Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (18)

18.

Венеция, днес

Еди и Джеф оставиха Дино край проснатия на земята убиец и хукнаха обратно към канала. Катерът беше там и новият шофьор тъкмо измъкваше тялото на Роберто от водата в лодката.

— Жив ли е? — кресна Еди.

Шофьорът не отговори. Роберто лежеше по гръб. Ризата му беше оцветена в червено и Еди можа да види дълбоката рана на лявата му ръка. От нея капеше кръв. Лицето му беше посиняло, а устните побелели. Не даваше признаци на живот.

Еди започна да натиска рязко гръдния му кош и вдиша въздух през устата му. Нищо не се промени. Тя отново започна да помпа гръдния кош и вдъхна въздух за втори път. Тогава главата на Роберто трепна и от устата му рукна вода, която заля роклята на Еди. Очите му се отвориха.

— Бързо… в болницата — извика Еди.

Джеф скочи обратно на кея. Шофьорът се затича към руля, даде газ и завъртя катера.

За миг Джеф се загледа след отдалечаващата се лодка, но след това хукна към алеята. Той полетя по паважа и намери Дино, свлечен до стената.

— Дино… ти си ранен!

Приятелят му притискаше корема си, а дрехите му бяха напоени с кръв.

— Джеф… — гласът му едва се долавяше.

Джеф трескаво затърси мобилния си телефон и набра номера на „Бърза помощ“.

— Ти спаси живота ни, приятелю — промълви той. Очите на Дино се отвориха, а на устата му се появи лека усмивка. — Дръж се, скоро ще дойде „Бърза помощ“…

Дино започна да трепери. Джеф свали сакото си и го сложи върху му.

— Дръж се. Моля те, дръж се…

Той се наведе към него, когато видя, че Дино дърпа сребърната верижка около врата си.

— Джеф, трябва да вземеш това. Ти си единственият ми приятел. — Верижката се скъса и Дино пъхна нея и медальона в дланта на Джеф. Медальонът се отвори и отвътре изпаднаха две малки снимки. На едната се виждаше жена с черна коса, а на другата малко момиче с кафяви очи. Беше на шест или седем години, а на лицето му грееше щастлива усмивка.

— Джеф, приятелю, аз вече нямам нужда от това. Скоро ще видя моите момичета. Много скоро…

Джеф изгуби представа колко време е седял до тялото на Дино. Внезапно силни ръце го вдигнаха и някой закрещя в ухото му. Двама полицаи извиха ръцете му зад гърба и щракнаха белезниците. Джеф започна да протестира, но те не му обърнаха внимание. Поведоха го към канала, където се полюшваха два полицейски катера и една водна линейка. Докато го водеха към първата моторна лодка, той зърна как бутаха носилка на колелца към линейката.

Въпросите се сипеха в продължение на два часа. Какво е правил край мъртвеца? Откъде го познава? Къде е пистолетът? Сам ли е действал? Какъв е мотивът му? След това, точно когато се готвеха да изпратят Джеф в килия за временно задържани, го освободиха. Беше се намерил свидетел, живеещ в апартамент на малката уличка. Човекът видял всичко от мига, когато Джеф и Еди бяха притиснати в задънената улица до пристигането на полицията. Тайнственият убиец беше прострелял Дино почти от упор и побягнал точно когато Джеф се връщаше към алеята.

През цялото време, докато го разпитваха, Джеф се бе тревожил за Роуз. Полицията не му предложи защита. Полицаите, които го бяха разпитвали, продължаваха да изглеждат убедени, че по някакъв начин е набъркан в случилото се, но нямаше за какво да се хванат, за да го оставят в участъка. Разрешиха му да проведе един телефонен разговор и той звънна у Роберто, но никой не вдигна. След това го накараха да изключи мобилния си телефон. Когато излезе от участъка, той го включи и опита отново. Този път Винсънт вдигна почти веднага и го увери, че Роуз е дълбоко заспала. Второто му обаждане беше за водно такси и десет минути по-късно вече се носеше по Канале Гранде близо до Феровиа.

„Оспедале Чивиле“, главната болница, която обслужваше островите около „Риалто“, приличаше на останалите красиви и добре запазени сгради, наблъскани толкова елегантно в сърцето на Венеция. Осем века по-рано, по времето на дожа Рение Зено, сградата е издигната, за да подслони едно от шестте важни братства в града и става известна като Скуола Гранде ди Сан Марко. Под централната арка на триптих, ограден от реалистично изрисувани пана, изобразяващи сцени от живота на свети Марко, старейшините на района сновели напред-назад в изпълнение на гражданските си задължения. Близо хиляда години по-късно водни линейки спираха до сградата. Сега под същата арка санитари бутаха носилки на колела към отделението за спешна помощ и травматологията. Отвътре „Оспедале Чивиле“ приличаше на всяка друга западна болница в един сутринта по време на карнавал. Когато Джеф пристигна там, останал без дъх и със свит стомах, мястото му се стори страшно потискащо.

