади пистолета от кобура и се дръпна встрани от колоната. На крачка от края на кея той по-скоро усети, отколкото видя, че някой се приближава по тротоара. Преглътна една ругатня и тихичко се дръпна назад, когато се показа Джеф. Наблюдаваше как поздрави дъщеря си и после седна до нея.

Яростта го изненада. Беше обучен да убива без колебание и да усеща кога да се оттегли хладнокръвно, щом обстоятелствата го налагаха. Затвори за секунда очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Пръстът му притисна спусъка още по-здраво.

Изведнъж размазан лъч бяла светлина проби сивата мъгла и от сумрака бавно изплува полицейски катер. Той се хвърли зад една от колоните и загледа с невярващи очи как катерът се опря в края на канала и двама полицаи изскочиха на брега.

 

 

Роберто чакаше на стъпалата на палацото. Джеф носеше завитата в одеяло Роуз и я отнесе право в нейната стая. Тя заспа още преди главата й да докосне възглавницата. Когато слезе, той с благодарност прие тумбестата чаша с коняк от своя домакин.

— Джеф, съжалявам… — започна Еди.

Той вдигна ръка, за да я спре.

— Няма за какво да съжаляваш. Мисля, че вече всичко е наред — успокои я той.

— Боже, колко се радвам, че никога повече няма да бъда на четиринайсет.

— Аз също.

— Да сменим темата — намеси се Роберто. — Еди и аз стигнахме до едно откритие.

— Така ли му викат вече?

Роберто се направи, че не е чул закачката и се обърна към страницата от „Архив на Венецианската инквизиция от 1500 до 1770 година“.

— Радвам се, че Роуз е в безопасност. Тя ми е много скъпа, но ние, тримата, имаме несвършена работа. Смятам, че времето ни изтича.

— Добре де, Роберто. Слушам те.

— Имало е две главни места за екзекуции — започна да обяснява Роберто. — Кале Санти, която е тук наблизо, до Академията, и Кале дела Морте, Улицата на смъртта, която се намира източно от двореца на дожите, малко по-встрани от Кампо де ла Брагора.

— Мога ли да те прекъсна? — обади се Джеф. — Когато търсех Роуз, единствената ми мисъл беше да я намеря. Но си спомням, че видях как през мъглата се подава покривът на старата митница с двамата Атласа, вдигнали златни земни кълба.

— Какво общо има това? — попита Еди.

— Някои хора казват, че фигурите всъщност са близнаци. Как гласеше стихът на Бруно? „Близнаците, бащите основатели…“ Трябва да е имал предвид Кастор и Полукс, близнаците от гръцката митология, децата на Леда и върховния бог Юпитер.

— Защо? За бога, какво общо има това с Венеция? — гласът на Еди прозвуча гневно.

— Доста. Първите заселници край лагуната са бежанци от Рим, избягали от нахлуващите варвари. Те донасят със себе си много архаични римски религиозни ритуали заедно с традиционното почитане на Юпитер и неговите синове Кастор и Полукс. На някои от островите възниква силен култ към близнаците. Там се създават и едни от най-ранните селища през четвърти и пети век. Из целия град могат да се видят изображения на близнаци, включително близнаците Атласи.

— Смяташ, че стихът намеква за Кале Санти? Тя се намира на един хвърлей място от старата митница — погледна го Роберто.

— Не. Смятам, че има предвид другото място, Кале дела Морте. Това ми хрумна в катера. Преди години посетих една църква в района. Нарича се „Сан Джовани“ и се намира на Кампо де ла Брагора. А „брагора“ идва от думата „б’рагал“, която означава „двама мъже“.

— Блестящо — Роберто поклати глава. — Или пълна лудост!

 

 

Джеф вече пиеше второто си кафе, когато Еди влезе в стаята, където закусваха.

— Добре ли спа? — попита тя.

— Изненадващо добре. А ти?

Тя преглътна една прозявка.

— Едва мигнах.

— Заповядай, това ще те събуди — той й наля чаша силно кафе. — Виж, Еди… — започна Джеф и млъкна, когато Роберто влезе в стаята, предхождан от Винсънт, който носеше табла с две малки сребърни кани и чаша с чинийка.

