Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Love, Honour and Betray (Till Divorce Us Do Part), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Кати Лети

Заглавие: Да се обичате, уважавате и мамите (Докато разводът ви раздели)

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД (не е указана)

Излязла от печат: 16.11.2009

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-072-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/421

История

  1. — Добавяне

На скъпата ми сестра Лиз

Като риба на сухо

Както всички затворници усещам присъствието на надзирателя като пипала, спускащи се към долната част на стълбите, където съм се свила. Къщата е притихнала. Поемам си дъх подобно на гмуркач, който се готви да се устреми към дълбините, и оглеждам вестибюла. Няма никого. Стряска ме идещо отвън шумолене на листа. Докато се промъквам предпазливо към вратата, нервите ми са опънати до скъсване. Нещо ме докосва в тъмнината и подскачам като ужилена. Всъщност това са клонките на стайното растение, което съм забравила. Минава мъчителна вечност, преди да се уверя, че не са ме забелязали. Промъквам се напред, а страхът ме следва по петите. Най-сетне виждам очертанията на входната врата, но чувството, че ме наблюдават, се засилва. Вратът и раменете ми настръхват. Разтърсва ме прилив на адреналин. Заповядвам си да дишам, после болезнено, сантиметър по сантиметър напредвам на пръсти към свободата. Почти докосвам дръжката на вратата, когато една дъска под краката ми предателски изскърцва. Чувам топуркане на тичащи крака и страхът прогаря цялото ми тяло като пламък. Извръщам се, за да се изправя лице в лице с моя надзирател. Лампата в коридора светва и ме заслепява.

— С какво, по дяволите, си въобразяваш, че си се нагиздила? Няма да излезеш с тези дрехи. Веднага се върни в стаята си и се преоблечи!

Жалка и унизена, свеждам очи към повдигнатия си от специален сутиен бюст, едва закрит от едно от потничетата с пайети на дъщеря ми, и зашеметяващите обувки с абсурдно високи токчета, които отмъкнах от нейния гардероб. Блузата не е достатъчно дълга, за да скрие факта, че не съм закопчала ципа на дънковата й минипола.

— Не зная как да ти го набия в главата — гласът й прелива от презрение, — но шансовете ти да станеш световноизвестен модел са понамалели — следващата дума е пропита със сарказъм, — майко.

Потрепервам.

— Тали, спести ми, ако обичаш долнопробния си сарказъм.

— Погледни се! Ти си на четирийсет и две. Кога ще започнеш да се държиш подобаващо? Наистина си жалка — надсмива ми се моята петнайсетгодишна дъщеря и прави кисела физиономия, все едно е изяла лимон. Изсветлялата под целувките на слънцето й коса се спуска покрай лицето й като на викингски войн.

— Ако си въобразяваш, че отново ще спечелиш сърцето на татко, като се обличаш… така — прави отвратена физиономия и присвива устни като котешко дупе — значи си по-заблудена, отколкото си мислех.

— Но мога още да нося къси поли, нали? Искам да кажа, че краката са всичко, което ми е останало.

— Не е до краката. Просто тази пола не ти отива на физиономията.

Посървам като престояла салата.

— Така ли.

— Мислиш се за забавна, но тъжното е, че не си. Ако беше по-мила с татко, той никога нямаше да си отиде.

Чела съм статии за влиянието на проваления брак върху юношеската психика, но не такава беше картинката. Дъщеря ми Наталия трябваше да обвинява себе си, а не съкрушената си майка. Отначало, когато преди две седмици съпругът ми ме напусна, съобщих на децата, че е заминал по работа. Но безкрайните ми сълзи и че на челото ми пишеше, че имам нужда от интравенозно вливане на алкохол, подсказваха друго. Тали беше твърдо убедена, че съм прогонила баща й, понеже все се заяждам къде ходи и с кого.

Макар да бе ясно като бял ден, че Джаспър отдавна се бе простил с възможността да спечели титлата „Баща на годината“, казвам малко в собствена защита, понеже не искам да злословя по негов адрес. Примирено поемам удара… по двойната си брадичка.

— По дяволите, Тали, защо аз не бях достатъчно млада, та да зная всичко. — Но болка и гняв кипят зад привидно насмешливите ми думи.