Откри Еди седнала в най-отдалечения ъгъл на чакалнята, в близост до машината за безалкохолни напитки. Модерен прозорец с метална дограма и алуминиеви щори я отделяха от древния площад отвън. Те се прегърнаха и той видя, че е плакала.

— Все още е в операционната — осведоми го тя, когато Джеф рухна на стола до нея.

— Какво казаха лекарите?

— Нищо.

— Дино е мъртъв.

— Дино?

— Мъжът, който ни спаси живота. Той беше бездомник и просяк. Познавам го от години.

— Съжалявам — тихо промълви Еди и сграбчи Джеф за ръката.

През летящата врата влетя носилка, а двамата фелдшери в зелени престилки се опитваха да успокоят мъж, който се мяташе и се опитваше да изтръгне тръбите от ръката си и да свали кислородната маска от лицето.

Джеф си пое дълбоко дъх, прекара пръсти през косата и се вторачи в пода; чувстваше се напълно съкрушен.

В този миг се чу дискретно покашляне и той вдигна очи.

— Господин Мартин, госпожице Грейнджър — Алдо Кандоти ги гледаше изпитателно, със скръстени зад гърба ръце, — трябва да говоря с вас.

Той ги поведе по коридора към една гола стая с маса, няколко неудобни стола, безлични бели стени, луминесцентна лампа на тавана и бетонен под. Кандоти с жест ги покани да седнат.

— Предполагам, разбирате, че трябва да си върша работата и се нуждая от отговори на няколко много объркващи въпроса. Господин Мартин, госпожице Грейнджър, последния път, когато се срещнахме в стаята на бедния Марио Спорани, казах, че се тревожа за вас, защото щом се появите някъде, започват да загиват хора. А сега имаме още един труп.

Еди въздъхна.

— Господин заместник-префект, да не би да мислите, че не искаме да ви помогнем? Бяхме на празненство в „Грити Бадоер“. Пийнахме няколко чашки и около единайсет си тръгнахме заедно. Както си вървяхме, ни подгони човек в карнавален костюм с пистолет. Роберто беше прострелян.

— Да, да. Говорих с полицаите, които арестуваха господин Мартин. Някакъв смахнат ви е гонил из половин Венеция. Накрая ви спасява смел просяк, който съвсем случайно се оказва ваш приятел?

— Дадох подробни показания — отговори Джеф.

— И нямате представа кой е този стрелец?

Джеф издържа втренчения поглед на Кандоти.

— Не, нямам никаква представа.

Кандоти изпръхтя презрително.

— Заместник-префекте — обади се Еди, — трябва да ми вярвате, когато ви казвам, че през последните няколко дни бях въвлечена в истински кошмар. До миналата седмица водех тих живот във Флоренция, където си вършех работата. Единственият проблем, пред който бях изправена, бе да гледам инфрачервеният ми спектрометър да продължи да работи и изчисленията ми на концентрацията на течности да е вярна. Оттогава убиха чичо ми и повече от веднъж животът ми беше застрашен.

Кандоти се обърна към Джеф.

— А вие, господин Мартин? И вашият ли начин на живот беше спокоен?

Той вдигна рамене.

— Не са стреляли по мен, ако това искате да знаете.

Изведнъж Кандоти скочи на крака с разкривено от гняв и разочарование лице.

— Боже мили! — възкликна той. — Защо не взема да ви затворя в някоя килия, докато измислите нещо по-интересно да ми разкажете.

— Съжалявам — намеси се Джеф, — иска ми се да можехме да помогнем.

Кандоти си пое дълбоко дъх и после се изправи на крака.

— Така да бъде. Не мога насила да изтръгвам информация от вас, макар че има моменти, в които ми се иска да можех. Но мисля, че трябва да припомня и на двама ви, че сте само гости в тази страна. Вашето положение е как да кажа… деликатно? Вие криете информация, свързана с това разследване, а аз имам нужда от нея. Може тази вечер да не съм ви предложил морков, но повярвайте ми, следващия път, когато се видим, ще нося една много голяма тояга.

 

 

Кандоти тресна вратата зад гърба си, а Джеф и Еди се върнаха в хаоса на спешното отделение. Те почти не разговаряха и седяха всеки потънал в своите собствени мисли. Един час отмина бавно, преди млад лекар в безупречна престилка да дойде при тях с бележник в ръка.

— Вие сте приятелите на господин Арматовани, нали? — Той се настани на столовете срещу тях. — Господинът е щастливец. Един куршум е строшил лявата му раменна кост и се е забил в рамото. Отне ни известно време да го извадим. Нанесъл е доста поражения на нервите. Вторият куршум е минал право през него. Голям късмет е, че е пропуснал гръбнака и не е засегнал някой друг жизненоважен орган. Имаше малко вътрешни разкъсвания, но ги закърпихме. Очакваме да се възстанови напълно.

— Можем ли да го видим? — попита Еди.

