Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (15)

Вдигаме шамандурите

Крикетът е като да играеш бейзбол, взел валиум. Той е спортната версия на тантричния секс, но единственото, което става лепкаво е бухалката. Ала мъжете от Южното полукълбо ценят квалификацията, да речем, повече от вечния живот. Когато тръгна слух, че имам пропуски за павилиона за членове, станах по-търсена от пакетче ментови бонбони на лучения фестивал. Себастиян ми звънеше по телефона всеки ден, за да ме моли да премисля решението си да заведа Джак Маклаклън.

— Толкова ще се забавляваме между инингите. Можем да се развличаме с популярната английска игра да отгатваме кой в кралското семейство е гей. Да не споменавам кого най-много бихме искали да яхнем и да препуснем с него из балната зала на двореца Балморал.

 

 

Локи бе толкова признателен, че не можеше да ми се отблагодари.

— Знаеш ли как изпреварвам колата ти? Просто вървя малко по-бързичко. Викам си, че май се нуждае от реглаж.

— Вярно е. С пет литра едва изминавам две пресечки. Погледна ли в огледалото за обратно виждане пред очите ми е движението откъм границата с Куинсланд.

Локи не само постави нови огледала, но и ремъкът на вентилатора престана да вие. У дома вратата ми вече не скърцаше. Мобилните телефони на децата се презареждаха по интернет. Електрическите уреди пееха, по велосипедите нямаше и петънце ръжда, осветителните крушки бяха сменени и каналите отпушени. Не се съмнявах, че ако беше спасител на аквапарк, щеше да ми разреши да се изпикая в басейна, стига да го помолех.

 

 

Ако Локи не преставаше да действа, Себастиян не спираше да говори.

„Вие сте моят речник. Придавате смисъл на живота ми“, пишеше ми имейли нахалното хлапе. Щях да се забавлявам с баналностите му, но притеснявам Тали с факта, че получавам писма от мъж. Мъж ли? Кого заблуждавах? По-скоро зайче с розова панделка. „Устните ти изглеждаха така самотни днес. Не желаят ли да се слеят с моите?“ Всеки час долитаха нови сантиментални послания.

Влюбеният в крикета Казанова нямаше умора. В курса по плажно спасяване шептеше: „Откъде започват тези твои крака? Някога ще разбера ли?“ На тренировките с борд в морето: „Снощи беше като героиня от «Спасители на плажа»“. Или: „Има два палеца, обича да прави френска любов и говори същия език, що е то?“ После вдигаше двата си палеца. „Moi“^[1].

— Няма ли да спреш с жалките си плагиатства? — закачах го аз.

— Не са плагиатства! — възмутено отговаряше Себастиян, преди да ме помилва по бедрото и да подхване: — Откога точно се къпеш в мляко?

После започна да ми праща есемеси. „Обзалагам се, че имаш възхитителен вкус, искам рецептата.“ Дори ме преследваше във фитнеса. Забележех ли, че ме наблюдава, се разконцентрирах на пътеката за бягане и се разплесквах в стената като настъпен паяк. С надежда да узурпира място в членската ложа, Себастиян ми предложи да ме тренира безплатно.

Загорял от слънцето млад Адонис да ми стиска коленете, докато пуфтя на гладиатора в местния парк, бе несъмнено вълнуващо, но все се притеснявах, че Тали ще ме спипа. Гузна като избягал от училище тийнейджър, гледах да се скрия в храсталаците. Чуех ли да изпука съчка и се шмугвах в сенките. Когато излезете, че няма нищо злокобно, просто е паднал сух клон, Себастиян остроумничеше: „О, виж какъв модел.“^[2]

Когато се смеех, добавяше: „Мислех, че жените смятат мъжете с чувство за хумор за най-привлекателни в сексуално отношение. Защо тогава си още облечена?“ Щом отново се засмивах, казваше дяволито: „Прилича ми на множествена смехория, хитрушо такава!“

 

 

Но и Локи се оказа отличен треньор. Когато децата преспиваха у баща си, ме отвличаше от неволите ми, като ме возеше с лодката си по изгрев през море, бяло като мляко. Изяждахме закуската, която предварително си бяхме приготвили, в залив с форма на идеален полумесец на име Уотамола. Когато се гмуркахме, по дърветата над нас кацаха разноцветни като конфети какаду… И установявах, че минава цялата сутрин, без постоянно да ми е мъчно за децата ми.

 

 

— Ами акулите? — бе целият коментар на Себастиян, когато му разказах как сме се гмуркали под бисерното небе призори.

— Ами очевидно — повтарях като папагал думите на Локи — седемдесетте и три милиона акули ежегодно попадат в тенджерата, но средният брой на нападнатите от тях е по-малко от десет. Ние сме по-сериозна заплаха за тях, отколкото те за нас.

А отговорът на Себастиян?

