Кати Лети
Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели) (23)

В капана на прилива

Залепила буза до стъклото на прозореца на самолета, се мъчех да проумея как така се обърка животът ми. Защо не четях за събитията от изминалата година, без лично да участвам в тях. Но Руби и Тали бяха лентичките, с които отбелязвах докъде съм стигнала.

Мислите ми се върнаха към родината. Англия най-вече произвежда песимизъм, сексуални перверзни, телевизионни програми по градинарство, криминални мистерии за убийства в Оксфорд, епиграми, пудинги и платове на тънки райета. Австралия, от друга страна, създава оптимизъм и другарство. Ето защо Сузи седеше до мен на трийсет и осмия ред във втора класа. Приятелката ми не преставаше да оглежда пътниците.

— Ако Ралф Файнс е в самолета, ще стигна до клозета, преди да светне надписът „Можете да разкопчеете панталоните си“.

Сузи беше толкова развълнувана от перспективата да види Лондон, че дори не се ядоса, когато шишкото на предния ред бутна назад облегалката си и подноса със закуската й кацна върху корема й, където си остана до края на полета. Бившият съпруг на Сузи, онзи, хомото, се бе нанесъл в къщата й, за да държи под око трите деца.

— Докато се върнем, Хийт ще е станал пълноправен член на фенклуба на Кайли Миноуг, а Тали и Матилда ще са се докарали на вид като мацките от „Абба“. Да му се не знае, той ми дължи десет години грижи по децата. Само да не похарчи всичките пари, които му оставих, за вазелин — засмя се тя.

Опитах се да поспя, но от тревога и угризения сънувах такива мрачни сънища, че отведнъж се сепнах, а мускулите на челюстите ме боляха от стискане. Повече не мигнах, чак докато се приземихме.

Бледа светлина се процеждаше през зацапания прозорец на експреса от „Хийтроу“. Привикнала с жаркото австралийско слънце, бях забравила приглушената сивота на английския пейзаж. Забравила бях и мрачното величие на Лондон. Редиците къщи стил Крал Джордж, които винаги намирах за особено очарователни, сега ми изглеждаха потискащи. Векове наред ги поддържаха с тягостна пестеливост и сега имаха унил и печален вид. Сузи ги виждаше по различен начин. Докато влакът набираше скорост покрай зеленчукови градини и скупчени една до друга постройки, тя се любуваше на топлата, кехлибарена светлина, грееща от прозорците на обраслите с лишеи къщурки, по-стари от която и да е сграда в Австралия. Докато аз мислех, че мъглата е гъста като супа, а градът е мръсен и кален, за нея цялата страна ухаеше като красива, стара църква, а във въздуха витаеше духът на древността. Сузи се вълнуваше, че се намира на място, изобилстващо от история. Искаше да подуши под всяко канапе дали там не се спотайва навалица от духове още от дните на Хенри VIII.

Сградите я омагьосваха с изпъкналите си куполи, извивки и кули, с матовите си стъкла, придаващи им вид на грамадни пудинги. Изцвърча от радост при вида на черното такси, което ни откара от гара „Падингтън“ до Найтсбридж и каза, че й приличало на бомбе на колела. Очароваха я старомодните, малки аркади с големи колкото къщичка за кукли магазинчета, блещукащи приканващо във вечерния здрач.

— Брей! Виж какви неща! — посочи тя към „Хародс“ и „Харви Никълс“ с благоговение. — Не съм подозирала, че може да съществуват толкова много вещи, които да не искам! — Дори и студът не й пречеше. — Мъжагите тук може и да се гушкат с овцете, но само заради вълната им — избъбри тя. — Ами този остър мирис на зеленина след дъжд. — Непрестанният дъжд, барабанящ по прозорците, само усили чувството на Сузи за уют. Дори се прехласваше по големите, празни, обли автобуси, които подскачаха от дупките по пътя и заливаха пешеходците с бензиновите си издихания. Отвсякъде прииждаха звуци — дрънчаха радиатори и охтичаво хриптяха, свиреха гуми, подвикваха си пешеходци, които ми приличаха на невротични мишки в клетка. Докато Сузи се дивеше на падащия мрак, в мен ниското надвиснало небе предизвикваше клаустрофобия. Европа изглеждаше така овехтяла — атмосферата бе пълна с дъха на чужди хора. Липсваше ми соленият аромат на австралийския въздух, свеж, след като е разрошил върхарите на дърветата. Докато Сузи се възхищаваше на студената зимна светлина, режещия студ и замръзналите паркове, за мен голите дървета бяха тъжни и печални. Пред очите ми бе вечнозеленият Сидни, опиянен от собствените си сокове.

