Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (27)

Спасена

Както всички затворници тя усеща присъствието на надзирателя като пипала, спускащи се към долната част на стълбите, където се е свила. Къщата е притихнала. Поема си дъх подобно гмуркач, който се готви да се устреми към дълбините, и оглежда вестибюла. Няма никого. Стряска се от идещо отвън шумолене на листа. Докато се промъква предпазливо към вратата, нервите й са опънати до скъсване. Нещо я докосва в тъмнината и тя подскача като ужилена. Всъщност това са клонките на стайното растение, за което е забравила. Минава мъчителна вечност, преди да се увери, че не са я забелязали. Промъква се напред, а страхът я следва по петите. Най-сетне вижда очертанията на входната врата, но чувството, че я наблюдават, се засилва. Вратът и раменете й настръхват. Разтърсва я прилив на адреналин. Заповядва си да диша, после болезнено, сантиметър по сантиметър напредва на пръсти към свободата. Почти докосва дръжката на вратата, когато дъска под краката й предателски изскърцва. Чува топуркане на тичащи крака и страхът прогаря цялото й тяло като пламък. Извръща се, за да се изправи лице в лице със своя надзирател. Лампата в коридора светва и я заслепява.

— С какво, по дяволите, си въобразяваш, че си се нагиздила? Няма да излезеш с тези дрехи. Веднага се върни в стаята си и се преоблечи!

Тя свежда поглед към дънковата си къса пола, зашеметяващите обувки с абсурдно високи токчета и повдигнатия си от специален сутиен бюст, едва закрит от моя потник с пайети.

— Погледни се! Ти си на шестнайсет. А не на трийсет и шест. — В гласа ми се прокрадват металически нотки на гняв. — Кога ще започнеш да се държиш като за възрастта си, Тали?

Тали се помайва край вратата, дългокоса и дългокрака. После се обръща към мен и със смях разкопчава потника ми, за да поразголи деколтето си.

— О, стига, мамо. Живни малко.

Усмивката на Тали е ослепителна. В коридора се процежда мъждива светлина от уличната лампа и за първи път забелязвам, че дъщеря ми е пораснала и съзряла, досущ като замръзнала като камък буца масло, която се е разтопила и набъбнала.

Осем часа е в събота вечер. Въздухът е топъл, а богатият син цвят на небето над морето бавно потъмнява.

— След като се преоблечеш с нещо, с което да не приличаш на друсана проститутка… къде точно ще ходиш?

— Навън.

— Къде навън?

— Просто навън.

— Просто навън е най-желаното място, понеже ти все там ходиш.

— Трябва да ми позволиш да се прибирам малко по-късно, мамо. Единствено аз от всичките ми приятели съм длъжна да се прибирам в полунощ. Ще се опитаме да влезем в един клуб…

— В този час можеш само да си навлечеш беля. Затова категорично не.

— Колко си лоша — цупи се тя, но в гласа й няма гняв. Всъщност грее.

Миниатюрна ракета с кимоно прехвърча през вратата и едва не ме събаря.

— Скапана съм. — Очите на Руби блестят от щастие. — Познай! Тръшнах Раян на тренировката по карате — смее се щастливо тя. Навеждам се да я целуна, а косите й ухаят на лято и море.

През изминалия месец Руби престана да се подмокря нощем, а Тали спря да пече курабии. Въпреки това не си правя илюзии. Подозирам, че последните четирийсет години от майчинството са най-трудните.

Ненадейно Тали се извърта и едва не ме смазва в мечешка прегръдка.

— Мамо — бърбори тя, докато рови из портмонето ми. — Когато бях по-малка и за първи път се преместихме в Австралия, не можех да повярвам колко си глупава. Но сега на шестнайсет не мога да се начудя колко много научи за една година. — По-голямата ми дъщеря многозначително се усмихва.

Разбирам, че майчинството е като ютена торба — лесно се набутваш в нея, но трудно се измъкваш… но пък те дарява с моменти на топлота. Изигравам кратък танц по коридора пред донякъде язвителния присмех на дъщерите си.

Локи все твърди, че промяната е неизбежна. Ако не броим автоматите за сода. За първи път в живота си не се боя от тази перспектива. Изглежда ни предстои постоянна промяна.

В кухнята хвърлям поглед към бронзовия си медал, забоден на таблото до списъка за пазаруване, пожълтяла рисунка на децата и бележка да не забравя да отида на зъболекар и в гърдите ми се надига гордост, че успях да оцелея през бурните води на изминалата година.

А сега, щом спечелих бронзовия медал… ми остава да се стремя към златния.