Артър Кларк, Стивън Бакстър
Светлината на другия ден (7)

6.
Перла за един милиард долара

Дейвид, Хайрам и Боби седяха пред гигантски софтскрийн, който покриваше цяла стена в компютърния център на лабораторията. Излъчвана от фиброоптична камера, монтирана в сърцето на свръхпроводниковото магнитно гнездо, картината беше абсолютно черна, тук-там осеяна с отделни пиксели, точици цвят и светлина.

Дигиталният брояч в ъгъла отчиташе секундите отпред назад.

Хайрам се изправи и нетърпеливо закрачи из тясното помещение. Асистентите на Дейвид плахо се отдръпнаха от пътя му, като избягваха да го гледат в очите.

— Откъде знаеш, че скапаната времепространствена дупка изобщо ще се отвори? — изсумтя Хайрам.

Дейвид потисна усмивката си.

— Няма нужда да шепнеш. — Той посочи дисплея в ъгъла на екрана. До брояча имаше серия цели числа, които безкрайно се въртяха от две до тридесет и едно.

— Това е тестовият сигнал. Екипът ни в Бризбейн го излъчва на нормална дължина на гама-лъчите. Така знаем, че сме успели да открием и стабилизираме времепространствена дупка и че австралийците са я локализирали. — През трите месеца, откакто работеше тук, Дейвид бързо бе разработил метод за използване на импулси екзотична материя, за да се справи с характерната нестабилност на времепространствените дупки. Прилагането му на практика, разбира се, се оказа изключително трудно, но в крайна сметка — успешно.

— Все още не сме съвсем точни с другите краища на дупките. Боя се, че австралийските ни колеги трябва да ги гонят из праха. И все пак вече можем да отворим дупка до всяка точка на планетата. Засега не знаем дали ще успеем да разширим дупките до размери, пропускащи светлина във видимия спектър.

Кръстосал крака, Боби седеше спокойно, облегнат на една от масите. Изглеждаше в отлична форма, сякаш току-що идваше от тенискорта. „И навярно е така“ — помисли си Дейвид.

— Мисля, че трябва да отдадем дължимото на Дейвид, татко. В края на краищата, той вече реши половината от проблема.

— Да — каза Хайрам. — Но не виждам нищо друго освен гама-лъчи, излъчени от някой смотан австралиец със строшен нос. Ако не открием начин да разширим дупките, просто си хвърлям парите на вятъра. И вече не мога да понасям това чакане! Защо правим само по един експеримент на ден?

— Защото — спокойно отвърна Дейвид — трябва да анализираме резултатите от всеки експеримент, да разглобяваме машината на Казимир и да пренастройваме контролната техника и детекторите. Трябва да разберем причините за всеки провал, преди да продължим към успеха. — „С други думи — прибави наум той, — преди да се измъкна от този сложен семеен възел и да се завърна към сравнителното спокойствие на Оксфорд, постоянната борба за средства, яростното академично съперничество и така нататък.“

— Какво точно търсим? — попита Боби. — Как изглежда отворът на времепространствената дупка?

— Аз ще ти отговоря — без да престава да се разхожда, рече Хайрам. — Израснал съм с достатъчно кофти родителски научни представления. Времепространствената дупка е пряк път през четвъртото измерение. Трябва да отрежеш парче от нашето триизмерно пространство и да го залепиш за друго такова парче в Бризбейн.

Боби погледна Дейвид и повдигна вежди.

— Всъщност е малко по-сложно — внимателно отвърна брат му. — Но в общи линии той е прав. Отворът на времепространствената дупка е сфера, която свободно се носи в пространството. Триизмерен отрязък. Ако успеем с разширяването, на първо време ще можем да виждаме отвора на нашата времепространствена дупка — поне с лупа… — Броячът вече показваше една-единствена цифра. — Внимание — каза Дейвид. — Започваме.

Всички впериха погледи в дисплея.

Броячът стигна до нула.

И не се случи нищо.

Поне видимо, разбира се. Детекторите регистрираха преминаване на тежки и натоварени с енергия частици, останки от колабирала времепространствена дупка. По-късно триизмерно можеха да се проследят траекториите на отделните фрагменти — траектории, които щяха да се реконструират и анализират.

Много данни, много ценна научна информация. Но големият стенен софтскрийн остана черен. Сигнал нямаше.

Дейвид въздъхна, отвори дневника си и вписа подробностите от експеримента със заобления си стегнат почерк. Асистентите му започнаха да проверяват апаратурата.