— Загубиш ли си крака, скъпа, ще ти бъде ужасно трудно да танцуваш — което се оказа, че е любимият му спорт за запознанства. Това го установих, когато ме придума да отида с него на нощен клуб с име „Т. Р.“, като ме подмами, че е видял вътре Тали. Отначало оглушителната, деформирана музика и гърчещите се танцуващи ме стреснаха, все едно ме удари електрически ток. Струва ми се, че номерът в модерните танци е лявата страна на задника ти да не знае какви ги върши дясната, а краката ти да карат както си знаят. Всъщност не е нужно да знаеш да танцуваш. Най-удачната техника е да увиснеш на врата на някой пич, а той да му бере грижа. „Т. Р.“ ми поясни Себастиян, с една ръка на задника ми, било съкратено от „Току-що разведени“. И въпреки че го плеснах по ръката и заявих, че музиката не ми харесва, когато отпуснах глава на възглавницата същата нощ, установих, че мелодията продължава да пулсира в ушите ми…

 

 

Локи се осланяше на друга рецепта за успех. Нес кафето, което подгря на примуса, в деня, когато се запознахме, бе истински деликатес. Той обичаше да готви, както сам я наричаше „храна от пущинака“. В обветрената му от бурите дървена къща ми сервира роле миньон (за което вместо телешко използваше месо от кенгуру), задушено крокодилско, филе от ему, увито в шунка, върху водорасли и картофен пай с червено вино и индонезийски сос от праскови. Знаеше, че пътят към женското сърце минава през стомаха й… и че целта не е прекалено висока.

 

 

Един ден, след тренировки, обядвахме набързо със Себастиян в най-евтиния китайски ресторант в Кронула. Не само че сигурно ядохме месо от луда крава, но и храната бе натъпкана с толкова много мононатриев глутамат, че ме държаха будна през следващите две седмици.

Освен това Себастиян го биваше в игри като скрабъл, монопол и туистър. Но само на разсъбличане. „Виждаш ли? Ще бъде толкова забавно да ме заведеш на крикет.“ Освен това обожаваше да се къпе в морето гол. „Най-добрият начин да останеш млада. Не ти трябва ботокс.“

— Значи мислиш, че ми е нужен ботокс?

— Не, категорично не. Обичам да чета между бръчките ти.

Докато Себастиян нямаше търпение да свали психологическата броня, за Локи да разкрие себе си бе също така тревожно, както за мен да се съблека гола. Като повечето австралийци държеше чувствата си напълно облечени. Нито се чувстваше удобно публично да проявява привързаността си. Сузи ме увери, че единственото, което е виждала да гушка Локи пред хората, било чашата с бира. Беше си достатъчен в емоционално отношение като герой на Реймънд Чандлър. Ако някога Локи бъдеше ухапан от змия, щеше сам да изреже ухапаното със собствения си нож, да си направи от змията колан и да извърви сто километра до най-близкия магазин, за да си купи подходящи ботуши. При все че когато се налагаше, бе твърд и безмилостен, бях сигурна, че в него се крие и романтична жилка. Дълбоко заровена. Като златна жила.

Когато го попитах защо не показва чувствата си, Джак Маклаклън иронично отговори:

— Ох, жени, жени. Искате да не преставаме да ви повтаряме колко ви обичаме… Поне три-четири пъти в годината. Крайно изтощително.

 

 

Себастиян, от друга страна, се захвана да пише дълбокомислени стихове хайку на обществената дъска за обяви на плажа. На тази дъска всеки ден записваха с тебешир състоянието на морето и дали не са забелязани акули… А сега — римувани изявления колко са прекрасни краката ми и, да не забравя, любовта на поета към крикета.

На Локи, с гъба в ръка, никак не му беше смешно.

— Това хлапе не само ухажва музата; направо си я чука. Чух го да се хвали на приятелите си от отбора по плуване „Последният оцелял“.

— Забелязвам, че не обичаш поезията — бе коментарът на Себастиян половин час по-късно, когато се появи за тренировката с дъска. — Но все пак си австралийка. Не си виновна, че не си толкова високо в еволюционната верига.

— Да, ние, австралийците, сме недодялани неандерталци, така ли? — прогърмя Локи и изпука кокалчетата на ръцете си. — Сигурно разговорите ни не са толкова интелектуални, за да ти изпукат ушите. Но поне нямаме ексцентрични идоли. Ти сигурно се възбуждаш и ако те пипат с градинарска ръкавица. Прав ли съм, пич?

Себастиян огледа шортите на Локи и подгизналата му фланелка.

— Не те ли е страх, че ще получиш инфаркт, старче? На твое място бих се отказал от бягането. Нали знаеш, че след сърдечен удар няма да можеш да правиш секс?

— Така ли? Чувал съм, че не пречи да правиш секс след инфаркт стига първо да затвориш вратата на линейката.

— Да си кажа правичката, изглеждаш доста запазен за осемдесетгодишен… Жалко само, че си на петдесет и две.

— Срамота, че още избираш овесените ядки заради подаръка играчка.