— Мили Боже. Това моята блуза ли е? — Тали враждебно ме поглежда под вежди. — Как смееш да ми обличаш дрехите — просъсква тя, сякаш за да не събуди десетгодишната си сестричка Руби, току-що заспала на горния етаж. — Казвала съм ти неведнъж, повтаряла съм ти милиони пъти да не ми ровиш из нещата. Жалко е.

Докато Джаспър не ме напусна, имах навик да нося от онези торбести дрехи, с които можеш да покриеш малък остров. Премените ми, купувани предимно по каталог, се състояха от огромни ризи, скриващи тресящите ми се телеса, и развлечени анцузи, предназначени да затулят наедрелите ми колена и необръснати крака. Но вече за трети път през тази седмица дъщеря ми ме залавяше, че съм се натъпкала в нейните дрехи и хуквам към града, за да си върна изчезналия съпруг.

— Искам да кажа, що не се погледнеш. — Тали е застанала с изнесен встрани крак като балерина. Ръцете й развълнувано потрепват, като че надиплят невидима балетна пачка. — Толкова е тъжно, че няма накъде.

Хвърлям поглед към огледалото над масичката в коридора. В сравнение със снимката на паспорта ми съм красавица. Косата ми, мътно руса, разделена на път в средата, се увива около челюстта ми като някаква примка на бесилка, от която изглеждам още по-жалка. Прекрасните ми някога светлосиви очи са загубили блясъка си, а клепачите ми са зачервени като на опитно зайче. Със синкавите полукръгове под очите приличам на невротичен опосум. Набързо мацнатото червило се е разтекло по бръчиците от напрежение около устата ми, а върху кучешкия ми зъб червенее унило петънце. Огледалата не лъжат, но могат да бъдат разбити на парченца, докато децата са на училище, решавам аз, примигвам и впивам поглед в пода.

Дъщеря ми въздъхва.

— Не зная какво да правя с теб. — Гласът й е ясен, зрял и самоуверен, после се извръща кръгом с високите си ботушки.

Повличам се овчедушно подир Тали към кухнята на взетата под наем къща досами плажа на Южен Сидни. Имотът си го бива, с кухненски бар, черешови плочки и часовник с кенгуру, чиято въртяща се опашка сочи девет вечерта. Тали е пекла бисквити. След ненавременното изчезване на баща й голямата ми дъщеря е завладяна от манията да приготвя сладки във всевъзможни часове на деня и нощта.

През май Джаспър заяви, че са му предложили работа в Австралия, във Футболната федерация, като треньор-координатор на международните и младежки отбори. Щял да отпътува към обратната страна на света, а аз да остана да браня крепостта у дома в Хампстед. Аз обаче настоях да дадем къщата под наем и тръгнах с него. Приключението щеше да се отрази добре на дъщерите ни. Щяхме да станем част от стара традиция. Разказах му как близо двеста хиляди британски граждани са си стегнали багажа за Австралия само предишната година и че това е най-високият брой заминали след стабилно финансираната масова емиграция към страната на кенгуруто през шейсетте. Джаспър се опита да ме разубеди. Но бракът ни и без това боксуваше като таратайка в кал, та нямаше начин да ме забаламоса.

 

 

И така, вдигнахме си чуковете през юли, след края на английската учебна година. Голямата ни дъщеря Тали мразеше ултрамодерното си частно училище и с радост изтръгна корените си. Малката Руби е лудо влюбена в животните, затова Джаспър нае къща на плажа, близо до Националния парк, пълен с качулати какаду, кенгура и варани. (И аз обичам животните. Но в чинията си, до кускуса и морковите.) За момичетата решаващ фактор бе, че новото им училище щеше да е смесено и учебната програма включваше уроци по сърф. Мястото изглеждаше идилично — колкото и бракът ни да не беше. Излетяхме от летище „Хийтроу“ с двайсет килограма свръхбагаж — говоря само за емоционалния ни товар.

Месец след австралийската ни авантюра Джаспър изчезна така бързо, че само дето подметките му не се подпалиха. Настани се в хотел с изглед към Харбър бридж, „за да намери себе си“, както сам се изрази. Но всъщност ние бяхме изгубените. Де да имаше и психологически сателитен навигатор, който да ни посъветва:

— Направихте погрешен завой. Върнете се към живота си. Влезли сте в задънена улица.