— Все още е в безсъзнание и ще го оставим така поне за осем часа, за да помогнем на оздравителния процес. Ако бях на ваше място, щях да си ида вкъщи и да си почина. Посещенията започват след обед. Сигурен съм, че вашият приятел ще се зарадва да ви види утре следобед.

 

 

Площадът отвън беше призрачно тих. От лагуната отново беше пропълзяла мъгла, която обгръщаше всичко с тънък воал. Джеф погледна часовника си. Вече беше 2:15 сутринта.

— Ела до моето жилище, не е далеч.

В този район имаше само няколко улични лампи. Еди потрепери, а Джеф я прегърна през рамото и я притегли плътно до себе си.

Те свърнаха от главната улица в тесен пасаж, който водеше до едно кръстовище. Джеф не спираше да поглежда през рамо. Пред себе си можеха да видят бледите отблясъци на тесен канал и пешеходен мост. Над главите им бяха опънати въжета за пране. Встрани от тях се чу стържене и двамата подскочиха. Мършава котка изскочи от мъгливите сенки, погледна ги презрително и побягна.

— Мамка му! — Джеф изпуфтя дълбоко и се засмя.

След няколко минути стигнаха до двореца на дожите. Тук няколко нощни птици се разхождаха. Малка групичка добре подпийнали местни жители стояха под Торе дел Оролоджо и шумно спореха. Джеф и Еди минаха по тротоара откъм северната страна на „Сан Марко“, после свърнаха по тесен пасаж, който отвеждаше право до входа на кооперацията.

След като Джеф отключи и двамата влязоха в апартамента, Еди се тръшна на един от диваните и се прозя широко. Джеф се зае с чашите за кафе и машината за еспресо.

— Знаеш ли, мислех си… — започна Еди, — как е възможно Бруно, който е умрял през 1600 година да ни насочи към следа за Вивалди, който е роден повече от столетие по-късно?

— Точно така, Уотсън — отговори Джеф. Съсредоточаването върху тайнствената поредица следи беше добре дошло откъсване от ужасите, случили се тази вечер. — Единствената възможност е Вивалди или човек, свързан с него да е знаел за следата на Бруно и да я е променил. Точно както Бруно е променил следата на Контесина де Медичи на Сан Микеле.

— Но защо?

— Може и той да е бил един от Последователите.

— Предполагам, че е възможно — съгласи се Джеф.

— Роберто каза, че групата изчезнала… кога? В края на осемнайсети век?

— А кога е умрял Вивалди?

— Не съм сигурен. Или 1740 или 1750.

— И е прекарал по-голямата част от живота си тук, във Венеция? — продължи Еди.

— Да не би да подсказваш нещо като родство? Че „Последователите“ са група, защитаваща тайната на Медичите, за която намеква Марио Спорани? Че всяко следващо поколение е изпитвало нужда да подобри следите, или по-точно да ги направи по-неясни?

— Може би. Независимо дали Вивалди е членувал в „Последователите“, някой свързан с него трябва да е разгадал следата на Бруно.

Джеф донесе кафетата и ги остави на ниската масичка до дивана. Еди се беше излегнала с глава, опряна на възглавницата и вторачени в тавана очи.

— Благодаря — измърмори тя.

Обгърнал чашата с две ръце, Джеф отиде до големите прозорци и се вторачи в близката празна пиаца. Богато украсените фасади на чайните и скъпите магазини за шоколад бяха тъмни. Камбанарията приличаше на някаква невероятна ракета, превърната в камък. Изведнъж Джеф почувства тревожно свиване в корема. Бяха стигнали толкова близо, толкова невероятно близо… и Дино. Горкият Дино.

Той се обърна към Еди. Тя беше заспала на дивана, а кафето й стоеше недокоснато. Той се усмихна на себе си. Не я беше виждал така от студентските години, когато редовно заспиваше на някой диван, дори ако купонът около нея продължаваше. Той взе една завивка от спалнята, зави я и после нежно целуна челото й.

Какво ставаше? Беше толкова трудно да стигнат донякъде. Първо изглеждаше така, сякаш Контесина е в центъра на вниманието, после Бруно, а след него Вивалди. Приличаше на списък с известни и добри люде, парад на исторически величия. А между тях сякаш нямаше връзка, като се изключи неясното споменаване на някакво тайно общество — „Последователите“. Възможно ли е това да е слабата връзка между свръхбогатата първа дама, побъркания еретик и композитора на „Четирите годишни времена“?

Вивалди. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху него. Контесина де Медичи ги беше отвела при Джордано Бруно, а той ги заведе до Вивалди. Сега композиторът беше новият ключ и следата, която той или някой друг беше свързал с него, щеше да ги отведе при следващото късче от пъзела. Но той не знаеше нищо за Вивалди.

Джеф отпи от кафето си и в този миг му хрумна една много по-добра идея.

— Разбира се — възкликна той на глас. — Разбира се.