Хайрам погледна големия си син, после празния екран и инженерите.

— Това ли е? Получи ли се?

Боби го докосна по рамото.

— Даже аз мога да ти кажа, че не се получи, татко. — Той посочи тестовата серия цели числа, която бе замръзнала на тринадесет. — Прав ли е? Дейвид, пак ли се прецака?

— Това не беше провал. Просто поредният експеримент. Ти не разбираш от наука, татко. Виж, когато анализираме данните и направим съответните корекции…

— Дрън-дрън! Трябваше да те оставя да гниеш в скапания Оксфорд. Обади ми се, когато постигнеш нещо. — И като клатеше глава, Хайрам изфуча от стаята.

Последва осезаемо облекчение. Асистентите — побелели ядрени физици, мнозина от които по-възрастни от Патерсън, някои много известни още преди да постъпят в „Нашият свят“ — също започнаха да излизат.

Когато всички се махнаха, Дейвид седна пред софтскрийна и се хвана на работа.

Включи любимия си десктоп, нещо като прозорец в тесен кабинет, с книги и документи, натрупани на купчини по пода, лавиците и масите, и със сложни модели на елементарни частици, които висяха от тавана. Когато се огледаше из „стаята“, фокусът на вниманието му се разширяваше и ставаше по-подробен, а всичко останало се замъгляваше и се отдалечаваше във фона. Можеше да „взима“ документи и модели, да рови, докато открие каквото му трябва — точно там, където го е оставил предния път.

Първо трябваше да провери за детекторни дефекти. Дейвид започна да увеличава образите на различни детекторни плочи. Когато някоя особено мощна частица улучеше детекторен елемент, винаги се получаваха случайни пикселни грешки. Ала макар че някои детектори бяха достатъчно пострадали от облъчването, за да се нуждаят от замяна, засега нямаше нищо сериозно.

Като си мърмореше под нос, потънал в работа, той се приготви да продължи с…

— Потребителският ти интерфейс е пълна каша.

Дейвид се сепна и се обърна. Боби все още беше в компютърния център.

— Извинявай — каза Дейвид. — Не исках да ти обръщам гръб. — Странно, че изобщо не бе забелязал присъствието на брат си.

— Повечето хора използват Търсачката.

— Която е досадно бавна, често не разбира какво искаш и всъщност представлява система за съхраняване на данни едва ли не от Викторианската епоха. Кантонерки. Прекалено съм тъп за Търсачката, Боби. Аз съм просто нееволюирала човекоподобна маймуна, която обича да търси нещата със собствените си ръце и очи. Интерфейсът ми може да ти се струва каша, но аз знам точно къде е всяко нещо.

— Въпреки това виртуално ще можеш много по-добре да изследваш своите елементарни частици. Ще ти покажа последния си модел въображател. Вече сме в състояние да достигаме до повече зони на мозъка, по-бързо да превключваме…

— И всичко това, без да се налага трепанация.

Боби се усмихна.

— Добре — каза Дейвид. — Ще съм ти задължен.

Брат му се огледа наоколо по онзи свой разсеян, смущаващ начин.

— Вярно ли е? Онова, дето го каза на татко — че този опит не бил провал, а само поредната стъпка към успеха?

— Разбирам нетърпението на Хайрам. В края на краищата той плаща за всичко това.

— И пазарът го подлага на постоянен натиск — отбеляза Боби. — Някои негови конкуренти твърдят, че имат технология за информационен обмен със същото качество. Съвсем скоро някой от тях ще стигне до идеята за дистанционно наблюдение — независимо от Хайрам, ако информацията вече не е изтекла.

— Пазарният натиск няма значение — сприхаво възрази Дейвид. — Такова проучване трябва да напредва стъпка по стъпка. Не знам колко разбираш от физика, Боби.

— Да речем, нищо. Щом можеш да отвориш времепространствена дупка, какво толкова трудно има да я разшириш?

— Това не е като да правиш по-големи и по-добри автомобили. Ние се опитваме да натикаме време-пространството във форма, каквато то обикновено не приема. Виж, времепространствените дупки по природа са нестабилни. Известно ти е, че за да ги отворим, трябва да ги третираме с екзотична материя.

— Антигравитация.