 

 

Разменените реплики ме накараха да се замисля за майчинството и бащинството — още една област, в която с Локи бяхме съпричастни, докато Себастиян бе все още едно голямо дете. Хлапакът беше толкова млад, че едва ли си спомняше Майкъл Джексън, преди да стане бял. Такива мисли ми минаваха, докато готвех супа от тиквички седмица преди Коледа. Лениво разбърквах накълцания на ситно лук, когато отвън се чу силно тропане и вътре влетяха двамата десетгодишни палавници Руби и Раян. Те бяха толкова гъсти помежду си колкото примерно сметаната, с която застройвах супата.

Когато същата вечер Себастиян дойде на курса и обяви, че е спал като новородено, чух Локи да мърмори:

— Вярно ли? Толкова зле?

Сузи, Локи и аз въздъхнахме съзаклятнически.

Себастиян, чувствайки, че губи почва под краката си, си върна с думите:

— Разбира се. Не е лесно да си майка. Ако беше, бащите щяха да се заемат с тази работа.

— Аз съм един от тях — отвърна Локи и сви рамене.

И се справяше дяволски добре. Поначало даваше вид на мизантроп. Но съм го виждала на местна благотворителна сбирка в полза на лечението на рака на гърдата. Беше маскиран като гигантски омар, а на едната му щипка подрънкваше кофичка за подаяния. Най-бързите бегачи стигаха до финала, преди Локи да пресече стартовата линия. Спъван от неудобния си костюм, му беше нужна седмица, за да измине трасето. Но колко се разпалих по него тогава. Когато Раян се умори, Локи го вдигна с едно от рачешките си пипала, а на другото увеси табелка с „Обичам мама“. Мина ми през ума, че именно ракът на гърдата е убил жена му и страшно ми домъчня.

Освен това чувствах, че и Локи ще не ще ме уважава.

— Трудно е да си и майка, и баща — сподели с мен един ден. Не добави нищо, беше само намек за възхищение към твърдостта ми.

Близостта на Локи се отразяваше добре и на необузданата ми дъщеря Тали. Видях я предния ден да проблясва пред мен по прозрачна минипола и оскъдно боди, а на ръката й личеше възпалена червенина. Отдалеч изглеждаше, че е хванала някаква заразна болест. Като се приближи, заразата се оказа татуирано име на момче.

— Тали! — изпищях. — Колко пъти да ти повтарям, че жената няма нужда от повече дупки от крайно необходимите? Колко пъти те бодоха?

— Скандализирах те, нали? — Тали се вкопчи в думите ми с горчиво задоволство. Ухаеше на лимонов шербет. Сладкият аромат бе толкова несъвместим с мрачния й поглед и оперетни жестове.

Прехвърлих няколко отговора през ума си и накрая се спрях на най-безобидния, който не би я поощрил да повтори провокиращия жест.

— Е, лично аз не съм привърженица на татуировките заради потенциалната опасност от отравяне на кръвта, но, от друга страна… — протегнах шия, за да дешифрирам разкривеното от подутата и измъчена плът име — Байрън е за предпочитане пред Паяка или Къркача. Защо не накараш всичките си гаджета да се прекръстят с еднакви имена. Ще ти излезе по-евтино, отколкото да ги триеш и отново да ги татуираш.

— Байрън и аз никога няма да се разделим. Само защото ти не си опазила съпруга си… Нищо не разбираш. Изобщо не съм като теб.

За да се въздържа да не й отвърна остро, се съсредоточих върху азиатския символ, татуиран на диафрагмата й. Въпреки че сега бе малък и прибран, когато родеше няколко едри деца щеше да заприлича на картата на Украйна. Осведоми ме, че китайските букви означавали „любов, мир и спокойствие“.

— Е, да. Така ти е казал татуировчикът. Най-вероятно смисълът им е „скариди и боб със сладко-кисел сос“ — пошегувах се. — Тали! — извиках след нея, но тя вече крачеше бързо към къщата, после изкачи предните стъпала, взимайки по две наведнъж. После вратата се затръшна помежду ни.

Когато разказах на Локи, той поклати глава.

— Може би трябва да й дадеш рецептата за вразумяване: взимаш една дъщеря, готвиш я, докато й уври акъла…

Другият човек, когото Локи умееше да постави на мястото му, бе Рене. Един следобед със Сузи чистехме всекидневната на клуба, когато Руби се върна от гостуване при баща си. Почувствах, че настръхвам. Можеше да означава само едно.

— Трябва да използват кулите на брега да следят за истински човекоядки като Рене Крейвън — простенах аз.

С прясно изсветлена коса, почернели от слънцето крака, изложени на показ в дизайнерска рокля, пръсти с безупречен маникюр, предизвикателно надничащи изпод мънистата на сандалите, дело на Маноло Бланик, понесла аура, наскоро настроена според постулатите на фън шуй, чакра, блестяща в морава „Прада“, пристигаше Рене. Беше дошла да ме уведоми, че утре, след училище, щеше да води Руби на снимки в модна агенция.