— Точно се готвех да кажа на Еди — продължи Джеф, — че след снощната история, днес смятам да остана с Роуз.

— Разбира се.

— Не съм съгласна — възрази Еди. — Мисля, че ти трябва да тръгнеш по следата, а аз да остана с Роуз.

— Но…

— Никакво „но“, Джеф. Вече говорих с нея.

— Така ли?

— Не се чуди толкова. С нея бяхме приятелки, не помниш ли? Аз обичам да изяснявам нещата навреме.

Джеф вдигна рамене.

— Добре де, съгласен съм.

 

 

През нощта температурата беше паднала още и сега улицата бе заледена и пуста. В единия край на площада се издигаха няколко хилави дървета и един самотен гълъб, твърде различен от гладното ято на „Сан Марко“, крачеше несръчно по неравния паваж. Джеф и Роберто бяха застанали в средата на площада, облечени в зимните си палта и увити с шалове.

— Макар това наистина да е било лобно място, историята има и весела страна — подхвърли Роберто. — Вивалди е кръстен в черквата „Сан Джовани“. — Той посочи фасадата, на която ясно личеше, че е следствие на объркани ремонти и разширения. — А там — продължи той — се намира най-интересната сграда на площада, палацо Грити Бадоер, или както е известна днес хотел „Ла Резиденца“.

— Който има пет прозореца на балкона — отбеляза Джеф и повтори втората част от следата на Бруно: — „Пет прозореца на балкона. Точката, която докосва небето; полушарие отгоре и полушарие отдолу“. През 1590 това било ли е построено?

— Да, със сигурност. Тези сгради са от четиринайсети век. Можеш да го определиш по формата на прозорците и конструкцията на лоджиите. Така че идеята ти съвсем не излезе лудост.

Джеф гледаше нагоре към покрива.

— И за секунда не съм се съмнявал. Но тук няма „точка, която докосва небето“. Или поне аз не виждам.

— За съжаление си прав.

Те пресякоха площада по посока на палацото. На стената на тесния пасаж, видяха табелката, на която пишеше Кале дела Морте.

Входът на хотела отвеждаше право в огромно кънтящо фоайе. Вляво имаше голяма рецепция. Горният край на стените беше украсен с богати гипсови орнаменти, а по-ниско висяха картини от седемнайсети век в мрачни, тъмни цветове, пресъздаващи обезобразени фигури. Наоколо бяха подредени антикварни столове и масички. В далечния край на фоайето имаше група работници, които подреждаха украсата и окачваха осветлението. Един от мъжете се беше наклонил застрашително от дървената стълба. Той се протягаше към тавана, опитвайки се да закачи кабел с малки бели крушки.

Появи се мъж на средна възраст с тъмнозелената униформа на портиер. Косата му беше боядисана в блестящо черно и носеше пенсне.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Добро утро — поздрави Джеф. — Празненство ли ще има?

— Да, господине, така е. Всъщност, довечера. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Просто минаваме. Моят приятел Роберто Арматовани отбеляза колко красива е фасадата на сградата и че никога не е влизал.

— Господин Арматовани? — Портиерът почти застана мирно. — Разбира се. Извинявам се за бъркотията. Мога ли да ви предложа кафе?

— Много мило, но не, благодаря — отговори Роберто. — Мога ли да попитам какво е празненството?

— Разбира се, господине. Гала карнавална вечер, организирана от Обществото на почитателите на Вивалди. Празненството е частно, но съм сигурен, че мога да говоря с президента.

— Това е много мило, ъъъ?

— Джанфранческо… Франческо.

— Франческо… Аз познавам президента Джовани Тафани доста добре. Ще накарам един от моите хора да му се обади.

Портиерът леко се поклони и Джеф и Роберто се приготвиха да си вървят.

Отвън двамата застанаха един до друг и се загледаха нагоре към красивата декоративна мазилка в стил рококо над входа.

— Ти май наистина познаваш всички във Венеция, а? — възкликна Джеф.

— Да, и както виждаш ни идва като по поръчка.

— И сега какво?

— Очевидно трябва някак си да стигнем до покрива и много се надявам, че обаятелният президент на Обществото на почитателите на Вивалди ще ни помогне.