— Не биваше постоянно да го критикуваш. — Тали рязко ме връща към действителността. — И защо не пазеше диета? Когато си се оженила за татко, си била приятно закръглена. Виждала съм снимки. Сега кой номер носиш? Не зная колко още статии трябва да ти изрязвам по цяла година, че да престанеш да се тъпчеш.

Прехапвам устни и се опитвам да си припомня, че дете ли си, то е за цял живот, не само по Коледа. Най-лесният начин да го сторя, е като отворя хладилника и си налея пълна догоре чаша с вино.

— Запуснала си се, мамо.

Думите й стигат до съзнанието ми и аз потрепвам от удара. Защо Джаспър ще иска да ми влезе в бикините, щом аз не се побирам в тях? Отне ми половин час, за да се натъпча в най-обемистата пола на дъщеря ми — дори и така ципът заседна на половината път на шишкавия ми хълбок. Нищо чудно, че сексуалният ни живот през последните шест месеца бе като да се опитваш да вденеш в игла спагети. Не е чудно, че се е боял, че ако се качи на борда, ще си опърли задника на електрическата крушка.

— Имаш право, Тали. По дяволите, ако оставя тялото си на науката, тя ще обори завещанието. — Чувах в гласа си фалшива веселост. — Толкова съм безформена, че ако се съблека в стриптийз клуб, ще ми платят наново да се облека.

Чакам да ми възрази, да каже нещо утешително, но мълчанието й ме пронизва като с нож. Когато Джаспър си отиваше, му изкрещях:

— Доведе ме в една чужда страна и ме заряза без приятели и роднини. Как можа? Дори не зная пътя към града…

Отговорът му все още отеква в черепа ми.

— Не забравяй да оставиш след себе си трошици хляб, че да намериш пътя за връщане. Поглеждала ли си се колко си надебеляла, Луси?

— Слушай, когато си потиснат, не бива да пропускаш нито едно ядене. Трябва да хапваш по нещо… дори да са само три-четири блюда на час — отвърнах с насмешливо равнодушие. Откакто бракът ни взе да нагарча, все ям. Единственото ми изискване към обяда е да е изобилен. Чудя се дали да не сложа гърбици по пода в кухнята както по улиците, че да забавя скоростта си към хладилника. Не аз бях виновна. Всяка жена ще ви каже: „Яде ли те нещо, почвай да ядеш.“

— Защо не вземеш мерки по въпроса? — раздразнено настойчиво пита Тали. Ближе сурово тесто за курабии от дървената лъжица, детински жест в контраст със строгото й изражение.

Слепоочията ми започват да пулсират. По-голямата ми дъщеря започва да ми докарва главоболие. Дали на шишенцето с панадол не пишеше: „Опасно. Пазете се от деца.“ Изритвам ботушките с високи токчета на Тали и пийвам яка глътка вино.

— Освен това пиеш прекалено много. — Тали изтръгва бутилката от ръцете ми. За първи път забелязвам, че дъщеря ми е по-висока от мен поне с два сантиметра. Кога е пораснала? Моето скъпо момиченце е толкова подвижно и леко, при все че тревогата я смазва. — Всяка вечер, откакто татко си отиде, се напиваш като мотика. Колко сутрини те намирам припаднала във всекидневната?

— Повърви един километър с високите ми токчета и ще разбереш защо имам нужда да полегна. — Опитвам се гласът ми да звучи жизнерадостно, но усещам зейналата пред мен пропаст от злочестина.

— Не мога да повярвам, че отново си пропушила. Нямаш никаква воля.

— Не пуша…

— Видях цигарите в чантата ти. Не съм вчерашна, мамо. Сигурно ме имаш за бавноразвиваща се, щом си въобразяваш, че ще се измъкнеш ей така.

— Пушенето ми помага да разсъждавам. А ми е нужно да си събера мислите. — Опитвам безуспешно да се пошегувам.

Тали само извърта очи, отказва да се разсмее и гневно тиква тавата с курабиите във фурната.

— Струва ми се, че трябва да пийна — добавям и грабвам шишето с вино от дъската за сушене на съдове, където тя го е оставила.

— А на мен, че сякаш съм осиновена. Поне се моля случаят да е такъв.