— Тя е съвършена — измърка Рене, а лицето й грейна от вълнение.

Руби важно се носеше след нея и мина време, докато позная собствената си дъщеря. Носеше сутиен с подплънки и стискаше кукла с вид на проститутка. Бяха й направили маникюр и педикюр, бяха й почистили веждите и беше облечена с фланелка с надпис „Бъдещ магнит за момчета. Долу ръцете — само за гледане!“ Розови, закачливи прашки се показваха изпод дизайнерския й анцуг от „Джуси кутюр“. Освен това имаше на лицето си фон дьо тен, тюркоазени сенки, спирала и блясък за устни. Естествено чупливата й коса бе идеално изправена и напръскана с тел.

— Сега на Руби редовно й почистват, тонизират и хидратират лицето. Което желая да продължи. Както и да не изчезне керамичната й маша за изправяне на коса за сто и двайсет долара — нареди Рене и потупа Руби по главата, като че бе пуделче на изложба.

Изгледах я, както бихте изгледали някого в метрото, опасан с трийсет килограма експлозиви.

— Руби не е кукла, Рене.

— Готвя я за Младежкия конкурс за красота на плажа Бондай. Ще извърши чудеса с нейното самочувствие. Тя ще спечели три хиляди кинта плюс договор като модел в Лондон. Трябва да й понакупя някои дрехи, преди да я снимат за портфолиото й. Да кажем… в сряда, след училище?

Видях лицето си в огледалото — беше бяло като че току-що бях слязла от влакчето на ужасите в някой лунапарк.

— Тя е само на единайсет!

— Скоро ще стане тийнейджър. — Рене ми говореше, сякаш бях бавноразвиваща се. — Обявата е за единайсетгодишна кукличка Лолита. Нищо няма да й навреди.

Познавах тези от породата на Лолита. Всяка от куклите бе обута с ботуши с високи токове, минипола, изпод която надзъртат бикини, златни обеци, фланелка с надпис „Хубавка“ и коса с изрусени кичури, спускаща се до коленете. Куклите имаха сънени очи, розови, издути устни и дълги кльощави крака, така непропорционални спрямо телата им, че в истинския живот щяха да се тътнат и да умрат от задушаване. Страницата в интернет „Лолита“ приканваше деветгодишни момиченца да прегърнат козметичната хирургия и да се подлагат на жестоки диети.

— В никакъв случай.

— Ревнуваш, че мога да й дам майчинската подкрепа, която ти не можеш — сопна се пискливо Рене, а в обилно гримираните й очи блесна евангелски плам. — За нея това може да се окаже начало на една бляскава кариера! Джаспър е възхитен. — С префърцунена грация на манекен от универсален магазин тя извади телефона си и натисна няколко копчета. — Скъпи, както и предположих, твърдоглавката се нуждае от озаптяване.

Миг по-късно забелязах Джаспър елегантно да си пробива път сред тълпата на търговския център, сякаш нож разрязваше масло. В негово присъствие се почувствах неспокойна като наркоманка, която не си е взела дозата.

— Луси — кротко заговори той, а цялото му същество излъчваше топлота и обезоръжаващ чар. — Тя може да се превърне в една отлична касичка. И понеже ти работиш само от време на време… нужно е да проявим фантазия.

— Една добра майка би искала да даде на детето си обогатяващи преживявания — добави високомерно Рене.

— Да бе, като например развод. — Сузи, която стоеше зад гърба ми, готова да ме защити, размаха сешоара си, сякаш бе гангстер с пистолет. — Преживяването е обогатяващо — особено за теб.

— Джаспър — повиках го настойчиво. — Говорим за дъщеря ти. Какво ти става? Защо се оставяш на тази жена да те манипулира?

Челото на съпруга ми се сбръчка като изстиващ крем карамел, но той не отговори нищо.

— Добре. Защо не се върнеш отново, след като се посъветваш с многото си личности — добавих гневно.

— По-почтено е да оставим Руби да реши — намеси се сприхаво Рене.

Руби погледна мен, после Джаспър и вирна непокорно брадичка, точно копие на неизменното нацупено изражение на Тали. О, не. Скоро щях да се сдобия с две бунтовнички.

— Искам да бъда модел — заяви тя с упоритостта на тригодишно дете.

Да си бях тръгнала на часа, да бях намерила тебеширените очертания, направени от полицията около някой труп, и да бях легнала в тях, защото с думите си ми нанесе смъртоносен удар. Трябваше да извлека Руби от магазина за дизайнерския й анцуг. Рене и Джаспър мърмореха нещо на дъщеря ми за ужасната й майка и тръгнаха след нас, докато вървяхме на зигзаг през търговския център.

Потна като прасе, вдигнах очи и забелязах Локи да върви, сподирен от шумни момчета, облечени с кимона за жиу-жицу.