 

 

Когато Джеф, Еди и Роберто пристигнаха пред палацо Грити Бадоер, то вече гъмжеше от маскирани хора в празнични дрехи. Струнен оркестър беше изсвирил почти половината от Шубертовия Струнен квартет №9 и облечени в ливреи келнери се носеха из залата с подноси, пълни с чаши шампанско.

Джеф се притесняваше да остави Роуз сама, но тя обеща да не излиза от дома на Арматовани при никакви обстоятелства. А Роберто го убеди, че Винсънт няма да прояви небрежност като телохранител.

Роберто носеше класически костюм, ушит на прочутата лондонска улица „Савил Роуд“, който беше наследил от баща си. Маската му беше на орел с черни пера и къс клюн. Джеф, който беше по-висок и едър, нае модерен смокинг от шивача на своя приятел на Виа XX Марцо и си беше избрал проста елегантна сребриста маска. С помощта на Роуз Еди беше изпробвала поне дузина рокли в някои от най-скъпите венециански магазини, преди да се спре на тъмнозелена тясна рокля без колан и богато украсена златиста маска.

Един прислужник ги посрещна, попита ги за имената и мигом ги поведе към домакина на вечерта, който стоеше с малка група хора близо до музикантите. Джовани Тафани се оказа висок мъж с широки рамене на не повече от петдесетина години. Носеше малка златиста маска, която не скриваше напълно лицето му. Той пое ръката на Роберто.

— Толкова се радвам, че можа да дойдеш — поздрави го той.

— Това са моите приятели. Джеф Мартин, известен историк от Англия, и Еди Грейнджър, прочут палеопатолог.

Тафани леко се поклони на Джеф, после взе ръката на Еди и галантно я целуна.

— Очарован съм — изправи се и добави: — А сега ми позволете да ви запозная с неколцина от моите приятели.

Мина почти цял час, преди Джеф и Еди да намерят възможност да се измъкнат, оставяйки Роберто да пази гърбовете им, както бяха планирали. След като излязоха от залата, където течеше приемът, тръгнаха по къс коридор, който водеше към двора. От другата страна се намираше голяма, тъмна трапезария. Те прекосиха края му и незабелязано се вмъкнаха в друг коридор. Пред тях се показа стълбище.

Еди тръгна първа нагоре, но беше затруднена от тясната си рокля.

— По дяволите — изруга тя след известно време. Свали си обувките и вдигна роклята около талията си.

— Браво! — закачи я Джеф.

— Джеф, не ме зяпай, а мисли за задачата.

Стигнаха до последния етаж, без да срещнат жива душа. Беше странно тихо. Шумът от празненството заглъхна. В края на стълбището започваше коридор с три врати от всяка страна, най-вероятно на спални. В края му се виждаше авариен изход.

Вратата не беше заключена и водеше към обикновено сиво стълбище. Металният парапет се виеше четири етажа надолу до сутерена. Далечното ехо на гласове и подрънкването на метал им подсказа, че се намират точно над кухнята. Когато погледнаха нагоре, видяха, че стълбището прави лек завой и завършва пред врата, през която вероятно се стигаше до покрива.

Студът направо им спря дъха. Джеф си свали сакото и наметна раменете на Еди.

— Май не предвидихме всичко? — отбеляза тя, когато поеха по тясната пътека между двете издигнати части на покрива. Пред тях пътеката се разширяваше в нещо като площадче, дълго десетина метра. В центъра се извисяваше стар ветропоказател.

Беше висок около пет метра и изработен от патиниран от времето бронз. Централният стълб крепеше ветропоказателя, който представляваше стрела, прикрепена за диск. В горния край на стълба се издигаше метално полукълбо с размерите на голям китайски тиган. Джеф се изправи на пръсти, за да огледа полукълбото. То също беше замърсено и покрито със зелен оксид и черни ивици.

Той бавно обиколи ветропоказателя. В далечния край забеляза белег в метала.

— Върху полукълбото има някакви букви — каза той, докато се опитваше с носна кърпичка да изчисти петната, но те бяха прекалено здраво напластени. Внимателно се повдигна на една от подпорите на стълба, за да огледа по-отблизо.

— Откри ли нещо? — нетърпеливо попита Еди.

