Майкъл Уайт
Тайната на Медичите (14)

14.

Флоренция, 9 май 1410

Беше настъпил третият час след залез, когато двамата мъже и техните слуги се срещнаха при портата Сан Миниато, в източната част на Флоренция. Козимо пристигна възседнал сив скопен кон, придружаван от трима ездачи, негови слуги, закачулени и увити срещу необичайния за сезона нощен студ. Николо Николи, яхнал бяла кобила, беше заменил обичайната си червена тога в името на дискретността и носеше зелено палто и незабележима черна шапка. От срещата в дома му бяха минали шест дена и през това време той и Козимо тайно бяха подготвили всичко необходимо за пътуването, което щяха да предприемат.

— Ще тръгнем към Фиезоле и там ще прекараме нощта — обясни Николи. — Дотам е само една левга, но искам да сме сигурни, че никой няма да ни види.

Николи ги поведе през портата и след това по пътя, който вървеше покрай градските стени. Оттам поеха на североизток по широкия път, заобиколен от гъста гора, простряла се докъдето окото можеше да види.

Пътят беше пуст, но пътуванията винаги бяха опасни. Джебчии и бандити преживяваха добре, дебнейки безгрижните граждани, дръзнали да останат извън градските стени. Тези хора нямаха задръжки, прерязваха гърла за няколко монети и често събличаха труповете голи, за да изкарат по още някоя пара.

Но групата им беше внушителна по големина, а Николи беше не само човек, който знаеше как да се държи в сражение, но и сякаш разполагаше с шесто чувство за близка опасност, притежаваше инстинктите на следотърсач и надушваше и най-лекия полъх на неприятности.

Отне им само час, за да стигнат до Фиезоле, малък древен град, който беше преминал във владение на Флоренция още преди векове. Беше станало още по-студено и мракът вече беше пълен, а и беше започнало да вали. Когато стигнаха до портата, преживяха първата си изненада. Пазачът отказа да отвори решетката и разговаряше само с викове през дъбовата порта.

— Какво ви води насам в този час? — провикна се той.

— Тръгнахме от Флоренция по работа.

— Каква работа?

— Това засяга само нас — отсече Козимо.

— Не може да влезете в града тази нощ. Чухме за чума на по-малко от час езда оттук. Заповядано ми е да държа вратата залостена и да не пускам никого вътре.

— Ние сме търговци от града и сме здрави. Не представляваме опасност.

— Аз изпълнявам дадените ми заповеди — избоботи твърдо и решително гласът.

Козимо се обърна към Николи.

— И сега какво?

— Можем да продължим до Борго Сан Лоренцо. Ще стигнем там, преди да съмне. Началото е доста злокобно.

— Вратарят няма да отстъпи.

— И аз мисля така.

— Какво ще кажеш за стария амфитеатър? — внезапно се сети Козимо. — Спомням си, че под местата за зрителите имаше помещения. Там ще сме на сухо и в безопасност.

След още няколко минути езда те започнаха да различават острите очертания на амфитеатъра на фона на нощното небе. Заобиколиха източната му страна и навлязоха в приземната част, близо до мястото, откъдето някога изпълнителите са се качвали на сцената. Околността изглеждаше напълно пуста и беше тихо като в гроб. Измокрени от несекващия дъжд, те слязоха от конете и ги завързаха. Козимо поведе групата към елипсовидната част за зрителите.

Това беше древно и някога почитано място, построено преди повече от хиляда години, когато Рим се е наслаждавал на зенита на своята слава. Актьори и изпълнители от всички краища на империята бяха идвали тук да изнасят представления. Императори и благородници са подтиквали публиката да избухва във френетични ръкопляскания, ако боговете били благосклонни към изпълнението. Козимо беше посещавал останките като дете и бе проучвал подобните на пещери помещения, които лежаха под каменните пейки за зрителите. Тук актьорите са се преобличали и са се настанявали цирковите трупи със своите лъвове и маймуни. Тук са спели и робите, които осигурявали работата на амфитеатъра и управлявали огромните механически устройства, използвани за вдигане на сложните декори. Това беше лабиринт от помещения и коридори, сега голи и безжизнени, но с малко въображение човек все още можеше да чуе гласовете на отминалото хилядолетие, радостните викове на хилядите насядали по каменните пейки на амфитеатъра и стенанията на изтощените роби. С още малко въображение човек можеше да подуши животните и тежката миризма на кръв.

Козимо бутна вратата и те влязоха в един широк коридор. От двете му страни бяха наредени малки тъмни стаи. Той запали фенера, провесен в единия край на пръчка, и го подаде на Николи. Плъхове побягнаха от кръга светлина, облял пътниците.

— Е, тук няма удобствата, на които си свикнал, Николо — пошегува се Козимо, — но поне е сухо.

Слугите бяха изпратени обратно при конете, за да ги нахранят и да донесат постелките и завивките. Двама от тях поеха първата стража, докато останалата част от групата се опита да се настани толкова удобно, колкото твърдите камъни позволяваха. Намериха стар фенер, закачен на ръждясала скоба в стената, напълниха го с масло, сложиха за фитил парче плат и го запалиха.