— Руби! — изумените вежди на Локи се мъчеха да стигнат небето. — Какво е станало с теб, миличка? Като че си паднала в казан с боя. Къде беше? Не те видях на тренировките по плуване.

— Сега Руби следва по-женствените си стремежи — осведоми го Рене. — Ще стане нещо много по-хубаво от някаква мъжкарана. Да не би да водите тези момчета на курс по бойни изкуства? — попита тя.

— Да. Ще потренираме кикбокс и карате. Готвех се да те поканя с нас, Руби.

Рене отскочи ужасена.

— Но това е безотговорно… Да поощрявате насилие и бруталност. Освен това е и опасно.

Локи сви рамене.

— Опасно е да не знаеш как да се пазиш.

— Но вие ги готвите за жестоки убийци.

— Няма логика — опита се да я вразуми Локи. — Ето, вие сте се натъкмили като проститутка, а не сте. Или?

— Въпросът е спорен — изкикотих се аз, вън от себе си от радост да видя, че под фон дьо тена лицето на Рене става пурпурночервено.

— Трябва да предприемеш нещо против бръчките около устата си, Луси — отмъсти си Рене. Гласът бе обиден и носов. — Правят те още по-стара.

— Наричат ги бръчки от смях и ми се образуваха, докато се кикотех при мисълта, че можеш да бъдеш добра майка.

На Руби й дойде много и тя се обля в сълзи, а аз на часа съжалих за избухването си. Плака по целия път към къщи. Единственият начин отново да спечеля обичта на дъщеря си бе да отстъпя пред вечните й молби да си вземем домашен любимец.

— Гледай само да можем да го пуснем в тоалетната, ако ни омръзне — прошепнах на Тали, която доброволно предложи да извърви разстоянието до магазина за домашни любимци преди вечеря. — Например златна рибка или някоя буболечка.

Тя се върна с питон на име Пухчо. Простенах почти както когато раждах. После си придадох невинен вид и се помъчих да убедя навитата твар, че никога, ама никога, не съм носила обувки от змийска кожа. Или чанта, а онзи ключодържател беше подарък!

— Най-хубавото е, че Пухчо ще живее на свобода, защото Раян го е дресирал — обясни Руби, а нослето й потрепна от възбуда. — Татко му ми каза да те уверя, че на змиите им е излязло лошо име след онази история в райската градина. Обаче трябва да се сдобия с разрешително за него, мамо.

Пухчо. Прекрасно. Ако погледнем от положителната страна не само че змията бе за предпочитане пред куклата Лолита, но и решаваше проблема на Рене с моите бръчки. Изведнъж намерих доморасло решение за ликвидиране на бръчките от смях. Нека дъщеря ви колекционира змии и повярвайте ми, никога няма да се засмеете, усмихнете или застанете спокойно. Особено ако мишката, която е купила, за да я нахрани, избяга. Бременна мишка. Нищо друго, освен да бродиш в собствения си дом с кепче и упойваща стреличка не може така да лиши от радост живота ти.

 

 

Когато Себастиян за пореден път се обади, за да ме умолява за билет за квалификациите в Ашис, му поисках съвет как се ловят гризачи. Неубедителното му предложение бе да правим любов в моето легло, после да се въргаляме и да си разменяме пикантности, с които да подмамим мишката да се приближи и тогава да я фраснем с нещо.

— Само за секс ли можеш да мислиш? — раздразнена попитах.

— Когато съм тъжен, обичам да правя секс. Обичам да правя секс, когато съм самотен. Обичам да правя секс, когато съм щастлив. Обичам да правя секс, когато вали. Обичам да правя секс, когато е слънчево и горещо. Обичам да правя секс сутрин. Обичам да правя секс вечер. Обичам да правя секс във влакове, самолети и автомобили. Обичам да правя тантричен секс часове поред. Обичам да правя бърз секс, опрял гръб на кухненската маса. Иначе не правя секс, освен ако не съм ужасно възбуден.

— Виж ти. — После преглътнах.

 

 

След като Локи донесе котката си да хване мишката, тръгнахме на разходка към скалите, криволичейки през горичката към приличното на пчелна пита образувание от жълт пясъчник. Безмълвието на пущинака преди дъжд напомняше на публика, смълчана в очакване да започне представлението.

— Дочух, че Себастиян е личният ти треньор и исках да кажа… Един зрял мъж трябва да има вдъхновение, за да прави любов с жена. Всичко, което му е нужно на едно момче, е здраво чукане.

— Да правя любов ли? Велики Боже! Последното, което би ми дошло на ума! — Засмях се, но лицето ми пламна. — Единственият ми опит да си намеря катеричката доведе до крайно унизително посещение на спешното отделение — промълвих, което ме накара да се изчервя още повече.