В парещ прилив на носталгия си спомням времето, когато дъщеря ми ме обожаваше. Всичките пламенни прегръдки, неудържими целувки, топлото й, сгушено до бузата ми личице, малките й пръстчета, стиснали моите, докато я люлеех с приспивна песен в сгъстяващия се мрак. Чувствах топлите й ръчички около врата си, сънищата, пърхащи под спуснатите й клепачи, кожата й, ухаеща на ванилия и слънце. Приготвени от самата нея подаръци за деня на майката, чаши с хладък чай и изстинали препечени филии в леглото в събота… А сега — пренебрежение, презрение и насмешка. Пък и как да ме уважава, когато все ме хваща унизително да се опитвам да върна избягалия си съпруг с дрехи наполовина на моя размер, ушити за жена два пъти по-слаба от мен?

— Истината е — признавам аз, като я подминавам, — че баща ти ни доведе накрай света и просто ни заряза. Тук дори нямам и банкова сметка. Трябва да поговоря с него по практически въпроси, като да речем да не умрем от глад. Ако не ми даде някакви пари за домакинството, ще се наложи Руби да износва дрехите ти, докато още ги обличаш и ти.

Тя отново отказва да се разсмее. Тали е усъвършенствала изражението на надменна безочливост, което говори, че е прекалено изтънчена да се поддава на досадни чувства като хумора. И сега ме гледа точно с такава физиономия.

— Нямаш ли си собствени пари? — пита укорително тя. — Аз например никога не бих се отказала от кариерата си заради мъж. Никоя жена с всичкия си не би го сторила.

Още един удар под пояса.

— Скъпа, някога имах ум. Сега имам само деца. Но каквото и да преживява баща ти, криза на средната възраст или що, ще го преодолее и ще дойде на себе си. Но междувременно не бива да тънем в немотия.

— Никой вече не употребява думата „немотия“. Използвай лишени от добри условия на живот, онеправдани или непривилегировани — прекъсва ме тя.

— Страхотно — отпивам още една голяма глътка вино. — Значи си оставаме бедни, но речникът ни се обогатява. Колко удобно.

Вие ми се свят и ми се повдига, затова се свличам на най-близкия стол. Заради страха. С Джаспър сме — бяхме — уредили живота си съвсем традиционно. Когато преди десет години се роди Руби, напуснах работа като физиотерапевт и се отдадох на готвене, чистене и отглеждане на деца. Съпругът ми открай време държеше касата и негово задължение бе да сменя батерията на противопожарната аларма. Той се грижеше да внася навреме застраховката за къщата, да плаща здравните осигуровки и радиаторите да не текат. Винаги поправяше нещо, когато прокапеше, започнеше да пуши или речеше да изгори. Знаеше къде се намират бушоните и какво се прави с тях. Как щях да живея без него? Как щях да ремонтирам колата, да премествам тежки мебели и да си служа с гаечните ключове? Кой щеше да отваря бурканите с мед? Кой щеше да прави снимки, когато сме на почивка, и да го няма на никоя от тях? Кой щеше мъжествено да свети с електрическото фенерче или да ходи до денонощната аптека в три сутринта?

Втренчвам се в рафта с подредените по азбучен ред подправки, погълната от собствените си безрадостни мисли. Как ще се справям без Джаспър? За мен всеки инструмент е „джунджурия“. Единствената ми проява на технически умения е да тресна някое електронно устройство, та дано проработи. Слава богу, че сега бутилките с вино ги продават с капачки на винт, понеже дори да вадя тапи с тирбушон не ми е по силите.

Студена паника впива нокти в гърдите ми. Не само че не зная как да живея без Джаспър, а и не искам. Обичам го, откакто едва навършили двайсет, лежахме голи на плажа в Гърция и проследявах с пръст съзвездията от лунички по широките му плещи. Знаех ги наизуст всичките. Още ги зная. Дори и през изминалата година, когато той бе безчувствен и безразличен и ми обръщаше внимание само колкото да ме оскърби. Даже когато открих синина от любовно ухапване на задника му, която той небрежно обясни като натъртване при игра на тенис, а аз се надявах да е бубонна чума. Приятелката ми Рене ме бе посъветвала да го изритам от къщи.

— Защо му позволяваш да подронва самочувствието ти? — И ми препоръча да бъда „като наполовина пълна чаша“. Посъветва ме да гледам на изневярата му като на катализатор за нов живот. Могла съм да обновя собствената си личност и да оцветя в нови багри сънищата си. Не изглеждаше по-трудно от проектите й на интериорен дизайнер. Първата ми среща с Рене бе, когато ме спаси от един адски ремонт. Леглото ни бе в коридора, миялната — в банята, хладилникът — на двора, а строителите — на почивка в Ибиса. Рене разбираше от интегрални глави за душове, двойно действащи клозетни казанчета и всевъзможни кранове с форма на лебедови глави, които за мен са като послание на санскритски.