Козимо нямаше никаква представа колко е часът, когато го събудиха писъците, носещи се от коридора. Близо до ухото си чу съсъка на стомана, когато Николо с едно-единствено ловко движение извади сабята си и скочи на крака. В сумрачната кафеникава светлина, заливаща помещението, той първо не можа нищо да различи, но след това чу тежко дишане. На прага се появи бяло като мрамор лице. Беше един от пазачите.

— Вълци — изхърка той и падна по лице. Козимо и Николи клекнаха до него. Гърбът на мъжа беше раздран и просмукан с кръв. През раздраната туника се виждаше разкъсаната плът.

Преди да успеят да стигнат до вратата, две черни сенки се появиха на прага. Козимо успя да зърне блестящите бели зъби и червеното на провесения език. Николи реагира с бързината на светкавица. Чу се свистенето на закалената стомана, след това противно жвакане, когато Николо уцели гърлото на животното, преряза го, измъкна сабята и толкова силно я заби в устата на другия вълк, че тя излезе от тила на звяра.

Козимо беше извадил сабята си и се втурна подир Николи, който беше хукнал към вратата.

— Останете тук — кресна той на невъоръжените слуги, — и залостете вратата!

Николи измъкна факлата от халката на стената и тръгна по коридора. Пред тях той правеше завой и оттам започваше проходът, който водеше навън. Николи пое напред, стъпвайки тихо с гръб, притиснат към студената каменна стена. Надникна зад ъгъла и изведнъж се втурна напред.

Вторият пазач беше мъртъв и лежеше по гръб на пода с разперени крайници. Едната му ръка лежеше полуизядена на около метър от трупа. Един вълк се беше навел над лицето му и го гризеше. Когато Николи се появи, хищникът вдигна поглед. Очите му бяха жълти, а козината, изцапана с кръв, на муцуната имаше дълбок белег, който се спускаше от окото до долната челюст. Животното вдигна огромната си глава и издаде смразяващ кръвта вой. Иззад една колона от лявата им страна изскочиха още два вълка.

— Гръб до гръб! — изкрещя Николи. — Действай!

Козимо се подчини мигновено. Николи замахна с факлата в лявата си ръка и описа голям оранжев полукръг. Сабята в дясната му ръка проблесна на жълтеникавата светлина.

Животното, което поглъщаше слугата, реагира първо. То се хвърли право към гърлото на Николи. Задните му крака още не се бяха отделили от пода, когато сабята се стовари върху главата му, разсичайки черепа на две. Вълкът падна мъртъв, а огромните му лапи изплющяха върху каменния под.

Вторият вълк беше улучен от Козимо с кос удар. Острието сряза бузата на хищника, извади лявото му око и направи дълбок прорез в муцуната. Звярът се стовари на пода и се загърчи в агония, преди Козимо да пристъпи напред и да го обезглави.

Третият вълк, единият от двата, които бяха изскочили от една от стаите надолу по коридора, внезапно се нахвърли върху Козимо. Николо се обърна точно навреме, за да види проблясването на белите кучешки зъби и едрото черно тяло, полетяло във въздуха. В същия миг чу ужасения вик на Козимо. Той замахна решително и със съвършена точност разцепи главата на животното.

Козимо се отпусна на едното коляно, от ръката му струеше кръв, а по лицето му се стичаше пот. Николи разкъса останките от ръкава на приятеля си, след това откъсна дълго парче плат от туниката си и превърза раната.

— Извадил си късмет, защото не е много дълбока — рече той, докато помагаше на Козимо да стане. — Повикай слугите. Аз ще наблюдавам тунелите.

Няколко минути по-късно Козимо се върна с ужасените мъже и багажа и Николи поведе групата, размахвайки запалената факла пред себе си.

Два от конете бяха мъртви, други два бяха изчезнали, но след няколко минути успяха да намерят останалите животни и да ги успокоят. Взеха решение двама от оцелелите слуги да се върнат пеша във Флоренция. Ръката на Козимо беше престанала да кърви. Единодушно решиха, че няма смисъл да се опитват отново да убеждават вратаря на Фиезоле да ги пусне вътре. Щяха да продължат за Борго Сан Лоренцо, където Козимо можеше да получи медицинска помощ и да обсъдят подробно положението си.

Качиха се изтощени на конете и поеха обратно към главния път на север, потъвайки отново в пустошта.

Когато наближиха малкия градец Борго Сан Лоренцо, слънцето започна да изгрява. При градската порта нямаха неприятности и те се бавиха само толкова, колкото беше нужно да се почисти раната на Козимо и да се превърже както трябва. Междувременно изпратиха двама слуги с торба монети, за да намерят отпочинали коне. Преди още жителите на града да се заловят с ежедневните си занимания, ездачите бяха отново на седлата и поеха по пътя в североизточна посока.