— Не е нужно ти да си добра в леглото, Луси, защото аз съм. — Хвърли ми поглед, от който ми се подкосиха краката. Въздухът при скалите бе натежал от миризма на влага и мъх… Той прошепна думите в ухото ми, като същевременно ме облегна на студения камък и притисна тялото си към моето, вдишвайки аромата на кожата на врата ми, а аз цялата настръхнах. От мъжествения аромат на Локи на бензин от лодките, риба и тютюн с привкус на тестостерон пулсът ми се удвои. Острият тръпчив мирис на водорасли, съхнещи на слънцето, горчивият дъх на мъжка пот, кокосов крем за слънце и въздишките на вълните, галещи скалите под нас, се съчетаваха в нещо обезоръжаващо и чувствено. Обзе ме страст, която нажежи мислите ми и те запулсираха. Точно когато се почувствах жадувана и желана, Джак Маклаклън се отдръпна.

— Не ти трябва секс, Луси, нужна ти е нежност — изрече той с нисък глас. После ми се усмихна със сънлива, ленива усмивка, предназначена само за мен.

Щях да заведа Локи на крикет, за да накарам Джаспър да ревнува. Нали? Опитах се да направя списък на мотивите си, като се допитах до Сузи.

— Хубостта на Локи е по-невидима, ако разбираш какво искам да кажа. Допада ми, че се интересува от сериозни неща… но и приятни в известно отношение.

— Ами Себастиян? Не ми разправяй, че не те възбужда. Беше се подмокрила, когато за първи път го срещна на курса. Да го кажем така: столът стана заедно с тебе.

— Е, вече не — отговорих твърдо.

И въпреки това през следващата нощ в съня ми усмивката на Себастиян се носеше като кичур водорасло върху морската пяна…

 

 

Няколко дни преди Коледа Себастиян ми предложи да ме закара у дома след курса. При Шели Бийч го помолих да отбие. След като очуканият му стар шевролет спря, той се облегна и запали цигара с марихуана.

— Значи най-после ти стана ясно, че нужно ли е да спечелиш членовете на борда по крикет, аз съм насреща — заговори самоуверено той. — Знаеш, че в Лондон се движех сред аристократичните кръгове. Бих ти разказал повече, но е проява на лош вкус да споменавам имена… както принц Чарлз ме посъветва веднъж по време на вечеря. — После се ухили.

— Себастиян, определено съм поласкана, че се готвиш да дойдеш на крикет с мен, но съм прекалено възрастна за теб. Все повтаряш колко е стар Локи; е, свидетелството ми за раждане е написано с римски цифри.

Себастиян нахално повдигна едната си вежда и едновременно си дръпна от цигарата.

— Лесно поправимо. Ще си докарам повече бръчки. Ще спя върху сакото си от рипсено кадифе.

— Не схващаш, Себастиян. Не ходя на козметик, за да ми прави процедури. Ходя, за да цитират после думите ми.

Себастиян се засмя и ми подаде марихуаната.

Аз поклатих глава.

— Виждаш ли? Още едно доказателство за пропастта от години помежду ни. Най-силният наркотик, който съм използвала, е масло от вечерна иглика. Най-безразсъдната ми постъпка, преди съпругът ми да ме напусне, бе да си легна, без да си измия зъбите.

Пръстите на Себастиян изкусително полазиха по бедрото ми.

— Забрави ли дишането ни уста в уста?

Захапах до кръв вътрешната част на лявата си буза.

— Да — излъгах. — Виждаш ли? Имам и склероза. Съвсем сериозно. Толкова забравям, че имам само бегъл спомен за началото на разговора ни.

— Причината е Маклаклън, нали? — попита Себастиян и отново си дръпна от цигарата. — Не е престанал да се пробва. Какво толкова притежава? Седемдесетгодишен мерак? Стар е като пирамидите. Къде се запознахте? Не, не. Остави ме да позная. Купила си го на разпродажба — подкачи ме Себастиян.

— Джак Маклаклън не е стар. Той е изискан и…

— По-скоро е изчезващ вид. Готов е за старчески дом. Трябва да го карат на инвалиден стол с кислородна маска.

— Възрастта няма нищо общо. Той е състрадателен, нежен и интересен събеседник. Той спасява китове…

— Спасявал китове. Брей, ако събереш всичките му добродетели можеш ли да ги продадеш на някой ексцентричен колекционер? — възкликна иронично Себастиян. — Жените достигат сексуалния си апогей след четирийсет, а мъжете — след двайсет. Това е факт.

— Съжалявам, Себастиян, но друг факт е, че не спя с мъже, които не са от моя вид. Ти си твърде млад.

— Твоят вид е на лъжците, така ли? Всичките щуротии, които ни разправя, че акулите били застрашени от човека. Едва не е загинал при нападение от акула. Разказвал ли ти е?

— За теб просто гроздето е кисело. И е цяло лозе.

— Какво значение има двуличието му, щом има толкова голям напредък в изработването на протези?… Само от любопитство защо не го попиташ за какво още те е излъгал?