Решихме да пренощуваме в пансион със закуска в Ърл Корт. На следващата сутрин, след няколко телефонни разговора с общи приятели, хванах дирите на Рене. Отделните сведения паснаха като мозайка. Рене щяла да се вози на корабче по Темза цял ден. Щели да снимат модели. Ето каква награда си спечели Руби на конкурса за красота на плажа Бондай. Бях забранила на Рене да праща дъщеря ми там. Обуздах гнева си — все едно загасих фитила на бомба. Сутринта бе мразовита; хапеше и отвън, и отвътре. Но без дъщерите ми в душата ми и без това цареше безрадостна зима.

Когато със Сузи потънахме във влажното метро, аз я предупредих за джебчиите и я посъветвах да държи дамската си чанта пред себе си.

— Престъпността тук е толкова страшна, че се налага да чакаш шест седмици, преди да ти дойде редът да обереш някой турист. И се опитай да не дишаш, докато не стигнем кея. Звукът, който чуваш, е от хора, отчаяно изхвърлящи слузести съсиреци.

— Ето какво значело „такса за задръстване“. Плащаш да караш през града, за да не се простудиш в метрото.

Засмях се, макар да ми се плачеше. След като открихме наетото за снимките корабче, със Сузи се качихме на борда в последната минута. Старото корито се казваше Нептун… древногръцкия бог на морската болест, както научих, като видях позеленялото личице на Руби. Щом я открих, ме изпълни гореща радост. Заля ме облекчение. Чувствах се лека, като напомпана с хелий. Душата ми летеше толкова високо, че се боях някой изтребител да не я вземе за НЛО и да я свали.

Когато Руби ме видя, очите й светнаха от радост. Усмихна се и се показаха две редици безупречни зъби.

— Мамо! — Тя се хвърли в обятията ми и се вкопчи в мен като удавник. Притиснах крехкото й телце до своето. Миришеше сладко на сапун и паста за зъби, но кожата й, приятно потъмняла от лятното слънце, бе настръхнала от студа. — Мамо, прости ми, че не ти казах за конкурса за красота. Рене ме увери, че това е малката ни тайна. Добави, че парите ти трябват и ще си доволна и признателна. Но не ми позволиха да се сбогуваме… тук не ми харесва. Мислех, че ще бъде като във „Най-красивият американски модел“. Ужасно е студено, но леля Рене ми нареди да облека тези глупави дрехи и да престана да хленча. Ощипа ме по бузите, за да порозовеят. Не искам да ставам модел, мамо. Кой се грижи за Пухчо? Искам да си отида вкъщи.

Вкъщи, отбелязах, бе Австралия.

— Всичко е наред, миличка. — Дъщеря ми бе облечена в абсурдно къса пола, за да рекламира марка кукли на име Лолита. Заобикаляха я седем-осем други момичета, пременени по подобен начин. Когато наметнах якето си около деликатните й раменца, ми се нахвърли млада жена с тефтер в ръка, която припряно отбелязваше имената им.

— Коя сте вие? — Нацистката надзирателка поиска да знае с носов говор, присъщ на простолюдието.

— Майката на Руби. Изтеглям дъщеря си от това долно мероприятие.

— Вярно ли? — тонът й бе остър като извитите й вежди. — Само да щракна с пръсти и триста сополанки ще се втурнат да заемат мястото й.

— Нима? — изръмжах. Вече не бях плахата и нерешителна жена отпреди шест месеца. — Вместо да щракате с пръсти, защо не тропнете с токчетата си и — запуших ушите на дъщеря си — и не вървите да се шибате. — Клекнах до малкото ми момиченце. — Къде е баща ти?

Руби посочи към каюткомпанията, където родителите на моделите стояха и пиеха ирландско уиски, за да прогонят студа.

— Руби, чуй ме. Искам да изчакаш тук със Сузи. Не се пускай от ръката й. — Тонът ми недвусмислено я уверяваше, че си отиваме вкъщи.

Когато ме видя, Рене издаде звук като мивка, връщаща обратно отходната вода. Физиономията на Джаспър се сгърчи, като че не контролираше лицевите си нерви.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — Барът на корабчето гъмжеше от гримьори, стилисти и всякаква друга артистична измет. Гласът на Рене режеше като моторна резачка и множество глави се обърнаха към нея.

— Да говорим на палубата — нареди под сурдинка Джаспър. Последвах ги на ледената горна палуба, а гигантското виенско колело се опули насреща ни като око на циклоп.

— Руби остава с нас. Това е най-правилното решение. — Парата от устата на Джаспър се устреми към небето. — В противен случай, ще се боря против теб в съда. Наистина ли искаш останките от проваления ти брак — твоят алкохолизъм, арест за нападение над полицай, глоба за неявяване в съда, да не говорим, че си спала с гаджето на собствената си дъщеря — да станат достояние на всички? Опитвам се да ти помогна, Луси. — Джаспър говореше с изкуственото съчувствие на погребален агент.