Въпреки че се наложи да разчитам на Рене за значително повече от плочки, чешми и теракота — а да приемаш съвети по въпросите за брака от жена, която няма деца, е все едно взимаш уроци по степ от някой еднокрак. Затова макар че тя все ме подкокоросваше да се срещна с адвокат по разводите, упорито продължавах да обичам съпруга си.

— С Джаспър сме едно, Рене. Женени сме толкова отдавна, че нищо чудно брачното ни свидетелство да е написано с йероглифи — възразявах аз.

Но всъщност исках да кажа, че Джаспър бе първият мъж, когото бях обичала. Първият, който намери пътя към катеричката ми без карта, компас и справочник на ядливите горски плодове. Мускулест и с бронзов тен, понеже цял живот играе футбол, той има дълбоко разположени, леко полегати очи с цвят на тъмен мед, ниско подстригана коса и мъжествено, изсечено лице, което идеално би паснало за някоя реклама за бръснарски ножчета. Стоя до мен, когато се раждаха децата ни. Не се откъсна от нас, когато те правеха първите си стъпки. Бяхме впримчени един в друг, омотани чрез семейния живот, ежедневните малки радости, шеги, взаимните отстъпки… Е, вярно, не е идеален. Не пристъпя като пума, за него женското тяло не е музикален инструмент, пред който да благоговее, нито мие съдовете гол, след като е сготвил екзотичен обяд. Но отговаря на толкова много романтични изисквания — той е интелигентен, способен, красив и атлетичен. И преди всичко — мой.

Сръбвам шумно нова глътка ризлинг и се заричам да се срещна с него, без значение какво казва Тали. Напомням си, че вкъщи аз съм възрастната. Защо да приемам съвети от тийнейджърка? Откъде ще знае някаква си петнайсетгодишна колко сложна е любовта? Лесно им е да приказват на хлапетата, но какво ли знаят!

— Тали, ако някога нагазиш в любовта, изчегъртай я от обувките си, преди да си я разнесла по целия килим, разбра ли? Гнусна работа е.

Тали още веднъж ми конфискува бутилката с вино.

— Не се ли насити, мамо?

— На трезвеността ли? Да.

Тършувам в чантата си за цигари, които не ми е позволено да пуша.

— Какво търсиш? — строго пита тя.

„Пробойна в акта ти за раждане“ ми се иска да отговоря, когато установявам, че ми ги е скрила, та вместо това отвръщам:

— Ключовете за колата. Нали ще наглеждаш Руби, докато ме няма? Обясня ли на баща ти какъв хаос е причинил и колко ни е нужен, той ще се върне.

Тали ми препречва пътя.

— Никакво самоуважение ли нямаш?

Самоуважение ли? Разсъждавам безмълвно. Не зная дали ще окачествите състоянието ми като хронична липса на самочувствие, но определено ме изпълва усещане за собствената ми неадекватност.

— Мислех, че хубавото да си възрастен е, че си достатъчно умен, та да не вършиш тъпотии — заявява тя и посяга към ключовете.

— На мен пък ми се струваше, че предимството да си дете е да отваряш достатъчно работа на родителите си, та да не им остане време да се разделят — сопвам се в отговор и изскубвам ключовете от горещата й дребничка ръка.

Очите на Тали пламтят от презрение. Разправията тъкмо да ескалира, когато по-малката ми дъщеря Руби изведнъж цъфва на вратата.

— Намокрих кревата — мънка тя. Десетгодишното ми момиченце извръща изкривеното си от отчаяние личице към мен. Виждам, че по него се стичат сълзи и сърцето ми се къса. Големите й сини очи са се превърнали в тесни полумесеци заради седмицата плач. За миг сякаш съм парализирана от обич, после я притискам до себе си.

— Няма нищо, милата ми. Не е толкова страшно.

— Татко върна ли се вече?

Такъв въпрос трябва внимателно да се заобикаля като дремещ крокодил. Така и сторих… Поне през първата седмица, през която Джаспър вече го нямаше. Но когато по-късно се опитах да обясня, че татко е много изморен и му е нужно малко време да остане сам със себе си, Руби започна да плаче и не спря.