— Себастиян, разбирам, че искаш да ме отвратиш от него, но ми е ясно що за човек е, като го гледам как се грижи за Раян. Локи е любящ и сърдечен баща.

— Нима? Ха! Кажи го на съпругата му.

— Щях, ако бе възможно, но за жалост е покойница.

— За него, може би, но не и за света.

— Накъде, по дяволите, биеш, Себастиян?

— Тя е в затвора.

Гърлото ми се стегна и за миг загубих дар слово.

— Откъде знаеш?

— Поразпитах наоколо. Да се откаже от високопоставена адвокатска длъжност, за да спасява света и да си играе на шикалки? Колко чаровно. Баща ми е адвокат в Лондон. Помолих го да завърти няколко телефона в Мелбърн. Джак Маклаклън ми се виждаше прекалено идеален, за да е истински. И познай какво? Изобщо не е от добрите. Наречи го женкар. Жена му се хванала за бутилката, а той стиснал нея за гушата. После изгорил къщата, за да прибере застраховката.

Отказвах да го приема насериозно.

— Да се отърве от семейното огнище! Прекрасна идея! Свършил си е работата!

— Съобщавам ти го само защото ме е грижа за теб. После вкарал жена си в дранголника. — Очите на Себастиян бяха непроницаеми под буйния му перчем.

— Това не е шега, Себастиян — отвърнах възмутена. — Човекът работи с деца. Ако тези абсурдни врели-некипели се разчуят, може да загуби работата си като инструктор по сърф и поста си на капитан на клуба.

— Отнел й е детето и я е пратил в затвора за фалшифициране на застраховката, за да не се налага да й дава нищо при развода. Като изключим оранжевата униформа. — Нетърпимото пулсиране в слепоочията ми подсказа, че този откачен разговор е стигнал точката си на кипене.

— Никога не повтаряй тези глупости, чуваш ли?

— Разкайвам се до дъното на душата си, но характерът ми е достатъчно силен, за да се преборя с това чувство — нагло отговори той.

Изскочих от колата му и затръшнах вратата, преди да смогне да добави още нещо, и пробягах останалия път до вкъщи, докато вътрешно кипях. Но след като децата си легнаха, въпреки че не вярвах и дума от това, което ми каза Себастиян, се усетих, че ровя в мрежата за стари истории във вестниците за нападения от акули… И ето: статия за адвокат на име Джак Маклаклън, по чудо оцелял от голяма бяла акула. После проверих регистрираните починали. От господин Маклаклън — нито следа.

След като поспах на пресекулки, към осем слязох на плажа, за да потърся Локи. Освен вътрешните плажни състезания и надпреварите по сърф, малчуганите също ги чакаше коледна веселба — Дядо Коледа с червени, широки шорти и плавници, носещ се над вълните върху гумена патица, понесъл чувал с подаръци. Децата се трупаха около Локи, маскиран като добрия старец, а той раздаваше играчки и бонбони.

След като страстите се поуспокоиха и децата се бяха налапали с лакомства до пръсване, загледах Локи, плувнал в пот в костюма си на Дядо Коледа, да се отправя към клуба. Тръгнах след него.

— Обичам Коледа. Толкова е забавно да получиш толкова много подаръци, които нямаш търпение да размениш — усмихна ми се Локи.

Поех дълбоко дъх и реших да карам направо.

— Не зная дали е последица от безотговорни стопани на екзотични домашни любимци, но Австралия застрашително гъмжи от твари, които искат да те изядат, нали, Джак?

Локи свали подплънката, играеща роля на огромен корем, и червените, широки къси панталони и се обърна към мен само по папагалската си качулка. Спомних си за първия ден, когато го срещнах точно тук, в тази стая.

— Осъзнах, че в живота на мъжа има три етапа — засмя се той, без да отговаря на въпроса ми. — Първо вярваш в Дядо Коледа. После преставаш. Накрая ставаш самия проклет старец. — Леко ме целуна за поздрав по врата.

— Джак, ти не слушаш. Акулите са малко по-опасни от средностатистическата катерица, не си ли съгласен? Която е единственото диво животно, с което аз и децата ми сме свикнали, понеже идваме от Англия. Но ти не преставаш да ме уверяваш, че акулите са безобидни.

— Ами да. Плувците не бива да се страхуват, че ще ги изяде акула… Въпреки че мнозина са олекнали в резултат от такава среща… — ухили се той.

— Но ще се съгласиш, че е редно да признаеш, че си имал лош ден, ако част от него си прекарал с глава в устата на голяма бяла акула. Защо никога не си ми споменал, че са те избрали в този елитен клуб?