— Виждам едно голямо „В“, празно място, друго малко „в“ и после… не. Чакай малко. — Той се опита да изчегърта повърхността с нокът. — Буква „и“.

— Вивалди — подхвърли Еди, когато Джеф се спусна долу.

— Логично. В края на краищата това е било жилището му. Но защо?

Еди вдигна рамене.

— Освен това има само едно полушарие. Ако това е горното, къде е другото отдолу?

В северната част на небето луната се показа като леден къс, частично забулена от кълбести облаци.

— Освен — възкликна Джеф и внезапно се набра нагоре, — ако не е това, което търсим.

— Какво? — попита Еди, но Джеф вече се беше устремил обратно към вратата. — Къде отиваш?

— Последвай ме.

Той задържа вратата, за да мине Еди.

— Тази стълба води право до мазето. Смятам, че трябва да го проверим.

Щом наближиха сутерена, шумовете от кухнята се усилиха. Някой високо извикваше поръчките на гостите на приема. Като внимаваха да не ги видят, те тихо се промъкнаха до долната част на стълбището, и стигнаха до поредица тъмни складове. От едната страна двойна врата извеждаше на дървена товарна рампа, използвана за доставка на продукти и материали за хотела.

Джеф светкавично избута Еди в близката ниша, когато един от кухненските помощници излезе от някакъв склад с голямо парче сирене на поднос.

— Тук, долу, трябва да има още едно полукълбо — настоя той, когато мъжът изчезна.

— Ако има, трябва да е непосредствено под ветропоказателя. Къде ли е това място?

Джеф огледа коридора, продължаващ до вратите, които водеха към товарната рампа, а после в другата посока.

— Там долу, вдясно.

Последната врата в дъното на коридора не беше заключена. Те тихо я отвориха и Еди откри стар бакелитов ключ за осветлението. Оказаха се в голямо, влажно и смрадливо помещение. В далечната стена имаше малко мръсно прозорче на височината на главите им, което гледаше към влажна, обрасла с мъх стена. От площада над тях проникваше малко светлина. Вляво от двамата, по редиците метални лавици стояха сандъци и кутии. Вдясно се издигаха огромни кашони, по които имаше изображение на ролка тоалетна хартия и марката „Долче Вита“, изписана с червено, бяло и зелено.

Еди се отпусна на купа кашони и с ръце на коленете започна да оглежда помещението.

Джеф въздъхна.

— Трябва да е някъде тук.

До задния прозорец лежаха натрупани на купчина кутии. Той ги избута в средата на мръсния бетонен под и се покатери, за да стигне до голям четириъгълен пластмасов капак на тавана. Свали го и го подаде на Еди, която го захвърли на една от металните лавици. От мазилката на тавана малко встрани от фасунгата на крушката се подаваше долната част на метално полукълбо.

— Ура! — извика Джеф.

То също беше мръсно, но много по-чисто от неговия близнак, изложен на природните стихии на покрива. В металната повърхност бяха гравирани две римски цифри: IV и V. Под тях едва се различаваше някаква мелодия, изписана с ноти на фино гравирано петолиние. Под него пишеше една-единствена дума: ЗАЛЕЗ.

По коридора заечаха стъпки. Джеф извади химикалка от джоба си и копира надписа върху дланта си, като внимаваше да включи всички музикални знаци.

— Бързо — изсъска Еди, дърпайки го за ръкава.

Вратата се отвори широко и скри Еди и Джеф от погледите на двамата влезли мъже. Старата врата беше пукната от горния край някъде до средата. През процепа Джеф и Еди можеха да виждат какво става. Единият от мъжете беше келнер, а другият, по-възрастен мъж, носеше мръсен син, работен комбинезон. Келнерът беше недоволен от нещо. Той пристъпи до центъра на помещението и забълва едва доловими заповеди, преди да излезе.

Работникът изпсува под нос, отвори един кашон, порови вътре, измъкна гумена вендуза за отпушване на мивки и след това пое към вратата.

— Преписа ли всичко от полукълбото? — попита след минута или две Еди.

— Да, но то е безсмислено.