— Да. Но напрежението в отвора на времепространствената дупка е огромно. Постоянно се налага да балансираме. — Дейвид сви юмруци и силно ги притисна един към друг. — Докато поддържаме баланса, няма проблем. Но и най-малкото дестабилизиране е достатъчно, за да изгубим всичко. — Той плъзна единия си юмрук настрани и наруши установеното равновесие. — И тази фундаментална нестабилност расте с големината. В момента се опитваме да наблюдаваме условията във времепространствената дупка и да съобразим количеството екзотична материя-енергия, за да компенсираме колебанията. — Той отново притисна юмруци — този път като раздвижи левия, но компенсира отклонението с десния, така че кокалчетата на пръстите му останаха притиснати едни към други.

— Ясно — каза Боби. — Все едно че третираш времепространствената дупка със софтуер.

— Да. До този момент нестабилността се получаваше прекалено бързо и катастрофично, за да се справим с нея. Виж това. — Дейвид се пресегна към десктопа и с върха на пръста си отвори нов водопад от елементарни частици. Основата му беше тъмнолилава — цветът на силното йонизиране — с отделни червени струи, широки и тесни, някои прави, други извити. Той натисна някакъв бутон и триизмерният образ започна да се върти. Софтуерът замъгли предните елементи, за да изпъкнат детайлите на вътрешната структура. Централната струя бе заобиколена от цифри, показващи енергията и инерцията. — Това е високоенергийно комплексно явление, Боби. Целият този екзотичен боклук се излива навън преди времепространствената дупка напълно да изчезне. — Дейвид въздъхна. — Все едно да се опитваш да поправиш автомобил, като го уголемиш и започнеш да ровиш из останките.

— Виж, аз бях честен с татко — продължи Дейвид. — Всеки експеримент е проучване на неизвестна част от онова, което ние наричаме „параметрично пространство“. Няма неуспешни експерименти — всеки път научаваме нещо ново. Всъщност много от опитите ми наистина дават отрицателен резултат. Експериментът, който доказва, че някаква теория е грешна, е по-ценен от сто опита, които показват, че идеята може да е вярна. Накрая ще стигнем до целта… или ще докажем, че мечтата на Хайрам не е осъществима със съвременна техника.

— Науката изисква търпение.

Дейвид се усмихна.

— Да. Винаги е било така. Но някои трудно запазват търпение пред лицето на черния метеор, който се приближава към нас.

— Пелин ли? Но той е на няколко века разстояние.

— Обаче неговото съществуване не оказва влияние само на учените. Наблюдава се общ стремеж да се бърза, да се събира информация и да се формулират нови теории, да се научи колкото може повече през оставащото време — защото вече не сме сигурни, че някой ще оцелее, за да продължи нашата работа, както винаги се е смятало в миналото. Затова хората използват преки пътища…

На стената замига червена лампичка и инженерите започнаха да се връщат в компютърния център.

Боби иронично погледна брат си.

— Пак ли ще провеждаш експеримент? Нали каза на татко, че правиш само по един опит на ден?

Дейвид му намигна.

— Невинна лъжа. Понякога е полезно да знаеш как да се избавиш от него.

Боби се засмя.

Оказа се, че преди началото на новия експеримент има време да си вземат кафе и двамата отидоха в закусвалнята.

Какво търсеше Боби в компютърния център? Като че ли искаше да участва. Дали не му завиждаше?

Каква приятна мисъл! Баснословно богатият Боби Патерсън, супермодерното конте, завиждаше на своя сериозен, потънал в науката брат.

Или това беше просто братско съперничество от страна на самия Дейвид?

На връщане той се опита да завърже разговор.

— Е, къде си следвал, Боби?

— В Харвардската бизнесшкола.

— И аз изкарах няколко бизнескурса за бакалавърската си степен. — Дейвид сбърчи лице. — Лекциите трябваше да ни „подготвят за модерния свят“. Всички ония двоични матрици, залитанията по една или друга теория, по един или друг икономически гуру…

— Е, бизнесанализът не е космическа наука, както се казва — безразлично измърмори Боби. — Но никой в Харвард не беше идиот. Аз кандидатствах на равна нога с останалите. Имаше страхотна конкуренция.

— Убеден съм. — Дейвид се озадачи от безизразния глас на брат си. — Останах с впечатлението, че се чувстваш… подценен.

Боби сви рамене.

— Възможно е. Фирмата за виртуална реалност на „Нашият свят“ печели милиарди долари. Татко ясно ми даде да разбера, че ако се проваля, няма да се втурне да ми помага. Но даже Кейт ме смята за развейпрах. — Боби се усмихна. — С удоволствие се опитвам да я убедя в противното.