— Мога да предложа на Руби толкова много — надуто се обади Рене и почука по палубата със сгъваемия си чадър. — Зная, че ме имаш за кучка и половина. Но само защото зная какво искам, не означава, че съм зла. Ще давам отличен пример на Руби. Няма да се спра пред нищо, за да й дам най-доброто. — Рене се бе вкопчила с лакираните си нокти в собствената си представа за майчинството. — Най-елитните училища, най-подходящите приятели, най-елегантните дрехи…

— Ти допусна в къщата ти да плъзнат мишки, не е ли така? — студено попита Джаспър. — Как ще погледне съдията на това? Не е среда, подходяща за отглеждане на дете.

Погледнах мъжа, с когото някаква зла вещица бе сменила съпруга ми.

— От единствената кутия на Пандора, която ще се отвори в съда, ще изскочи някой си Себастиян Понсонбай, нает от Рене. Сутеньор и по име, и по природа, за да ме вкара в клопка. Не си прави труд да отричаш, Рене. Всичко е написано черно на бяло. — И докато историята правеше рязък обрат, извадих от джоба си клетвените показания на Себастиян. — Но коя съм аз, за да те съдя? За това ще се погрижат съдебните заседатели, когато те арестуват за търговия с твърда дрога.

И да е имала Рене някакви бръчки, те напълно се опънаха.

— Наркотици ли? — Гласът на Джаспър бе толкова писклив, че щеше да стресне и прилеп, ако случайно прелетеше тъдява.

— Ако прочетеш тук, ще се убедиш, че Себастиян не ни спестява никакви подробности. Можеш и да се оставиш на милостта на съда, но нали знаеш какво значи омърсено име? Според мен е по-разумно да ми предоставиш пълно попечителство и нотариалния акт на къщата и да се пръждосаш от живота ни.

Адамовата ябълка на Джаспър се задвижи нагоре-надолу като мъничък асансьор.

— Не исках да отвеждам Руби. — Джаспър се дърпаше толкова бързо, че ако беше кола, трябваше да му натиснат клаксона. — И не зная нищо за никакви наркотици. Надявам се, че ми вярваш.

— Аз пък се надявам да ти дадат горно легло в затвора.

Рене ме изгледа, сякаш току-що й бяха изключили животоподдържащата система. Вятърът подхвана кичури от косата й и ги развя около главата й като пипалата на Медуза. В очите й като напалм избухна гняв. После се нахвърли отгоре ми досущ като лешояд върху мърша. Смехът й бе на побъркана, изпусната от лудницата. Корабчето плаваше към Лондонската кула. В сянката на Портала на предателите^[1] тя ме сграбчи за гърлото. Почувствах как лицето ми се издува като на анимационен герой, а очите ми се готвят да изскочат от орбитите си. Пусна ме, после ме фрасна със сгъваемия си чадър и аз залитнах назад. Очевидно парапетът на палубата бе конструиран от същия инженер, пресметнал колко топлинни щита трябва да има на Аполо 13, защото се прекърши като съчка. Кожата на гърба ми болезнено се раздра, докато се премятах през счупеното перило. Инстинктивно протегнах напред ръце и сграбчих коженото палто на Рене. Загубила равновесие, и тя потърси опорна точка — най-близо до нея се оказа Джаспър. В същия миг корабчето кривна наляво, за да избегне водната диря от разминаващата се с него баржа.

Гледана от безопасността на моста „Тауър“, цялата злополука сигурно се е развила в зловещ каданс — жена, падаща зад борда, сграбчва със себе си нападателката си, която на свой ред повлича и трети човек към водата. Но паднеш ли в Темза в началото на март, хипотермията ти е в кърпа вързана. От студа в черепа ми звъннаха камбани. Влажен въздух напълни дробовете ми. Надигащият се прилив завлече телата ни надолу по реката. Повлече ни покрай непристойно щръкналия търговски център на Канарския пристан. Бях дала якето си на Руби, затова само оставаше да изуя маратонките си, за да плувам с лекота. Видях Джаспър и Рене да се оплитат в грамадните си палта, после изчезнаха между две вълни. Въпросът е: ако видиш съпруга си и любовницата му да се давят, би ли изпила чаша шампанско и хукнала да си купиш нови обувки? Велики Боже. Налагаше се да спася жената, която мразех най-силно на света, и се излагах на непосредствена опасност кралицата да ме награди с орден за храброст. Ами Джаспър? Не можех да спася и двамата. Често те питат как разбираш, че бракът ти наистина е мъртъв?… Недвусмислен белег е да си в моргата за разпознаване на трупа на мъжлето си.