— А… — Локи сви бронзовите си рамене. — Беше единичен случай. Необяснима злополука. Преди години. Направих глупавата грешка да се гмуркам не където трябва. Южно от Пърт, където гъмжи от тюлени. Ненадейно всичко притъмня. Дъното изчезна. Изглежда, бях попаднал в някаква мрачна пещера. Сигурно съм бил в шок, понеже минаха секунди, преди да осъзная, че съм в челюстите на акула. Главата, раменете и едната ми ръка се намираха в устата й. Жилетката с оловни тежести, която носех, за да не ме изхвърля водата нагоре, ме спаси да не бъда разкъсан на две. Въпреки че акулата ме тръскаше, както котка разтърсва мишка, ми остави само няколко дребни белега. Зная, че извадих късмет. Инстинктивно замахнах със свободната си ръка и забих ножа, с който откъртвам морски охлюви в окото й. Акулата отвори уста и ме пусна. Очилата ми за подводно плуване се бяха сплескали в лицето ми. Ето как се счупи носът ми. Колкото и да е невероятно, все още бях в съзнание. Дробовете ми щяха да се пръснат. Акулата се въртеше около мен във все по-тесни кръгове. Здравото й, голямо черно око се взираше в мен без намек за страх. Стрелнах се към повърхността. За щастие акулата промълви: „Благодаря, вече вечерях.“ А може и да не съм й се усладил? — Той се усмихна самодоволно.

Но на мен не ми бе никак забавно.

— Значи разправяш на хората, че акулите са безопасни, а то не е така. За какво още лъжеш?

— Луси, какво има? — Джак Маклаклън ме изгледа с такова искрено недоумение, че сърцето ми се преобърна.

— Ами съпругата ти? И тя ли носеше подплатена с олово жилетка, когато я изостави? Забеляза ли как се приближаваш във все по-близки кръгове? Имаше ли кръв във водата? — Очите на Локи блеснаха и той преглътна няколко пъти с усилие. Чертите на лицето му се сгърчиха под напора на чувства, които той не искаше или не можеше да изрази.

— Носи се слух, зная, че е гадно, Джак, но хората говорят, че си имал любовница. Казват също, че си искал да се отървеш от жена си. Прости ми, че ти го казвам, но мълвят, че си изгорил къщата си, а после си натопил нея, за да получиш попечителство над Раян.

— Не е вярно. Кой жалък негодник ти наговори тези глупости?

— Къщата ти опожарена ли е, или не?

— Да, но…

— Къде е съпругата ти?

Локи ме погледна, както пушещ пудел би погледнал учения — сякаш знае, че подобни експерименти се провеждат в името на науката, но все пак с молба за малко милост.

— Какво е станало с жена ти?

Мускулите на лицето му потрепнаха, но той продължи да мълчи.

— Защо заблуждаваш хората, че е умряла? Какво криеш, Джак?

Локи се извърна. Изглежда се бореше с чувство, на което не искаше да бъда свидетел. Вина, предположих, заради начина, по който се бе отнесъл към бедната си половинка. Господин Рочестър, ето кой беше той. Отнасяше се с мен като с лековерната Джейн Еър. — Изоставил си жена си… Също като моя съпруг.

— Не! — Той подскочи при обвинението.

Разкъсваха ме противоречиви чувства.

— Свалих гарда пред теб, защото реших, че тъгуваш заради съпругата си.

Изражението на Джак Маклаклън се вкамени.

— Говориш за неща, които не разбираш.

— О, прекрасно разбирам. Причинил си на съпругата си точно същото, което мъжът ми стори с мен. Заряза ме заради друга, остави ме без пари, а сега се бори за попечителство.

— Не е вярно. — Ъгълчетата на очите му се сгърчиха от болка.

— Тогава ми отговори: къде е жена ти?

Взирахме се един в друг, без да се разбираме, усещайки как грижливо изкованото доверие помежду ни се разтапя. Изведнъж Локи престана да ми се вижда красив. Лицето му, което смятах за изсечено, ми изглеждаше просто остаряло и сбръчкано. Носът му вече не бе римски, а просто буца сирене. Чертите, които някога имах за силни и говорещи за мъдрост, сега ми се виждаха груби и неприветливи. Като си помислех, Джак си бе изградил безупречен живот: книгите на Мелвил, рисуването като хоби, сюитите за виолончело на Бах, преуспелият адвокат, жертвал кариерата си от обич към сина си.

Първо ме предаде мъжът ми, после най-добрата ми приятелка, а накрая и Джак Маклаклън. От този миг нататък се заклех да не вярвам никому. Ако срещнех Далай Лама, щях да заподозра, че е отявлен католик, че Хедър Милс^[3] има два крака, а Андре Агаси — буйна коса.

Отвън плажът бе напечен от лъчите на лятното слънце. Обърнах се и излязох. За последно видях Джак Маклаклън да стои, навел глава, с отпуснати ръце с отворени длани и накривена червена шапка на Дядо Коледа, а брадата му закриваше половината лице: гледка, с която бих си направила каламбур, ако още бяхме приятели.

— Луси…

— Да?

— Бих искал да ти кажа… но не мога.

— Вземи пример от Дядо Коледа — извиках през рамо. — Посещавай ме веднъж годишно, става ли?