Дейвид свъси вежди. Кейт?… А, репортерката, която Хайрам се опитваше да изхвърли от живота на сина си. Безуспешно, както изглеждаше. Интересно.

— Искаш ли да го пазя в тайна?

— Кое?

— Това за Кейт. Репортерката…

— Всъщност няма никаква тайна.

— Възможно е. Но татко не я одобрява. Казал ли си му, че продължаваш да се виждаш с нея?

— Не.

„И това може да е единственото хубаво нещо в живота ти, за което Хайрам не знае — помисли си Дейвид. — Е, нека си остане така.“ Стана му приятно, че помежду им все пак се е установила някаква връзка.

Дисплеят на стената отброяваше последните секунди. На софтскрийна отново се виждаше само мрак, нарушаван от отделни точици светлина. Тестовите числа в ъгъла продължаваха безкрайно да се въртят. Дейвид се усмихна, когато видя, че устните на Боби безмълвно се движат. Три. Две. Едно.

После брат му смаяно зяпна и по лицето му заиграха премигващи отражения.

Той погледна към екрана.

Този път имаше образ — светъл диск. Странна конструкция от кутии, лампи и кабели. Картината бе изкривена почти до неузнаваемост.

Дейвид не смееше да диша. След като образът остана стабилен в продължение на две-три секунди, той си позволи да поеме дъх.

— Какво виждаме? — попита Боби.

— Отвора на времепространствената дупка. Или по-точно светлината, която той привлича от заобикалящия го район тук в лабораторията. Онова там е електронната апаратура. Но силната гравитация притегля светлина и от цялото околно триизмерно пространство. Затова изображението е толкова изкривено.

— Като гравитационно увеличение.

Дейвид изненадано го погледна.

— Точно така. — Той се обърна към мониторите. — Вече надминаваме най-добрите си предишни…

Картината стана още по-изкривена, очертанията на техниката се размиваха и образуваха кръгове около центъра на изображението.

— Навлизаме по-дълбоко във времепространствената дупка — прошепна Дейвид.

Образът продължаваше да се разпокъсва, отделните му части се наслагваха около дисковидния център. „Като триизмерен калейдоскоп“ — помисли си той.

Но времепространствената дупка не се затваряше.

А после качеството на светлината се промени. Структурата на образа се изчисти, той се разшири, сякаш се разгъна около себе си, и Дейвид започна да различава елементи на ново зрително поле: синьо петно, което можеше да е небе, нещо бяло, което можеше да е кутия с инструменти.

— Повикай татко — каза той на брат си.

— Какво виждаме?

— Просто го повикай, Боби.

 

 

Хайрам дотича един час по-късно.

— Най-добре да си струва. Прекъснах заседание с инвеститорите…

Дейвид безмълвно му подаде кристал с големината и формата на колода карти.

Горната повърхност на кристалната плочка представляваше лупа и когато погледна през нея, Хайрам видя миниатюрна електроника: фотоусилващи приемници, светлодиод, способен да излъчва тестови сигнали, малка батерия, електромагнити. В геометричния център на кристала имаше едва забележима съвършена сфера. Изглеждаше сребриста и приличаше на перла, но светлината, която отразяваше, не беше като сивкавите лъчи на флуоресцентните лампи в компютърния център.

Той се обърна към сина си.

— Какво е това?

Дейвид кимна към големия стенен софтскрийн. На него се виждаше кръгло петно светлина, преливащо в синьо и кафяво.

После се появи лице: човешко лице, мъж, навярно четиридесетинагодишен. Образът бе силно изкривен — като че ли мъжът приближаваше лицето си към конкавно огледало. Ала Дейвид можеше да различи къдравата му черна коса, загорялата му от слънцето кожа, широката му усмивка.

— Това е Уолтър — смаяно рече Хайрам. — Шефът на бризбейнския ни офис. — Той пристъпи към софтскрийна. — Казва нещо. — Устните му започнаха да се движат. — Аз… те… виждам. Аз те виждам. Мили Боже!

Зад Уолтър се появиха други австралийци, силно изкривени сенки, които безшумно ръкопляскаха.

Дейвид се усмихна и се отпусна в мечешката прегръдка на баща си, без да откъсва очи от кристалната плоча, която съдържаше отвора на времепространствената дупка, тази перла за един милиард долара.