И така заплувах през ледената вода към съпруга си. Естествено, щях да се тормозя при спомена за ужасените очи на потъващата Рене. Да, щях да се измъчвам, като си представям как ръцете й се протягат към повърхността. Щях да се терзая от това чувство… да речем, петнайсет минути максимум, това си мислех, като гледах как тялото й плаваше към Дартфорд.

В главата си чувах гласа на Локи. „Определи опасността. Прецени как да действаш. Настигни и обезопаси давещия се. Върни го на брега.“ Приложих техниката за спасяване, на която ме бе учил без никакво оборудване. „Приближи се към главата на давещия се. Жизненоважно е да се възстанови кръвообращението му. Направи му пет бързи вдишвания, след това на брега му приложи дишане уста в уста — трийсет натиска върху гърдите, две вдишвания.“ Устните на Джаспър бяха тънки като хартия с цвят на мокър цимент, очите му бяха прозрачни като очите на риба. Но още дишаше. Едната му ръка се бе измъкнала от тежкото му палто, а аз освободих и другата. „Хвани удавника под мишницата с по-силната си ръка и го притисни до себе си. Плувай назад и нека бедрото ти е близо до кръста му. Не се оставяй да те разсейват чувства.“ Забелязах пред себе си пристан и заплувах към него. В далечината изглеждаше неясен, но със скоростта, с която се движехме, скоро щяхме да стигнем до него. Когато отпуснах надолу крака и стъпих във вековната тиня, се тресях от адреналин, но бях екзалтирана от факта, че оцеляхме. Притиснах се до Джаспър, след като го издърпах върху калния пристан, и му приложих дишане уста в уста. Воят на мощен мотор ме предупреди, че истинските спасители приближават. Речната полиция ни уви с одеяла и ни откара до болницата „Сейнт Томас“ да ни изследват за хипотермия. Чак когато бяхме в безопасност в спешното отделение и чакахме да ни разпита полицията, Джаспър проговори.

— Едва не умрях — с усилие промълви той, когато шокът отшумя. — Ти ме спаси.

— Да беше умрял още преди месеци, смазан от високата като Еверест купчина неплатени издръжки, които си присвои.

— Луси, скъпа, изслушай ме, не знаех, че Рене е наела Себастиян. — Джаспър ме изгледа опулен — пародия на изумлението. — Като си помисля, че му е платила да те съблазни и, Боже мой, Тали, иде ми да се сритам.

— Какво чакаш? Ако съдя по вкараните от отбора ти голове, може и да не улучиш… Като стана дума, ако пусна тази история на пресата, никога повече няма да работиш като треньор… Освен ако не сключим сделка. Понеже ти открадна спестяваните цял живот пари, смятам, че е справедливо къщата ни да се запише на мое име. И да се срещаш с децата ни само в мое присъствие.

Според мен мнението на един мъж за жена му силно се влияе от факта дали тя е опряла пушка до главата му, а аз съм въоръжена с няколко копия от изтръгнатите от Локи признания на Себастиян.

Джаспър го удари на сълзливи молби. Чух достатъчно „Не съм искал да те нараня“, „Не зная какво ме прихвана“ и „Очевидно съм имал психическо разстройство“. Трябва да имаш сърце от камък, за да слушаш извиненията на съпруга си за неговото прелюбодеяние… без да се пукнеш от смях.

— Но аз още те обичам — завърши той с откровеността на търговец на стари коли.

Любовта е като прилива. Когато идва, всичко изглежда розово. Чак щом дойде отливът, виждаш отломките, скрити преди под повърхността — счупени шишета, ръждясали бебешки колички, канализационни тръби, разложени котки и кучета със завързани тежести, за да се удавят. Мъжът, когото някога обичах с такава страст, стоеше пред мен слаб като изкормена риба.

— Да забравим за развода. Нека продължим откъдето спряхме. Бракът ни не беше толкова лош, Луси.

— Толкова лош? Бракът ни не бил толкова лош? — Отпих от горещия, сладък чай. — Брей, чакай да помисля. Ако не броим изневярата, психическия тормоз, душевните терзания, опразнените банкови сметки, слепотата за нуждите на семейството, емоционалната амнезия и манипулацията на децата ни, да, не виждам нищо лошо — отвърнах иронично и измъкнах от косата си някакво изсъхнало водорасло. — Обявявам връзката ни за мъртва, Джаспър.

— Заслужих си го — ненадейно се съгласи той.

— Ако не ми припишеш къщата, ще уведомя полицията, че си ме блъснал в реката в опит да ме убиеш и избягаш с любовницата си. Оставила съм всичките си земни блага на теб, което прави убийството примамлив изход.

— Но… — Той потрепери. — Ами децата… Те са всичко за мен…

Вече ми бе все едно.

— Ще те уведомя, когато се дипломират. Желая ти щастлив живот.