Пътуваха, следвайки извиващия се покрай границите на Тоскана път, и навлязоха в Романя. Козимо се чувстваше необичайно въодушевен. Фактът, че с едно вдигане на рамене отхвърли задълженията си и заряза ролята на покорен син, не го тревожеше. Чувстваше се възбуден от пътуването и развълнуван от вероятността за други приключения. Припомни си многото пъти, когато на лов с оръжия или соколи яздеха по цял ден с Николо и Амброджио Томазини в горите около Флоренция.

Беше ужасно горещо, слънцето жареше от ясното синьо небе. Една левга след Борго Сан Лоренцо пътят започна да се изкачва към хълмовете. От време на време ставаше опасен заради дълбоките урви, които се спускаха от двете му страни. Денят започна да избледнява и сенките да се удължават, когато за първи път успяха да зърнат Брисигела, градче, разпиляно по три високи върха. Острите кубета на покривите се издигаха над линията на дърветата подобно на почернелите кости на огромно мъртво чудовище, издъхнало преди векове.

Когато стигнаха до странноприемницата в края на града, вече бяха без сили. Настаниха ги в една стая с два сламеника за благородниците, а каменният под щеше да послужи за ложе на слугите. Козимо и Николи решиха да се поразтъпчат и да подишат планински въздух, преди да си легнат.

Брисигела беше малък, но преуспяващ град, замогнал се много по време на последните бурни времена. Едно столетие по-рано един благородник беше изградил кула на най-южния връх и градът постепенно започнал да се разраства около нея. На втория връх се издигаше крепост, докато върху най-източния имаше параклис на Светата Дева. Наоколо се мяркаха малко хора и когато двамата прекосиха главния площад и поеха по една пленителна павирана улица, известна като Виа дели Асини, се оказаха сами и само ехото от техните стъпки им правеше компания. Луната грееше ярко от безоблачното небе.

— Кози, как се чувстваш? — попита Николи, докато крачеха бавно по неравния път, а каменният покрив на галерията се спускаше ниско над главите им.

Козимо се обърна към него и се загледа внимателно в лицето му, огряно от лунната светлина.

— Защо питаш?

— Аз не оставих нищо, но ти…

— Николо, забрави ли, че идеята беше моя? — Той замълча и загледа една млада майка, която прибираше малкото си дете в къщата пред тях. — За баща ми парите и търговията са всичко на света. Но не и за мен. Обаче може би става дума за нещо по-дълбоко. Вероятно тази нужда е моят начин да отрека смъртта.

— Да добиваш знания е благороден стремеж, но никой не може да избяга от неизбежното.

— Вероятно не, но е като при любовта. Любовта ми към Контесина е моят начин да предизвикам смъртта. Зная, че един ден всички ще станем на прах, любовниците ни ще ни напускат и забравят и ще умрат точно както и ние. Но като обичаме някого, ние изразяваме позиция. Търсенето на познания и разкриването на една тайна е същото. Те ни позволяват да кажем: аз съм човек и имам някаква стойност на този свят.

— На мен това ми звучи богохулно.

— Може би е така, но това е положението.

Те решиха да се върнат по пътя през галерията обратно в странноприемницата, когато чуха шум зад гърбовете си. Като се обърнаха, видяха към тях да се приближава млад мъж. Той носеше кожен елек и ботуши за езда. На лявата страна на гърдите му се виждаше гербът на Медичите — пет червени топки върху златен щит и чифт кръстосани ключове като фон. Козимо въздъхна.

Младият мъж се поклони отсечено и му подаде стегнато навит свитък.

— Господарю Козимо, казвам се капитан Винсенте Ораторе от охраната на баща ви. Извинявам се, че ви безпокоя по това време. По заповед на баща ви яздих дълго и бързо от Флоренция. Моят господар ви праща това съобщение. Той би искал незабавен отговор.

Козимо счупи печата и започна да чете писмото.

Синко,

Дълбоко съм натъжен от твоите действия. Първо решаваш да избягаш, за да последваш своята муза, и нещо по-лошо, не си сметнал за нужно да разговаряш с мен за своето решение. Майка ти и аз се безпокоим силно за твоята безопасност. Ако се върнеш сега у дома, ще забравя, че си извършил тази простъпка. Моля те, в името на майка ти, не ни разочаровай!

Козимо се облегна на каменната стена на галерията и се загледа над върховете на хилядите маслинови дръвчета, които приличаха на сенки в мрака. Небето се беше покрило със звезди. Докато гледаше втренчено издигащия се над него небосвод, той изведнъж се сети за нещо прочетено, еретически текст, със сигурност съчинен от някой луд. Авторът говореше за безкрайност, за пространство, което продължава все нататък и нататък, и за това, че звездите са слънца като нашето. Слънца, които са толкова далече, че ни изглеждат като глави на топлийки в безкрайната вселена. Странното беше, че на него тази идея му харесваше. Искаше да бъде малка рибка в голямо езеро, защото щеше да има място да порасне. После се обърна към капитан Ораторе, знаеше точно какъв отговор ще прати на баща си.