— Не ме ли обича вече татко?… Да не би да е защото изпуснах хамстера? — Освен дето всяка нощ плачеше, докато заспи, започна и да се подмокря в леглото. Това, че Джаспър ни напусна, бе катаклизъм с мащаба на емоционално цунами. Дъщерите ми реагираха по различен начин. Докато Тали оставаше затворена, с присвити като амбразури очи, с уста, все едно закопчана с цип, с турникет на чувствата, Руби се бе разтопила. Но и в двата случая тектоничните пластове на детския им свят се бяха разместили, отваряйки огромни пукнатини от несигурност и чувство за вина. Изведнъж сякаш с нож ме пробожда обич и към двете. От болката дъхът ми спира. Как допуснах това да се случи със семейството ми? Грешката е моя. Поемам кислород, за да сподавя мъчителното ридание, което си пробива път през гърлото ми.

— Защо не се обадиш на баба? — настоява Тали. При мисълта потръпвам от ужас. Представям си ледения укор на майка ми с нейните поло и елек в подхождащи си цветове и наниз от перли в консервативната й къща в Уимбълдън и вечното й „нали ти казах“, сипещо се върху главата ми като градушка. Майка ми все повтаряше, че Джаспър е безличен. А баща ми? Е, той е наясно с каква ли не смайваща и полезна информация като какво трябва да бъде налягането на гумите за тировете в Аляска или как да замениш ремъка на вентилаторната перка с чорапогащите си. Но не и какво да правиш, когато разбият сърцето ти. Унижението пред обществото ме кара да се сгърча, все едно съм пред огледалото в пробна, останала само по бикини.

— Няма защо да тревожа баба, понеже ще сложа в ред работата с баща ви. Но сме длъжни да браним крепостта — отговарям, докато люлея Руби в прегръдките си. — Не искам никой от семейството да хукне да звъни на татко и да настоява за обяснения. Очевидно се намира в деликатно състояние. Налага се да стискаме зъби, деца. Да продължаваме сякаш ситуацията е нормална.

— Нормална ли! — кипи Тали и изразително клати глава, като ме измерва от глава до пети с възмущение. — Точно така. Особено пък ти.

— Защо не можем да сме като всички, мамо? — пита сънливо Руби. И двете копнеят за уютната домашна атмосфера и съпружеската дълговечност на поколението на майка ми, които ме поразяват не по-малко от храбростта на спартанците или инженерната мисъл на древните гърци.

— Освен това не искам вие, момичета, да изпращате имейли на когото и да е в Англия по този въпрос. Не и след като всички роднини се изредиха да ни гостуват за сбогом и ни обсипаха с подаръци. Ще умра от неудобство. Пък и сегашното положение е само временно. — Мъча се да се усмихна, но от усилието само ме заболява устата.

Тали отваря фурната и изважда тавичката с бисквитите. Те ухаят на уют и топлина — само те в тази чужда, модерна тухлена къща. Тя трясва тавата върху каменната плоча на пейката.

— Една нормална майка щеше да знае как да постъпи. Една нормална майка нямаше да допусне това да се случи. Една нормална майка щеше да каже на съпруга си да върви по дяволите.

— Хей, какво лошо има да живеем в Кронула — отвръщам. Откакто Джаспър ни напусна, започвам да подозирам защо ни запокити колкото се може по-далече от града. Кронула е последната спирка на влака. Така погледнато, както сега съм на крачка от самоубийството, поне преходът от предградието ни към отвъдното ще бъде примамливо лесен.

— Понеже сестра ти ме наказа и не ми е позволено довечера да ходя до града — шегувам се заради Руби, — какво ще кажете да хапнем прясно изпечени бисквити с горещо какао? И джобните ли ще ми вземеш, Тали? Ах! — С радост откривам скрит пакет цигари в задната част на килера и си запалвам една с отчаяна наслада.

— Не мога да повярвам, че ти се вижда забавно. Защо все се шегуваш с всичко? Например, че татко ни напусна. Как може да ти е весело в такъв момент?

— А защо на вас да не ви е? — отвръщам унило.

— Ти си виновна. Мразя те! — изплюва насреща ми Тали. — Дано да умреш!

Пийвам още една глътка вино, дръпвам си от цигарата, навик, от който се отказах преди десет години, и отговарям:

— Работя по въпроса, скъпа.