— По-добре да се върнем поотделно — предложи тя, когато наближиха салона, където приемът беше в разгара си. Залп от смях заглуши музиката. Джеф погледна дланта си. До себе си видя служебна маса, върху която лежаха папки с хартия за писма с логото на хотела. Той извади лист от една от кожените папки и бързо прехвърли на хартия онова, което беше записал на дланта си. После сгъна листа и го пъхна във вътрешния си джоб. Няколко минути по-късно вече се промъкваше между хората, оглеждайки се за Роберто и Еди.

Те излязоха навън веднага щом им се отдаде възможност да го направят, без да привличат внимание. Роберто изпрати есемес на новия си шофьор и те се насочиха към предварително уговореното място за среща. Наоколо беше много тихо. В студената нощ почти не се чуваха шумове.

— Успяхте ли? — дъхът на Роберто беше бял и топъл в ледения въздух.

— Може би — отговори Джеф.

Изведнъж зад тях се чу тътрене на крака. Обърнаха се рязко и успяха да видят една фигура да изчезва във вход на около четири метра от тях. Без да разменят и дума, тримата започнаха да тичат.

Пред тях лежеше тъмен покрит пасаж. Джеф хукна първи. В края му стигнаха до едно Т-образно кръстовище. Високо на стената имаше жълта табела и една стрелка, сочеща на запад, а под нея пишеше „Сан Марко“. Планът им беше да се срещнат с катера в един тесен канал, който се наричаше Рио Сан Мартин.

Когато завиха надясно, Еди хвърли поглед назад. Там се виждаше черната сянка на мъж с развяващо се зад него наметало. Носеше черна маска, която покриваше по-голямата част от лицето му. Дълги черни пера се поклащаха над главата му. В ръката си стискаше пистолет.

Тримата излязоха на малък, покрит с павета площад. В центъра му се издигаше разкривено дърво. Еди изостана за секунда, за да изрита обувките си от краката и да навие роклята си нагоре. Въоръженият мъж стигна до входа към площада в мига, когато тя настигна Джеф и Роберто от другата страна. Той вдигна пистолета и стреля.

Заглушителят притъпи звука от изстрела. Куршумът се сплеска в стената на няколко сантиметра над главата на Роберто. Той рикошира и изсвири надолу по пасажа.

— Хайде… Вече сме наблизо — извика Роберто.

Мъжът стреля повторно и парче мазилка удари Еди по рамото. Тя изпищя, но продължи да тича с наведена глава. Когато стигнаха тротоара, успореден на канала, друг куршум изсвири край ухото на Джеф.

На около петдесет метра пред тях една баржа плаваше на север. От другата страна на канала малка гребна лодка се насочваше към страничен ръкав. Гребецът седеше с гръб към тях.

Те хукнаха към Понте Арко, където трябваше да се срещнат с катера. Преследвачът им ги настигаше. Чу се още един приглушен изстрел и Роберто политна напред, сякаш се беше спънал в някое неравно паве. Кръв рукна от лявата му ръка. Втори изстрел го завъртя около оста му. Той се присви на две и политна в канала.

— Не! — изпищя Еди, спря се, но Джеф я сграбчи и бутна напред. Нямаше време за мислене. Той действаше импулсивно, оставил се на животинския страх да го тласка напред.

Те завиха наляво, после отново наляво… и попаднаха в затворена улица.

Джеф се опита да прикрие Еди зад гърба си, когато нападателят се показа и закрачи бавно към тях. Беше висок и добре сложен и макар да беше костюмиран, нямаше съмнение кой е. Със сигурност бе същият човек, който уби Антонио и ги заплаши с пистолет на катера. Той се спря и вдигна оръжието на равнището на очите, стискайки го здраво с две ръце.

— Дайте ми следата веднага или ще ви застрелям. Ако ми я дадете, може пак да ви застрелям.

Джеф бръкна в джоба си в опит да спечели време.

— Бавно.

Джеф точно се готвеше да извади листа хартия, когато видя в мрака на пасажа някакво движение.

После нещо тъмно се появи над главата на мъжа с пистолета. Той рухна със стон на земята, а оръжието падна от протегнатата му ръка и издрънча на камъните.

Една ниска набита фигура в окъсано палто и стари високи обувки, завързани с канап, клекна до стрелеца, за да види какво му е причинил.

— Дино — възкликна Джеф, напълно смаян.