Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (25)

25.

Венеция, днес

Винсънт беше дръпнал тежките завеси и беше намалил светлината, оставяйки огънят да хвърля успокоителните си отблясъци из стаята. Еди и Джеф седяха на дивана. И двамата държаха по едно голямо бренди, а Роуз спеше неспокойно на коженото кресло под прозореца в другия край на библиотеката. Апартаментът на Джеф беше запечатан, защото екипите на „Съдебна медицина“ още не бяха свършили със събирането на доказателства. Кандоти им разказа, че са били следени от полицейска част и този ход им беше спасил живота. Роберто държеше да отседнат в палацото и престана да настоява да бъде пренесен там едва когато Еди заплаши, че ще си опакова нещата и ще замине сама с нощния влак за Флоренция, ако го направи.

Въпреки че полицията беше следила всички техни стъпки, откакто бяха оставили Роберто в болницата, Джеф и Еди бяха разпитани подробно от двама старши полицейски офицери. Трябваше да разкажат няколко пъти как са посетили „Ла Пиета“ просто като туристи, за да разгледат прочутите стенописи; как са си тръгнали оттам малко след пет и половина и са се върнали в апартамента. И двамата направиха подробни описания на убиеца и потвърдиха, че той е човекът, който ги е преследвал миналата вечер и беше ранил Роберто и убил Дино, а също така, че той е похитителят на катера на Роберто и убиецът на шофьора Антонио.

Психоложка разговаря насаме с Роуз и по-късно с Еди и Джеф. Но Роуз се успокои истински едва когато се озова в палацо Балиони. Тя, изглежда, се чувстваше привлечена от мястото и беше установила голяма близост с Роберто. Чувстваше се в безопасност зад древните стени на дома край канала. Преди да си легне, беше изпила една специална напитка за лека нощ, приготвена от Винсънт, който обяви, че рецептата е тайна и се предавала в неговото семейство от поколение на поколение. Роуз се унесе и заспа под мелодичните звуци на Брамсовото Интермецо в А минор. Когато Джеф я целуна за лека нощ, последното нещо, което каза, беше:

— Татко, направо не мога да повярвам. А излязох само за няколко минути от апартамента.

Джеф погледна към спящата си дъщеря.

— Младите притежават учудващи възстановителни сили — тихичко го успокои Еди.

— Предполагам, че случилото се е събудило ужасни спомени у теб.

Тя се усмихна.

— Годините психотерапия загладиха пукнатините. Аз бях само на осем, когато родителите ми бяха убити. Бях много малка, но не искам да кажа, че не го помня. Напротив. Спомням си всяка подробност, сякаш беше вчера. — Тя, изглежда, искаше да говори и Джеф я остави да продължи. — Толкова пъти съм го преживявала наново. Споменът никога няма да загуби силата си, но аз се примирих с факта, че това в действителност се е случило. Наистина влязох в онази импровизирана лаборатория в пустинята и намерих татко и мама буквално плуващи в собствената си кръв. Случайно убийство. Извършителят беше отмъкнал само няколко долара. Случи се преди три десетилетия. Часовниците не застинаха, светът не спря да се върти около оста си, дори ако човек си мисли, че трябва.

— А сега работиш с мъртъвци.

— О, да.

— По някакъв странен начин май ти помага.

— Не съм сигурна в това, но ти дава друга гледна точка към нещата.

Джеф я погледна въпросително.

— Виж Козимо де Медичи. Един от най-богатите хора, които някога са се раждали. В рамките на своето време е могъл да направи всичко, което поиска. Или почти всичко. За бога, та той полага началото на Ренесанса. А какво е днес? В най-добрия случай купчина ронещи се кости в някога красив жакет със златни копчета, където и да лежи истинското му тяло.

Джеф се сети за бедната Мария. Животът й беше толкова ненужно и жестоко прекъснат! И на Дино също, който плати най-високата цена за това, че ги спаси. Това стана само преди две вечери, а имаше чувството, сякаш е било преди векове. Къде ли беше Дино сега? Дали наистина някаква част от него е намерила любимите си съпруга и дъщеря? Дали най-накрая страданията им са свършили? Или всичко онова, което Дино някога е бил, сега е просто парче месо, което се разлага в някоя морга наблизо?

Джеф отпъди мислите си и погледна нагоре към тавана.

— Въпроси без отговори — въздъхна той. — Мисля, че само в мигове като този ние, хората, се спираме и започваме да размишляваме какво всъщност представлява животът. И до какво заключение стигаме?

— Всеки от нас си прави различни заключения — отговори Еди.

— Но има някои основни истини. Не е ли така?

— Вероятно не — поклати глава Еди.

— Всичко е вятър и мъгла, не мислиш ли? Независимо дали вярваш в задгробния живот, единственото, което има значение, е какво оставяш на хората. Без значение дали под формата на велики произведения на изкуството, или на хубава музика, която хората ще слушат векове след смъртта ти, или нещо толкова простичко като да те помнят като добър човек. Като някого, който е дал повече, отколкото е взел.

— Може би — Еди допи чашата и си наля втора. — Но каквото и да си направил, каквото и да си оставил подире си, то постепенно изгнива и най-накрая изчезва. Виждам това всеки работен ден. Накрая нищо не остава. Абсолютно нищо. Костите се превръщат в прах и вятърът я отнася. — Тя отпи голяма глътка от брендито си. — И онова, което правим, също изчезва. Нали така? — тя не изчака Джеф да отговори. — Един ден музиката на Моцарт ще бъде забравена, думите на Исус няма да означават нищо. Техният принос ще е избледнял в паметта на хората. Както е казал великият Джордж Харисън „Всичко трябва да отмине“.

— Точно така — кимна Джеф, вдигна чашата си в шеговита наздравица и двамата се засмяха.

— И какво ще правим сега? — попита Еди и потърка очите си.

— Първо, ще заминем за Флоренция. Всички заедно. — Джеф хвърли поглед към Роуз, защото изпита чувство на вина, задето е набъркал дъщеря си в този хаос. След това изведнъж го обзе гняв, че е толкова безсилен да я защити от ужасите, на които стана свидетел.